Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • България потъна в скръб! Отиде си най-възрастната българка, остана в историята
  • Новини

България потъна в скръб! Отиде си най-възрастната българка, остана в историята

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2023
basgkasdoaskd.jpg

Баба Нурие Дерменджиева от смолянското село Средногорци си отиде на 12 януари т.г. на 110 години. Това съобщиха нейни близки пред „България Днес“. Суперстолетницата умира спокойно в съня си, докато е при двете си дъщери. Дерменджиева е родена на 12 октомври 1912 г., което я прави истинска рекордьорка за ширините ни.

„Много ни е тъжно, много ни липсва. Баба Нурие беше много добър и хубав човек. Аз съм най-голямата снаха и само добро съм видяла от нея. Много ни помагаше. За деца, внуци, правнуци. Баба Нурие си можеше дълго време и не се предаваше“ споделя с болка пред вестника Мюмюнe, съпруга на най-големия син на старицата – Рамадан.

За живот повече от век Дерменджиева не е казала лоша дума на никого. Нурие израства с много сестри и братя в селището Мадан в Дъбово. Омъжва се на 16 години, като съпругът й Реджеп е само на 13 по това време. Младата булка изчаква любимият й да навърши пълнолетие и ражда първото си от общо 6 деца. Отглежда наследниците си почти сама. Съпругът й умира от силикоза (професионално заболяване, причинено от вдишване на кварц) през 1952 г.

Тогава е само на 36 години. По това време фамилията живее в село Рустан, което днес е напълно обезлюдено. Лека-полека членовете на семейството се изнасят в общините Мадан, Рудозем и Смолян, където си построяват къщи. А баба Нурие започва да им гостува по един месец на ротационен принцип. От всичките си деца възрастната дама има 14 внуци и 22 правнуци.

Не изпускай тези оферти:

Наследниците признават, че им било най-трудно преди 5 години, когато трябвало да преценят дали да се оперира заради прогресивно ослепяване. Заедно решили да постъпи в болница, въпреки че можело да не издържи операцията. Столетницата не виждала и с двете си очи от години заради катаракта. След интервенцията се случва чудо. Баба Нурие не само че издържа операцията, но и си връща до голяма степен зрението.

„Не се спираше, толкова жизнена беше. Все ни помагаше. Не се застояваше на едно място. Последните 2-3 месеца започна да се предава. Накрая не можеше да приказва, искаше нещо да каже, но не можеше“, допълва най-голямата й снаха.

Нурие живее на село. Цял живот е работила на нивата и брала тютюн, отглеждала картофи и боб. Винаги е яла краве мляко и домашно масло. Тъй като семейство й е многодетно, тя никога не е работила на държавна работа, за да има време да отглежда децата.

Пенсионира се като фермер, но продължава да е дейна почти до последен дъх и да помага на близки и познати. Това е и причината на погребението преди две седмици гробищният парк да бъде изпълнен с хора.

Над 100 човека отиват да си кажат последно сбогом със суперстолетницата. По неофициална информация баба Нурие е втората най-дълголетна българка в историята. Първото място се държи от Карамфила Стоянова (1903-2014г., която е живяла 110 години и 264 дни).

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Трагедия! Рафи Бохосян потъна в скръб. Часове след рождения си ден загуби най-близкия си човек
Next: Шапки долу! 24-годишната Александрина Михайлова ни прослави, десетки страни са в краката й

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.