Аз съм жена на тридесет години. Или поне бях доскоро. Сега се чувствам като вековен дъб, брулен от хиляди бури, с изтръгнати корени и оголени клони, които стърчат към едно сиво, безразлично небе. Името ми е Анна. Имах мечта. Не беше грандиозна, не беше нещо, което би променило света, но беше моят свят. Малко, уютно кафене-книжарница, с аромат на прясно изпечени сладкиши, силно еспресо и стара хартия. Място, където хората да забавят темпото, да се потопят в друг свят, било то през страниците на книга или в тихата магия на момента.
Години наред живеех в режим на лишения. Всяка стотинка беше пресметната, всяко излишно удоволствие – отхвърлено. Докато приятелките ми купуваха нови рокли и пътуваха до екзотични дестинации, аз пришивах копчета на стари палта и разглеждах пътеписи, представяйки си, че съм там. Спестовната ми сметка беше моят олтар, моето светилище. Всяко ново постъпление в нея беше стъпка по-близо до рая, който сама си изграждах в съзнанието. Парите не бяха просто цифри на екран; те бяха тухлите, керемидите, прозорците на моето бъдеще. Те бяха моята независимост.
Съпругът ми, Виктор, никога не разбра тази моя мания. За него парите бяха средство за постигане на моментно щастие – нова техника, скъп ресторант, уикенд извън града. Той живееше на ръба, с широки пръсти и още по-широка усмивка, вярвайки, че утрешният ден ще се погрижи сам за себе си. Обичах го заради тази му лекота, заради начина, по който можеше да превърне и най-сивия ден в празник. Но дълбоко в себе си знаех, че тази лекота граничи с безразсъдство.
А после дойде денят, в който музиката спря. Фирмата, в която работеше като мениджър продажби, обяви мащабни съкращения. Името му беше в списъка. Усмивката му изчезна, раменете му се свлякоха. Лекотата се изпари, заменена от тежка, лепкава паника. Къщата ни, купена с огромен ипотечен кредит, чиито вноски той покриваше почти изцяло, внезапно се превърна от крепост в клетка. Всеки ъгъл започна да му напомня за провала.
Първите няколко седмици бях неговата опора. Успокоявах го, че ще се справим, че това е просто временна дупка, че талантът му няма да остане незабелязан. Но дните се превръщаха в седмици, а седмиците – в месеци. Интервютата за работа бяха малко и неуспешни. Самочувствието му се срина до основи. Започна да прекарва дните си на дивана, вперил празен поглед в телевизора, а нощите – в безцелно сърфиране в интернет.
Тогава се появи „проектът“. Една вечер очите му светеха с трескав блясък, какъвто не бях виждала отдавна. Започна да ми говори с пресеклив глас за революционна платформа за онлайн търговия, за алгоритми, за изкуствен интелект, за гарантирана печалба. Използваше думи, които звучат впечатляващо, но нямат никакво съдържание. Говореше за бърз успех, за милиони, които ни чакат зад ъгъла. Единственото, което било нужно, е начална инвестиция.
Сърцето ми се сви. Познавах този блясък. Това не беше пламъкът на вдъхновението, а огънят на отчаянието. Попитах го за бизнес план, за проучване на пазара, за конкретни стъпки. Той само махна с ръка. „Това са формалности, Анна! Важното е да се действа бързо, да изпреварим конкуренцията! Един приятел е намерил нишата, всичко е готово, трябват само парите.“
И тогава той го каза. Посочи с поглед към невидимата точка в пространството, където знаеше, че пазя мечтата си. „Твоите спестявания. Ще ги използваме. Ще ти ги върна двойно, тройно, само за няколко месеца. Повярвай ми.“
Тишината, която настъпи в стаята, беше оглушителна. В тази тишина чух как нещо в мен се чупи. Години наред бях правила компромиси, бях се съобразявала с неговата импулсивност, бях балансирала неговата финансова безотговорност с моята предпазливост. Но това… това беше друго. Той не искаше просто пари. Той искаше да вземе моята мечта и да я заложи в казиното на своите илюзии.
„Не“, казах аз. Гласът ми беше твърд, лишен от емоция. „Тези пари са за моето бъдеще. За моята книжарница.“
„Но аз съм твоето бъдеще! Ние сме семейство!“, извика той, а в гласа му се прокраднаха обвинителни нотки. „Как можеш да си толкова себична? Аз съм на дъното, а ти си стискаш парите!“
Последваха дни на емоционален тормоз. Той се молеше, умоляваше, обвиняваше, сърдеше се. Редуваше ролята на жертва с тази на обвинител. В един момент беше съкрушен мъж, молещ за спасителен пояс, а в следващия – оскърбен съпруг, чиято жена не вярва в него. Аз устоях. Отказът ми не беше проява на егоизъм, а на инстинкт за самосъхранение. Не вярвах в идеята му, защото тя нямаше плът и кръв. Беше призрак, роден от отчаяние. Непоклатимостта ми издигна невидима стена между нас. Той спря да говори с мен. Започна да спи на дивана. Къщата ни се превърна в бойно поле на мълчанието, много по-страшно от всяка кавга.
Една седмица по-късно, в сряда следобед, усетих странно предчувствие. Нещо ме накара да отворя онлайн банкирането си. Просто рутинна проверка, казах си. Но пръстите ми трепереха. Въведох паролата. Страницата зареди. И аз се втренчих в екрана, неспособна да дишам.
Числото, което гледах всеки ден с любов и гордост, го нямаше. На негово място стоеше почти нула. Спестовната сметка беше празна.
Свят ми се зави. Въздухът в дробовете ми се превърна в стъкло. Прегледах транзакциите. Една-единствена. Изходящ превод на цялата сума, направен преди три дни от компютъра вкъщи. Към сметка на непознато за мен лице.
В този момент Виктор влезе в стаята. Видя лицето ми, видя екрана на лаптопа и разбра. Нямаше нужда от думи. Вината беше изписана на лицето му като грозна, незаличима татуировка.
„Какво си направил?“, прошепнах аз, но гласът ми прозвуча като вик в тишината на нашия разбит дом.
Той започна да заеква, да се оправдава. „Трябваше, Анна, трябваше! Беше шанс, който се появява веднъж в живота! Дадох ги на моя приятел, той ще ги инвестира. Всичко е наред, ще видиш! Ще си върнем всичко, и то с лихвите!“
„Кой приятел?“, попитах аз, а ледът в гласа ми можеше да пробие стомана.
Той избегна погледа ми. „Един познат… много е навътре в нещата. Казва се Пламен. Доверен човек е.“
Но аз вече не го слушах. Очите ми бяха приковани в името на получателя на превода. Не беше Пламен. Беше женско име. Име, което бях виждала и преди. В проблясващи известия на телефона му, които той бързо скриваше. В половинчати усмивки, докато пишеше съобщения.
Тогава научих, че този „приятел“, на когото беше дал мечтата ми, бъдещето ми, всичко, което имах… този човек беше неговата любовница.
Името ѝ беше Ивелина.
Глава 2: Разпадането
В мига, в който осъзнах истината, времето сякаш спря. Звуците на улицата заглъхнаха, цветовете в стаята избледняха, а единственото реално нещо беше пулсиращата болка в слепоочията ми. Ивелина. Името отекна в съзнанието ми като камбана, възвестяваща смърт. Смъртта на моето доверие, на моята любов, на моя живот такъв, какъвто го познавах.
Виктор стоеше пред мен, смален и жалък, все още мърморещ несвързани оправдания. „Тя просто държи парите… тя има фирма, така е по-сигурно… чисто бизнес е, Анна, кълна се!“
„Бизнес?“, изкрещях аз и гласът ми, най-сетне освободен от шока, се извиси до истерични нотки. „Какъв бизнес, Виктор? Бизнес с моята душа ли сключихте? Продаде бъдещето ми, за да впечатлиш любовницата си!“
Той трепна, сякаш го бях зашлевила. „Не е така! Не разбираш!“
„О, аз разбирам перфектно!“, отвърнах, като всяка дума беше пропита с отрова. „Ти не си просто крадец, ти си предател. Взе не просто парите ми. Взе годините ми, лишенията ми, надеждите ми! И ги хвърли в краката на друга жена!“
Пристъпих към него, а в мен се надигна непозната, първична ярост. Искаше ми се да го удрям, да крещя, докато гласът ми не пресипне, докато болката не намери физически изход. Но вместо това, просто се спрях на сантиметри от него и го погледнах в очите. Очите, в които някога виждах бъдещето си, а сега виждах само празнота и лъжа.
„Махай се“, казах тихо, но с такава категоричност, че думите прорязаха въздуха. „Махай се от дома ми. Веднага.“
„Анна, моля те…“, започна той, протягайки ръка към мен.
„Не ме докосвай!“, изсъсках аз, отдръпвайки се, сякаш ръката му беше нажежено желязо. „Събери си нещата и изчезни. Не искам да те виждам повече.“
Той видя, че този път няма молби, няма сълзи, които да ме размекнат. В погледа ми имаше само пепел. Пепелта на изпепелената ни любов. Безмълвно, той се обърна и отиде в спалнята. Чувах го как отваря и затваря чекмеджета, как шумоли с дрехи. Не плачех. Бях отвъд сълзите. Чувствах се изпразнена отвътре, куха. Сякаш някой беше бръкнал в гърдите ми и беше изтръгнал сърцето ми с голи ръце.
След половин час той се появи на вратата с малък сак. Лицето му беше подпухнало, очите – зачервени. „Нямам къде да отида“, промълви той.
„Това вече не е мой проблем“, отвърнах безчувствено. „Отивай при твоя „приятел“. Сигурна съм, че Ивелина ще се погрижи за теб. Все пак, ти току-що ѝ подари една сбъдната мечта. Моята.“
Той отвори уста да каже нещо, но после я затвори. В очите му за миг проблесна нещо като срам, но беше твърде малко, твърде късно. Той се обърна и си тръгна. Чух щракването на входната врата и тишината, която последва, беше по-тежка от всякога.
Останах сама в апартамента, който вече не усещах като свой. Всеки предмет носеше спомен, всяка сянка беше призрак на миналото. Отидох до прозореца и го видях долу на улицата. Той не погледна нагоре. Просто тръгна по тротоара и изчезна зад ъгъла. Не изпитах нищо. Нито тъга, нито гняв. Само пустота.
Първата ми мисъл беше да се обадя на сестра ми, Мая. Тя беше моята котва в този свят. Мая беше по-малка от мен с осем години, студентка по право, пълна противоположност на мен самата. Беше буйна, пряма и с чувство за справедливост, което понякога граничеше с фанатизъм. Но знаех, че тя е единственият човек, който няма да ме съди, а ще влезе в битката заедно с мен.
Набрах номера ѝ с треперещи пръсти. Тя вдигна на второто позвъняване.
„Како? Какво има? Звучиш странно.“
Не успях да кажа нищо. От гърлото ми се изтръгна ридание, което бях потискала с часове. Разказах ѝ всичко през сълзи, думите се блъскаха една в друга, несвързани и хаотични. За празните сметки, за лъжите, за Ивелина. Мая мълчеше от другата страна на линията, слушаше ме търпеливо. Когато свърших, за миг настана тишина.
„Къде е той сега?“, попита тя, а гласът ѝ беше студен и остър като скалпел.
„Изгоних го.“
„Добре. Не мърдай от вас. Идвам веднага.“
След по-малко от час Мая беше при мен. Прегърна ме силно, без да каже дума. Тази прегръдка беше всичко, от което имах нужда. Тя беше мълчаливо обещание, че не съм сама. Когато се отдръпна, в очите ѝ гореше боен плам.
„Този боклук няма да се измъкне току-така“, заяви тя. „Нито той, нито онази усойница. Слушай ме внимателно, како. От този момент нататък спираш да бъдеш жертва. Преставаш да плачеш. Започваме да действаме. Първо, ще съберем всички доказателства. Банкови извлечения, имейли, съобщения, всичко, до което можеш да се добереш. Фактът, че е превел парите без твое съгласие от сметка, която е само на твое име, е престъпление. Нарича се обсебване.“
Думите ѝ, макар и сурови, бяха като балсам за душата ми. Те внасяха ред в хаоса. Даваха ми цел, различна от самосъжалението.
„Но той ми е съпруг, Мая…“, промълвих аз, все още в плен на старата представа за нашия живот.
„Той престана да ти бъде съпруг в момента, в който е посегнал на бъдещето ти, за да го подари на друга“, отсече тя. „Сега той е просто твой враг. А враговете трябва да се побеждават. Имаме и друг проблем. Ипотеката.“
Сърцето ми се сви отново. Бях забравила. Кредитът за жилището беше огромен, а вноската – непосилна само за моята скромна заплата на офис асистент. „Боже, какво ще правя?“, прошепнах ужасено.
„Ще се борим“, каза Мая с непоклатима увереност. „Ще говорим с адвокат. Един от моите преподаватели е сред най-добрите по вещно и семейно право. Ще си запишем час при него. Ще заведем дело за развод по негова вина, ще поискаме делба на имуществото и ще го съдим за откраднатите пари. А що се отнася до госпожица Ивелина… и за нея имам план.“
В следващите няколко часа Мая преобърна апартамента. Намерихме разпечатки на имейли между Виктор и Ивелина, в които обсъждаха нейния „бизнес“. Намерихме документи на фирмата ѝ – „ИВ Консулт“ ЕООД. Оказа се, че се занимава с бизнес консултации, което беше просто елегантен начин да се каже, че учи хората как да харчат парите си за съмнителни проекти. Беше регистрирана само преди няколко месеца. Беше ясно като бял ден. Виктор не беше инвеститор. Той беше просто спонсор. Първият глупак, който се е хванал на въдицата ѝ.
Късно вечерта, изтощена, но с новопридобита решителност, седях на дивана с чаша чай в ръка. Мая беше до мен, разглеждаше някакви правни текстове на лаптопа си.
„Знаеш ли кое е най-лошото?“, попитах я тихо. „Не са само парите. А това, че той ме накара да се чувствам виновна, че имам мечта. Накара ме да се чувствам егоист, защото исках нещо свое, нещо, което не зависи от него. А през цялото това време, докато ме е манипулирал, той е градил друг живот. С друга жена. С моите пари.“
Мая затвори лаптопа и ме погледна сериозно. „Знам, како. Но сега е време да спреш да мислиш за това, което си загубила, и да започнеш да мислиш за това, което ще си върнеш. А аз ти обещавам – ще си върнем всичко. С лихвите.“
В този момент получих съобщение. Беше от непознат номер. Отворих го. Имаше само една снимка. На нея бяха Виктор и усмихната, елегантна брюнетка на средна възраст. Седяха в луксозен ресторант, а пред тях имаше бутилка скъпо шампанско. Под снимката имаше текст: „Благодаря за инвестицията. Първата стъпка към успеха е направена. Твоята Ивелина.“
Телефонът се изплъзна от ръката ми и падна на пода. Това не беше просто предателство. Това беше обявяване на война.
Глава 3: Първи ходове на бойното поле
Снимката беше като плесница. Студена, пресметната и унизителна. Ивелина не просто ми беше отнела парите и мъжа ми; тя се наслаждаваше на триумфа си и искаше да съм сигурна в това. Показваше ми моето съсипано бъдеще, облечено в скъпи дрехи и полято с шампанско. Провокацията беше толкова нагла, че за миг задуши дори пламъка на гнева ми и ме остави да треперя от безсилие.
Мая грабна телефона от пода. Лицето ѝ се вкамени, докато гледаше снимката. „Кучка“, процеди тя през зъби. „Тя не е просто крадла, тя е садист. Иска да те смаже психически, преди дори да си започнала да се бориш. Запази това съобщение. То е доказателство.“
Последваха няколко кошмарни дни. Не можех да спя, не можех да ям. Всеки шум на стълбището ме караше да подскачам с безумната надежда, че Виктор ще се върне, ще падне на колене и ще каже, Dе всичко е било ужасна грешка. Но той не се върна. Телефонните му обаждания бяха редки и изпълнени с нелепи оправдания и молби да „проявя разбиране“. Твърдеше, че парите са в „оборот“, че скоро ще започнат да се връщат. Когато споменах името на Ивелина, той или сменяше темата, или започваше да я защитава, описвайки я като „брилянтен бизнес ум“. Беше напълно завладян, напълно заслепен.
От другата страна на барикадата бяха неговите родители. Майка му, Стефка, ми се обади веднъж. Вместо да ме попита как съм, тя започна да ме обвинява. „Какво си му направила, Анна?“, попита тя с леден тон. „Той е съсипан! Ти винаги си била студена и пресметлива, само за твоите пари и твоята книжарница мислеше. Не го подкрепи, когато имаше нужда, и сега се чудиш! Едно дете не му роди, да го зарадваш…“
Не я оставих да довърши. Затворих телефона, а ръката ми трепереше. Думите ѝ бяха по-болезнени от всичко друго, защото удряха по най-дълбоките ми несигурности. Винаги съм искала да бъда добра съпруга, добра снаха. Но сега бях злодеят в тяхната семейна драма. Баща му, Димитър, мълчалив и строг човек, така и не се обади. Неговото мълчание беше още по-оглушително.
Единствената ми светлина в тунела беше Мая. Тя пое нещата в свои ръце с енергията на генерал преди битка. Записа ни час при своя преподавател, адвокат Стоянов. Кабинетът му беше в стара, аристократична сграда в центъра, с високи тавани и тежки, дървени мебели, които вдъхваха усещане за стабилност и сериозност. Самият той беше висок, слаб мъж на около петдесет, със сиви коси и проницателни сини очи, които сякаш виждаха право през теб.
Изложих историята си с възможно най-спокоен тон, подкрепяна от време на време от Мая, която добавяше правни термини и детайли. Адвокат Стоянов слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като само от време на време си водеше бележки в дебел тефтер. Когато свърших, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти пред себе си.
„Историята ви е колкото трагична, толкова и често срещана, госпожице“, започна той с равен глас. „Емоциите са лош съветник във финансите, а отчаянието е плодородна почва за хищници. Нека да разделим проблема на три части. Първо, разводът. Второ, ипотечният кредит и семейното жилище. И трето, най-трудното – откраднатите пари.“
Той обясни процедурите с кристална яснота. Разводът по вина на съпруга ми беше възможен, особено след като имахме доказателства за изневяра и финансова злоупотреба. Жилището, макар и придобито по време на брака, беше купено с кредит, който сега щеше да тежи само на мен. Най-вероятно щеше да се стигне до продажба и подялба на остатъка след покриване на задължението към банката. Това означаваше, че скоро можех да остана и без дом.
„А парите?“, попитах аз, а гласът ми трепереше. „Мога ли да си ги върна?“
Адвокат Стоянов въздъхна. „Това е най-сложният казус. Вашият съпруг ще твърди, че доброволно е направил инвестиция от името на семейството. Госпожа Ивелина ще твърди същото. Фактът, че парите са преведени от ваша лична сметка, е силен коз, но не е достатъчен. Трябва да докажем умисъл за измама. Трябва да докажем, че тя е знаела, че това са ваши лични спестявания, и го е склонила да ги вземе с измамни намерения, а не с цел реална инвестиция.“
„Но ние имаме съобщенията!“, намеси се Мая. „Имейлите, в които обсъждат нейния „бизнес“, който очевидно е фиктивен!“
„Това помага“, съгласи се адвокатът. „Но не е гаранция. Те ще извъртят нещата така, че да изглежда като рискова, но легитимна бизнес операция, която просто се е провалила. Най-добрият ни ход е да окажем натиск. Ще подадем искова молба и срещу двамата – срещу него за обсебване, а срещу нея като съучастник и облагодетелствано лице. Ще поискаме запор на сметките на фирмата ѝ. Това ще я изнерви. Хора като нея мразят усложненията и публичността.“
Излязох от кантората му с тежко сърце, но и с ясен план за действие. Битката щеше да е дълга, скъпа и изтощителна. Но вече не се чувствах като жертва, която чака присъдата си. Бях войник, който се готви за война.
Първата стъпка беше да се свържа с банката. Исках да разбера какви са възможностите ми за ипотечния кредит. Срещнах се с любезен банков служител, който ми обясни, че мога да поискам временно разсрочване на вноските, но това само ще увеличи крайната сума. Най-добрият вариант беше да се опитам да рефинансирам кредита само на мое име, но с моята заплата това беше почти невъзможно. Сянката на бездомността надвисна над мен с плашеща реалност.
Междувременно, Мая се зае със задачата да проучи Ивелина. Прекара часове в ровене из социални мрежи, фирмени регистри и публични форуми. Картината, която се разкри, беше обезпокоителна. Ивелина беше обаятелна, добре облечена, движеше се в елитни бизнес кръгове. Профилите ѝ бяха пълни със снимки от скъпи курорти, конференции и благотворителни събития. Създаваше образ на успяла и независима жена. Но зад тази лъскава фасада се криеха странни несъответствия. Фирмата ѝ нямаше почти никаква видима дейност, освен няколко общи публикации за „мотивация и успех“. В няколко онлайн форума Мая откри анонимни коментари, които предупреждаваха за нейни „консултантски“ услуги, описвайки ги като схема за източване на пари от наивни „инвеститори“. Никой обаче не беше подал официална жалба. Хората или се срамуваха, или ги беше страх.
Една вечер, докато преглеждахме поредната порция информация, Мая възкликна: „Намерих нещо! Тя има бизнес партньор. Някой си Пламен. Същият, за когото Виктор ти е говорил в началото. Той е съсобственик в друга нейна фирма, регистрирана преди две години. Тази фирма се занимава с недвижими имоти.“
Това беше първата пукнатина в тяхната история. Виктор ми беше казал, че Пламен е просто „доверен приятел“. Но ако е неин официален бизнес партньор, това променяше всичко. Това означаваше, че лъжата е била планирана от самото начало.
Реших да направя нещо лудо. Нещо, което адвокат Стоянов вероятно не би одобрил. Исках да видя тази жена. Исках да я погледна в очите. Да видя човека, който с лека ръка беше унищожил живота ми. Намерих адреса на офиса на „ИВ Консулт“. Беше в луксозна стъклена сграда в новия бизнес район на града. На следващия ден, в обедната си почивка, отидох там.
Сърцето ми биеше до пръсване, докато стоях пред вратата с лъскавата табела. Поех си дълбоко дъх и влязох.
Глава 4: Лице в лице със змията
Офисът беше точно такъв, какъвто го очаквах – студен, модерен и безличен. Бели стени, стъклени бюра, минималистични мебели в сиво и черно. Въздухът миришеше на скъп ароматизатор и амбиция. Млада, перфектно гримирана асистентка ме посрещна с професионална, но дистанцирана усмивка.
„Добър ден, как мога да ви помогна?“
„Имам среща с госпожа Ивелина“, излъгах аз с глас, който се надявах да звучи уверено.
Тя повдигна вежда и провери графика си на компютъра. „Странно, нямам записан час. Как се казвате?“
„Анна“, отвърнах просто. „Кажете ѝ, че става въпрос за инвестицията на Виктор. Тя ще се сети.“
Асистентката ме изгледа с любопитство, но явно името на Виктор ѝ говореше нещо. Тя изчезна зад една матирана стъклена врата. Чух приглушени гласове. Минутите се точеха като часове. Дланите ми бяха потни. Искаше ми се да избягам, но нещо ме задържаше на място. Нуждата да видя лицето на врага си беше по-силна от страха.
Вратата се отвори и на прага застана Ивелина. Беше точно като на снимките, но на живо излъчването ѝ беше още по-поразително. Висока, с безупречна фигура, облечена в скъп делови костюм, който подчертаваше властната ѝ осанка. Косата ѝ беше прибрана в елегантен кок, а лицето ѝ, с остри черти и интелигентни, тъмни очи, не изразяваше нищо. Нито изненада, нито притеснение. Само лека, почти незабележима насмешка в ъгълчетата на устните.
„Госпожа Анна, предполагам“, каза тя с кадифен, но леден глас. „Не очаквах посещението ви. Влезте.“
Тя ме въведе в кабинета си, който беше още по-впечатляващ. Огромно бюро от тъмно дърво, кожени кресла и панорамна гледка към целия град. Всичко крещеше „успех“. Успех, купен с моите сълзи и лишения. Тя седна зад бюрото си, заемайки поза на кралица на своя трон, и ме покани да седна на едно от креслата срещу нея. Чувствах се като мишка, влязла в клетката на лъва.
„На какво дължа тази изненадваща визита?“, попита тя, сплитайки дългите си пръсти. „Надявам се, че не сте дошли да ми искате обяснения. Всичко между мен и Виктор е на чисто професионална основа.“
„Професионална?“, попитах аз, като се опитвах да контролирам треперенето в гласа си. „Наричате професионално това да убедите един отчаян, безработен мъж да открадне всички спестявания на жена си и да ви ги даде?“
Тя се засмя. Смехът ѝ беше тих, мелодичен, но лишен от всякаква топлина. „Мисля, че имате грешна представа за нещата. Виктор дойде при мен с една брилянтна идея и с капитал, който искаше да инвестира. Аз просто му предоставих моята експертиза и платформата на моята фирма, за да осъществим проекта. Това се нарича бизнес партньорство. Рисковете са част от играта.“
„Каква игра?“, повиших тон аз. „Това не е игра! Това са парите за моето бъдеще! Парите, които съм събирала десет години, докато вие сте си пиели шампанското по скъпи ресторанти!“
„Емоциите ви пречат да видите голямата картина“, отвърна тя невъзмутимо. „Вашият съпруг видя възможност да осигури много по-добро бъдеще и за двама ви, отколкото някаква си провинциална книжарница би могла. Той пое пресметнат риск. Понякога печелиш, понякога губиш. Вие, изглежда, не сте свикнали да мислите мащабно.“
Всяка нейна дума беше като удар с камшик. Тя не само не изпитваше вина, но и се опитваше да ме накара аз да се чувствам глупава, дребнава и ограничена. Опитваше се да превърне своето престъпление в мой недостатък.
„Тези пари са от моя лична, спестовна сметка“, казах аз, като натъртвах на всяка дума. „Той ги е превел без мое знание и съгласие. Това се нарича кражба. И вие сте съучастник.“
Тя повдигна рамене с престорена досада. „Това са ваши семейни взаимоотношения, които не ме засягат. Доколкото знам, вие сте женени и имате семейна имуществена общност. Парите, придобити по време на брака, са общи. Виктор просто е упражнил правото си да управлява семейния бюджет. Ако имате претенции, отправете ги към него, а не към мен.“
Тя беше подготвена. Всяка нейна дума беше премислена, всеки неин аргумент – изпипан. Вероятно беше водила този разговор десетки пъти в главата си. Разбрах, че с молби и обвинения няма да постигна нищо. Трябваше да сменя тактиката.
„А вашият партньор, Пламен? Той знае ли за произхода на тази „инвестиция“?“, попитах аз, наблюдавайки внимателно реакцията ѝ.
За пръв път видях съвсем леко трепване в спокойствието ѝ. Очите ѝ се присвиха едва доловимо.
„Пламен е мой партньор в друг бизнес. Той няма нищо общо с този проект.“
„Странно“, продължих аз, усещайки, че съм докоснала болно място. „Защото Виктор го спомена като ключова фигура. Като човекът, на когото има пълно доверие. Да не би вие двете с него да имате схема? Той намира отчаяни хора като мъжа ми, а вие ги обработвате и им прибирате парите?“
„Говорите пълни глупости и ви моля да напуснете офиса ми“, каза тя, а гласът ѝ вече не беше кадифен, а остър. „В противен случай ще извикам охрана.“
Станах. Бях постигнала това, за което бях дошла. Не да си върна парите, това беше невъзможно. А да видя лицето ѝ. И да ѝ покажа, че няма да се предам.
„Няма да напусна толкова лесно живота ви, колкото влязох в офиса ви“, казах аз, спирайки се на вратата. „Имам добър адвокат. Имам всички доказателства. И ще направя така, че цялото ви лъскаво обкръжение да разбере как точно си купувате скъпите костюми. Ще се видим в съда, госпожо Ивелина.“
Тя не отговори. Само ме гледаше с чиста, неразредена омраза. Когато излязох от сградата и вдишах от мръсния градски въздух, не се чувствах по-добре. Не изпитвах удовлетворение. Но изпитвах нещо друго – яснота. Войната беше обявена официално и аз бях готова за нея.
Вечерта разказах на Мая за срещата. Тя ме смъмри за безразсъдството ми, но в очите ѝ видях и гордост. „Добре си направила. Показала си ѝ, че не си мишка, а противник, с когото трябва да се съобразява. А споменаването на Пламен е било гениален ход. Трябва да се фокусираме върху него. Той е слабото звено.“
В същия този момент, сякаш по ирония на съдбата, на вратата се позвъни. Сърцето ми подскочи. Беше почти десет вечерта. Погледнахме се с Мая. Кой можеше да е? Отидох и погледнах през шпионката.
Пред вратата стоеше Виктор. Но не изглеждаше като човека, когото изгоних преди седмица. Беше блед, с хлътнали очи, а по лицето му имаше синина.
Глава 5: Пукнатини в стената на лъжите
Отворих вратата с веригата. Виктор стоеше пред мен като пребит пес. Дрехите му бяха измачкани, погледът му – уплашен. Синината под окото му беше прясна, лилавееща.
„Какво искаш?“, попитах студено.
„Анна, моля те, пусни ме да вляза. Само за малко. Трябва да говоря с теб“, промълви той, оглеждайки се панически по стълбището.
Мая дойде зад мен. „Какво става тук? Кой те е бил?“
Колебаех се. Част от мен искаше да затръшне вратата в лицето му. Но друга, по-дълбока и може би по-глупава част, видя в него не предателя, а човек в беда. Махнах веригата и го пуснах да влезе.
Той се свлече на най-близкия стол в коридора, сякаш краката му не го държаха. Мълчеше, забил поглед в пода.
„Ще говориш ли, или ще мълчиш?“, попита остро Мая. „Кой ти направи това?“
„Пламен“, прошепна той.
Погледнахме се с Мая. Значи все пак бяхме на прав път.
„Защо?“, попитах аз.
Виктор вдигна глава. В очите му имаше сълзи на отчаяние. „Ивелина ми се обади. Беше бясна. Каза, че си ходила в офиса ѝ, че си я заплашвала, че си споменала Пламен. Каза, че провалям всичко. Изгони ме. Каза да не я търся повече. Отидох да говоря с Пламен, мислех, че той ще я вразуми… Той беше в офиса ѝ. Изслуша ме и после… после просто ме удари. Каза ми да стоя далеч от тях и да си държа устата затворена, ако не искам да стане по-лошо. Каза, че съм бил просто полезен идиот, който вече не им е нужен.“
Думите му потвърждаваха най-лошите ни страхове. Не е имало никакъв проект. Не е имало никаква инвестиция. Било е просто добре планирана измама, за да ми вземат парите. Виктор не е бил партньор, а инструмент. Еднократен инструмент, който вече беше изхвърлен.
„Значи най-накрая прогледна“, каза Мая без капка съчувствие. „Малко късно, не мислиш ли? След като съсипа живота на сестра ми.“
„Знам!“, извика той, а отчаянието му се смеси с гняв към самия себе си. „Знам, че съм идиот! Знам, че провалих всичко! Но не знаех, че ще стане така! Вярвах ѝ! Тя ме караше да се чувствам… важен. Умен. Че мога да успея. А ти, Анна… ти само ме гледаше с разочарование.“
Обърна се към мен, а в погледа му имаше отчаяна молба за прошка. „Съжалявам. Боже, колко съжалявам. Ще направя всичко, за да оправя нещата. Ще свидетелствам срещу тях. Ще кажа всичко в полицията.“
Настъпи мълчание. Ситуацията беше абсурдна. Допреди часове той беше мой враг, съучастник в унищожението ми. Сега стоеше пред мен, разбит и готов да смени страната. Но можех ли да му вярвам? Не беше ли това поредният му ход, роден от отчаяние, сега, когато новата му спасителка го беше изоставила?
„Къде ще останеш?“, попитах, избягвайки темата за прошката.
„Не знам. Нямам пари. Нямам нищо“, каза той, а гласът му отново се пречупи.
Мая ме дръпна настрана в кухнята. „Не се поддавай“, прошепна тя яростно. „Това е театър. Сега, като онази го е изритала, той идва да се прави на разкаяла се жертва. Да не си посмяла да го оставиш да остане тук!“
„Мая, виж го. Той е уплашен до смърт. Тези хора са го заплашили. Ако го изхвърля на улицата, не знам какво може да се случи.“
„Това не е твой проблем!“, настояваше тя. „Нека отиде при майка си и баща си! Нека те да му берат грижата!“
Но аз знаех, че не мога да го направя. Не защото му бях простила. А защото той беше единственият ми шанс да си върна поне част от това, което ми беше отнето. Неговото свидетелство беше ключът. Ако го оставех на произвола на съдбата, Ивелина и Пламен можеха да го сплашат или дори по-лошо. Трябваше ми жив, здрав и на моя страна.
Върнахме се в коридора. „Можеш да останеш на дивана“, казах аз, избягвайки погледа на Мая. „Само за няколко дни. Докато си намериш къде да отидеш. И при едно условие. Утре сутрин отиваме при адвокат Стоянов и подписваш пълномощно и декларация, в която описваш всичко, което се е случило.“
Виктор кимна енергично, с благодарност, която ме отврати. Мая изсумтя презрително и се прибра в стаята си, тръшвайки вратата.
Останахме сами с Виктор в неловко мълчание. Присъствието му в апартамента беше странно и болезнено. Той беше едновременно познат и напълно чужд. Дух от миналото, който все още имаше ключ от настоящето ми.
Тази нощ не спах. Слушах го как се върти и пъшка на дивана в хола. Мислите ми бяха вихрушка. От една страна, имахме ключов свидетел. От друга, бях приютила в дома си човека, който го беше разрушил. Бях ли силна или глупава? Правилно ли постъпвах, или просто отлагах неизбежното?
На сутринта атмосферата беше ледена. Мая отказа да говори с мен. Виктор изглеждаше още по-зле на дневна светлина. Заведох го в кантората на адвокат Стоянов. Когато адвокатът го видя, на лицето му не трепна нито един мускул. Той изслуша историята му, зададе няколко уточняващи въпроса и подготви документите.
„Вашето сътрудничество променя нещата драстично“, каза Стоянов, след като Виктор подписа всичко. „Сега вече имаме солидна основа за наказателно преследване за измама в големи размери. Ще подадем жалба в прокуратурата. Това ще окаже много по-сериозен натиск върху госпожа Ивелина и господин Пламен, отколкото едно гражданско дело.“
Той ни обясни, че ще поискат от прокуратурата да наложи възбрана върху имоти и запор на сметки на двете фирми, както и на личните им сметки. Това беше първата реална надежда, която имах от седмици.
Когато се прибрахме, Мая ме чакаше със скръстени ръце. „Надявам се, че сега, след като си го използвала, ще го помолиш да си тръгне.“
„Мая, нещата не са толкова прости…“
„Напротив, много са прости!“, прекъсна ме тя. „Той е тук, защото няма къде другаде да отиде. Той не се е променил. Той е слаб и егоистичен човек, който винаги ще търси по-лесния път. И знаеш ли какво ще стане? Ще започне да те манипулира отново. Ще ти говори колко съжалява, ще се опитва да те върне. А ти, в един момент на слабост, ще се поддадеш. И всичко ще започне отначало.“
Думите ѝ ме жегнаха, защото знаех, че има доза истина в тях.
През следващите дни Виктор наистина се опита. Беше кротък, помагаше в домакинството, говореше ми с тих и разкаян глас. Разказваше ми спомени от нашето минало, опитваше се да събуди онова, което беше умряло. Част от мен, уморена от битки, копнееше да му повярва. Да се върне към познатото, макар и измамно, спокойствие.
Една вечер той седна до мен на дивана. „Знам, че никога няма да ми простиш, Анна. Но искам да знаеш, че ти си единствената жена, която съм обичал. Ивелина беше… грешка. Заслепяване. Тя ме накара да повярвам в нещо, което не съществува. Но ти… ти си реална.“
Той посегна и докосна ръката ми. В този момент си спомних снимката с шампанското. Спомних си думите на майка му. Спомних си празния екран на банковата си сметка. И отдръпнах ръката си.
„Твърде късно е, Виктор“, казах аз. „Трябва да си намериш друго място, където да живееш. Можеш да останеш още два дни.“
Той не спори. Просто кимна, а в очите му се четеше победа. Но не неговата, а моята. Това беше първата ми истинска победа в тази война – победата над собствената ми слабост.
Глава 6: Затягане на примката
След като Виктор напусна апартамента – този път тихо и без драма, с обещанието да съдейства на разследването – вкъщи настъпи странно спокойствие. Беше спокойствието на окото на бурята. С Мая знаехме, че истинската битка тепърва предстои. Адвокат Стоянов беше задвижил машината на правосъдието, но нейните колела се въртяха бавно. Жалбата в прокуратурата беше подадена. Сега трябваше да чакаме.
Чакането беше мъчително. Всеки ден се събуждах с топка в стомаха. Продължавах да ходя на работа, да се усмихвам на колегите, да изпълнявам задълженията си, но се чувствах като актриса в пиеса, която не разбира. Животът ми беше на пауза, докато някъде в някоя папка се решаваше съдбата ми. Ипотеката продължаваше да виси над главата ми като дамоклев меч. Бях успяла да договоря с банката тримесечно отлагане на главницата, плащайки само лихвите, но това беше временно решение, което само увеличаваше дълга ми.
Мая беше моята скала. Въпреки че учеше усилено за предстоящата си сесия в университета, тя намираше време да ме проверява постоянно, да ми носи храна, защото често забравях да ям, и да следи всяко развитие по казуса. Тя беше тази, която поддържаше връзка с адвокат Стоянов и ми предаваше информацията на по-разбираем език.
Един следобед, около месец след подаването на жалбата, Мая ми се обади, а гласът ѝ трепереше от вълнение. „Има развитие! Прокуратурата е образувала досъдебно производство! Назначен е разследващ полицай и са започнали разпити. Привикали са Виктор днес. А най-хубавото е, че съдът е одобрил искането ни за налагане на обезпечителни мерки. Сметките на „ИВ Консулт“ и личните сметки на Ивелина и Пламен са запорирани!“
Почувствах прилив на адреналин. Това беше първата осезаема победа. Бяхме ги ударили там, където най-много боли – по парите. Представих си лицето на Ивелина, когато е разбрала, че не може да оперира със средствата си. Удовлетворението беше горчиво, но силно.
Последствията не закъсняха. Още на следващия ден адвокат Стоянов получи обаждане от адвокат, представляващ Ивелина. Той беше предложил „извънсъдебно споразумение“. Предлагаха да ми върнат половината от сумата в замяна на това да оттегля жалбата си и всичките си претенции.
„Какво мислиш?“, попитах Стоянов по телефона.
„Мисля, че са уплашени“, отвърна той. „Това е ход на отчаяние. Запорът на сметките блокира целия им бизнес. Те не могат да си позволят дълго разследване. Предлагат ви половината, защото се надяват, че сте достатъчно отчаяна, за да приемете трохите, вместо да рискувате да не получите нищо след дълго и скъпо дело. Моят съвет е да откажем. Сега ние сме в силната позиция.“
Съгласих се без колебание. Не ставаше въпрос само за парите. Ставаше въпрос за справедливост. Исках да видя Ивелина изправена пред последствията от действията си.
Отказът ни очевидно ги вбеси. Започнаха мръсните номера. Една вечер, прибирайки се от работа, заварих входната врата на апартамента си надраскана с червен спрей. Някой беше написал „КУРВА“. Друг път намирах гумите на колата си срязани. Анонимни обаждания в средата на нощта, в които никой не говореше, а само се чуваше тежко дишане, станаха ежедневие.
Беше ясно, че това е дело на Пламен. Той беше мускулите в тяхната операция. Опитваха се да ме сплашат, да ме накарат да се откажа. Признавам си, имаше моменти, в които бях на ръба. Страхът е коварно нещо. Той се просмуква в костите ти, отравя съня ти, кара те да се оглеждаш през рамо на улицата.
Но всеки техен ход само засилваше решимостта ми. А и не бях сама. Мая беше неотлъчно до мен. Тя настоя да монтираме камера на входа и да докладваме всеки инцидент в полицията, прилагайки го към вече образуваното дело.
Междувременно, разследването напредваше. Разследващият полицай, инспектор Димитров, се оказа съвестен и опитен служител. Той привика на разпит не само Ивелина и Пламен, но и техни бивши клиенти, чиито имена Мая беше успяла да намери в онези онлайн форуми. Повечето от тях първоначално отказваха да говорят от срам или страх, но когато разбраха, че вече има официално разследване, някои се престрашиха. Започна да се оформя модел на действие – Ивелина намира жертви (често мъже в криза), обещава им бързи и лесни печалби, убеждава ги да „инвестират“, след което парите изчезват в сложна мрежа от преводи между нейните фирми, а тя обяснява всичко като „неуспешен бизнес риск“. Моят случай беше по-различен само заради наглостта да се използват откраднати средства.
Най-големият удар за Ивелина дойде от неочаквано място. Нейният луксозен начин на живот и запорираните сметки бяха привлекли вниманието и на данъчните власти. Започна пълна ревизия на фирмите ѝ. Оказа се, че има огромни несъответствия между декларираните приходи и реалния стандарт на живот, който демонстрираше. Примката около нея се затягаше от всички страни.
Един ден получих обаждане от непознат номер. Беше мъжки глас, който звучеше притеснено.
„Госпожа Анна? Казвам се Симеон. Аз съм… бях един от клиентите на Ивелина. Инспектор Димитров ми даде номера ви. Разбрах, че водите дело срещу нея. Аз също загубих много пари. Почти всичките си спестявания. Искам да ви помогна. Имам нещо, което може да ви е от полза.“
Срещнах се със Симеон в едно кафене. Той беше мъж на средна възраст, с уморен поглед, който говореше тихо, сякаш се страхуваше някой да не го чуе. Разказа ми своята история, която беше почти идентична с тази на Виктор, с разликата, че той беше използвал собствените си пари. Но това, което ми даде, беше безценно. Беше запис на разговор с Ивелина, който той тайно беше направил, когато е разбрал, че е измамен. В този запис, притисната от него, тя с насмешка признава, че „само глупаците вярват в бързи печалби“ и че „парите обичат да сменят джобовете си“.
Това беше директно доказателство за нейния умисъл. Куршум, насочен право в сърцето на нейната защита.
Предадохме записа на инспектор Димитров. Нещата вече изглеждаха необратими. Беше само въпрос на време прокуратурата да внесе обвинителен акт в съда.
На фона на всичко това, разводът ми с Виктор приключи. Беше тиха и бърза процедура в съда. Когато съдията обяви брака ни за прекратен, не почувствах нищо – нито облекчение, нито тъга. Просто празнота. Той се опита да говори с мен след делото, но аз просто се обърнах и си тръгнах. Нашата история беше приключила.
Оставаше само последната битка. Тази, която щеше да определи дали ще си върна бъдещето, или ще остана завинаги в капана на миналото.
Глава 7: Финалният акорд и една нова зора
Обвинителният акт беше внесен в съда. Бяха повдигнати обвинения на Ивелина и Пламен за измама в особено големи размери при условията на предварителен сговор. Делото беше насрочено. В седмиците преди първото заседание напрежението беше почти физическо. Адвокат Стоянов ме подготвяше за кръстосания разпит, предупреждавайки ме, че защитата ще се опита да ме изкара алчна, отмъстителна бивша съпруга, която се опитва да натопи невинни бизнесмени.
Мая беше моята сянка. Тя присъстваше на всяка среща с адвоката, четеше всяка страница от делото и дори си взе академичен отпуск, за да може да е с мен през цялото време. Понякога се чудех как успява да бъде толкова силна. Една вечер, докато седяхме в кухнята, неспособни да спим, я попитах.
„Откъде намираш тази енергия, Мая? Тази ярост?“
Тя ме погледна и за пръв път от месеци видях в очите ѝ не само сила, а и болка. „Защото, како, докато ти си спестяваше всяка стотинка за твоята мечта, аз направих огромна грешка. Взех бърз кредит от една от онези съмнителни фирми. За глупости – екскурзия, нови дрехи… Исках да съм като другите. Лихвите ме задушиха. Затънах до уши. Родителите ни ми помогнаха да се измъкна, но никога няма да забравя унижението. Срама. Чувството, че си в капан. Когато видях какво са ти причинили тези двамата, видях същите хищници, които се възползват от мечтите и слабостите на хората. Тази битка не е само твоя. Тя е и моя. Това е моят начин да се преборя със собствените си демони.“
Признанието ѝ ме шокира и същевременно ни сближи повече от всякога. Разбрах, че нейната битка е била точно толкова истинска, колкото и моята. И двете, по различен начин, бяхме платили висока цена за наивността си.
Денят на делото дойде. Съдебната зала беше студена и внушителна. Ивелина и Пламен седяха на подсъдимата скамейка, изглеждайки безупречно в скъпите си костюми, но напрежението се усещаше. Техните адвокати бяха агресивни и нападателни. Опитваха се да омаловажат всяко доказателство, да дискредитират всеки свидетел.
Когато дойде моят ред да свидетелствам, сърцето ми биеше лудо. Но щом седнах на свидетелската скамейка и погледнах към Ивелина, страхът изчезна. Видях я не като могъща бизнес дама, а като това, което беше – една празна отвътре, алчна жена, чиято единствена сила беше способността да манипулира. Разказах историята си спокойно и ясно. Разказах за мечтата си, за лишенията, за предателството. Адвокатът на Ивелина се опита да ме провокира, но аз не се поддадох. Отговарях на въпросите му, гледайки право в съдията.
Ключовият момент беше, когато в залата беше пуснат аудиозаписът, предоставен от Симеон. Гласът на Ивелина, пълен с презрение и цинизъм, отекна в тишината. „Само глупаците вярват в бързи печалби.“ В този момент видях как маската ѝ се пропука. За миг на лицето ѝ се изписа паника.
Свидетелските показания на Виктор бяха последният пирон в ковчега на защитата им. Той изглеждаше съсипан, говореше тихо, но разказа всичко в детайли – как Ивелина го е оплела в мрежите си, как го е убедила да вземе парите, как Пламен го е заплашвал.
Делото продължи няколко дни, но изходът беше ясен. Пледоариите на прокурора и на адвокат Стоянов бяха блестящи. Те разнищиха цялата схема, доказвайки безспорно умисъла и измамата.
Присъдата беше произнесена след кратко съвещание. Ивелина и Пламен бяха признати за виновни по всички обвинения. Осъдиха ги на ефективни присъди затвор и да ми изплатят цялата открадната сума, заедно с лихвите и съдебните разноски.
Когато чух думите на съдията, не извиках от радост. Не се разплаках. Просто почувствах как едно огромно, невидимо бреме пада от плещите ми. Мая ме прегърна силно. Бяхме победили.
Пътят след това не беше лесен. Минаха месеци, докато процедурите по събиране на дълга приключат. Не си върнах всичките пари наведнъж, а на части, след продажба на запорираното им имущество. Апартаментът, в който живеех, беше продаден, за да се покрие ипотеката. С остатъка и с върнатите от делото пари, аз имах нов начален капитал.
Но аз вече не бях същата. Бурята ме беше променила. Бях изгубила наивността си, но бях намерила сила, която не подозирах, че притежавам. Мечтата за голямата, лъскава книжарница-кафене беше избледняла. Тя принадлежеше на старата Анна.
Наех малко, почти миниатюрно помещение на тиха уличка. Парите стигнаха за основен ремонт, който направихме почти изцяло с Мая, няколко верни приятели и дори баща ми, който дойде да помогне с боядисването, в един мълчалив жест на подкрепа. Купих една-единствена професионална кафе машина и няколко рафта за книги. Нямах пари за скъпи сладкиши, затова започнах да пека домашни кексове по рецептата на баба ми.
В деня на откриването, мястото беше пълно. Бяха дошли Мая, родителите ми, няколко приятели, адвокат Стоянов, дори инспектор Димитров. Нямаше шампанско, нямаше лукс. Имаше аромат на кафе, на канела и на стари книги. Имаше топлина.
Застанах зад малкия бар, гледайки усмихнатите лица на хората, които бяха до мен в най-тъмния ми час. Не бях постигнала първоначалната си мечта. Бях постигнала нещо много по-ценно. Бях превърнала пепелта от моя съсипан живот в основите на нещо ново. Нещо малко, но истинско. Нещо мое.
Името ми е Анна. Аз съм жена на тридесет и една. И това е само началото.