Аз съм учителка. Това е просто, ясно и определящо. Обичам тишината на празната класна стая след последния звънец, мириса на тебешир и хартия, постепенното разцъфване на разбирането в очите на учениците, когато сложна френска глаголна форма най-накрая си дойде на мястото. Моят свят беше подреден, предсказуем и удовлетворяващ. Докато не се омъжих за Мартин.
Сватбата ни беше вихрушка от шампанско, бели рози и фалшиви усмивки от страна на неговите приятели, които ме оглеждаха с онази смесица от любопитство и снизхождение, запазена за втората съпруга. Мартин беше бизнесмен – обаятелен, успешен, винаги в движение. Той беше хаосът, който нахлу в моя подреден свят, и аз го обикнах заради това. Заедно с него в живота ми влязоха и двете му деца от предишния брак, Даниел и Лилия, както и тяхната майка Ива – жена, чието присъствие тегнеше в нашия дом като неотминала буря.
Напрежението се появи в един ленив неделен следобед. Слънцето се процеждаше през прозорците на огромната дневна, осветявайки прашинките, танцуващи във въздуха. Мартин четеше бизнес списание на дивана, а аз се опитвах да се потопя в нов роман. Тогава на вратата се позвъни. Беше Ива, дошла да остави децата след уикенда при нея.
Тя влезе, без да чака покана, оглеждайки всичко с критичен поглед, сякаш правеше инвентаризация на собствения си изгубен живот. Децата се втурнаха към баща си, а Ива се приближи към мен.
„Анна“, започна тя с глас, сладък като отрова, „мислех си… Даниел и Лилия имат малко затруднения с френския в училище. Тъй като ти си учителка, би било прекрасно, ако можеш да им помагаш по няколко пъти в седмицата.“
Вдигнах поглед от книгата си. Предложението увисна във въздуха, натежало от неизказани очаквания.
„Ива“, отвърнах аз, стараейки се гласът ми да звучи спокойно и овладяно, „с радост ще им помогна, ако имат конкретен въпрос. Но за системни уроци…“ Поех си дъх. „Не съм безплатен частен учител — това е професията ми!“
Тишината, която последва, беше оглушителна. Ива присви очи. Маската на любезност се свлече и разкри озъбена враждебност.
„Ти си мащеха“, изсъска тя. „Имаш отговорности към тези деца. Или може би смяташ, че твоята роля се изчерпва с това да спиш в леглото на баща им?“
Думите й ме зашлевиха. Погледнах към Мартин за подкрепа, за някакъв знак, че ще се намеси, че ще защити мен, съпругата си. Но той просто стоеше там, облегнат на дивана, с лека, едва доловима усмивка, която играеше в ъгълчето на устните му. Подсмихваше се. Не на нея, а на мен. На моята наивност, на моя опит да поставя граници. В този момент усетих как земята под краката ми се разклаща. Тази негова усмивка беше по-жестока от всяка обида, която Ива можеше да изрече.
По-късно вечерта, когато къщата утихна и децата спяха, се опитах да говоря с него.
„Защо не каза нищо, Мартин? Тя ме унижи в собствения ми дом.“
Той вдигна рамене, без да откъсва поглед от лаптопа си. „Мила, не преувеличавай. Тя просто е разстроена. Опитай се да я разбереш. Всичко е в името на децата.“
„А аз? А моето достойнство?“, попитах, а гласът ми трепереше.
Той най-накрая ме погледна, но в очите му нямаше съчувствие. Имаше само раздразнение. „Не прави драми от нищо, Анна. Просто бъди по-гъвкава.“
Отидох си в спалнята със студено, празно усещане в стомаха. Чувствах се сама, по-сама откогато и да било. Легнах в леглото, което деляхме, и се престорих, че спя, когато той дойде час по-късно. Слушах равномерното му дишане и се питах кога моят подреден свят се беше превърнал в този лабиринт от неизказани думи и скрити усмивки.
Няколко дни по-късно, докато търсех зарядно в чекмеджето на нощното му шкафче, пръстите ми се натъкнаха на нещо твърдо и непознато. Беше втори телефон. Евтин, предплатен модел, какъвто не бях виждала у него. Сърцето ми подскочи. С треперещи ръце го включих. Нямаше парола. Имаше само няколко съобщения, всичките от един и същи номер. Отворих последното. Пишеше: „Преводът е направен. Увери се, че тя няма да разбере за нищо. Този път сумата е по-голяма.“
Подписа нямаше. Само инициал. „И“.
И като Ива.
Студена вълна заля тялото ми. Мартин тайно превеждаше пари на бившата си съпруга. Много повече пари, отколкото официалната издръжка предполагаше. А онази усмивка… Онази проклета усмивка вече имаше съвсем нов, зловещ смисъл. Това не беше просто семеен спор. Това беше заговор. И аз бях в центъра му, без дори да подозирам.
Глава 2
Следващите дни преминаха в мъгла от подозрения. Всяка негова дума, всеки жест, всяко закъснение след работа се превръщаше в доказателство за някаква огромна, невидима лъжа. Скритият телефон лежеше в чекмеджето като змия, готова да ухапе. Не смеех да го погледна отново, но и не можех да спра да мисля за него. Кой беше Мартин всъщност? Мъжът, за когото се омъжих, или непознат, който живееше паралелен живот?
Опитвах се да намеря утеха в рутината. Влизах в класната стая и за няколко часа успявах да забравя. Пред дъската аз бях господар на положението. Там правилата бяха ясни, а думите имаха точно определено значение. Но щом звънецът удареше, реалността се стоварваше върху мен с цялата си тежест.
Един следобед, след часовете, се отбих при най-добрата си приятелка Десислава. Тя също беше учителка, но по история – мъдра и земна жена, която имаше способността да вижда през преструвките. Седнахме в малката й, уютна кухня, изпълнена с аромата на току-що сварено кафе.
„Не изглеждаш добре, Ани“, каза тя, поставяйки чаша пред мен. „По-бледа си от обикновено.“
Не издържах повече. Разказах й всичко – за сцената с Ива, за подигравателната усмивка на Мартин, за тайния телефон и мистериозните преводи. Докато говорех, усещах как напрежението, което ме стягаше като менгеме, леко се отпуска.
Десислава ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя се замисли за момент, потропвайки с пръсти по масата.
„Това с парите е много странно“, каза накрая. „Издръжката е ясна и законово определена. Защо ще й дава допълнително, и то тайно? Освен ако… освен ако не я плаща, за да мълчи за нещо.“
„Да мълчи за какво?“, попитах аз, макар че част от мен не искаше да знае отговора.
„За нещо от миналото им. Нещо, което той не иска ти да знаеш.“ Тя ме погледна право в очите. „Мартин е бизнесмен. Тези хора често живеят в сивата зона. Може да е свързано с бизнеса му, със стари дългове, с нещо незаконно… или с нещо много лично.“
Думите й отекваха в главата ми. Внезапно си спомних разни дребни неща, на които не бях обръщала внимание преди – уклончивите му отговори, когато го питах за началото на бизнеса му, внезапните му пътувания до съседен град „по работа“, които винаги съвпадаха с моменти на напрежение у дома.
По-късно същия ден ми се обади по-малката ми сестра, Симона. Тя беше студентка в последни курс право и вечният ми източник на свежа перспектива и младежки драми. Разказа ми за поредния тежък изпит, за проблемите със съквартирантката си и за това как едва свързва двата края със студентския си заем и работата на половин работен ден в една кафене.
„Понякога се чудя как изобщо ще си купя собствено жилище“, въздъхна тя. „Гледам лихвите по ипотечните кредити и ми се завива свят. Вие с Мартин как се справихте с къщата? Сигурно е струвала цяло състояние.“
Въпросът й ме свари неподготвена. „Ами… Мартин се погрижи за всичко“, отговорих несигурно. „Каза, че е взел изгоден фирмен кредит и че не трябва да се притеснявам за нищо. Всичко е уредено.“
Спомних си деня, в който подписвахме документите. Бяхме в лъскавия офис на неговия адвокат. Пред мен имаше огромна купчина папки. Мартин ме целуна по челото и каза: „Просто подписвай тук, и тук, и тук, любов. Стандартни процедури.“ Аз, заслепена от любов и доверие, подписвах, без да чета. Вярвах му. Вярвах, че той ще се погрижи за всичко.
Сега, след разговора със Симона, тази сцена изплува в съзнанието ми с обезпокоителна яснота. Какво точно бях подписала? Какво означаваше „фирмен кредит“? Дали нашето семейно гнездо не беше просто част от някаква сложна финансова схема, за която нямах и най-малка представа?
Вечерта, когато Мартин се прибра, се опитах да бъда нормална. Сложих вечеря, попитах го как е минал денят му. Той беше в добро настроение, разказа ми за някаква успешна сделка и ми подари малка кутийка. Вътре имаше елегантна златна гривна.
„За моята прекрасна съпруга“, каза той и я закопча на китката ми.
Беше красива. Скъпа. И в същото време се чувстваше като белезник. Усмихнах се, благодарих му и усетих как лъжата засяда в гърлото ми. Той ме купуваше с подаръци, докато зад гърба ми плетеше мрежа от тайни.
Онази вечер, докато той спеше до мен, аз лежах с отворени очи и гледах лунната светлина, която се процеждаше през щорите. Гривната проблясваше на китката ми. Чувствах се като актриса в пиеса, чийто сценарий не познавах. Знаех само, че завесата скоро ще се вдигне и това, което ще видя, може да разруши всичко, в което съм вярвала.
Реших, че повече не мога да живея в неведение. Трябваше да разбера истината. Колкото и грозна да е тя.
Глава 3
Ива не се отказа. Напротив, натискът й стана по-изобретателен и по-жесток. Тя спря да говори директно с мен. Вместо това започна да използва децата.
„Мама каза, че ако те помоля много хубаво, ще ми помогнеш с френския“, каза един ден малката Лилия с ангелското си личице, гледайки ме с големите си, невинни очи. „Тя каза, че иначе ще се проваля на теста и ще се наложи да повтарям годината.“
Сърцето ми се сви. Това беше емоционално изнудване в най-чистата му форма. Как можех да откажа на това дете? Ива знаеше много добре, че няма да мога. Съгласих се, разбира се. Започнахме да учим два пъти седмично в библиотеката на къщата. Децата бяха умни и схватливи, но бяха пропити с апатията, породена от конфликта между родителите им.
По време на един от тези уроци се случи нещо, което отново разпали огъня на подозрението ми. Преглеждахме домашната работа на Даниел, когато той въздъхна отегчено.
„Омръзна ми. Може ли да спрем? Искам да играя на компютъра. Татко ми обеща, че ще ми купи нова игра, когато се върне от командировката.“
„Командировка?“, попитах аз, опитвайки се да звуча небрежно. „Той не ми е казвал, че ще пътува.“
„Ами да“, отвърна момчето, без да вдига поглед от тетрадката си. „Заминава вдругиден за два дни. Каза, че ще ходи до онзи хотел до морето, където бяхме с мама преди много време, защото там имал важна среща.“
Вътрешностите ми се преобърнаха. Хотел до морето? Предишния ден Мартин ми беше казал, че в края на седмицата ще трябва да отиде до планинския им офис за спешно съвещание на борда. Две различни истории. Една за мен, друга за децата. Коя беше истинската? Или може би и двете бяха лъжи?
Когато по-късно повдигнах въпроса пред него, той се засмя.
„О, миличка, Даниел сигурно не е разбрал. Казах му, че срещата е свързана с онзи проект до морето, но ще я проведем в планинския офис. Знаеш какви са децата, чуват каквото си искат.“
Обяснението му звучеше правдоподобно, но не ме убеди. Имаше нещо в начина, по който избягваше погледа ми, в лекото напрежение около устата му. Той лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си.
Тази малка лъжа, този незначителен на пръв поглед разрив в историите му, беше капката, която преля чашата. Вече не можех да седя и да чакам истината да дойде при мен. Трябваше да я потърся сама.
В нощта преди „командировката“ му, изчаках да заспи дълбоко. Сърцето ми биеше до пръсване, докато се измъквах от леглото. Отидох в кабинета му. Атмосферата беше тежка, пропита с мириса на скъпи пури и кожа. Това беше неговата територия, неговата крепост. Почувствах се като нарушител.
Включих лаптопа му. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва написах паролата. Бях я видяла случайно веднъж – комбинация от рождената му дата и името на първото му куче. За моя изненада, проработи.
Започнах да преглеждам файловете. Повечето бяха бизнес документи, таблици и презентации, от които не разбирах нищо. Но после отворих имейла му. И там, в изпратените съобщения, го намерих.
Имейл до туристическа агенция, изпратен преди седмица. Темата беше „Резервация“. Вътре имаше потвърждение за резервирана двойна стая в луксозен спа хотел на морето. За две нощувки. И имената на гостите.
Мартин.
И… Огняна.
Непознато име. Женско име.
В първия момент не почувствах нищо. Мозъкът ми просто отказа да обработи информацията. После дойде болката – остра, пронизваща, сякаш някой забиваше нагорещено желязо в гърдите ми. Значи не беше Ива. Не беше само финансов заговор. Беше нещо много по-старо, много по-банално и много по-унизително. Беше изневяра.
Продължих да ровя, вече водена от някаква трескава, мазохистична нужда да разбера всичко. Намерих цяла папка с имейли между него и тази Огняна. Те не бяха просто колеги. Тонът беше интимен, пълен с техни си шеги, със спомени за минали срещи, с планове за бъдещи. Говореха за „нашия проект“, но беше ясно, че не става дума за бизнес.
Най-отдолу, в дъното на папката, имаше няколко прикачени файла. Снимки. Отворих първата. Мартин и непозната, красива жена с дълга кестенява коса се усмихваха пред камерата. Бяха на някаква яхта, слънцето блестеше зад тях. Изглеждаха щастливи. Безгрижни. Влюбени.
Затворих лаптопа с трясък. В ушите ми бучеше. Усещах как ми се гади. Значи това беше голямата тайна. Друга жена. Друг живот, който той водеше паралелно с нашия. А аз? Аз бях просто удобната фасада, учителката, която да се грижи за дома и децата, докато той се забавлява.
Върнах се в спалнята и го погледнах. Той спеше спокойно, с лека усмивка на лицето. Може би сънуваше нея. В този момент го намразих. Намразих го за лъжите, за унижението, за това, че превърна любовта ми в гротескна шега.
Знаех, че няма връщане назад. Истината беше излязла наяве и беше по-грозна, отколкото можех да си представя. Сега трябваше да реша какво да правя с нея.
Глава 4
На следващата сутрин се държах така, сякаш нищо не се е случило. Направих му кафе, изгладих ризата му за път, пожелах му „успешна командировка“. Всяка дума беше като стъкло в устата ми. Той ме целуна за довиждане, без да усети ледената студенина в отговора ми. Докато гледах как колата му се отдалечава по алеята, не чувствах тъга. Чувствах само студена, кристална ярост.
Имах два дни. Два дни, в които той нямаше да е тук, за да ме лъже и манипулира. Два дни, за да събера доказателства и да планирам следващия си ход.
Започнах отново от кабинета му. Този път не бързах. Бях методична. Систематична. Прегледах всяко чекмедже, всяка папка. Зад един ред дебели счетоводни книги намерих скрита папка. Вътре нямаше любовни писма. Имаше документи.
Бяха документи за кредит. Огромен бизнес кредит, взет преди малко повече от година, точно преди да купим къщата. Но не това ме шокира. Шокира ме обезпечението. Като гаранция за връщането на кредита беше заложена не само фирмата му, но и „цялото настоящо и бъдещо семейно имущество“. В документите фигурираше и моят подпис.
Спомних си онзи ден в адвокатската кантора. „Просто подписвай, любов. Стандартни процедури.“ Аз, глупачката, бях подписала съгласието си нашата къща, нашият дом, да стане залог за рисковите му бизнес начинания. И не само къщата. Всичко, което имахме. Всичко, което някога щяхме да имаме.
Сърцето ми замръзна. Това беше повече от изневяра. Това беше финансово предателство от колосален мащаб. Той не просто ми беше изневерил, той ме беше завлякъл със себе си в потенциална финансова бездна. Ако бизнесът му се провалеше, банката щеше да вземе всичко. И аз щях да остана на улицата, затънала в дългове, които дори не знаех, че съществуват.
Продължих да чета. Кредитът беше взет съвместно с бизнес партньор. Името му беше Огнян. Огнян… същото име, което Мартин беше споменавал няколко пъти. Описваше го като „стар приятел“, „надежден партньор“. Но в документите видях нещо друго. Видях напрежение. Видях клаузи, които даваха на Мартин огромен контрол над активите на съвместната им фирма, докато по-голямата част от риска се поемаше от Огнян. Изглеждаше като перфектно подготвен капан.
Внезапно всичко започна да се навързва. Тайните преводи към Ива. Може би тя знаеше за тази схема? Може би знаеше нещо за Огнян, нещо, което можеше да срине всичко, и Мартин й плащаше, за да мълчи? Изневярата с Огняна. Дали беше просто съвпадение на имената, или имаше някаква връзка? Дали бизнес партньорът и любовницата бяха свързани? Главата ми се въртеше от възможности, всяка по-ужасна от предишната.
Знаех, че съм стигнала до ръба на нещо огромно и мръсно. И знаех, че не мога да се справя сама. Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, който разбира от тези неща. Някой, който можеше да прочете ситния шрифт и да види истината зад юридическия жаргон.
Спомних си за един стар съученик, Симеон. Винаги беше най-умното момче в класа, тих и наблюдателен. Сега имаше собствена адвокатска кантора в центъра на града. Не се бяхме виждали от години, но името му изплува в съзнанието ми като единствен спасителен пояс в бушуващото море от лъжи.
Намерих номера му в интернет. Ръката ми трепереше, докато набирах.
„Адвокатска кантора Симеонов, слушам Ви“, отговори професионален женски глас.
„Бих искала да си запиша час за консултация с господин Симеонов“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Колкото се може по-скоро. Спешно е.“
Успях да си уредя среща за следващия ден. Когато затворих телефона, почувствах първия проблясък на надежда от дни. Вече не бях просто жертва. Бях готова да се боря.
Събрах всички документи, които намерих – копие от кредитния договор, разпечатки на имейлите с Огняна, дори направих снимка на съобщението в тайния телефон. Сложих всичко в голям плик. Това беше моят арсенал. Моята война тъкмо започваше.
Глава 5
Офисът на Симеон беше точно такъв, какъвто си го представях – дискретен, елегантен, с тежки завеси, които поглъщаха шума на града, и рафтове, отрупани с дебели правни книги. Самият той почти не се беше променил – същото интелигентно, съсредоточено лице, само че с няколко сиви косъма в косата и по-дълбоки бръчки около очите, които говореха за дълги часове, прекарани над сложни казуси.
Той ме поздрави топло, но без излишна фамилиарност. Предложи ми кафе и ме покани да седна. За няколко минути си говорихме за общи неща – за училище, за съученици, за това кой какво е станал. Но и двамата знаехме, че не съм тук за носталгична среща.
„С какво мога да ти помогна, Анна?“, попита той накрая, а тонът му стана делови.
Поех си дълбоко дъх и извадих плика. Разказах му всичко, от самото начало. За Ива и децата, за усмивката на Мартин, за тайния телефон, за имейлите, за командировката до морето и накрая, за документите за кредита, които бях намерила. Докато говорех, Симеон не каза нито дума. Просто слушаше, а очите му ставаха все по-сериозни.
Когато свърших, му подадох документите. Той ги взе и започна да ги преглежда бавно и внимателно. Тишината в стаята беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Чувах само прелистването на страниците и собственото си забързано дишане.
След около двадесет минути той вдигна поглед. Лицето му беше непроницаемо.
„Това е много сериозно, Анна“, каза той тихо. „Този кредитен договор… той те обвързва изцяло. Ти си солидарен длъжник. Ако съпругът ти спре да плаща, по каквато и да е причина, банката ще потърси парите от теб. С цялото ти имущество.“
„Но аз не знаех какво подписвам!“, възкликнах аз. „Той ме подведе!“
„Знам. И това може да бъде основание за оспорване, но е много трудно доказуемо. Ще трябва да докажеш, че си била умишлено въведена в заблуждение. Неговата дума срещу твоята.“ Симеон се облегна назад. „Но има и нещо друго, което ме притеснява повече. Структурата на сделката с този Огнян. Изглежда така, сякаш Мартин систематично източва активи от съвместната им фирма и ги прехвърля към друга, която е сто процента негова собственост. Ако Огнян разбере, може да заведе дело за измама. А това вече е наказателно дело. Може да се стигне и до затвор.“
Думата „затвор“ увисна във въздуха. Почувствах как ми прилошава. Моят живот, моят подреден, спокоен живот, се разпадаше на парчета.
„А жената… Огняна?“, попитах с пресъхнало гърло. „Какво ще кажеш за нея?“
„Трябва да проверя“, отвърна Симеон. „Ще направя справка в търговския регистър. Името ми звучи познато. Възможно е да има някаква връзка. Ще проверя и имотното състояние на Мартин, банковите му сметки, всичко, до което имаме законен достъп.“ Той ме погледна съчувствено. „Анна, трябва да си подготвена. Това, което ще открием, може да не ти хареса.“
„Вече нищо не ми харесва“, отвърнах глухо. „Просто искам да знам истината. Цялата истина.“
Излязох от кантората му като в транс. Градът около мен кипеше от живот, но аз се чувствах напълно откъсната от него. Бях попаднала в свят на финансови измами, предателства и лъжи, свят, за чието съществуване дори не подозирах.
Прибрах се в празната, тиха къща. Нашият дом. Или по-скоро, неговият капан. Всеки предмет в нея ми се струваше покварен, купен с мръсни пари. Разхождах се из стаите като призрак. Когато се стъмни, не запалих лампите. Седях в мрака и чаках.
Мартин се прибра късно на следващия ден. Влезе в къщата усмихнат, с лек загар и вид на отпочинал човек. Носеше ми подарък – скъп парфюм.
„Липсваше ми“, каза той и се опита да ме прегърне.
Отдръпнах се.
„Как мина срещата в планината?“, попитах с равен, безизразен глас.
Той се намръщи леко, усетил промяната в мен. „Добре. Уморително. Както винаги.“
„Странно“, казах аз. „Защото хотелът, в който си отседнал, не е в планината. Намира се на плажа. И не си бил сам.“
Лицето му пребледня. За части от секундата видях паника в очите му, но той бързо я прикри с маска на възмущение.
„За какво говориш, Анна? Да не си полудяла?“
„Не, Мартин. За първи път от много време насам съм напълно с акъла си.“ Приближих се до него, а сърцето ми биеше с тежки, глухи удари. „Коя е Огняна?“
Името, изречено на глас в нашата дневна, прозвуча като изстрел. Той замръзна.
„Не знам за какво говориш.“
„О, знаеш много добре“, продължих аз, а гласът ми започна да трепери от сдържан гняв. „Знам за имейлите, Мартин. Знам за резервацията. Знам за снимките. Знам всичко.“
Той ме гледаше втренчено, сякаш се опитваше да прецени колко точно знам. Мълчанието се проточи.
„Тя е просто колежка“, каза накрая той. Гласът му беше дрезгав. „Имахме бизнес среща там, това е всичко. Ти си представяш неща.“
Това беше. Моментът на истината. Той продължаваше да лъже. Гледаше ме в очите и ме лъжеше.
„А колежка ли е и тази, на която си прехвърлил активите от фирмата с Огнян?“, изстрелях аз. „Или пък колежки са тези, които те съветват да заложиш дома ни, за да покриеш машинациите си? Разкажи ми, Мартин, толкова съм любопитна да науча за твоя бизнес!“
Този път ударът попадна в целта. Цветът се оттече от лицето му. Той разбра, че знам не само за изневярата, но и за финансовите му дела. Обаянието му се стопи. На негово място се появи нещо студено и жестоко.
„Ровила си в нещата ми“, процеди той. „Нямаш право.“
„Аз нямам право?“, изкрещях аз, изгубила всякакъв контрол. „Ти съсипваш живота ми, въвличаш ме в измамите си, залагаш бъдещето ми, изневеряваш ми и аз нямам право да знам истината?“
Той направи крачка към мен. За момент се уплаших, че ще ме удари. Но той не го направи. Просто се изправи пред мен, целият му вид излъчваше заплаха.
„Ще съжаляваш за това, Анна“, каза той с леден глас. „Горчиво ще съжаляваш.“
След това се обърна, взе си ключовете от колата и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Останах сама в тишината. Треперех неконтролируемо. Войната беше обявена. Битката тепърва предстоеше. И аз бях ужасена.
Глава 6
След онази нощ къщата се превърна в бойно поле. Живеехме под един покрив като двама врагове, които са сключили временно примирие. Разменяхме си само най-необходимите думи. Въздухът беше толкова гъст от напрежение, че можеше да се реже с нож. Мартин спеше в стаята за гости. Не говореше нито за Огняна, нито за парите. Държеше се така, сякаш аз съм виновната, сякаш моето „ровене“ е разрушило перфектния ни живот.
Аз, от своя страна, се чувствах като затворник в собствения си дом. Всеки ъгъл ми напомняше за лъжата. Бях параноична. Проверявах постоянно телефона си, очаквайки обаждане от Симеон. Всяко позвъняване на вратата ме караше да подскачам.
Симеон се обади седмица по-късно.
„Анна, ела в офиса ми. Имам информация. И донеси всички документи, които имаш, свързани със семейните ви финанси.“
Отидох веднага. Той ме посрещна със сериозно изражение, което не вещаеше нищо добро.
„Направих проверките“, започна той, без да губи време. „И новините не са добри. Първо, за Огняна. Пълното й име е Огняна Вълчева. Тя не е просто колежка. Тя е дъщеря на Огнян Вълчев, бизнес партньорът на съпруга ти.“
Почувствах как кръвта се оттича от лицето ми. Значи беше вярно. Не беше съвпадение.
„Това е… чудовищно“, прошепнах аз. „Той има връзка с дъщерята на човека, когото се опитва да измами?“
„Става и по-лошо“, продължи Симеон, без да щади чувствата ми. „Проверих имотното състояние на Мартин. Освен вашата къща, той притежава още два апартамента в града и вила в планината. Нито един от тези имоти не е на твое име. Всички са придобити преди брака ви и се водят негова лична собственост. Но това не е всичко. Преди три месеца той е прехвърлил собствеността на вилата на името на Огняна Вълчева. Като дарение.“
Дарение. Той й беше подарил цяла вила. А на мен ми подаряваше гривни и парфюми, за да ми затвори очите. Усетих вълна от горещина да ме залива. Унижението беше пълно.
„Но има и още“, каза Симеон. Гласът му беше съчувствен, но твърд. „Проверих и тайните преводи към Ива, бившата му съпруга. Те не са просто жестове на добра воля. Открих нещо в старите съдебни регистри. Преди години Огнян Вълчев е завел дело срещу Мартин за злоупотреба с доверие. Делото е било прекратено внезапно, малко преди да влезе в съда. Ключов свидетел в полза на Огнян е щяла да бъде тогавашната съпруга на Мартин – Ива. Но тя се е отказала от показанията си в последния момент.“
Симеон ме погледна многозначително. „Мартин й плаща, Анна. Плаща й, за да мълчи за нещо, което се е случило тогава. Нещо, което би го унищожило, ако Огнян разбере.“
Картината беше пълна. Мартин беше изградил цяла империя от лъжи. Използваше мен като фасада за почтен семеен мъж, докато мамеше партньора си. Използваше парите, за да контролира бившата си съпруга. Използваше любовницата си като инструмент в сложната си игра. А аз? Аз бях просто пионката, която без да иска, можеше да събори цялата дъска.
„Какво да правя, Симеоне?“, попитах с треперещ глас. „Чувствам се в капан.“
„Имаш няколко варианта“, отвърна той. „Първият е да подадеш молба за развод веднага. Можем да поискаме обезпечителни мерки – запор на сметките му и забрана да се разпорежда с имущество, докато трае делото. Това ще го удари там, където го боли най-много. Вторият вариант е да се опитаме да съберем още доказателства и да го притиснем да се съгласи на изгодно за теб споразумение. Но това е рисковано. Той е опасен човек, Анна.“
„А третият?“, попитах аз.
„Третият е да се изправиш срещу него. Да разкриеш всичко. Не само пред съда, но и пред Огнян Вълчев. Това ще предизвика война. Но може би това е единственият начин да се измъкнеш чиста от тази кал.“
Върнах се у дома със съзнание, раздвоено от страх и решителност. Мартин беше там. Седеше в дневната и ме чакаше.
„Къде беше?“, попита той с леден тон.
„При адвокат“, отвърнах аз, решавайки, че повече няма смисъл да се крия.
Лицето му се вкамени. „Значи си решила да играеш мръсно.“
„Аз ли?“, изсмях се горчиво. „Ти превърна живота ни в мръсна игра, Мартин. Аз просто се опитвам да науча правилата, преди да загубя всичко.“
Той стана и се приближи към мен. В очите му имаше заплаха. „Внимавай, Анна. Не знаеш с кого си имаш работа. Мога да те унищожа. Мога да направя така, че да не получиш нито стотинка. Ще те изкарам луда, нестабилна. Кой ще повярва на една обикновена учителка срещу мен?“
Думите му трябваше да ме уплашат. И ме уплашиха. Но освен страх, те запалиха в мен и нещо друго. Гняв. Чист, неподправен гняв.
„Може би си прав“, казах аз, гледайки го право в очите. „Може би никой няма да ми повярва. Но знаеш ли на кого ще повярват? На Огнян Вълчев. Чудя се какво ли ще каже той, като разбере, че спиш с дъщеря му, докато източваш фирмата му? И какво ще направи Ива, когато спреш да й пълниш банковата сметка?“
Видях как увереността му се пропуква. За първи път от началото на всичко това видях страх в очите му. Истински, неподправен страх. Знаех, че съм го уцелила. Знаех, че държа в ръцете си оръжие. И бях готова да го използвам.
Глава 7
Перспективата се сменя. Пренасяме се в лъскавия офис на Мартин, няколко дни преди голямата конфронтация. Той стои до прозореца, който гледа към оживения градски булевард, но не вижда нищо. В ръката си държи чаша с уиски, а в ума му цари хаос.
Напрежението го разяжда отвътре. Огнян Вълчев става все по-подозрителен. Задава въпроси. Иска финансови отчети, които Мартин от седмици успява да отложи с различни извинения. Старият лисугер усеща, че нещо не е наред. Схемата за източване на активи, която Мартин е изградил толкова внимателно, е на път да се срути. Трябват му още няколко месеца, само няколко месеца, за да прехвърли всичко в новата си фирма и да обяви старата в несъстоятелност. Но времето изтича.
Вратата се отваря и влиза Огняна. Тя е красива, дръзка и напълно лишена от скрупули. Хвърля чантата си на коженото кресло и се приближава до него.
„Татко пак разпитваше за теб“, казва тя, докато прокарва пръсти по врата му. „Иска да знае защо проектът в планината се бави толкова.“
„Ще се оправя с него“, отвръща Мартин раздразнено и се отдръпва. „Не сега, Огняна.“
„Какво ти става? Напоследък си постоянно напрегнат.“ Тя се намръщва. „Да не би да е заради онази твоя учителка? Още ли не си я разкарал?“
„Анна не е проблем“, излъгва той. Но тя е проблем. Тя е станала непредвидим фактор. С нейните въпроси, с нейните настроения. Преди беше толкова лесна за манипулиране, толкова доверчива. Сега в очите й има нещо ново, нещо, което го притеснява. Подозрение.
Телефонът му извибрира. Ива. Мартин въздъхва тежко.
„Трябва да отговоря.“
Излиза на терасата. „Какво има, Ива? Нали се разбрахме да не ми звъниш в офиса.“
„Парите за този месец закъсняват“, казва тя с остър глас. „И Лилия има нужда от нови брекети. Скъпи са.“
„Ще получиш парите си“, отвръща той уморено. „Просто имам малко затруднения в момента.“
„Не ме интересуват твоите затруднения, Мартин“, отсича тя. „Имаме сделка. Аз си мълча за онова, което знам, а ти плащаш. Ако спреш да плащаш, аз ще спра да мълча. Сигурна съм, че Огнян Вълчев ще бъде много заинтересован да чуе как преди години си подправил подписа му под онзи документ, за да си осигуриш първоначалния капитал за бизнеса. Спомняш ли си?“
Как би могъл да забрави? Това беше първородният му грях. Фалшификацията, която постави началото на всичко. Ива беше единствената, която знаеше. Беше му секретарка тогава. И от години го държеше в шах с тази тайна.
„Ще преведа парите утре“, казва той и затваря.
Връща се в кабинета. Огняна го гледа изпитателно.
„Бившата съпруга? Пак иска пари, нали? Не разбирам защо просто не я отрежеш.“
„Не е толкова просто“, казва Мартин.
Той се чувства като жонгльор, който се опитва да задържи твърде много топки във въздуха. Огнян, Огняна, Ива, Анна, банката… Всички искат нещо от него. Всички го дърпат в различни посоки. Империята, която е градил с толкова много лъжи и манипулации, се пропуква по шевовете.
Той поглежда към Огняна. Тя е неговият коз. Дъщерята на врага му. Чрез нея той се надяваше да контролира стария Вълчев, да го манипулира, да го държи в неведение. Беше я съблазнил с лекота. Беше й обещал общо бъдеще, бизнес империя, която да управляват заедно, след като се „отърве“ от баща й и „скучната“ си съпруга. Подари й вилата като знак за намеренията си. Но сега дори тя започваше да става нетърпелива.
„Трябва да пътувам за няколко дни“, казва той. „Трябва да се видя с едни инвеститори. Далеч оттук.“
„Ще дойда с теб“, предлага тя веднага.
„Не. Трябва да съм сам. Ще бъдем заедно скоро, обещавам. Когато всичко това приключи.“
Той отива до нея и я целува. Целувката е студена, пресметната. Той вече не изпитва страст към нея. Тя е просто още един инструмент, още една част от играта.
Когато тя си тръгва, Мартин се свлича на стола си. Чувства се изтощен. Единственият човек, който му носи някакво подобие на спокойствие, е Анна. С нейната тиха подреденост, с нейната наивна вяра в доброто. Но той е покварил и това. Въвлякъл я е в мръсотията си, направил я е свой съучастник без нейното знание. Когато я гледа вечер, понякога изпитва нещо като угризение. Но то бързо преминава. Защото Мартин обича само един човек – себе си. И е готов да пожертва всички останали, за да спаси собствената си кожа.
Той отново поглежда през прозореца. Трябва да действа бързо. Трябва да намери начин да запуши всички пробойни в кораба си, преди да е потънал. И ако това означава да пожертва Анна, Ива или дори Огняна, той ще го направи без да му мигне окото. Не знае, обаче, че бурята вече се е разразила. И тя идва от посоката, от която най-малко очаква – от тихата учителка, която споделя леглото му.
Глава 8
Докато Мартин се опитваше да закрепи разпадащата се си империя, Симеон работеше неуморно. Той не беше просто адвокат, той беше стратег. Разбираше, че в тази битка не може да се разчита само на закона. Трябваше да се играе по правилата на Мартин – с хитрост и натиск.
Няколко дни след последната ни среща, той отново ме извика в кантората си. Този път в стаята имаше още един човек – възрастен, с прошарена коса и уморени, но проницателни очи.
„Анна, запознай се с господин Огнян Вълчев“, каза Симеон.
Сърцето ми подскочи. Това беше той. Мъжът, когото съпругът ми мамеше. Бащата на любовницата му. Погледнах го, без да знам какво да кажа.
„Госпожо“, каза Вълчев с дълбок, уморен глас. „Адвокатът ви се свърза с мен. Разказа ми… някои обезпокоителни неща. В началото не му повярвах. Но той ми показа документи.“
Той посочи към купчина папки на масата. Разпознах собствените си разпечатки.
„Съжалявам“, беше единственото, което успях да промълвя. „Толкова съжалявам.“
„Не се извинявайте вие“, каза той. „Вие сте също толкова жертва, колкото и аз. Може би дори повече.“ В очите му имаше болка. „Дъщеря ми… не мога да повярвам, че се е замесила с такъв човек. Заслепена е. Той й е обещал света.“
Симеон се намеси. „Господин Вълчев се съгласи да ни сътрудничи. Той ще ни предостави достъп до цялата документация на съвместната им фирма. С неговите доказателства и с вашите показания, ние имаме много силен казус. Не само за развод, но и за завеждане на наказателно дело за измама срещу Мартин.“
„Какво означава това?“, попитах аз.
„Това означава, че имаме силен коз“, обясни Симеон. „Можем да отидем при Мартин с предложение, което той не може да откаже. Или се съгласява на бърз и изгоден за вас развод, като поема целия банков кредит и ви изплаща солидно обезщетение, или ние внасяме иска в съда и уведомяваме прокуратурата. Той ще бъде изправен пред избора – да загуби част от парите си или да рискува да загуби всичко, включително свободата си.“
Планът беше дързък и опасен. Поставяхме Мартин до стената. Знаех, че реакцията му ще бъде яростна.
„Той ще се опита да ме унищожи“, прошепнах аз.
„Затова трябва да действаме първи“, каза Симеон. „Веднага ще внесем искане за обезпечителна мярка – забрана да се доближава до вас и до дома ви. Ще трябва да напуснеш къщата за известно време, Анна. За твоя собствена безопасност. Можеш ли да останеш при сестра си или при приятелка?“
Кимнах, макар че мисълта да напусна дома си, колкото и отровен да беше той, ме изпълваше с ужас.
Огнян Вълчев се изправи. „Ще направя всичко необходимо. Този човек опетни името ми и разби семейството ми. Той трябва да си плати.“
Когато той си тръгна, останахме само двамата със Симеон.
„Сигурна ли си, че искаш да минеш по този път, Анна?“, попита ме той меко. „Все още можем да се спрем. Можем да поискаме само стандартен развод.“
Погледнах го. В очите му видях не само професионализъм, но и истинска загриженост.
„Не“, казах твърдо. „Той не ми остави друг избор. Искам да си върна живота. Искам справедливост.“
Още същия ден напуснах къщата. Събрах само най-необходимото в един куфар. Отидох при Десислава. Тя ме прие без въпроси, просто ме прегърна силно. Докато стоях в нейната малка, уютна гостна, се чувствах по-сигурна, отколкото в огромната, студена къща, която бях наричала свой дом.
На следващата сутрин призовкарите връчиха документите на Мартин в офиса му. Симеон ми се обади веднага след това.
„Реакцията му е била… експлозивна. Заплашвал е, крещял е. Но знае, че е в капан. Неговият адвокат се е свързал с мен. Искат среща.“
Битката навлезе в нова фаза. Вече не беше скрита война, водена в тишината на нашия дом. Беше открит конфликт, който щеше да се разиграва в адвокатски кантори и съдебни зали. И за първи път от месеци насам почувствах, че не съм сама. Имах съюзници. Имах план. И имах волята да го следвам докрай.
Глава 9
Новината за действията ми се разпространи като горски пожар. Първа ми се обади Ива. Гласът й по телефона беше писклив от паника.
„Какво си направила, кучко такава?!“, изкрещя тя. „Ще съсипеш всичко! Ако той бъде разорен, откъде ще идват парите? Мислиш ли за децата?“
„Мислех за тях, когато ти ги използваше, за да ме изнудваш емоционално, Ива“, отвърнах аз студено. „Мислех и за себе си, когато разбрах, че съпругът ми ме е превърнал в заложник на финансовите си измами. Твоите тайни договорки с него приключиха.“
Тя започна да ме заплашва, да ме обижда, но аз просто затворих телефона. Нейната власт над мен беше изчезнала.
По-труден беше разговорът с децата. Мартин, в опит да ги настрои срещу мен, им беше казал, че съм го напуснала и искам да му взема всичките пари. Даниел отказа да говори с мен. Но Лилия ми се обади тайно от телефона на своя приятелка. Плачеше.
„Вярно ли е, че вече не ни обичаш?“, попита ме тя с треперещо гласче.
Сърцето ми се скъса. „Разбира се, че ви обичам, миличка“, казах й аз, опитвайки се да не се разплача. „Това, което се случва между мен и баща ти, е сложно и е работа на възрастните. Но то никога, никога няма да промени чувствата ми към теб и брат ти.“
Говорихме дълго. Опитах се да й обясня, без да навлизам в мръсните подробности, че понякога хората се разделят, но това не означава, че любовта изчезва. Не знам дали ме разбра, но когато затворихме, се почувствах малко по-добре.
Срещата между адвокатите се състоя няколко дни по-късно. Аз не присъствах. Симеон ме посъветва да стоя настрана. Когато ми се обади след това, гласът му беше напрегнат, но доволен.
„Те са уплашени, Анна. Предложиха споразумение. Готови са да се откажат от всякакви претенции към теб по кредитния договор и да ти изплатят еднократна сума. Но сумата е смешна. И не признават нищо за измамата с Вълчев.“
„И какво направихме ние?“, попитах аз.
„Отказахме. И им дадохме нашата контраоферта. Пълно поемане на всички дългове, половината от стойността на къщата, плюс обезщетение за моралните вреди. И им дадохме срок от 48 часа да отговорят. В противен случай, внасяме сигнала в прокуратурата.“
Това беше рискован ход. Блъф. Но Симеон вярваше, Zhe Мартин няма да рискува наказателно преследване.
Последваха 48 часа на агонизиращо чакане. Не можех да спя, не можех да ям. Всяка минута ми се струваше като час. Мартин се опита да се свърже с мен. Телефонът ми не спря да звъни. Изпращаше ми съобщения – първо гневни, после умоляващи. „Анна, нека поговорим. Можем да оправим всичко. Не го причинявай на семейството ни. Обичам те.“
Думите „обичам те“ предизвикаха у мен само горчива усмивка. Колко евтина беше станала тази дума в устата му.
Точно когато срокът беше на път да изтече, адвокатът на Мартин се обади на Симеон. Приемаха условията.
Когато Симеон ми съобщи новината, не почувствах триумф. Почувствах само огромно, безкрайно облекчение. Сякаш товар, тежък колкото света, беше свален от раменете ми. Свърши. Всичко беше свършило.
Подписването на споразумението беше сюрреалистично. Бяхме в една и съща стая с Мартин за първи път от седмици. Той не ме погледна нито веднъж. Изглеждаше състарен, победен. Беше изгубил онази своя арогантна самоувереност. Докато подписваше документите, които щяха да ме направят свободна, ръката му леко трепереше.
Когато излязох от кантората, навън грееше слънце. Поех си дълбоко дъх. Въздухът ми се стори по-чист, цветовете – по-ярки. Бях свободна. Бях преминала през ада, но бях излязла от другата страна. По-силна. По-мъдра. И най-важното – вярна на себе си.
Глава 10
Последствията от раздялата се разгърнаха бавно и сложно, като последно действие на дълга пиеса. Мартин, верен на природата си, не се предаде без бой. Въпреки подписаното споразумение, той се опита да бави плащанията, да оспорва оценките на имуществото, да превръща всеки формален детайл в бойно поле. Но Симеон беше безпощаден. Той контрираше всеки негов ход с юридическа прецизност, докато накрая Мартин не беше принуден да изпълни всяка точка от договора.
Войната му с Огнян Вълчев беше далеч по-брутална. След като Мартин беше принуден да му върне източените активи, партньорството им се разпадна в грозен скандал, който стана достояние на целия бизнес елит в града. Репутацията на Мартин беше съсипана. Много от партньорите му се отдръпнаха от него. Империята му, построена върху пясъчни основи от лъжи, започна да се руши.
Огняна, след като разбра, че е била просто пионка в играта му, се обърна срещу него с яростта на презряна жена. Тя беше тази, която даде на баща си най-уличаващите доказателства за финансовите му машинации. Вилата, която той й беше „подарил“, стана основен актив в последвалите съдебни дела.
Аз наблюдавах всичко това отстрани. С парите от споразумението и с помощта на малък заем, който този път прочетох от кора до кора, си купих малък, слънчев апартамент в тих квартал. Беше несравнимо по-малък от къщата, в която живеех, но беше мой. Всяка вещ в него беше избрана от мен. Всяко ъгълче носеше усещане за спокойствие и сигурност.
Върнах се на работа в училището. В началото се притеснявах от клюките, от съчувствените погледи на колегите. Но скоро осъзнах, че моята класна стая е моето убежище. Там, сред учениците си, аз отново бях просто госпожа Анна, учителката по френски. Моята професия, която Мартин и Ива се бяха опитали да омаловажат и използват, се оказа моят спасителен сал. Тя ми даде структура, цел и достойнство в момент, в който целият ми свят се беше сринал.
Отношенията ми с Даниел и Лилия бяха най-трудната част. В началото те бяха дистанцирани, объркани от противоречивите истории, които чуваха от родителите си. Не ги насилвах. Просто бях там за тях. Взимах ги всяка втора събота, както беше по споразумение. Не ги водех на скъпи екскурзии или в лъскави ресторанти. Разхождахме се в парка, правехме си пикник, говорехме си. Бавно, много бавно, те започнаха отново да ми се доверяват. Разбраха, че моята любов към тях не зависи от отношенията ми с баща им.
Един ден, около година след развода, Лилия ме попита: „Госпожо Ани, ще ми помогнеш ли пак с френския? Искам да кандидатствам във френската гимназия.“
Погледнах я в очите. Този път въпросът не беше продиктуван от манипулация. Беше искрена молба.
„Разбира се, миличка“, отговорих аз и се усмихнах. „С най-голямо удоволствие.“
Животът ми не се върна към старата подреденост. Преживяното ме беше променило завинаги. Бях изгубила наивността си, но бях намерила силата си. Бях научила, че понякога най-тихите хора имат най-силните гласове и че истинската независимост не се измерва с пари или имоти, а със способността да отстояваш себе си.
Понякога, докато се разхождах вечер из моя малък, уютен апартамент, поглеждах към гривната, която Мартин ми беше подарил. Не я бях изхвърлила. Държах я в една кутия. Тя ми служеше като напомняне. Напомняне за цената на лъжата. И за безценната стойност на истината. Аз бях учителка. И най-важният урок, който бях научила, не беше по френска граматика. Беше урок по оцеляване. И го бях взела с отличие.