Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник. Кирил, с неговите загрубели от работа ръце и тиха, топла усмивка, беше моят бряг. Пламен, моят биологичен баща, беше далечна, бурна стихия – харизматичен, могъщ и плашещо непознат, появил се в живота ми едва преди няколко години.
На двадесет и първия ми рожден ден тази полярност се материализира в центъра на скромната ми квартира, която изплащах с ипотека, тежаща на плещите ми почти колкото изпитите ми по право в университета.
Кирил, който видимо се беше свил в старото си, но чисто сако, ми подаде малък, цветен плик. Вътре имаше ваучери за книги. „Знам, че все не ти стигат за учебниците, Мартин,“ промърмори той, избягвайки погледа ми. Усмихнах му се топло, стиснах ръката му. „Перфектни са, татко. Точно от това имах нужда.“
Десет минути по-късно вратата се отвори с трясък, който сякаш засмука целия кислород от стаята. Влезе Пламен, облечен в безупречен костюм, който струваше повече от обзавеждането ми. След него влезе майка ми, Диана. Тя беше красива, носеше се като видение, но очите ѝ бяха празни, сякаш наблюдаваше живота си от много далеч.
„Честит рожден ден, сине!“ Гласът на Пламен изпълни пространството. Той щракна с пръсти и един мъж в униформа му подаде елегантна папка. Пламен ми я връчи с жест, който предполагаше коронация.
„Какво е това?“ Попитах, въпреки че сърцето ми вече блъскаше от лошо предчувствие.
„Ключовете,“ усмихна се той. „Паркирана е долу. Последен модел, немска. Да се возиш като мъж, не като студент.“
Погледнах ваучерите за книги в ръката си. После погледнах лъскавата папка. Всички в стаята мълчаха. Моята приятелка Ани, която допреди малко се смееше, сега гледаше в пода. Диана гледаше в стената.
Но аз гледах Кирил.
Той стоеше до прозореца, пребледнял като платно. И тогава го видях. В очите му. Не беше просто тъга. Беше болка. Дълбока, съкрушителна болка, която превръщаше ваучерите в ръката ми в подигравка. Това беше болката на мъж, който беше дал всичко, което има, и осъзнаваше, че то е нищо в сравнение с небрежния жест на един богаташ.
В този момент не видях бащата, който ме отгледа, и биологичния баща. Видях един смазан човек и един хищник.
Помислих, че Кирил има финансови затруднения. Тази мисъл беше логична; той винаги беше живял скромно, малкото му архитектурно студио едва креташе в последните години.
Вдигнах папките с ключовете. „Пламен, не мога да приема това.“
Тишината стана оглушителна.
„Моля?“ Усмивката на Пламен се стопи.
„Прекалено е. Оценявам жеста, наистина, но… не мога. Аз съм студент, имам нужда от книги,“ казах аз, вдигайки ваучерите на Кирил, „не от състезателна кола. Благодаря ти.“
Върнах му папката. Кирил въздъхна тихо, почти недоловимо. Видях как раменете му леко се отпуснаха. Диана затвори очи за миг, сякаш я беше пробола игла.
„Както искаш,“ процеди Пламен. Лицето му беше безизразно, но очите му бяха студени като лед. „Явно предпочиташ… жестовете.“ Той хвърли презрителен поглед към Кирил. „Тръгваме, Диана.“
Майка ми ме целуна по бузата. Ръката ѝ трепереше. „Честит рожден ден, миличък,“ прошепна тя. В шепота ѝ имаше цяла вселена от неизказани думи.
След като те си тръгнаха, стаята се стори по-голяма. Кирил остана още малко. Говорихме за изпитите ми, за времето. Но той беше разсеян. Болката в очите му не беше изчезнала. Беше се трансформирала в нещо друго. Страх.
По-късно същата вечер, дълго след като Ани си беше тръгнала и аз се опитвах да уча за изпита си по облигационно право, на вратата се почука.
Беше Кирил. Изглеждаше ужасно. Сякаш не беше спал от дни.
„Татко? Какво има? Забравил си нещо?“
Той влезе, огледа малката ми стая, пълна с учебници и неплатени сметки. Седна на ръба на леглото ми, с ръце на коленете.
„Мартин,“ започна той и гласът му трепереше. „Аз… трябва да те помоля нещо. Нещо… ужасно.“
Сърцето ми спря.
„Какво е, татко? За пари ли е? Мога да изтегля още от студентския си кредит…“
Той поклати глава. „Не. По-лошо е.“ Той вдигна очи към мен, а в тях имаше такава смесица от срам и отчаяние, че ми се прииска да избягам.
По-късно замръзнах от ужас, когато той ме попита дали може да…
„Мартин,“ прошепна той, „можеш ли… можеш ли да говориш с Пламен? Да го помолиш за работа?“
Глава 2: Молбата
Въздухът в стаята стана гъст и лепкав. Не можех да дишам.
„Да… да го помоля за работа? За кого? За теб?“
Кирил кимна. Един сух, мъчителен кимеж. Той не ме гледаше. Гледаше в ръцете си, сякаш там беше изписана цялата му житейска присъда.
„Но… татко, ти мразиш Пламен. Ти… ти си архитект. Ти имаш собствено студио. Защо ти е да работиш за… за него?“
„Студиото,“ той преглътна. „Няма го, Марти. От месец. Банката го взе.“
Стоях като ударен. „Взела го е? Как? Защо не си ми казал?“
„Срам,“ отвърна той с кух глас. „Гордост. Каквото искаш го наречи. Мислех, че мога да се справя. Взех заеми. Повече заеми, за да покрия старите. Опитах всичко.“
Ужасът от молбата му започна да се оцветява с лепкав, студен гняв. Не към него. Към ситуацията. Към онази лъскава кола, паркирана долу, подигравателна и могъща.
„Ти отказа колата днес,“ продължи Кирил, „и аз ти благодаря. Беше… достойно. Но видях лицето му. Той те иска, Марти. Иска те в своя свят. Той би направил всичко за теб.“
„И ти искаш да използвам това?“ Гласът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах. „Искаш да отида при него и да кажа: ‘Хей, Пламен, ще ти позволя да ме купиш, ако наемеш баща ми’?“
„Не!“ Той скочи. „Не, разбира се, че не! Просто… да му намекнеш. Че съм в затруднение. Мога да правя всичко. Мога да чертая, мога да надзиравам обекти. Дори… дори да съм в склада му. Каквото и да е.“
„Татко, спри!“ Приближих се до него. Той трепереше. „Какво се е случило? Не е само лош късмет, нали? Не е само кризата.“
Той седна отново, победен. „Той го направи, Марти. Пламен го направи.“
Замръзнах. „Какво е направил?“
„Унищожи ме. Систематично. През последните две години. Изкупуваше дребните ми дългове чрез трети фирми. Натискаше доставчиците ми. Спечели търга за онзи голям общински проект, за който ти разказвах… знаеш ли как? С вътрешна информация. Моята информация.“
„Каква информация? Кой…“
„Веселин.“
Името на дългогодишния партньор на Кирил увисна във въздуха. „Веселин? Не… той ти е като брат.“
„Беше. Докато Пламен не му предложи повече, отколкото аз можех. Веселин му е дал всичките ни оферти, всичките ни планове. Пламен ни подби с един лев на квадратен метър. Това беше краят. Този проект трябваше да ни спаси. Вместо това ни погреба.“
Сега вече ужасът имаше ясен, студен фокус. Това не беше просто молба за работа. Това беше молба на жертва да бъде наета от своя палач. Това беше окончателна капитулация.
„И ти искаш да работиш за него?“ Прошепнах аз, неспособен да проумея дълбините на това отчаяние. „След това?“
„Какъв избор имам, Мартин?“ извика той, и в гласа му се смесиха сълзи и ярост. „Аз съм на петдесет и пет. С фалирала фирма и дългове. Кой ще ме наеме? Имам нужда от пари. Трябва да живея. Трябва да… трябва да ти помогна с тази ипотека, за която се подписах като поръчител!“
Това беше удар под кръста. Ипотеката. Бях забравил. Кирил беше поръчител. Ако аз не плащах, банката щеше да търси него. А той нямаше нищо.
„Те… те могат ли да те съдят?“ Попитах, докато умът ми на студент по право превърташе клаузите на договора.
„Вече го правят,“ каза той глухо. „Адвокатите им… те са безмилостни. Същите адвокати, които работят за Пламен.“
Замръзнах от ужас. Сега разбрах. Той не ме молеше за работа. Той ме молеше да го спася от затвора за длъжници, от пълното унижение, от това да ме повлече със себе си. Той ме молеше да отида при единствения човек на света, който можеше да спре това с едно телефонно обаждане.
„Аз… аз не знам какво да кажа, татко.“
„Не казвай нищо,“ каза той, ставайки. Изглеждаше по-стар с десет години. „Забрави, че съм питал. Беше… беше грешка. Глупаво.“
Той тръгна към вратата.
„Чакай,“ казах аз. „Къде отиваш? Къде живееш сега?“
„В студиото. Все още. Спя на дивана. Дадоха ми срок до края на седмицата да го опразня.“
„Не,“ казах твърдо. „Няма да спиш там. Ще останеш тук.“
„Марти, апартаментът ти е една стая. Имаш изпити…“
„Ще останеш тук,“ повторих аз. „Аз ще спя на пода, ти на леглото. Ще го измислим. Но няма да молиш Пламен за работа. Аз няма да го направя.“
Той ме погледна, очите му бяха пълни с благодарност, но и с онзи същия страх. „Марти, ти не разбираш. Той няма да спре. Докато не ме види на колене… или още по-зле.“
„Тогава ще се бием,“ казах аз, макар че думите звучаха кухо дори в собствените ми уши. Бях двадесет и една годишен студент по право с ипотека срещу безскрупулен бизнес магнат.
„С какво?“ Попита той тихо. „С ваучери за книги?“
Глава 3: Първи пукнатини
Следващите няколко дни бяха сюрреалистични. Кирил се нанесе в моята гарсониера. Беше събрал живота си в два куфара. Гледката на този горд мъж, който се опитваше да бъде незабележим в моето собствено пространство, беше мъчителна. Той седеше с часове до прозореца, гледайки улицата, докато аз се преструвах, че уча за сесията. Тишината между нас беше плътна, нарушавана само от прелистването на страниците на учебника ми по вещно право и тихото бръмчене на хладилника.
Напрежението се просмукваше във всичко. Всеки телефонен звън караше Кирил да подскача. Той беше убеден, че са или съдия-изпълнители, или адвокатите на Пламен.
„Трябва да направя нещо,“ казах аз една вечер, затваряйки учебника с трясък. „Не можем просто да седим и да чакаме.“
„Няма какво да се направи, Марти. Делото е загубено. Веселин свидетелства срещу мен. Каза, че аз съм вземал рисковите решения, че съм фалшифицирал подписи.“
„Той е лъгал!“
„Разбира се, че е лъгал. Пламен му е платил добре за това лъжесвидетелстване. Сега Веселин има нова кола и апартамент, а аз… аз имам твоя под.“
Почувствах прилив на гняв. „Това е престъпление, татко. Лъжесвидетелстване, корпоративен шпионаж, измама… Ще говоря с моя професор. Професор Андреев. Той е един от най-добрите адвокати по търговско право.“
„Не!“ Кирил скочи. „Марти, недей. Не се забърквай. Пламен е опасен. Той има пипала навсякъде. Ако разбере, че ровиш… той ще те съсипе. Ще съсипе кариерата ти, преди да е започнала. Ще се погрижи да не завършиш университета. Ще те изхвърли от тази квартира.“
Страхът в гласа му беше истински. Той не се страхуваше за себе си, а за мен. И този страх ме вбеси още повече.
„Значи трябва да стоя и да гледам как той унищожава човека, който ме е отгледал? Как така? А мама? Тя просто… стои и гледа?“
Кирил сведе поглед. „Диана… тя направи своя избор отдавна, Марти. Тя избра златната клетка. Не мисля, че има право на глас.“
„Ще говоря с нея,“ реших аз.
„Тя няма да ти каже нищо. Тя се страхува от него повече от всички нас.“
„Ще видим,“ отсякох аз.
На следващия ден пропуснах лекции. Вместо това се качих на автобуса до онази част на града, където въздухът беше по-чист, а къщите приличаха на крепости. Имението на Пламен беше точно такова – студено, бяло, модерно и непристъпно. Позвъних на домофона. Дълго време никой не отговори. Най-накрая гласът на прислужницата изпращя.
„Търся Диана. Синът ѝ Мартин.“
Портата избръмча и се отвори.
Заварих майка си в зимната градина. Беше сама, облечена в бяла ленена рокля, и четеше книга. Гледката беше толкова спокойна, толкова фалшива, че ми се повдигна.
„Мартин! Каква изненада! Не си се обадил.“ Тя стана да ме прегърне. Миришеше на скъп парфюм и… на тъга.
„Трябва да говоря с теб. За Кирил.“
Усмивката ѝ изчезна. „О, Марти. Моля те…“
„Той живее при мен,“ прекъснах я аз. „Спи на пода в гарсониерата ми. Защото Пламен е унищожил фирмата му. Защото го съдят за дългове, които Пламен е създал. Ти знаеше ли?“
Тя се обърна. „Бизнесът е сложен, миличък. Кирил… той никога не е бил добър с парите. Пламен просто… се възползва от пазарната ситуация.“
„Пазарна ситуация? Той е подкупил партньора му! Принудил го е да лъжесвидетелства! Това не е бизнес, мамо, това е престъпление!“
Тя трепереше. „Моля те, не говори така. Стените тук имат уши.“
„Къде е той?“
„В офиса. Винаги е в офиса.“
„Добре. Значи ще говоря с теб. Как можеш да живееш така? С този човек? Знаейки какво е причинил на… на Кирил?“
Тя ме погледна, и за първи път от години видях истинската Диана. Не куклата, а жената. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Мислиш, че имам избор?“ прошепна тя. „Мислиш, че просто съм си тръгнала? Аз нямах къде да отида, Мартин. Когато те срещнахме… аз нямах нищо. Пламен беше моето спасение. Аз…“
„Мамо, какво…?“
В този момент в зимната градина влезе жена. Горе-долу на моята възраст, облечена в делови костюм, с таблет в ръка. Беше красива, но с остра, студена красота.
„Диана, баща ми иска отчетите за… О.“ Тя спря, когато ме видя. „Ти трябва да си Мартин. Полубратът.“
Това беше Ива. Дъщерята на Пламен от първия му брак. Жената, която управляваше голяма част от империята му.
„Ива,“ каза Диана, бършейки очите си. „Това е Мартин. Той тъкмо си тръгваше.“
Ива ме изгледа от глава до пети. В погледа ѝ имаше неприкрита враждебност. Тя беше наследницата. Аз бях… извънбрачното недоразумение, което се беше появило късно.
„Да,“ каза Ива, усмихвайки се ледено. „Сигурна съм, че е така. Баща ми не обича изненадите. Особено тези, които отказват подаръци.“
Тя знаеше. Разбира се, че знаеше.
„Аз пък не обичам хората, които унищожават животи,“ отвърнах аз.
Ива вдигна вежда. „Говориш за онзи… Кирил? Чух, че не е успял да управлява малкото си бизнесче. Тъжно. Но това е животът. Силните оцеляват. Баща ми е силен.“
„Баща ти е престъпник.“
Диана ахна. Ива се засмя. „Ти си бил и глупав. Освен че си беден. Учиш право, нали? Би трябвало да знаеш, че думите имат последствия, Мартин. Внимавай да не се спънеш в собствената си праведност. Ще бъде жалко да не можеш да си платиш ипотеката.“
Това беше заплаха. Ясна и директна.
„Ива, стига!“ извика Диана.
„Какво, Диана? Просто му казвам истината. Той си мисли, че може да дойде тук и да държи сметка. Той не знае правилата.“ Тя се обърна към мен. „Правилото е едно, Мартин. Или си с нас, или си под нас. Баща ми ти предложи място до него. Ти отказа. Това те поставя… знаеш къде.“
Тя се обърна и излезе.
Погледнах Диана. Тя плачеше безмълвно.
„Мамо,“ казах аз, гласът ми беше по-мек. „Какво криеш? Какво има той срещу теб?“
Тя поклати глава. „Не мога, Марти. Моля те, върви си. И не се връщай тук. Забрави за Кирил. Забрави за мен. Просто живей живота си. Вземи си изпитите. Плащай си заема. Моля те.“
„Няма да го направя,“ казах аз. „Няма да ви оставя. Нито теб, нито него.“
Излязох от къщата, чувствайки се по-мръсен отвсякога. Златната клетка беше истинска. И сега видях, че майка ми не беше единственият затворник. Ива беше надзирател. А Пламен… той беше собственикът на затвора.
Глава 4: Златната клетка
Когато се прибрах в квартирата, Кирил беше измил чиниите и беше сгънал одеялото, с което спях на пода. Опитваше се да бъде полезен, да заема по-малко място.
„Говори ли с нея?“ попита той, без да се обръща.
„Да. Тя се страхува. Има и друга. Дъщеря му. Ива. Тя на практика ме заплаши. Каза, че трябва да внимавам с ипотеката.“
Кирил се обърна. Лицето му беше пепеляво. „Знаех си. Марти, моля те, спри. Те не се шегуват. Тази жена, Ива… тя е по-лоша от него. Тя е отгледана в тази отрова. Тя няма съвест.“
„Не мога да спра, татко. Сега вече не. Те заплашиха дома ми. Заплашиха теб. Не мога просто да седна и да уча.“
„Какво ще направиш? Ще ги съдиш? С кои пари? С кой адвокат? Всички добри адвокати или работят за него, или се страхуват от него.“
Това беше вярно. Почувствах се в капан. Седнах на стола, главата ми бучеше. Студентският ми заем покриваше семестрите, но едвам. Ипотеката беше тежка. Бях работил на две места миналото лято, за да събера за първоначалната вноска. Мисълта, че Пламен или Ива могат да дръпнат чергата изпод краката ми с едно обаждане до банката, ме парализираше.
„Трябва да намерим Веселин,“ казах аз. „Той е ключът. Ако го накараме да си признае… ако го запишем…“
„Веселин е изчезнал. След делото си продаде апартамента и замина. Никой не знае къде е.“
„Все някой трябва да знае.“
Прекарах следващата седмица в ровене. Между лекциите и ученето до късно през нощта, аз се превърнах в детектив. Кирил ми даде имената на бивши служители, на общи познати. Повечето ми затваряха телефона, щом чуеха името на Веселин или Пламен. Страхът беше осезаем.
Ани се опитваше да ми помогне. Тя беше спокойна и практична, пълната ми противоположност.
„Марти, изтощаваш се,“ каза ми тя една вечер, докато ми носеше кафе в библиотеката на университета. „Кирил е в квартирата ти, ти не спиш, изоставаш с ученето. Може би… може би баща ти е прав. Може би трябва да се откажеш.“
„Да се откажа? Ани, те унищожиха баща ми. Заплашват ме. Майка ми е затворник в собствения си дом. Ти би ли се отказала?“
Тя въздъхна. „Не. Предполагам, че не. Но се страхувам за теб. Тези хора са от друга лига. Това не е университетски дебат.“
„Знам.“
Точно тогава телефонът ми извибрира. Беше непознат номер.
„Ало?“
„Мартин ли е?“ Гласът беше дрезгав, пропит от алкохол.
„Да. Кой се обажда?“
„Няма значение. Чух, че търсиш Веселин.“
Сърцето ми подскочи. „Да. Знаете ли къде е?“
„Може би. Зависи какво ще получи човекът, който ти каже.“
„Нямам много пари.“
Човекът се изсмя дрезгаво. „Не искам пари, хлапе. Искам… не знам какво искам. Виж, Веселин пропи парите си. Всичките. Сега работи. По-скоро се крие. В едно заведение на края на града. Казва се ‘Последната спирка’. Питай за Митко. Но не казвай, че аз съм те пратил.“
Връзката прекъсна.
„Какво има?“ попита Ани.
„Намерих го. Мисля, че го намерих.“
„Последната спирка“. Звучеше зловещо. На следващата вечер казах на Кирил, че отивам да уча с Ани. Вместо това хванах автобус до покрайнините. Заведението беше точно такова, каквото си го представях – мръсно, опушено, с няколко унили пияници на бара.
Зад бара стоеше уморен мъж.
„Търся Митко,“ казах аз.
Мъжът ме изгледа. „Аз съм Митко. Какво искаш?“
„Не,“ поклатих глава. „Казаха ми да питам за Митко. Но аз търся Веселин.“
Мъжът зад бара замръзна. Той се огледа. „Кой те праща?“
„Никой. Просто… приятел на Кирил.“
Мъжът избърса ръце в престилката си. „Няма такъв тук.“
„Моля ви,“ настоях аз. „Важно е. Става дума за… за делото. Мисля, че мога да му помогна.“
Той ме гледа дълго. „Помощ ли? Той е загазил повече, отколкото можеш да му помогнеш. В задната стаичка е. Мие чинии. Но ако питаш мен, не си го виждал.“
Поблагодарих му и тръгнах натам. Задната стаичка беше склад, миришеше на застояла бира и белина. В ъгъла, над една мръсна мивка, беше приведен мъж. Беше слаб, с небръсната брада и треперещи ръце.
„Веселин?“
Той се обърна бавно. Когато ме видя, изпусна чашата, която миеше. Тя се счупи на пода.
„Кой си ти? Какво искаш?“
„Аз съм Мартин. Синът на Кирил.“
Очите на Веселин се разшириха от ужас. „Не… махай се. Не знам нищо. Махай се!“
„Няма да си тръгна. Вие унищожихте баща ми. Вие лъгахте в съда.“
„Нямах избор!“ извика той. „Той… Пламен… той ме държеше. Имах дългове. От хазарт. Той щеше да ме… да ме убие. Той ми плати. Плати ми да предам Кирил. Най-добрия си приятел.“
Веселин се свлече на един кашон и започна да ридае. „А сега нямам нищо. Всичко пропих. Всичко. А те ме наблюдават. Хората на Пламен. Те знаят къде съм. Чакат ме да кажа и една дума… и съм мъртъв.“
„Значи той ви е заплашвал?“
„Разбира се, че ме е заплашвал! Мислиш, че щях да го направя иначе? Обичах Кирил. Той ми даде работа, когато никой друг не искаше. А аз… аз го предадох.“
Извадих телефона си. Бях включил диктофона още преди да вляза.
„Разкажете ми всичко. Отначало. Как Пламен ви намери. Какво ви накара да подпишете. Какво ви накара да лъжете в съда. Разкажете ми и аз ще ви помогна.“
„Никой не може да ми помогне,“ проплака той.
„Аз мо. Уча право. Ако свидетелствате отново… ако кажете истината… можем да намалим присъдата ви за лъжесвидетелстване. Можем да ви вкараме в програма за защита.“
Той ме погледна, искрица надежда в замъглените му очи. „Наистина ли?“
„Наистина. Но трябва да ми кажете всичко.“
И той започна да говори. Говори един час. За срещите, за парите в брой, за заплахите от Ива, за подправените документи, за фалшивите фактури, които са издавали, за да докарат фирмата на Кирил до фалит.
Когато свърши, аз имах всичко. Целият план на Пламен.
„Сега какво?“ попита той, треперейки.
„Сега си тръгваш оттук. Веднага. Вземи,“ извадих всички пари, които имах в джоба си. Не бяха много, може би стотина лева. „Хвани автобус. Отиди в друг град. Скрий се. Аз ще се свържа с теб, когато му дойде времето. Но не се доверявай на никого.“
Той кимна, грабна парите и изчезна през задния вход.
Излязох от бара, сърцето ми биеше лудо. Имах го. Имах записа.
Когато излязох на тъмната улица, пред мен спря черна кола. Същата немска марка като онази, която ми подариха.
Прозорецът се смъкна. Вътре беше Ива.
„Късна разходка, Мартин?“ усмихна се тя. „Надявам се, че не си се изгубил. Покрайнините могат да бъдат опасни. Особено за хора, които си пъхат носа, където не им е работа.“
Замръзнах. Тя знаеше. Тя ме беше проследила.
„Какво искаш, Ива?“
„Само да те предупредя. За последен път. Баща ми беше мил с теб, защото си му кръв. Аз нямам тази сантименталност. Веселин беше грешка. Слабак. Ти не прави същата грешка. Остави нещата така, както са. Върни се към изпитите си.“
„А ако не го направя?“
Тя се засмя. „О, Марти. Ти си толкова наивен. Мислиш си, че онзи малък апартамент е твой? Банката, която ти даде ипотеката… познай кой е основният акционер в нея? Мислиш си, че студентският ти кредит е гарантиран? Познай кой седи в борда на университета.“
Кръвта ми изстина.
„Ти си в нашия свят, Мартин. Независимо дали ти харесва, или не. И в нашия свят, ние винаги печелим. Приятна вечер.“
Прозорецът се вдигна и колата потегли, оставяйки ме в тъмнината, стиснал телефона със записа, който изведнъж се усещаше като бомба със закъснител.
Глава 5: Сблъсъкът
Върнах се в квартирата като в транс. Кирил спеше неспокойно на леглото. Седнах на бюрото си и дълго гледах в стената. Записът гореше в джоба ми.
Ива не блъфираше. Разбрах го. Те държаха всичко. Ипотеката, университета, бъдещето ми. Бяха ме хванали в мрежа, която дори не подозирах, че съществува. Можеха да ме смачкат като буболечка.
И въпреки това… имах записа.
Прекарах нощта в мислене. Стратегии. Какво бих посъветвал клиент, ако бях адвокат? Не можех да използвам записа директно. Беше направен без съгласие, вероятно нямаше да го признаят в съда. Но беше лост. Беше информация.
На сутринта взех решение. Нямаше да се крия. Нямаше да чакам те да нанесат своя удар. Щях да нанеса моя пръв.
„Татко,“ събудих го аз. „Трябва да ми се довериш. Днес ще оправя нещата.“
„Марти, какво си намислил? Видя ли те Ива снощи?“ Той беше ужасен.
„Видя ме. Заплаши ме. И точно затова трябва да действам.“
„Моля те, не прави глупости…“
„Няма. Ще използвам единственото оръжие, което имам.“
Отидох до университета, но не за лекции. Отидох директно в кабинета на професор Андреев. Той беше възрастен мъж, със строг поглед и репутация на неподкупен.
„Професор Андреев, имам нужда от съвет. Не като студент, а… като клиент. Хипотетично.“
Той вдигна очи от документите си. „Слушам ви, колега.“
Разказах му всичко. Без имена. „Голяма корпорация“, „малък подизпълнител“, „принуда“, „лъжесвидетелстване“. Казах му за записа.
Той слушаше внимателно. Когато свърших, той свали очилата си.
„Това не е хипотетично, нали, Мартин?“
Поклатих глава.
„И става дума за Пламен.“
Втрещих се. „Как… как разбрахте?“
„Синът на Кирил. Който живее в апартамент, ипотекиран към банката на Пламен. И който има полусестра на име Ива, която ръководи операциите му. Не е трудно да се сглоби, когато познаваш играчите. Познавам Пламен от двадесет години. Той е рак за този град.“
„Тогава… ще ми помогнете ли?“
Професорът се облегна назад. „Записът е негоден в съда. Но е безценен извън него. Веселин е слаб. Те ще го накарат да отрече всичко. Това, от което се нуждаеш, не е запис. Нуждаеш се от документи. Нещо, което свързва Пламен директно с плащанията към Веселин или със саботажа.“
„Нямам такова нещо.“
„Но майка ти може би има.“
„Тя се страхува.“
„Всички се страхуват. Въпросът е от какво се страхува повече – от Пламен или от това да те гледа как се проваляш, опитвайки се да спасиш баща си?“ Той написа нещо на листче. „Това е име. Стоян. Той не е лъскав адвокат. Офисът му е дупка. Но е единственият човек, когото Пламен не е успял да купи. Ако решиш да водиш тази битка, иди при него. Кажи му, че аз те пращам. А сега… имаш лекция.“
Излязох от кабинета му, чувствайки се малко по-силен. Имах съюзник.
Но първо, трябваше да говоря с Пламен. Не с адвокати. Лично.
Обадих му се в офиса. Секретарката му се опита да ме размотава.
„Кажете му, че Мартин е на телефона. И че става въпрос за Веселин.“
Свързаха ме след десет секунди.
„Мартин. Изненадан съм. Ива ми каза, че сте имали… среща.“ Гласът му беше студен.
„Трябва да се видим. Веднага.“
„Зает съм.“
„Имам запис. На Веселин. Как си признава всичко. Как сте го подкупили, как сте го заплашвали. Как сте унищожили Кирил.“
Настъпи дълга тишина.
„Къде си?“
„Пред сградата ви. Ще се кача.“
Влязох в стъкления небостъргач. Всичко крещеше за пари и власт. Ива ме чакаше във фоайето. Лицето ѝ беше свито от гняв.
„Ти си невероятен глупак,“ изсъска тя.
„Махни се от пътя ми, Ива.“
Тя ме заведе до кабинета на баща ѝ на последния етаж. Гледката беше зашеметяваща. Целият град беше в краката му.
Пламен стоеше зад огромно бюро от махагон.
„Така,“ каза той спокойно. „Да чуем. Какво искаш?“
„Искам да спреш. Искам да оттеглиш всички искове срещу Кирил. Искам да му върнеш студиото. И да му платиш обезщетение за пропуснати ползи.“
Пламен се засмя. Силен, гръмогласен смях. „Ти си бил и забавен. Мислиш, че един нелегален запис на един пияница ще ме уплаши? Ива ми каза, че си умен, но си сбъркала. Ти си просто емоционален.“
„Този запис може да не издържи в съда,“ казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Но ще издържи перфектно в медиите. Представете си заглавията: ‘Магнат унищожава малкия бизнес чрез измама’. ‘Лъжесвидетелстване, подкупи’. Мисля, че акционерите ти няма да са доволни. Нито партньорите ти от чужбина.“
Усмивката му изчезна.
„Ти ме заплашваш?“
„Аз ти предлагам сделка. Същата, която ти предложи на мен. Ти ми даде кола. Аз ти давам… тишина. Върни на Кирил това, което си му отнел, и този запис изчезва.“
„А ако откажа?“ попита той, навеждайки се напред. „Ако просто кажа на Ива да се обади на когото трябва и да се погрижи ипотеката ти да бъде изтеглена утре сутрин? И университетът да те изключи за… да кажем, академична нечестност? Какво ще правиш тогава, а, Мартин? Ще живееш ли при Кирил под моста?“
Това беше директен удар. Почувствах как краката ми омекват.
„Можеш да го направиш,“ казах тихо. „Знам, че можеш. Но тогава нямам какво да губя. И този запис ще отиде не само при медиите, но и при прокурора. Може да не те осъдят, но скандалът ще е огромен. Ще те разследват. Ще замразят сметки. Ще ти струва милиони. Много повече, отколкото струва малкото студио на Кирил.“
Той ме гледаше дълго. Очите му преценяваха.
„Ти си моя кръв,“ каза той най-накрая. „Това е жалко. Имаш характер. Но го използваш погрешно. Защитаваш един неудачник.“
„Защитавам баща си.“
„Аз съм ти баща!“ изрева той, удряйки по масата.
„Ти си ми биологичен баща. Кирил ме отгледа. Ти му отне всичко. Сега ще му го върнеш.“
„Ива,“ каза Пламен, без да откъсва очи от мен. „Излез.“
„Но, татко…“
„Излез!“
Ива го изгледа с омраза, която беше насочена колкото към мен, толкова и към него. Тя излезе и тръшна вратата.
„Добре,“ каза Пламен. „Ще го направя. Ще оттегля исковете. Ще му върна проклетата дупка, която той нарича студио. Но при едно условие.“
„Какво?“
„Ти ще дойдеш да работиш за мен. Ще започнеш от следващия семестър. Ще се прехвърлиш в моята банка. Ще ти плащам ипотеката. Ще ти плащам заплата, по-голяма, отколкото Кирил е виждал през целия си живот. Ще те науча как се прави бизнес. Искам сина си при мен.“
Гледах го втрещено. Той не се отказваше. Той просто сменяше тактиката. Той не купуваше мълчанието ми. Той купуваше мен.
„Той ще бъде спасен,“ продължи Пламен, „а ти ще получиш живота, който заслужаваш. А не онзи, който Кирил може да ти даде. Какво ще кажеш? Това е добра сделка.“
Морална дилема. Ето я. Да спася баща си, като се продам на дявола. Да предам всичко, в което вярвам, за да защитя човека, който ме е научил да вярвам в него.
„Трябва да си помисля.“
„Няма да мислиш. Ще ми отговориш сега. Да или не?“
Глава 6: Тайната на Диана
„Не.“
Думата излезе от устата ми преди дори да я осъзная. Беше инстинктивна.
Лицето на Пламен се вкамени. „Какво каза?“
„Казах ‘не’. Няма да работя за теб. Няма да бъда купен. Ще върнеш студиото на Кирил и ще го оставиш на мира. И ще го направиш, защото е правилно, а не защото ме купуваш.“
Той се изправи. Беше висок мъж и сянката му ме покри. „Ти… малко, неблагодарно…“ Той вдигна ръка, сякаш да ме удари, но спря. „Знаеш ли какво, Мартин? Върви по дяволите. Ти и онзи твой баща-неудачник. Ще ви смачкам. И двамата. Ще се погрижа да просиш на улицата. А този твой запис… адвокатите ми ще го унищожат, а Веселин ще изчезне завинаги. Сега се махай от кабинета ми.“
„Ще се видим в съда,“ казах аз, макар че гласът ми трепереше.
„Няма да стигнеш до съд,“ изсмя се той. „До утре ще си изключен от университета, а банката ще ти е взела апартамента.“
Излязох от кабинета, краката ми бяха като памук. Бях се провалил. Бях предизвикал звяра и сега той идваше за мен. Ива ме чакаше до асансьора. Усмивката ѝ беше триумфална. „Казах ти, глупчо. Казах ти, че ще загубиш.“
Не ѝ отговорих.
Когато се прибрах, Кирил ме чакаше. „Как мина?“
Разказах му. За заплахите. За отказа му. За това как бях провалил всичко.
„Не си, Марти,“ каза той тихо, слагайки ръка на рамото ми. „Ти направи това, което аз нямах смелост. Ти отстоя принципите си. Аз… аз съм този, който те провали. Аз те забърках в това.“
„Не,“ поклатих глава. „Ще се борим. Ще отида при онзи адвокат, Стоян. Ще…“
В този момент на вратата се почука. Беше тихо, почти плахо.
Аз и Кирил се спогледахме. Кой можеше да бъде?
Отворих. Беше Диана. Майка ми.
Тя беше без грим, косата ѝ беше вързана набързо. Изглеждаше уплашена, но и решена.
„Марти… Кирил.“ Тя кимна на баща ми. Двамата не бяха оставали сами в стая от десетилетия.
„Трябва да ви кажа нещо. Чух. Чух целия разговор. Бях в съседната стая. Пламен е… той е извън себе си. Ще направи това, което каза. Ще ви унищожи.“
„Знаем, Диана,“ каза Кирил уморено. „Винаги го прави.“
„Не,“ каза тя. „Този път не.“
Тя бръкна в чантата си и извади… USB памет. Малка, сребриста.
„Какво е това?“ Попитах аз.
„Това е моята застраховка,“ прошепна тя. „Копирам файлове от компютъра му от години. Всичко. Скритите му сметки. Офшорните компании. Истинските договори. Плащанията към… към хора като Веселин.“
Гледахме я втрещено. Тази тиха, пасивна жена… беше шпионирала съпруга си през цялото време.
„Защо, мамо? Защо си го правила?“
„Защото знаех, че този ден ще дойде,“ каза тя, а в гласа ѝ се появи стомана. „Защото живея в страх от него от деня, в който те видях за първи път, Марти. Исках да имам… изход.“
Тя се обърна към Кирил. „Кириле, той ти отне фирмата. Но знаеш ли защо? Не беше само заради парите. Беше заради мен. Той искаше да докаже, че аз съм избрала по-силния. Той те мрази, защото… защото аз те обичах.“
Кирил пребледня. „Диана, какво говориш…“
„Не съм спирала да те обичам, Кириле. Никога.“
Тишината в стаята беше оглушителна. Моят свят се преобръщаше за трети път този ден.
„Но… тогава защо? Защо си с него? Защо ме остави?“ попита Кирил с разбит глас.
„Защото той ме държеше. И не, не само с пари.“ Тя пое дълбоко дъх. „Пламен… той знае нещо. Тайна. Отпреди години. Преди Мартин да се роди. Нещо, което направих… нещо ужасно. Той държи живота ми в ръцете си.“
„Каква тайна?“ Попитах аз.
„Не мога. Ако кажа… всичко свършва.“ Тя ми подаде флашката. „Това не е запис на пияница. Това са банкови извлечения. Това са подписани договори. Това е доказателството, от което се нуждае онзи твой адвокат. Използвай го, Марти. Съсипете го.“
„А ти?“ попита Кирил. „Той ще разбере, че си ти. Ще те унищожи.“
„Знам,“ кимна тя. „Вече съм си събрала багажа. Той е в една кола долу. Ще замина. Някъде далеч, където той не може да ме намери. Но преди да тръгна… исках да ти дам това.“
Тя се приближи до мен и ме прегърна силно. „Гордея се с теб, Марти. Толкова се гордея. Ти си мъжът, който Кирил те възпита да бъдеш. Не като… него.“
Тя ме пусна, целуна ме по челото. После се обърна към Кирил. „Прости ми, ако можеш.“
„Диана, чакай!“ извика Кирил.
Но тя вече беше излязла.
Стояхме с Кирил в средата на стаята. В ръката си държах малката сребриста флашка. Тя беше по-тежка от всяка кола.
Това беше война.
Глава 7: Адвокатът
На следващата сутрин слънцето изгря, сякаш нищо не се беше случило. Но за мен всичко беше различно. Отидох на лекции, но не чувах нито дума. През цялото време усещах тежестта на флашката в джоба си.
В обедната почивка отидох на адреса, който професор Андреев ми беше дал. Беше стара административна сграда в още по-стар квартал. Офисът на Стоян беше на последния етаж, табелката на вратата беше изтъркана.
Вътре беше задимено и миришеше на стари книги и прах. Стоян беше точно както го описа професорът – възрастен, с рошави бели коси, облечен в жилетка с петно от кафе. Той не вдигна поглед, когато влязох.
„Какво?“ изръмжа той.
„Изпраща ме професор Андреев. Казвам се Мартин.“
Той вдигна очи. Очите му бяха проницателни. „Андреев, а? Той още ли праща самоубийци при мен? Сядай. Говори.“
Седнах. И му разказах всичко. За Кирил, за Пламен, за Веселин. За заплахите. За ипотеката. И накрая, за Диана и флашката.
Когато свърших, той се облегна назад.
„Пламен,“ каза той и издиша кълбо дим. „Мразя го тоя. Арогантен тип. Мисли си, ‘че е купил света. И знаеш ли кое е най-лошото? Почти го е направил.“
„Можете ли да ни помогнете? С тези документи…“
„Дай да ги видя.“
Пъхнах флашката в стария му компютър. Той започна да преглежда файловете. Мълчанието се проточи. Той мърмореше под нос: „Мръсник… офшорка… укриване на данъци… о, да… ето го.“
Той посочи един файл. „Това е. Плащане към фирма, регистрирана на името на съпругата на Веселин. Три дни след като той е свидетелствал. Сумата е… внушителна. Това е директна връзка.“
„Значи… имаме го?“
„Имаме нещо,“ каза Стоян предпазливо. „Имаме лост. Но Ива беше права. Те държат банката ти. И университета.“
„Какво да правя?“
„Първо,“ каза той, „правим копия на това. Много копия. После, завеждаме контра-иск. Не само за фалита на фирмата на баща ти. Ще ги съдим за измама, заговор и рекет. Ще поискаме обезщетение, което ще ги заболи.“
„Но те ще ми вземат апартамента.“
„Ще поискаме незабавна съдебна възбрана срещу банката, с мотива, че те са инструмент за натиск в по-голямо престъпно деяние. Ще е трудно, но може да мине.“ Той се усмихна за първи път. „Ще бъде забавно. Не съм имал такова дело от години.“
„Колко ще струва?“ попитах притеснено.
„Ще ми платиш, когато спечелим. Процент от обезщетението. Сега се прибирай при баща си и му кажи да не подписва нищо и да не говори с никого. Войната започна.“
Излязох от офиса му, чувствайки се едновременно ужасен и въодушевен.
Когато се прибрах, Кирил ме чакаше с писмо в ръка. Беше от банката.
„Дошло е. Искат цялата сума по ипотеката. Веднага. Иначе… ще ме съдят като поръчител и ще вземат квартирата.“
„Точно навреме,“ казах аз, показвайки му визитката на Стоян. „Вече имаме адвокат.“
Глава 8: Натискът
Последваха два месеца на чист ад.
Пламен и Ива отвърнаха на удара с цялата си сила. Както Стоян предвиди, те заведоха дело срещу мен за „опит за изнудване“, базирано на разговора ми в офиса на Пламен. Адвокатът им, елегантен и студен мъж на име Людмил, се опитваше да ме представи като отчаяно хлапе, което иска да измъкне пари от богатия си баща.
В университета нещата също се влошиха. Бях извикан при декана. „Мартин, имаме… обезпокоителни сигнали. Анонимни. За преписване на изпит.“
„Какво? Това е лъжа! Никога не съм…“
„Сигурен съм, че е така,“ каза деканът, избягвайки погледа ми. „Но бордът настоява за пълно разследване. Докато то приключи, си временно отстранен.“
Отстранен. Това означаваше, че студентският ми кредит спира. Нямах пари.
Кирил, макар и облекчен, че се борим, беше в депресия. Той се чувстваше виновен, че ме е забъркал. Опитваше се да намери работа, но името му беше „токсично“ в бранша. Никой не искаше да наеме човека, който съди Пламен.
Ани беше моята скала. Тя ми носеше записки от лекциите. Работеше допълнителни смени в кафенето, за да ни купува храна.
„Ще се справим, Марти,“ казваше тя, докато аз седях, втренчен в купчината документи от Стоян. „Те искат да те пречупят. Не им позволявай.“
Но аз се пречупвах. Всяка вечер лягах с възела в стомаха. Всяка сутрин се събуждах със страх.
Един ден Ива се появи пред квартирата ми.
„Изглеждаш зле, Мартин,“ каза тя, усмихвайки се. „Студентският живот не ти понася? Или е безработицата?“
„Какво искаш, Ива?“
„Баща ми е великодушен. Той все още е готов да ти предложи сделка. Оттегли иска. Извини се. И всичко това изчезва. Връщаш се в университета, апартаментът ти е в безопасност. Кирил получава… малка пенсия. Достатъчно, за да не умре от глад.“
„И ти ще спечелиш, така ли? Ще докажеш, че си по-добра от мен.“
„Аз съм по-добра от теб. Аз разбирам как работи светът. Ти си мечтател. А мечтателите биват стъпквани.“
„Махай се, Ива.“
„Помисли си, Марти. Ани също. Хубаво момиче. Работи в онова кафене на ъгъла, нали? Шефът ѝ е наш добър приятел. Би било жалко да я съкратят точно сега.“
Това беше краят. Заплахата срещу Ани.
Втурнах се вътре и се обадих на Стоян. „Не издържам повече. Те заплашват Ани. Ще приема сделката.“
„Не,“ каза Стоян твърдо. „Точно това искат. Да те паникьосат. Людмил ми се обади преди час. Те искат среща. Паникьосани са.“
„Какво? Защо? Те печелят.“
„Защото документите на майка ти са по-силни, отколкото си мислят. Не става дума само за Веселин. Става дума за мащабно укриване на данъци. Показах ги на прокуратурата. Неофициално. Те са много, много заинтересовани. Пламен е изправен не само пред теб, но и пред държавата. Той е в ъгъла. Затова Ива те натиска толкова силно.“
Поех дълбоко дъх. „Значи… имаме шанс.“
„Имаме повече от шанс. Сега бъди корав. Отиваме на тази среща. И този път, ти си този, който диктува условията.“
Глава 9: Изневярата
Срещата се състоя в неутрална територия – голяма адвокатска кантора. Аз, Кирил и Стоян от едната страна на масата. Пламен, Ива и техният адвокат Людмил – от другата.
Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож.
„Клиентите ми са готови да проявят добра воля,“ започна Людмил, „в името на семейната хармония. Готови сме да оттеглим всички насрещни искове, да възстановим господин Кирил на работа…“
„Не,“ прекъсна го Стоян. „Няма да го възстановявате на работа. Ще му върнете фирмата. Ще му платите обезщетение за две години пропуснати ползи, плюс лихвите. И ще платите съдебните разноски. И ще му се извините.“
Ива се изсмя. „Вие сте луди.“
„Не,“ каза Стоян, „ние сме сериозни. Освен това, ще изтеглите всички фалшиви обвинения срещу Мартин от университета. И ще рефинансирате ипотеката му при преференциални условия. В друга банка.“
Пламен гледаше Стоян, без да мигне. „И защо да правя всичко това?“
„Защото,“ каза Стоян и плъзна една папка по масата към Людмил. „Това е копие от документите, които изпратихме в прокуратурата тази сутрин. За укриване на данъци в особено големи размери. Мисля, че ако това дело продължи, вие ще имате много по-големи проблеми от фирмата на Кирил. Например, наказателна отговорност.“
Людмил отвори папката. Докато четеше, цветът се оттече от лицето му. Той се наведе и прошепна нещо на Пламен.
Лицето на Пламен стана тъмночервено. Той гледаше мен. Не Кирил, не Стоян. Мен.
„Ти,“ изръмжа той. „Това е заради нея, нали? Диана. Тя ти ги даде. Къде е тя?“
„Нямам представа,“ излъгах аз.
„Тя те предаде, татко,“ каза Ива тихо, но злобно. „Тя взе всичко и избяга.“
„Млъкни!“ извика Пламен.
Настъпи хаос. Пламен и Ива започнаха да си крещят един на друг. Людмил се опитваше да ги успокои.
В този момент Стоян се наведе към мен. „Има още нещо. В тези документи. Нещо, което не казах на прокуратурата. Нещо лично.“
„Какво?“
„Пламен е прехвърлял огромни суми. Не само в офшорки. Но и на лична сметка. На жена. Една и съща жена, всеки месец. От години.“
„Изневерявал е на майка ми?“
„И още как. Но не е само това. Разрових се. Жената. Тя… тя има дете. На около десет години. Дете, което Пламен е припознал тайно.“
Светът ми се завъртя. Той е имал… друг живот. Друго семейство.
„Защо ми го казвате?“
„Защото Ива не знае,“ прошепна Стоян. „Той е прехвърлял пари, които би трябвало да са нейни. От нейните фондове.“
Погледнах Ива. Тя се караше яростно с баща си, защитавайки империята им. Тя нямаше представа.
„Господа,“ казах аз, и гласът ми прозвуча изненадващо силно. Всички млъкнаха.
Погледнах Пламен. „Има още нещо, което искаме.“
„Какво?“ изръмжа той.
„Искам пълен одит на всички активи, прехвърлени към Ива през последните десет години. И сравнение с активи, прехвърлени към… други, необявени членове на семейството.“
Пламен замръзна.
Ива ме погледна объркано. „Какво? За какво говориш?“
„Питай баща си,“ казах аз. „Питай го за другата му къща. И за другото му дете. Детето, за което ти не знаеш, но което получава твоите пари.“
Ива бавно се обърна към Пламен. „Татко? За какво говори той?“
Пламен не каза ни…“
„Татко!“ извика тя.
Това беше. Бомбата беше хвърлена. Видях как империята се пропуква не отвън, а отвътре. Предателството на Веселин беше бизнес. Това… това беше кръв.
Глава 10: Равносметка
Пламен не каза нищо. Той просто гледаше дъщеря си, лицето му беше маска на ужас. Той беше загубил контрол.
Ива го гледаше още секунда, след което лицето ѝ се изкриви в гримаса на такава чиста омраза, каквато не бях виждал. Тя не каза нито дума. Просто грабна чантата си и излезе от стаята. Тръшна вратата толкова силно, че една картина на стената се изкриви.
Пламен се свлече на стола си. Изглеждаше… стар. Победен.
„Ще подпишете,“ каза Стоян тихо в тишината. „Ще подпишете всичко.“
Людмил, блед като платно, кимна. „Ще изготвим споразумението.“
…
Три месеца по-късно.
Седях на малкия балкон на квартирата си. Вече беше моя. Споразумението беше изпълнено. Обвиненията срещу мен бяха свалени. Кирил си беше върнал студиото. Беше малко, празно, но беше негово. Той работеше по цял ден, опитвайки се да го възстанови, и за първи път от години си тананикаше, докато чертаеше.
Пламен беше изчезнал от публичното пространство. Империята му се разпадаше. Ива беше тази, която го съдеше сега, заедно с държавата. Беше се превърнала в най-страшния му враг, използвайки цялата си вътрешна информация, за да го унищожи. Тя не го правеше за справедливост. Правеше го за отмъщение.
Ани беше до мен, облегнала глава на рамото ми. „Свърши, нали?“
„Мисля, че да,“ казах аз.
„А майка ти? Чувал ли си я?“
Поклатих глава. „Не. Стоян ми каза, че е в чужбина. Безопасна е. Това е достатъчно… засега.“
Тайната ѝ, онази, която Пламен е използвал срещу нея, така и не излезе наяве. Може би никога нямаше.
„Тя ти остави това,“ каза Ани и ми подаде малък пакет. Беше пристигнал онази сутрин, без адрес на подател.
Отворих го. Вътре имаше само една книга. Стар, овехтял том. Учебник по етика. На първата страница имаше посвещение, написано с познатия, елегантен почерк на Диана.
„За Мартин. Понякога правилният избор е най-трудният. Винаги избирай него. Обичам те.“
Късно същата вечер Кирил дойде. Носеше пица и две бири. Седнахме на пода в моята гарсониера, точно както в онези ужасни първи дни.
„Е,“ каза той, отваряйки кутията. „Мисля, че можем да си позволим това.“
„Мисля, че да,“ усмихнах се.
Ядохме мълчаливо известно време.
„Марти,“ каза той накрая. „Аз… никога не ти благодарих.“
„Няма за какво, татко. Ние сме семейство.“
„Не. Ти… ти ме спаси. Повече, отколкото си мислиш. Онзи ден, рожденият ти ден… болката, която видя в очите ми… не беше само заради парите. Или заради колата.“
„А заради какво?“
„Страхувах се, Марти. Страхувах се, че го губя. Че блясъкът, парите, колата… че той най-накрая ще те спечели. Че ще видиш, че аз съм просто… ваучери за книги. А той е светът. И ти отказа колата. Ти избра мен. Още преди да знаеш каквото и да било.“
Той ме погледна, очите му бяха влажни. „Това беше най-гордият момент в живота ми. По-горд, отколкото от спечелването на което и да е дело.“
Кимнах, неспособен да говоря. Разбрах. Разбрах, че целият този кошмар беше започнал не с бизнес сделка, а с отчаяната битка на двама бащи за любовта на сина им. Единият се опитваше да я купи, а другият се страхуваше, че няма с какво да плати за нея.
Погледнах навън към града. Някъде там Пламен и Ива водеха своята война. Някъде далеч Диана започваше новия си живот. А тук, в тази малка стая, един мъж, който ме беше отгледал, и аз, ядяхме пица на пода.
Не бяхме богати. Не бяхме могъщи. Но бяхме свободни. И за първи път от много време, това беше достатъчно.