Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Брат и сестра се срещнаха за първи път със сестра си, след като преди 51 години е била отвлечена от детегледачка
  • Новини

Брат и сестра се срещнаха за първи път със сестра си, след като преди 51 години е била отвлечена от детегледачка

Иван Димитров Пешев декември 12, 2022
brrastoastast.jpg

Брат и сестра се срещнаха със сестра си за първи път от 51 години, след като семейството им беше разкъсано от ужасяващо отвличане. На 23 август 1971 г. във Форт Уърт, Тексас, детегледачка отвлече Мелиса Хайсмит малко преди втория ѝ рожден ден и полицията така и не успя да разгадае случая с нейното изчезване.

Майката на Мелиса, Алта Апантенко, отглеждаше детето сама, след като се раздели със съпруга си и имаше нужда някой да се грижи за дъщеря ѝ, докато тя работи.

Тя беше публикувала обява в местния вестник. Жена под името Рут Джонсън, се обадила и казала, че може да приеме работата.

Съгласявайки се първо да се срещне с Джонсън, детегледачката така и не се появява лично. Обажда отново и продължава да твърди, че би била подходяща за тази работа.

Не изпускай тези оферти:

В отчаяна нужда от детегледачка, която да се грижи за дъщеря ѝ, докато тя работи, Апантенко се съгласява и нейният съквартирант предава Мелиса на жената. Така детето бива отвлечено.

Семейството прекарва десетилетия в опити да намери Мелиса. Никога не се отказа от надеждата, че могат да се съберат отново с дъщеря си. Всяка година организираха партита за нейния рожден ден. Родителите на Мелиса се събраха отново и имат още четири деца, три дъщери и син Джеф..

Тъй като полицията не успя да разреши отвличането на Мелиса, семейството се опита да я намери само. Използваха ДНК тестове с надеждата да разкрият съвпадение.
С помощта на частни детективи откриват Мелиса, която живее под името Мелани Уолдън.

При това през цялото време е била само на няколко километра от тях.
Мелиса споделя, че след като е срещнала родителите си и е разбрала цялата история, иска да си върне името, което са ѝ дали.
Брат ѝ споделя, че е намерил сестра си благодарение на съвпадението с ДНК, а не заради намесата на полицията.

Семейство е изключително благодарно и щастливо, че най-накрая е цяло.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: На 18 тя беше бездомна, защото майка й не искаше да й помогне: Днес е една от най-красивите и успешни жени в света
Next: България има нов герой! Мишо от 5 клас порази Радомир и отвъд с доброто си дело

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.