Мария надживява всички, които е обичала. На 65-годишна възраст тя остава сама и заживява в стар апартамент. Когато се пенсионирала, нямало какво да прави, затова бродирала, докато седяла пред телевизора. Няколко котки и едно възрастно куче разнообразявали самотното ѝ съществуване.
Родителите и другите близки роднини на пенсионерката починали отдавна. Съпругът ѝ починал след дълга борба с рака на белия дроб.
Дъщеря ѝ си отишла още по-рано – тя загинала в катастрофа заедно с годеника си. Жената скърбяла дълго време, дори искала да се самоубие.
Съседите ѝ се опитвали да подкрепят Мария, доколкото можели. Тя била избрана за председател на комитета на местните жители, който се занимавал с проблемите на къщата. Жената наистина се оправила.
Сега почти нямала свободно време – непрекъснато тичала по неотложни въпроси, издействала подобрения за съседите си. Така минавали дните ѝ.
Самата пенсионерка никога не сплетничеше, въпреки че знаеше миналото на почти всички наематели.
Но пък строго пазеше тайните си. Чувствала се привлечена да общува с други хора. Разбира се, кучето и трите котки винаги са били пълноправни членове на семейството ѝ. Но общуването с човек не можеше да замени.
След смъртта на близките си Мария прекарваше много време на гробището.
Тя често посещавала погрома, за да подреди гробовете и да поговори с роднините. В една друга майска сутрин тя отново отиваше там …
Автобусът, който чакала, бил почти празен. Само млади двойки седяха на задните редове и тихо си шепнеха за нещо.
Жената си помисли, че те отиват на природа, и им завидя в добрия смисъл на думата. В края на краищата те все още имаха всичко пред себе си.
Наближавайки познатите гробове, тя изпита обичайната тъга и радост, защото отново щеше да може да поговори с близките си.
Изведнъж пенсионерката осъзнала, че там, където били погребани родителите ѝ, някой наскоро бил сложил ред. Там стояла жена на около 70 години, която изтръгвала плевелите и правела мястото да изглежда чисто и подредено.
Мария решила да не се намесва, но й било любопитно. Скрила се зад най-близкото дърво и наблюдавала жената.
Тя вече събираше оборудването си, а после се наведе към гробовете и каза нещо тихо. Преди да си тръгне, тя целуна старите снимки върху надгробните плочи и след това се отправи към изхода.
Пенсионерът беше озадачен. Така и не разпозна кой беше почистил гробището и беше говорил толкова нежно на родителите ѝ.
После съжали, че така и не се осмели да заговори непознатия. Решила, че ако я види отново, непременно ще си го изкаже.
Мария погледна гробовете и разбра, че не е останало нищо за почистване… …
Жената приведе всичко в идеален ред и дори засади храст рози, който скоро щеше да цъфне. След това пенсионерката отишла на гроба на дъщеря си и започнала да го почиства.
Привечер се върнала у дома.
Заради тревожни мисли веднага решила да си легне, но бързо се събудила.
Непрекъснато се връщала към случилото се на гробището, решена да разбере кой е непознатият.
На следващия ден Мария почти нямала свободно време, за да мисли за случилото се.
Непрекъснато беше заета със служебни дела. Но вечерта, седнала с плетивото пред телевизора, отново започна да си спомня …
Пенсионерката реши, че това е един от бившите любовници на баща ѝ.
По негово време той често изневерявал на майка си. Жената си помислила, че това е несправедливо – първо непознат мъж не е дал мира на родителите ѝ приживе, а сега не иска да ги остави и след смъртта.
Мария веднага започна да подготвя обвинителна реч, за да я издаде при първа възможност.
Желанието да види отново любовницата на баща си стана натрапчиво. Пенсионерът постоянно посещава гробището с надеждата някой ден да я хване там. Но за късмет тя не дошла.
Мария споделила мислите си с близък съсед. Но Варвара казала, че непознатият не може да е любовник. Най-вероятно е просто близък семеен приятел, за когото тя не знаела. Вероятно е дошъл от друг град.
Тя напомни на съседката си, че е по-добре да внимава за собственото си здраве, а не да се побърква, като измисля нови теории и издирва жената.
С течение на времето Мария наистина се беше успокоила. Тя не ходеше до погрома по-често от обикновено. И никога повече не хвана непознати на гроба.
Скоро пенсионерката престанала дори да си спомня за случилото се. Отново се заела и дори станала член на пенсионерската общност. През уикендите възрастните хора се събирали на пейката, където пеели любимите си песни и разменяли новини …
Изминала още една година. Малко преди Деня на родителя Мария отново планирала посещение на гробището. Отдавна не беше почиствала гробовете и реши да боядиса оградите и да засади свежи цветя.
На местния пазар тя купила предварително храсти и се сдобила с всичко необходимо.
Денят бил слънчев и топъл. Пенсионерката стигнала до гробището и вече отдалеч видяла гроба на родителите си. И тогава се почувствала така, сякаш е залепнала за мястото,
когато видяла същия непознат, който бил там преди година. Тя вече беше направила всичко, което Мария беше планирала – боядиса оградата, изхвърли старите букети, които някога беше забила там.
В този момент жената се разгневи.
Спомни си всички мисли, които я преследваха след първата поява на непознатия. И реши, че сега ще й се разкрещи. С бърза крачка се приближила до гроба. Щом достигнала целта си, започнала да крещи.
Жената я погледнала с недоумение и я попитала какво се случва. Тя казала, че е дошла на гробището, за да подреди гроба, и че е била нападната. Мария изкрещя, че няма причина да си спомня за любовника си, който отдавна е мъртъв …
И тогава непознатата казала, че е дошла на гроба на майка си. Пенсионерката казала, че е объркана, защото тук са погребани родителите ѝ.
Жената се представила. Името ѝ било Лидия. Цялото си детство прекарала в сиропиталище и никога не познавала роднините си. Майка ѝ, която нямала пари, за да отгледа дъщеря си, я била дала там. През целия си живот Лидия мечтаела да се срещне с нея, но това не се получило.
Когато разбрала коя е майка ѝ, тя вече била мъртва. И сега можела да разговаря с нея само на гроба ѝ.
Мария беше зашеметена. Майка ѝ никога не ѝ беше казвала, че има брат или сестра. Макар че имаха различни бащи, те все пак бяха роднини.
Лидия каза, че не съжалява за нищо в живота си. В съдбата ѝ имало много неща – и неприятности, и нещастия. Но тя намерила истинското си семейство – децата и внуците.
Тя каза, че никога не си е представяла, че може да даде собственото си дете в дом за сираци.
Мария посочи гроба на дъщеря си и каза, че е съвсем сама. Но сега тя вече не е самотна старица.
Макар че вече бяха на много години, но сестрите искаха да наваксат изгубените години. Те отидоха в дома на Лидия. Оказало се, че Мария често минавала покрай къщата ѝ, макар че не можела да знае, че там живее собствената ѝ сестра.