Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • А аз, голям мъж на 47 години, стоях и гледах дядото с буца в гърлото…
  • Без категория

А аз, голям мъж на 47 години, стоях и гледах дядото с буца в гърлото…<

Иван Димитров Пешев декември 9, 2024
Screenshot_21

Работя като таксиметров шофьор. Наскоро в таксито ми се качи един дядо, когото едва ли някога ще забравя…

Беше студена зимна вечер, вече се бе стъмнило и прехвърчаше сняг. Бях спрял на стоянка след автобусната спирка.

Изведнъж един немощен дядо, но със сако и вратовръзка, стана от пейката и, влачейки тежко крака, се приближи до прозореца ми. Той леко почука по прозореца, дори не почука, а по-скоро скромно потропа.

Спуснах прозореца, дядото тихо попита: „Сине, ще ме закараш ли?“

„Да, дядо, къде искаш да отидеш?“

Каза ми улицата и добави:

— Не е далеко, 3-4 км.

— Сядай, ще те закарам.

Седна на предната седалка. Тръгнахме. Той дишаше тежко, просто защото беше много стар. Разказа ми, че всеки ден ходи до клиниката с автобус. Но днес го задържали повече в клиниката и закъснял за автобуса, а чакането на следващия е твърде дълго, за да стои в този студ. Пеш пък е невъзможно да стигне.

Разказа ми как навремето е бил бригадир, как е участвал в изграждането на пътната мрежа на града, как е градил жп линии…

Седях и го слушах, много мисли се въртяха в главата ми и не знаех какво да кажа на този повехнал старец, но елегантен, спретнат, със сако и прилежно изгладени панталони.

Просто го питах за посоката, не казах нищо друго. Дори не казах: „Съжалявам, че не ти се отплатихме с достойни старини“, просот глупаво карах и мълчах.

Той живееше в самия край на улицата и малката му къща с разкривен покрив почти не се виждаше от модерните здания…

„Е, синко, пристигнахме, спри тук“, каза дядото и бръкна да вади портфейла си.

„Не, дядо, няма да взема пари от теб, не мога да ги взема, ти вече си платил много пътувания с направеното от теб.“

Очите на стареца бликнаха със сълзи, той излезе от колата и каза С ПОКЛОН: „Благодаря ти, синко.”

И се запъти към старата си къща, като бършеше сълзите си с ръка.

А аз, здрав мъж на 47 години, седях и го гледах с буца в гърлото. И ми стана мъчно за старите хора, които са дали младостта и здравето си, за да изградят тази държава. И разбрах, че сега аз трябва да му се поклоня. И ме беше срам от родината ни. Много срам…

Разказвам ви това не с цел да се оплаквам. А да ви призова да помагате на нашите баби и дядовци с каквото можете – с някой лев, на опашката в поликлиниката им отстъпете мястото си, закарайте ги до дома им, помогнете им да пресекат пешеходната пътека…

Те са дали много. Да им се отблагодарим както можем.

Continue Reading

Previous: Часове преди сватбата ми странна възрастна жена се приближи до мен и ме помоли да прочете дланта ми
Next: Ново 20! Решиха съдбата на горките животни във Велинград

Последни публикации

  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
  • Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа. Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване
  • Всеки уикенд. Като по часовник. Петък вечер Мартин започваше да стяга малките сакове. Двете ранички с динозаври за момчетата, резервни дрехи, любимите им играчки. Водеше децата при родителите си
  • Животът ми беше подреден. Като пенсиониран архитект, аз ценях структурата, тишината на сутрините и меката светлина, която падаше върху чертожната ми дъска, макар тя отдавна да служеше само за подреждане на книги
  • Качих се в самолета и видях бившия си шеф да седи до мен в икономична класа.
  • Самолетната седалка изскърца под мен, жален, почти човешки стон. Звук, който познавах твърде добре. Беше звукът на осъждането, звукът на общественото порицание, въплътен в парче плат и метал. Аз бях Мая. Жена с наднормено тегло, да, но и жена, която беше платила. Платила беше двойно.
  • Това беше константа в живота ми, толкова сигурна, колкото изгряващото слънце и фактът, че майка ми, Диана, никога повече нямаше да се усмихне истински. Мразех Яна с всяка фибра на съществото си, с онази дълбока, изпепеляваща омраза, която само едно изоставено дете може да подхранва.
  • Колежката ми, Десислава, ми носеше кафе всеки понеделник в продължение на месец. Топло, силно, точно както го обичах, без захар, с капка мляко. Аз, Мартин, бях просто един от многото анализатори
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.