Алиса стоеше в малката кухня, вдишвайки миризмата на евтин копър и вряща вода. Скаридите – онези дребните, които приличаха повече на морски насекоми, отколкото на деликатес – се подмятаха в тенджерата. Тя гледаше как парата се утаява по старите тапети, които сама беше лепила преди две години. Тогава Иван казваше, че няма пари за майстори, защото „инвестира в бъдещето им“. Бъдещето явно се състоеше в това той да играе „танкове“, а тя да работи на две места, за да покрива ипотеката на апартамента, който по документи се водеше на свекървата.
Вратата се отвори рязко. Студен полъх от входа нахлу в коридора, придружен от висок, непознат смях.
— Алиса, слагай масата, ще имаме гости! — извика Иван. Гласът му беше необичайно бодър, лишен от ежедневната „умора“.
Алиса излезе в коридора, бършейки ръцете си в престилката. Иван стоеше там, разкопчал скъпото си палто (което тя му беше купила за рождения ден с парите от бонуса си). До него стоеше момиче. Не можеше да има повече от двадесет и две години. Дълга руса коса, изкуствени мигли, които приличаха на крила на прилеп, и къса рокля, която едва покриваше бедрата ѝ под разкопчаното кожено палто.
— Това е Моника — заяви Иван с такава гордост, сякаш току-що беше спечелил Нобелова награда. — Тя е… нов проект във фирмата. Реших, че трябва да я нагостим по нашенски.
Мария, свекървата, излезе от стаята си, сияеща. Тя дори не погледна Алиса. Вместо това се впусна да прегръща „проекта“. — О, скъпа, колко си красива! Иван толкова много ми е разказвал за теб. Най-после жена с класа!
Алиса усети как сърцето ѝ спира за момент, а после започва да бие с яростен, болезнен ритъм. Тя погледна към Иван. — Проект? Иван, днес е 28-ми декември. Имаме само тези скариди и бира. — Ами, размърдай се де! — сряза я той. — Нали си счетоводителка, все ще измислиш как да „нагласиш сметката“. Направи нещо празнично. Моника не яде дребна риба.
Моника се усмихна преднамерено сладко, оглеждайки апартамента с нескрито отвращение. — О, Иванчо, тук е толкова… винтидж. Малко е тясно, но предполагам, че след ремонта, за който говорихме, ще стане прилично.
Част II: Представителната жена
Вечерята беше сюрреалистичен кошмар. Алиса сервираше, докато тримата седяха на масата. Мария не спираше да хвали Моника – как баща ѝ имал верига от автомивки, как тя учела „маркетинг“ и как имала „вродено чувство за стил“.
— Виж се ти, Алиса — каза Мария, отпивайки от виното, което Алиса беше пазила за Нова година. — Вечно си в тези сиви пуловери, вечно смяташ стотинките. На сина ми му трябва представителна жена! Жена, която вдъхновява, а не такава, която само мрънка за ДДС и сметки за ток.
Иван кимаше, дъвчейки скаридите, които допреди малко Алиса беше купувала с последните си пари. — Майка ми е права, Алиса. Нещата се промениха. Моника ще ми помогне да израсна в кариерата. Тя има контакти. А ти… ти си просто… удобна. Но удобството не е любов.
— Значи ме гоните? — гласът на Алиса беше неочаквано спокоен. Беше преминала точката на плача. Сега беше в зоната на ледената яснота.
— Не те гоним — каза Мария, оправяйки ролките си. — Просто ти предлагаме да си тръгнеш навреме. Преди празниците. За да може Новата година да започне начисто за всички. Можеш да си вземеш дрехите. Остави ключовете на шкафчето. Апартаментът е мой, така че нямаш претенции.
Алиса погледна към Иван. Той дори не вдигна очи от чинията си. — Чу майка ми. Не прави сцени. Бъди достойна поне веднъж.
Част III: Студена пресметливост
Алиса не направи сцена. Тя влезе в спалнята и започна да събира багажа си. Но докато сгъваше стария си пуловер, тя си спомни нещо важно. Нещо, което и Иван, и майка му бяха забравили в своята арогантност.
Алиса беше счетоводител. А добрите счетоводители знаят къде е скрита всяка запетая в договорите. И още по-важно – те пазят касови бележки.
Тя извади телефона си и набра един номер. — Здравей, Сашо. Трябват ми трима момчета и голям камион. Да, точно сега. След един час. Ще ти платя двойно.
След това тя започна да действа с методичността на хирург. Докато тримата в хола празнуваха „новото начало“ с втора бутилка вино, Алиса извади една папка от дъното на гардероба. В нея бяха документите за „подобренията“ в жилището.
Апартаментът наистина беше на Мария. Но всичко в него… всичко беше купено от Алиса.
Преди три години, когато правиха основния ремонт, Иван беше „уморен“ и „безпаричен“. Алиса беше взела потребителски кредит на свое име. Тя беше платила за новата дограма, за вградената кухня, за ламинирания паркет, за климатиците. Всяко болтче, всеки уред, всяка мебел бяха закупени с нейни карти, на нейно име.
Имаше и още нещо. Алиса знаеше, че Мария е дала апартамента под наем на сина си чрез фиктивен договор, за да може той да получава надбавка за квартира от фирмата си – схема, която Иван беше измислил, но Алиса беше документирала.
Част IV: Голямото изнасяне
Към 22:00 часа на вратата се позвъни. Иван отвори, очаквайки поредната доставка (беше поръчал суши, защото скаридите му се сториха малко). На прага обаче стояха четирима едри мъже с инструменти.
— Какво е това? — попита Иван, леко заваляйки думите. — Моите гости — каза Алиса, излизайки от спалнята с куфар в ръка.
— Момчета, започвайте. Искам всичко, което е в описа. Кухнята, климатиците, пералнята, хладилника. Да, и ламината в хола. И вратите.
— Какво?! — писна Мария. — Ти луда ли си? Това е моят апартамент! — Апартаментът е твой, Мария — Алиса се усмихна ледено. — Но мебелите и техниката са мои. Ето фактурите, ето и кредитния договор. Всичко е платено от моята сметка. Иван не е дал и стотинка. Тъй като ме гоните „начисто“, аз си взимам моята част от чистотата.
— Не можеш да вземеш кухнята! Тя е вградена! — закрещя Иван. — Гледай ме — отвърна Алиса.
Момчетата на Сашо бяха професионалисти. С винтоверти в ръце те започнаха да демонтират горните шкафове на кухнята със скоростта на болид от Формула 1. Хладилникът беше изкаран в коридора за минути. Пералнята беше откачена, като водата беше спряна от централния кран.
Моника стоеше в ъгъла, притиснала коженото си палто към себе си. — Иванчо, направи нещо! Къде ще спим? — Леглото също е мое — отбеляза Алиса, докато момчетата започнаха да разглобяват спалнята. — И матракът с мемори пяна. Нали Иван е „уморен“, реших, че няма да иска да спи на нещо, което му напомня за мен.
Мария се опитваше да набере полиция, но ръцете ѝ трепереха. — Полиция ли? — Алиса вдигна вежда. — Добре. Нека дойдат. Ще им покажа договора за наем, който сте сключили с Иван. Оня, фалшивия, с който той точи пари от фирмата си. Дали шефът му ще се зарадва на „представителния си служител“?
Иван пребледня. Той знаеше, че ако полицията се разрови, ще излязат и други неща. Тези негови „танкове“ в работно време бяха най-малкият му проблем.
Част V: Дори крушките
Разрухата беше пълна. В полунощ апартаментът приличаше на строителна площадка след бомбардировка. Нямаше мебели. Нямаше уреди. Нямаше дори пердета и корнизи.
Алиса стоеше в средата на хола. Момчетата бяха изнесли и последната секция. — Сашо, остана още нещо — каза тя.
Тя извади една малка стълба. Отиде до всеки полилей. Една по една, тя разви всички крушки. Всяка една. Дори тази в банята и в коридора.
— Защо го правиш? — промълви Иван, седнал на пода върху единственото останало нещо – старата му чанта за лаптоп. — Защото, Иване, ти ми каза, че съм „удобна“. А удобството изисква светлина. Сега си имаш „представителна жена“. Нека тя ти свети.
Тя излезе от апартамента, оставяйки ги в пълен мрак. Единствената светлина идваше от екрана на телефона на Моника, която вече трескаво пишеше на някой друг.
Част VI: Ситуация, която не би пожелал и на враг
Иван и Мария останаха в празния, студен апартамент. Без отопление (климатиците бяха свалени), без топла вода (Алиса беше взела и бойлера, купен от нея миналата година), без легло.
Но истинският ужас тепърва започваше. На следващата сутрин Иван отиде на работа, надявайки се на малко спокойствие. Но там го чакаше Елена Георгиева – шефката на Алиса, която беше близка приятелка с неговия директор. — Иван — каза тя с глас, който режеше като бръснач. — Алиса ми донесе някои интересни документи снощи. Сметки за „ремонти“, които фирмата ти е плащала като „офис консумативи“? И тези фактури за ПВЦ дограма, която никога не е стигала до клиентите?
Иван усети как земята под краката му се клати. Алиса не беше взела само мебелите. Тя беше направила одит на целия му жалък живот.
Докато той обясняваше на полицията и на данъчните защо вкъщи има „склад“ за несъществуваща дограма, Мария беше посетена от съдебен изпълнител. Оказа се, че Алиса е подала сигнал за неплатени данъци върху наемите, които Мария е „получавала“ (на хартия) през последните пет години. Глобите и лихвите надхвърляха стойността на половината апартамент.
А Моника? Моника изчезна още същата нощ. Беше блокирала Иван във всички социални мрежи. Тя не беше жена за „празни пространства“ и тъмни стаи.
Част VII: Новото начало
31 декември. Алиса стоеше на терасата на новия си апартамент – малък, под наем, но пълен със светлина. Тя беше подредила своите си мебели. Кухнята ухаеше на истинска храна. В ъгъла светеше малка елха.
Телефонът ѝ извънтя. СМС от Иван: „Алиса, моля те. Върни се. Майка ми е в болница от стрес. Аз нямам къде да спя. Всичко е кошмар. Прощавам ти за всичко, само се върни.“
Алиса се засмя. „Прощавам ти за всичко“. Каква наглост само. Тя не отговори. Вместо това изключи телефона си.
Тя наля чаша хубаво вино в кристалната чаша (която също беше взела със себе си) и погледна към фойерверките, които започваха да озаряват небето.
Беше счетоводител. И сметката най-после беше изравнена.