Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Баба спасила малко вълче, а след 2 години то й се отплатило подобаващо
  • Новини

Баба спасила малко вълче, а след 2 години то й се отплатило подобаващо

Иван Димитров Пешев май 1, 2023
skdkskkdkdkddd.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Дивите животни, както и домашните любимци, не забравят доброто, което им е сторено. Дълги години те помнят как са били спасени от беда и пазят благодарност в сърцата си. Нашата история е именно за това.

В затънтено село живеела самотна баба. Селището било малко, имало само дузина къщурки. Цивилизацията не била достигнала до тези краища, местните жители трябвало да отопляват къщите си с дърва за огрев, които събирали през лятото.

Нашата героиня, както всички заселници, ходела всеки ден в гората и носела тежки снопове със съчки от там.

Веднъж баба, както обикновено, отишла за дърва. Като видяла паднало сухо дърво, тя започнала да кърши клоните. В този момент жената чула някакъв плач. Недалеч тя видяла вълче, уловено в капан с лапата си.

Баба съжалила бебето и му помогнала да се освободи от капана, като след това се заела с работата си, а горкото, накуцвайки, тръгнало след нея. Бабата не можела да остави болното вълче и го взела със себе си.

Вкъщи тя първо превързала болното краче на бебето, а след това го нахранила. Около два месеца бебето живяло с нея, докато се възстановило напълно.

Жената много се привързала към малкия хищник, но разбрала, че той трябва да се върне в дивата природа, затова го завела на мястото, където го намерила.

Изминали две години от тази история. Една зима бабата отишла в гората за съчки , но изведнъж там загубила съзнание и паднала. Когато отворила очи, видяла, че няколко кученца с куче се били вкопчили в нея.

Но тогава бабата разбрала, че това всъщност е вълчица с малки. Жената се уплашила и започнала да крещи, хищниците в този момент се отдалечили от нея и тихо се оттеглили в гората. Баба забелязала, че възрастното животно куца. Тя осъзнала, че това е нейното спасено вълче, само че вече видимо пораснало.

Така хищникът успял да благодари на баба си за доброто, което му било направено. Само благодарение на вълчицата жената не замръзнала, лежейки в безсъзнание.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Германски гигант ще позлати наш голям град с тази инвестиция, строи голяма фабрика
Next: Мистериозен българин цери безплатно пътници в столичния автобус 76

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.