Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българите в Щатите скърбят: Почина легендарният Бай Донко
  • Новини

Българите в Щатите скърбят: Почина легендарният Бай Донко

Иван Димитров Пешев февруари 24, 2023
baaaiidonkooo.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Почина един от създателите на българското сдружение в Сиатъл Донко Драганов. Новината съобщи сайтът на българите в Калифорния BulgariCA. Бай Донко, както го наричат там, си е отишъл от този свят на 20 февруари в Сиатъл на 80-годишна възраст.

Той ще бъде запомнен като един от радетелите на българската кауза по Западния бряг на Съединените американски щати, човек помогнал на много българи, пише изданието.

„Беше касиер (ковчежник), винаги имаше пари за празници, дори за агнета всяка година през месец май. Винаги, ама винаги е правел нещо, по всяко време откакто си го спомням, от 90-те години. Голям човек. Голям българин“, разказа сънародникът ни Ангел Славов Йорданов пред BulgariCA.

„Страхотен човек. Познавам го от първия ден, откакто съм в този град, от тридесет години”, споделя друг българин във Вашингтон – Ивайло Йонев.

След кончината си Донко Драганов оставя съпруга, двама сина и внуци. Единият му син е управлявал вертолета на президента на САЩ (2009–2017 г.) Барак Обама.

Донко Драганов пристига в САЩ в края на 60-те години на миналия век, заедно с приятеля си Илия Миланов. Поканата и визата си за престой в страната той получава от българина Ангел Славов Йорданов, който и до днес живее там.

„Още докато учеше в Строителния техникум и искаше да бяга с един приятел Илия Димов Миланов, аз им дадох инструкции за маршрута до Италия, рейсове, граници, как да се ориентират в тъмното, какво да говорят на местните и ако ги хванат. Съжалявам да чуя, че е починал… Преди два-три месеца си гостувахме. Беше много доволен и щастлив с децата си. Ние сме така старото поколение, радваме се на деца, наследници, аз имам дъщеря и двама сина,” завършва разказа си Ангел Йорданов от Финикс.

„С прискърбие научихме, че обичаният от всички ни бай Донко е починал вчера (б.р.: на 20 февруари)!

Бай Донко е от “старата” емиграция и от българите, които не отказваха помощ на никого.

Като се преместих в Сиатъл се запознах с него на първият ми 24 май тук. Той е основоположникът на тази традиция в Сиатъл и всеки път винаги в негова чест се събираме в един същи парк, до езерото Самамиш, по повод Деня на българската азбука и просвета.

Поклонението ще бъде в събота, 25 февруари, от 13 часа в дома му:

16961 SE 149th st
Renton WA 97059

Поклон, велики българино!“, пишат от редакцията на eurochicago.com.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Чичо Мехмет се ядосваше на майсторите, но сега само неговата къща оцеля след трусовете в Турция
Next: Калъф за телефон с брокатена течност вкара жена в болница

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
  • Имам невидимо увреждане, което ми пречи да стоя прав дълго време. Болестта нямаше сложно име, но беше като котва, хвърлена от краката ми директно към центъра на земята. Всеки ден беше битка с гравитацията
  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.