## Пролог
„Ако свириш на пиано, ще ти подаря този ресторант, а ако не — ще те изхвърля оттук без нито стотинка“, каза собственикът, опитвайки се да унизи готвачката; но веднага щом момичето се приближи до пианото, се случи нещо неочаквано… 😱😲
Анна носеше поднос с горещо месо, когато ръка внезапно сграбчи китката ѝ.
— Стой.
Тя се изтръпна. Това беше Марк, собственикът на ресторанта, човек, от когото дори най-опитните сервитьори се страхуваха. Лицето му изглеждаше спокойното лице на човек, който винаги печели. А очите му… очите му бяха като заключена каса — никога не разбираше какво има вътре, докато не стане късно.
— Какво каза за пианото? — присви очи той.
Анна не разбра веднага.
— Аз… просто казах, че роялът не е настроен.
Марк се усмихна леко и я обърна към залата. По масите седяха около четиридесет души — бизнесмени, спътничките им, важни лица, които говореха високо, смееха се шумно и гледаха персонала като част от декора.
— Чухте ли? — каза Марк на висок глас. — Нашата готвачка е и музикант.
Някой се изкиска. Някой друг се престори на впечатлен.
— Вероятно си учила в консерваторията? — попита Марк с насмешка.
Анна мълчеше. Знаеше тази игра. Знаеше как завършва.
— И? Учила ли си или не?
— Не — тихо отвърна тя.
Залата притихна странно, сякаш всички наведнъж решиха да слушат.
— Е, това е изненада — проточи Марк и плясна с ръце. — Ема, ела тук.
Към него пристъпи дъщеря му. Перфектна прическа. Рокля, която блестеше по начин, който караше Анна да се чувства като петно от брашно върху покривка. Студен поглед. Точна стойка. И усмивка, която се появяваше само когато трябваше да се появи.
Всички знаеха историята ѝ. Учила при най-добрите преподаватели. Свирила пред важни хора. Марк обичаше да повтаря, че тя свири „като гений“.
Марк прегърна Ема през раменете и погледна Анна.
— Виж. Ема ще свири сега. После ще свириш ти. Ако свириш по-добре — ще ти купя ресторанта. Своя. С твоето име.
Той направи кратка пауза, колкото да се наситят всички на примамката.
— Ако не… днес излизаш оттук. Без заплата.
Посочи рояла.
Анна усети как ушите ѝ горят. Всички я гледаха. Не като човек. Като сцена. Като забавление, което струва колкото бутилка вино.
Тя бавно избърса ръцете си в престилката и направи крачка.
А после още една.
Роялът стоеше до прозорците като черен звяр. Лъскав. Ням. Чужд.
Анна спря до него. Пръстите ѝ потрепериха. Отдавна не беше докосвала клавиши пред чужди очи. Отдавна си беше забранила да си спомня.
— Хайде — прошепна някой.
Ема вече седеше. Пръстите ѝ тръгнаха уверено, почти безупречно. Звукът беше красив. Точно толкова красив, колкото се очакваше от скъпо обучение. Аплодисментите бяха готови предварително.
Ема се изправи с лека покана към възхищението.
— Твоя ред — каза Марк на Анна, достатъчно тихо, за да звучи като лична заплаха.
Анна седна.
Някой се изсмя отзад. Някой подрънка с чаша.
И тогава тя сложи ръце на клавишите.
Не беше случайно.
Тя натисна първия тон, а после втория, сякаш вратите към стар живот се открехнаха.
Третият тон беше като въздух след дълго гмуркане.
И изведнъж залата се промени.
Гласовете заглъхнаха. Смехът изчезна. Дори чашите сякаш престанаха да звънят.
Анна не свиреше „за да впечатли“. Тя свиреше така, сякаш разказваше истината си без думи.
Марк се усмихваше в началото.
После усмивката му се сгърчи.
После Марк пребледня.
А Ема… Ема се вкопчи в облегалката на стола, сякаш някой невидим изтръгваше от нея нещо, което не искаше да даде.
Когато последният тон прозвуча, имаше секунда тишина, в която никой не посмя да диша.
И тогава избухнаха аплодисментите.
Не любезни. Не задължителни.
Истински.
Анна стана бавно, без поклон, без усмивка. Дланите ѝ бяха мокри.
Марк се приближи към нея, а гласът му, когато проговори, беше като стъкло, което се опитва да звучи като кадифе.
— От къде го умееш?
Анна го погледна.
— От място, за което не обичам да говоря.
Марк се наведе към ухото ѝ.
— Довечера ще говорим. Насаме.
Това беше първата истинска заплаха.
И първото предупреждение, че тази вечер няма да завърши с аплодисменти.
## Глава първа: Ръкавици без пръсти
След края на изпълнението ресторантът не стана по-топъл.
Стана по-остър.
Хората гледаха Анна по различен начин — не само като готвачка, а като нещо, което не се вписва в правилата. А когато някой не се вписва, правилата първо се опитват да го пречупят.
Ема се приближи първа. Усмивката ѝ беше като тънка линия.
— Свириш добре — каза тя.
— Благодаря.
— Но това не означава нищо.
Анна не отговори. Знаеше този тон. Тонът на човек, който е свикнал да е най-добрият в стаята и не може да понесе чуждо присъствие.
Марк излезе пред гостите и се засмя силно.
— Е, добре! Явно имаме талант, скрит в кухнята! — после гласът му се изви на фалшива щедрост. — Договорът си е договор. Нали?
Бизнесмените се закимаха, сякаш наблюдаваха добро шоу. Някои вдигнаха чаши.
Марк се приближи до Анна и я хвана за рамото.
— Утре ще говорим за ресторанта.
Той произнесе думата „ресторанта“ като човек, който казва „капан“.
Анна се измъкна с учтива крачка назад.
— Утре имам смяна.
— Утре ще имаш разговор — отвърна Марк.
По-късно, когато кухнята се изпразни, а металните повърхности започнаха да изстиват, Анна се прибра в малката стаичка за персонала и седна на пейката. Там, между шкафа с престилки и вратата към склада, тя извади телефон и набра номер, който знаеше наизуст.
— Ник? — прошепна.
От другата страна се чу уморен глас.
— Анна… как си?
— Добре съм. — думата прозвуча като лъжа.
— Пак ли остана след смяна?
— Да.
Пауза.
— Банката звъня.
Анна затвори очи.
— Какво искат?
— Казаха, че ако до края на месеца не внесем… — Ник преглътна. — Ще започнат процедура.
Анна стисна телефона по-силно.
— Ще намеря начин.
— Ти винаги намираш начин — гласът му трепна. — Само че… не е честно.
Анна се засмя без звук.
— Честно ли? Ник, отдавна не живеем в честно.
Тя не му каза, че тази вечер Марк ѝ беше хвърлил примамка, която може да е единственият им шанс да излязат от дупката.
Не му каза и друго.
Че „дупката“ не беше само кредитът.
Беше миналото.
И то вече се надигаше.
## Глава втора: Тайната на Ема
На следващия ден Марк не се появи до вечерта.
Анна готвеше като машина. Нарязваше, подправяше, печеше, сервираше. Все едно, ако ръцете ѝ не спрат, мислите няма да я настигнат.
Но мислите я настигнаха.
Към края на деня, когато ресторантът отново се пълнеше с хора, Ема влезе в кухнята. Никога не влизаше. Никога.
Сега затвори вратата зад себе си и се облегна на нея.
— Ти знаеше, че ще стане така — каза Ема.
Анна вдигна глава.
— Как така?
Ема се засмя, но това не беше смях. Беше рязък звук, като нож върху чиния.
— Че ще ме унижиш пред всички.
— Аз не те унижих. Ти свири прекрасно.
— Не ме лъжи. — Ема пристъпи напред. — Ти свири така, че всички забравиха мен.
Анна остави ножа.
— Не съм искала това.
Ема сви устни.
— Никой не иска да падне. Просто пада.
Тя посегна към престилката на Анна и я дръпна леко, сякаш проверяваше от какъв плат е.
— Знаеш ли какво е това място? — прошепна Ема. — Това е всичко на баща ми. Всичко.
Анна я погледна внимателно.
— А на теб?
Ема замръзна за миг, сякаш никой не беше задавал този въпрос.
— На мен… ми е обещано.
— Обещано не е същото като дадено — каза Анна спокойно.
Ема пребледня, после се усмихна отново — още по-студено.
— Баща ми не обича изненади. А ти си изненада.
Анна се наведе към нея.
— А ти какво обичаш, Ема?
Ема се поколеба. И точно в това колебание Анна видя нещо, което не очакваше.
Страх.
Ема се обърна рязко и излезе, а вратата се затвори след нея като удар.
Не беше случайно.
Анна усети, че Ема не се страхува само за гордостта си.
Страхуваше се, че ако ресторантът се изплъзне от ръцете на Марк… ще се изплъзне и нещо друго.
Нещо, което не трябва да бъде разкрито.
## Глава трета: Договор, който мирише на капан
Марк извика Анна в кабинета си след края на вечерята.
Кабинетът беше просторен, с тежки завеси, кожен стол и картина, която приличаше на статут. На бюрото му нямаше почти нищо, освен папка и една писалка.
Анна седна срещу него.
Марк се облегна назад, наслаждавайки се на тишината.
— Нямаш представа какво направи вчера — каза той.
— Свирих.
— Не. — Марк се наведе напред. — Ти промени въздуха в тази зала. Ти накара хората да гледат на мен… като на човек, който не контролира всичко.
Анна не мигна.
— Ти поиска да свиря.
— Аз поисках да те унижа — призна Марк спокойно. — А ти… ме направи смешен.
Пауза.
— Това струва.
Анна усети как стомахът ѝ се свива.
— Ще ме уволниш?
Марк се засмя.
— Ако те уволня, ще изглежда, че се страхувам. — той потупа папката. — Затова ще направя нещо по-добро.
Анна погледна папката.
— Какво е това?
— Договор. — Марк извади листове. — Ще те направя лице на ресторанта. Ще има вечери с музика. Ще излизаш, ще свириш, ще се усмихваш. Клиентите ще полудеят. И ще донесеш пари.
Анна прехапа устна.
— А ресторантът?
Марк се усмихна.
— Това беше шоу. Публиката обича обещания. Аз обичам контрол.
Анна усети как кръвта ѝ се изкачва към лицето.
— Ти каза пред всички.
— Казах много неща. — той почука с пръст по масата. — Това, което има значение, е подписът.
Анна се наведе към листовете. Текстът беше дълъг, сух, като зимна нощ. Имаше условия, които миришеха на капан — неустойки, срокове, „изключителност“, „възнаграждение по преценка“.
— Ако подпиша, ставам твоя собственост — прошепна тя.
— Ако подпишеш, ставаш моя инвестиция — поправи Марк. — И ще ти платя достатъчно, за да си решиш проблемите.
Анна застина.
— Откъде знаеш, че имам проблеми?
Марк се усмихна бавно.
— Знам всичко за хората, които работят за мен.
И тогава той произнесе тихо, сякаш просто споменава времето:
— Имаш брат в университет. Има кредит за жилище. Има просрочие.
Анна се изправи рязко.
— Не смей—
— Смей? — Марк я прекъсна. — Аз съм човекът, който може да направи така, че банката да спре да звъни. Аз съм човекът, който може да направи така, че брат ти да завърши без да го изхвърлят от квартирата.
Той отмести папката към нея.
— Подписваш. И всичко става по-лесно.
Анна гледаше листовете и усещаше как сърцето ѝ се бори между две болки.
Болката да се продаде.
И болката да гледа как Ник потъва.
— Ще помисля — каза тя.
Марк се усмихна, но в усмивката нямаше радост.
— Имаш до утре.
Когато излезе от кабинета, Анна се облегна на стената в коридора.
Не беше случайно.
Тя разбра, че пианото вчера не беше начало на приказка.
Беше начало на война.
## Глава четвърта: Човекът с часовника
На следващата вечер в ресторанта се появи непознат мъж.
Не беше от шумните. Не вдигаше тостове. Не се смееше високо. Седеше тихо, с перфектно изгладена риза и часовник, който струваше повече от няколко годишни заплати.
Очите му обаче бяха най-скъпото нещо в него — спокойни очи на човек, който е виждал много и не се впечатлява лесно.
Сервитьорът Мило прошепна на Анна, докато минаваше покрай кухнята.
— Онзи… Марк му се усмихва по друг начин. По-ниско. Като да се моли.
Анна надникна през процепа на вратата и видя как Марк се навежда към непознатия с жестове, които не приличаха на Марк.
После непознатият погледна към рояла.
И към Анна.
Все едно знаеше, че тя ще свири.
В края на вечерта Марк извика Анна в залата.
— Дами и господа — обяви той с престорена лекота. — Днес ще имаме още една изненада. Анна ще свири.
Анна стисна зъби. Не беше подписала договора. Но Марк вече се държеше, сякаш тя е част от мебелите.
Тя седна и свири.
Този път не за аплодисменти.
Свири, за да си запази дъха.
Когато приключи, непознатият стана и приближи.
— Казвам се Дейвид — каза той тихо.
Анна не беше свикнала да се представят на нея с уважение.
— Анна.
— Свириш така, че човек си спомня неща, които е искал да забрави — каза Дейвид.
Анна усети как кожата ѝ настръхва.
— Не мисля, че това е комплимент.
— Понякога е предупреждение. — Дейвид се усмихна едва забележимо. — Марк има талант да използва хората. Ти трябва да решиш дали ще бъдеш използвана, или ще използваш момента.
Анна се намръщи.
— Кой си ти за Марк?
Дейвид погледна към кабинета на Марк.
— Човекът, на когото Марк дължи повече, отколкото може да плати.
Анна преглътна.
— Защо ми го казваш?
Дейвид се наведе леко.
— Защото виждам нещо в теб. И защото… скоро ще има съдебно дело. Голямо. А Марк ще търси кого да хвърли пред съдията вместо себе си.
Анна усети как ръцете ѝ изстиват.
— Аз не знам нищо за неговите дела.
— О, знаеш повече, отколкото мислиш — каза Дейвид. — И ще узнаеш още.
Той ѝ подаде визитка, но на нея нямаше фирма. Само телефонен номер.
— Ако се почувстваш притисната… обади се.
После се обърна и си тръгна.
Анна остана с визитката в ръката.
Не беше случайно.
Марк вече не беше единственият хищник в тази история.
## Глава пета: Сара и листът с печат
След два дни в ресторанта дойде жена, която не изглеждаше като клиент.
Не носеше бляскава рокля. Не се оглеждаше с възхищение. Движеше се като човек, който търси улики.
Каза се Сара.
Анна я видя първо в коридора до склада, където Сара стоеше и наблюдаваше вратата на кабинета на Марк.
— Извинете — каза Анна. — Тук е за персонала.
Сара се обърна и извади документ.
— Търся Марк. Идвам по работа.
Гласът ѝ беше равен. Не враждебен. Но твърд.
— Той е зает.
Сара се усмихна кратко.
— Няма да е зает, когато му връча това.
Анна погледна печата върху листа и почувства как нещо в нея се стяга.
— Какво е?
— Призовка. — Сара каза думата спокойно, сякаш беше обикновена поръчка. — Има иск срещу него. За измама, незаконни договори и злоупотреба с доверие.
Анна преглътна.
— Вие сте адвокат?
— Да.
И тогава Сара погледна Анна по начин, който не беше случаен.
— Ти си Анна, нали?
Анна се вцепени.
— Откъде знаете името ми?
Сара наклони глава.
— Понякога съдът започва с кухненска престилка. — тя приближи с половин крачка. — Има въпроси, на които само ти можеш да отговориш.
— Аз не искам проблеми.
— Проблемите не питат дали ги искаш — отвърна Сара. — Марк има навик да слага хората си като щит.
Анна усети как подът сякаш се накланя.
— Какво искате от мен?
Сара въздъхна тихо.
— Истината. Кога Марк започна да те кара да свириш? Какво обеща? Какво заплаши?
Анна потрепери.
— Това е… лично.
— Личното понякога е доказателство — каза Сара. — А доказателството понякога спасява нечий живот. Или го разрушава.
Анна усети, че това не е само за ресторанта.
Това беше за нещо по-голямо.
— Не мога — прошепна тя. — Имам брат… има кредит… ако Марк—
— Ако Марк натисне, ще те смачка — довърши Сара. — Ако Марк падне, може да те повлече. Но ако говориш навреме… може да излезеш.
Анна затвори очи.
Когато ги отвори, Сара вече беше тръгнала към кабинета на Марк.
Анна чу как Сара почука.
Чу и гласа на Марк:
— Кой е?
Сара отвори вратата без покана.
И тогава Анна разбра, че вече е въвлечена.
## Глава шеста: Университетът не прощава
Ник не се прибираше често. Учеше. Работеше. Спеше малко. Винаги звучеше така, сякаш е на ръба.
Когато Анна най-сетне успя да се види с него в малкото кафене до блока им, Ник изглеждаше по-слаб, отколкото помнеше.
— Извинявай — каза той. — Имах лекции. После работа. После пак…
Анна го погледна.
— Храниш ли се?
— Когато мога.
Тя стисна ръцете си.
— Как върви кредитът?
Ник се засмя горчиво.
— Не върви. Тича след нас.
Той извади от раницата си папка с документи.
— Взех този заем, защото вярвах, че ще се справим. Че ще имаме дом. Че ще се почувстваме нормални хора.
Анна погледна листовете. Лихви. Срокове. Условия. Думи, които звучаха като присъда.
— И сега? — попита тя.
Ник сведе глава.
— Получих предупреждение. Ако пропуснем още една вноска… ще поискат предсрочно.
Анна усети как в гърлото ѝ се надига болка.
— Ник, аз ще—
— Не! — Ник вдигна ръка. — Не искам да се съсипваш заради мен.
Анна го погледна остро.
— Аз вече се съсипах. Въпросът е да не е напразно.
Ник стисна челюст.
— Знаеш ли какво е да седиш в аудитория и да слушаш за бъдеще, докато в главата ти звъни само едно: „Просрочие“?
Анна се наведе напред.
— Знам какво е да си мислиш, че си виновен, че си беден.
Ник замълча.
Пауза.
После прошепна:
— Марк ли е причината да звъня толкова често?
Анна замръзна.
— Какво?
Ник я погледна право.
— Ти никога не говориш за работата си така. Но напоследък… говориш като човек, който крие буря.
Анна се насили да се усмихне.
— Нищо, Ник. Просто… имам шанс да изкарам повече.
— На каква цена?
Анна не отговори.
Защото цената вече беше започнала да се плаща.
## Глава седма: Предателството на Мило
Мило беше млад сервитьор. Бърз, тих, с очи, които виждаха повече, отколкото трябваше. Той харесваше Анна, не по онзи начин, който кара хората да се преструват, а по човешки — защото тя никога не го гледаше отвисоко.
Една вечер, когато ресторантът затваряше, Мило я настигна в коридора.
— Анна… трябва да ти кажа нещо.
Тя спря.
— Какво има?
Мило се огледа, сякаш стените слушат.
— Марк… е говорил с банката. — гласът му трепереше. — Чух го.
Анна се вцепени.
— Какво е казал?
— Казал е, че… ще „уреди“ кредита на брат ти, ако ти подпишеш. И ако… — Мило преглътна. — Ако бъдеш „послушна“.
Анна стисна юмруци.
— Това го знам.
Мило поклати глава.
— Не, не знаеш всичко. Той е говорил и за съдебното дело. Казал е, че ще хвърли вината върху „една от кухнята“. Че имало документи, които можел да подправи. Че… — Мило се задави. — Че ще направи така, че ти да изглеждаш като човек, който е откраднал пари.
Анна усети как светът ѝ се размества.
— Защо ми го казваш?
Мило сведе очи.
— Защото… аз вече направих нещо глупаво.
Анна се вцепени още повече.
— Какво?
Мило извади плик.
— Марк ми даде пари. За да… да взема от шкафчето ти онзи лист, който си четяла. Договорът. И да го снимам.
Анна пребледня.
— Ти…
— Извинявай! — прошепна Мило отчаяно. — Майка ми има заем. Заплашиха ни. Аз… мислех, че е просто лист. Но после чух останалото. И разбрах, че те готвят за жертва.
Анна пое въздух и се опита да не избухне.
— Къде е пликът?
— Тук. — Мило го подаде. — Вътре има още нещо. Нещо, което не е трябвало да видя.
Анна отвори плика с треперещи пръсти.
Вътре имаше копие на договор.
И втори лист.
С печат.
Със заглавие, което бодеше очите:
„Декларация за поемане на отговорност“.
Под него името ѝ.
Анна се вцепени.
— Това… аз не съм го подписвала.
Мило прошепна:
— Марк ще каже, че си го подписала.
Анна усещаше как гърлото ѝ пресъхва.
Не беше случайно.
Марк вече беше избрал кого да жертва.
## Глава осма: Ема се пропуква
Анна не можеше да спи. Листът с печата беше като камък в гърдите ѝ.
На следващия ден тя намери Ема сама в залата, близо до рояла. Ема стоеше с гръб, но раменете ѝ бяха напрегнати.
Анна се приближи тихо.
— Трябва да говорим.
Ема се обърна рязко.
— Нямаме какво да си кажем.
Анна вдигна листа.
— Това истинско ли е?
Ема погледна документа и пребледня.
Първото истинско пребледняване, което Анна виждаше на това лице.
— Откъде го имаш?
— Не е важно. Важно е: ти знаеше ли?
Ема преглътна.
— Баща ми…
— Не ме интересува баща ти. — Анна направи крачка. — Ти. Знаеше ли, че ще ме натопи?
Ема трепна.
— Не… — после думата се разпадна. — Не знаех точно.
Анна я погледна строго.
— Значи знаеше.
Ема стисна ръце.
— Ти не разбираш!
— Разбирам повече, отколкото искаш — отвърна Анна.
Ема се обърна към рояла и удари с пръсти капака, без да го отвори.
— Ти мислиш, че това е само ресторант! Но не е! — прошепна тя. — Това е… прикритие. Това е начин да се движат пари. Да се прикриват неща.
Анна застина.
— Какви неща?
Ема се засмя истерично, после си закри устата.
— Ако кажа, ще ме унищожат.
— Кои?
Ема се обърна и погледна Анна с очи, които най-после бяха човешки.
— Всички. Баща ми. Хората, които идват тук. Дори… — тя преглътна. — Дейвид.
Анна замръзна.
— Дейвид? Ти го познаваш?
Ема изпусна въздух.
— Той не е просто „човек с часовник“. Той е човек, който държи баща ми за гърлото.
Анна усети как визитката в джоба ѝ натежава като доказателство.
Ема пристъпи към нея.
— Ако тръгнеш срещу баща ми, няма да останеш жива в този град.
Анна я прекъсна тихо:
— Не използвай имена на градове.
Ема я погледна рязко, сякаш не разбра. После осъзна и мигна.
Анна говореше спокойно, но вътре беше огън.
— Няма да се предам — каза Анна. — Няма да ме направите изкупителна жертва.
Ема прошепна:
— Тогава ще трябва да станеш по-жестока от него.
Анна сведе поглед към рояла.
— Не. Ще стана по-истинска.
## Глава девета: Сара отваря вратата към съда
Анна се срещна със Сара в малък офис, където миришеше на хартия и напрежение.
Сара я изслуша, без да я прекъсва.
Анна постави фалшивата декларация на масата.
— Това не е моят подпис.
Сара го разгледа внимателно.
— Ще го докажем.
Анна преглътна.
— Марк иска да ме натопи за кражба.
Сара кимна.
— Класика.
— Но има още. — Анна се наведе напред. — Той натиска кредита на брат ми. Заплашва го. Има хора над него. Има… движение на пари.
Сара не изглеждаше изненадана.
— Вече го подозирахме.
Анна се напрегна.
— Как?
Сара отвори папка и извади листове.
— Има свидетел. Бивш счетоводител. Но се страхува. Има записи от камери, но част от тях са „изчезнали“. Има договори, които се водят за доставки, а реално са… други неща.
Анна стисна ръцете си.
— Аз не искам да участвам в това. Искам само да живея.
Сара я погледна дълбоко.
— Понякога, за да живееш, трябва да кажеш „не“.
Анна се усмихна горчиво.
— Аз казах „не“. Марк не го чу.
Сара се облегна.
— Тогава ще го накараме да чуе съдът.
Анна преглътна.
— Той има пари. И влияние. И… дъщеря.
— Дъщеря му може да се окаже ключът — каза Сара спокойно.
Анна се стресна.
— Ема?
Сара кимна.
— Има нещо около нея. Нещо, което Марк пази. Ако го загуби… ще рухне.
Анна помълча.
После каза:
— Ема не е чудовище. Само е дете на чудовище.
Сара се усмихна леко.
— Тогава ще ѝ дадем шанс да бъде човек.
Анна се наведе.
— Какво трябва да направя?
Сара извади диктофон.
— Разкажи ми всичко от началото. И най-важното… кажи ми какво се случи с рояла. Защо Марк пребледня, когато ти свири?
Анна затвори очи.
Не беше случайно.
Защото имаше една мелодия, която Марк познаваше.
И тя не беше от концерт.
Беше от погребение.
## Глава десета: Мелодията, която издава тайни
Анна разказа на Сара истината, която беше пазила толкова дълго, че я беше превърнала в камък.
— Когато бях по-малка, майка ми работеше тук — каза Анна тихо. — Не като готвачка. Тя беше… човекът, който държеше всичко. Хората я уважаха. Клиентите я обичаха.
Сара слушаше.
— Марк се появи тогава. Усмихнат. Щедър. И обеща, че ще направи мястото още по-голямо.
Анна преглътна.
— Майка ми му повярва.
Сара не попита нищо. Не я прекъсна.
— После майка ми… почина. — Анна изрече думата бавно. — А Марк изведнъж се оказа собственик. Имаше документи. Подписи. Печат.
Анна стисна очи.
— Аз бях още млада. Имаше неща, които не разбирах. Само помня, че Марк ме погледна в деня след погребението и каза: „Не си спомняй. Така е по-лесно.“
Сара пое дълбоко въздух.
— И мелодията?
Анна отвори очи.
— Майка ми имаше любима мелодия. Свиреше я на старо пиано у дома. Същата мелодия свирих онази вечер. Без да мисля. От нерви.
Анна се засмя тихо.
— А Марк я позна. Защото майка ми я свиреше… в последната вечер, когато го видя.
Сара се наведе напред.
— Значи Марк има минало с майка ти, което не иска да излиза наяве.
Анна кимна.
— Той не пребледня, защото свирих добре. Той пребледня, защото чу призрак.
Сара погледна документите.
— Това променя всичко.
Анна прошепна:
— А ако това минало е престъпление?
Сара затвори папката.
— Тогава имаме мотив. И страх. А страхът прави хората глупави.
Анна се стегна.
— Той вече е глупав. Подправил е подписа ми.
Сара кимна.
— И ние ще го хванем.
Анна стана.
— Кога е делото?
Сара отговори спокойно:
— Скоро. Но преди него ще има една вечер. Марк подготвя голямо събитие. Ще събере хората, които му трябват. И тези, които го контролират.
Анна усети как сърцето ѝ се ускорява.
— Той пак ще ме изкара да свиря.
— Да — каза Сара. — И точно тогава ще имаме шанс.
Анна прошепна:
— Шанс за какво?
Сара я погледна право.
— Да го накараме сам да се издаде.
## Глава единадесета: Вечерта на ножовете без остриета
Събитието беше рекламирано като „вечер на изкуството“.
Анна знаеше, че това е маска.
Маските в този ресторант бяха повече от чиниите.
Залата се напълни с хора, които изглеждаха спокойни, но говореха като хора, които договарят сделки. Дейвид беше там. Също и други — мъже с погледи като ключалки, жени с усмивки като договори.
Марк беше сияен. Сякаш нищо не го заплашва.
Ема стоеше до него, но този път не беше ледена. Този път изглеждаше като човек, който се дави.
Анна усети, че Ема ще се пречупи.
И точно това беше опасно.
Мило се промъкна до Анна в кухнята.
— Сара е тук — прошепна.
Анна замръзна.
— Къде?
— В залата. Седи така, че да вижда Марк.
Анна пое въздух.
Тази вечер беше капан. Въпросът беше кой ще падне пръв.
Когато Марк обяви музиката, той направи нещо, което Анна не очакваше.
— Дами и господа! — каза той. — Тази вечер няма да чуем само Анна. Ще има дуел.
Залата се оживи.
Ема пребледня.
Марк се усмихна към нея.
— Ти ще свириш, дъще. И Анна ще свири. Нека видим кой е достоен за аплодисментите.
Анна го погледна.
Той искаше да я върне на мястото ѝ. Да я направи отново „забавление“.
Но Анна вече беше друга.
Ема седна първа. Започна силно, почти яростно. Свиреше без грешки, но без дъх. Като човек, който повтаря урок, за да не бъде наказан.
Когато свърши, аплодисментите бяха учтиви.
После Анна седна.
Тя погледна клавишите и усети как пръстите ѝ стават спокойни.
Не беше случайно.
Тя избра не мелодия за блясък, а мелодия за истина. Мелодията на майка си. И после — друга. Нова. Нейна.
Докато свиреше, Анна видя с периферното си зрение как Марк нервничи. Как поглежда към Дейвид. Как се опитва да се усмихне, но устните му не го слушат.
И тогава се случи нещо, което никой не очакваше.
Ема стана.
Не след края.
По средата на изпълнението.
Тя пристъпи към Марк и каза високо, така че всички да чуят:
— Стига.
Анна спря да свири. Ръцете ѝ увиснаха над клавишите.
Залата притихна.
Ема трепереше.
— Татко… — думата беше като нож. — Ти не си ми баща.
Всички ахнаха.
Марк се вцепени.
— Какво говориш? — прошепна той.
Ема вдигна брадичка. Очите ѝ бяха мокри, но гласът ѝ беше твърд.
— Чух те. В онази нощ. С Дейвид. Казахте, че ако се разчуе, че съм… че съм чужда… ще ме изхвърлиш като ненужна вещ.
Залата избухна в шепот.
Марк пребледня още повече.
Дейвид се напрегна.
Сара в залата се изправи.
Анна усети как въздухът се сгъстява.
Ема продължи:
— И ти ме държиш тук, за да изглеждаш като добър баща. За да прикриеш какво си направил на майката на Анна. И какво си направил с документите. И какво правиш с парите.
Марк изсъска:
— Замълчи!
— Не — каза Ема. — Цял живот мълча. И свирех. И се усмихвах. И се преструвах, че не чувам как шепнеш, че всичко е „твоя собственост“.
Тя посочи Анна.
— Тя не е твоя собственост.
Марк направи крачка към Ема, но Сара вече беше тръгнала напред.
— Марк — каза Сара, гласът ѝ разсече залата. — Вие сте призован. И тази вечер имаме свидетели.
Марк се огледа. Очите му търсеха спасение.
Дейвид не помръдна.
Тишината беше като съд.
И тогава Марк направи грешка.
Той се обърна към Анна и изкрещя:
— Тя е виновна! Тя подправи документите! Тя открадна!
Анна се изправи бавно.
— Не — каза тихо тя. — Ти подправи. Ти заплашва. Ти крадеш.
Марк изръмжа:
— Имам подписа ти!
Анна вдигна фалшивия лист, който Сара вече беше подготвила като доказателство.
— Имаш фалшификат.
Сара пристъпи напред и каза ясно:
— А ние имаме експертиза, свидетели и признания пред хората тук. Вие току-що изрекохте достатъчно, за да се запишете сами в делото.
Марк се обърна към Дейвид.
— Ти! Ти ще ме защитиш!
Дейвид го погледна спокойно.
— Аз не защитавам хора, които изяждат собствените си деца и после се преструват на невинни.
Марк зяпна.
Ема се разплака тихо, но стоеше права.
Анна гледаше Марк и в главата ѝ имаше само една мисъл:
Не беше случайно, че той я унижи пред всички.
Той просто беше забравил, че човек, който няма какво да губи, е най-опасният.
## Глава дванадесета: Съдът и истината, която тежи
Делото започна скоро след онази вечер.
Марк се появи в залата на съда с увереността на човек, който е купувал много неща и вярва, че може да купи и това.
Но този път не беше само срещу Сара.
Беше срещу собствените си думи.
Сара представи експертизата за подписа. Представи свидетелските показания на Мило. Представи записи от камери, които някой беше опитал да изтрие, но не беше успял напълно.
Анна свидетелства.
Тя разказа за договора. За заплахите. За кредита на Ник. За натиска.
Марк се опита да се смее, да се усмихва, да прави театър.
Но съдията не беше публика в ресторанта.
Ема също свидетелства.
Това беше най-трудното.
Тя стоеше с треперещи ръце, но каза истината.
За разговорите. За страха. За това как Марк я държи като украшение. За това как тя е свирила не от любов, а от задължение.
Когато Ема каза:
— Той ме караше да вярвам, че съм му длъжна за всяка глътка въздух.
Марк пребледня и за миг изглеждаше като стар човек.
После дойде редът на Дейвид.
Анна не знаеше какво ще каже. Не знаеше на чия страна е.
Дейвид застана спокойно.
— Познавах Марк като човек, който прави сделки — каза той. — После го познах като човек, който прави капани. И тази вечер в ресторанта видях нещо, което не мога да купя. Истина.
Марк изкрещя:
— Предател!
Дейвид го погледна без омраза.
— Не. Просто човек, който се измори да плаща за чужда алчност.
Съдът отсъди.
Марк загуби.
Имаше санкции. Имаше последствия. Имаше решение, което промени собствеността и откри пътя към връщането на това, което беше отнето с лъжа.
Анна не изпита радост веднага.
Понякога победата тежи повече от загубата, защото трябва да живееш с нея.
Ник получи шанс да предоговори кредита. Сара помогна с документите. Банката отстъпи, защото вече нямаше кой да натиска от тъмното.
Анна най-сетне видя брат си да диша.
А Ема… Ема за първи път започна да живее като себе си.
## Глава тринадесета: Новото начало и последният тон
Когато всичко утихна, ресторантът изглеждаше странно празен.
Не от хора.
От напрежение.
Анна стоеше в залата една сутрин, когато светлината влизаше меко през прозорците. Роялът беше там, както винаги.
Но този път не беше капан.
Беше инструмент.
Сара влезе с папка.
— Готово е — каза тя. — Документите са оформени. Ресторантът вече е… твой.
Анна замълча.
Толкова дълго беше мечтала за „изход“, че сега, когато го имаше, се страхуваше да стъпи навън.
— Не знам дали мога — прошепна тя.
Сара се усмихна.
— Ти вече можеш. Просто не си свикнала да го признаваш.
Анна седна на един от столовете и погледна залата.
— А Марк?
Сара въздъхна.
— Ще живее с това, което е направил. Понякога това е най-голямото наказание.
Анна кимна.
В този момент Ема влезе тихо. Нямаше бляскава рокля. Нямаше маска. Беше с проста блуза и очи, които изглеждаха по-светли, когато не се преструваха.
— Мога ли… — започна тя.
Анна я погледна внимателно.
— Какво искаш, Ема?
Ема преглътна.
— Искам да се извиня. Не знаех как да бъда добра. Бях научена как да бъда… удобна.
Анна стана бавно.
— Извинението не изтрива всичко.
— Знам — прошепна Ема. — Но… може да е начало.
Анна помълча.
После каза:
— Ако искаш начало, направи нещо за себе си.
Ема погледна рояла.
— Мислех да… да спра да свиря.
Анна се усмихна леко.
— Не спирай. Свири, но този път не за чужда гордост.
Ема избърса сълза.
— А ти?
Анна погледна рояла и после залата.
— Аз ще готвя. И ще свиря, когато искам. Не когато ме унижават.
Ема кимна.
И тогава Анна направи нещо, което никой не очакваше от нея — отиде до рояла, отвори капака и седна.
Пръстите ѝ докоснаха клавишите нежно.
Този път свири тихо.
Свири за майка си.
Свири за Ник, който най-сетне можеше да учи без страх.
Свири за Ема, която беше намерила смелост да излезе от лъжата.
И свири за себе си — за момичето, което някога е вярвало, че талантът е проклятие.
Последният тон прозвуча като обещание.
Не беше случайно.
Защото този път съдбата не беше написана от Марк.
Беше написана от Анна.
И когато вратата на ресторанта се отвори за първите гости на новия ден, Анна ги посрещна не като готвачка, която се страхува.
А като собственик, който знае цената на истината.
И който най-сетне е готов да живее.