Бременна в тридесет и четвърта седмица, бях събудена от паническите викове на Даниел — „Пожар! Пожар!“ Сърцето ми заби диво, докато тичах надолу по стълбите, стискайки корема си, готова да защитя бебето си. Но пожар нямаше. Просто съпругът ми и неговите приятели се смееха — всичко било шега.
Той знаеше за травмата ми. На 17 години гледах как детският ми дом изгоря и загубих кучето си в пламъците. Бях поверила тази болка на Даниел. А тази нощ той я използва за забавление — и нещо в мен се пречупи.
Заключих се в спалнята ни, трепереща от гняв и неверие. Извинението му беше кухо, твърде късно. Той не просто ми устрои номер — той ме предаде: доверието ми, чувството ми за безопасност и доброто на още нероденото ни дете. Тогава разбрах: това не е човекът, с когото мога да отгледам бебе.
На сутринта вече бях събрала багажа си и подадох молба за развод. Баща ми застана до мен — опората ми в тази буря. Даниел може и никога да не разбере какво е загубил, но аз спечелих нещо много по-голямо — яснота. Няма да отгледам детето си в дом, където жестокостта се представя за чувство за хумор.