Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Бременна жена изпаднала в мозъчна смърт. А след 4 месеца от тялото й извадили близнаци
  • Новини

Бременна жена изпаднала в мозъчна смърт. А след 4 месеца от тялото й извадили близнаци

Иван Димитров Пешев юли 14, 2023
Screenshot_13.png

През октомври 2016 г. 21-годишната Франкилен да Силва Замполи Падила получила инсулт В този момент жената била бременна в 9 седмица с близнаци.

Въпреки факта, че лекарите обявили мозъчната смърт на Франкилен, сърцата на двата ембриона в матката продължили да бият, така че лекарите решили да им дадат шанс за живот, въпреки че този шанс бил илюзорен.

Според 24-годишния тогава Мюриел Падила, съпруг на Франкилен и баща на бебетата, в началото лекарите му казали, че няма надежда децата изобщо да оцелеят.

Ръководителят на неврологичното интензивно отделение на болницата Далтън Ривабем казва:

„Направихме ултразвук, мислейки, че ембрионите вече са умрели, но за наше учудване те продължиха да живеят. Макар и в мозъчна смърт, всички органи на Франкилен бяха в добро състояние и работеха така, сякаш тя все още беше с нас. Взехме решение да я оставим жива, за да се опитаме да спасим децата.“

Персоналът на болницата направил всичко, за да протече бременността на Франкилен възможно най-нормално – отделението, в което лежала жената, било украсено със снимки, сестрите и лекарите пеели песни на неродените деца, галели корема на бременната, разговаряли с тях, за да изпитат бебетата майчина любов.

В продължение на четири месеца бебетата се развиват в утробата на Франкилен. На 19 февруари 2017 г. е направено цезарово сечение и се раждат братчето и сестричето Асаф и Анна.

Момченцето при раждането е тежало 1300 грама, а момиченцето – 1400 грама. Тяхното състояние не се различавали от това на другите недоносени бебета, родени по същото време.

Новородените прекарали в интензивното отделение три месеца, но после били изписани у дома, където за тях, както и за по-голямата им сестра, 2-годишната Иса Беатрис, се грижела баба им Анджела Силва, майката на Фракилен. Днес децата са напълно здрави и се развиват нормално.

Както обясни д-р Ривабем, 123-те дни, през които той и колегите му успели да поддържат работата на органите на майката и да осигурят растежа и развитието на двата плода наведнъж, са рекорд в медицинската история.

Предишното подобно постижение беше регистрирано в Португалия, но там става дума за един плод, който се е развивал в матката на починалата майка в продължение на 107 дни.

Д-р Ривабам казва, че когато децата най-накрая се родили, целият медицински персонал, включително и той, плакали от радост.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

(function(d, s, id){ var js, fjs = d.getElementsByTagName(s)[0]; if (d.getElementById(id)) {return;} js = d.createElement(s); js.id = id; js.src = "https://connect.facebook.net/en_US/sdk.js"; fjs.parentNode.insertBefore(js, fjs); }(document, 'script', 'facebook-jssdk'));

Continue Reading

Previous: Това ли е най-страшната акула на всички времена: Рибар измъква странно създание от мрачни дълбини
Next: Всички скърбим за него. Известен и много обичан българин почина

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.