Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българските герои в Турция спасиха жена, стояла повече от 135 часа под развалините в центъра на Антакия
  • Новини

Българските герои в Турция спасиха жена, стояла повече от 135 часа под развалините в центъра на Антакия

Иван Димитров Пешев февруари 12, 2023
gerroriasortasras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

И все пак усилията не са напразни! Все още има надежда да бъдат открити хора сред разрушенията. Вчера, 11 февруари в късния следобед, след повече от 135 часа под развалините в центъра на Антакия успешно беше спасена жена.

Това написаха на официалната си страница във Фейсбук от българската организация “Пещерно спасяване”. Ето какво още добавиха от организацията:

“След установена звукова връзка, екип 1 на Пещерно спасяване се отзовава, за да съдейства за локализиране на нейното точното местоположение. За да достигнат до нея, пещерните спасители са използвали специфичните си умения, пролазвайки през тесни кухини и паднали плочи. По подаденото от тях описание, екипите с тежка механизирана техника са започнали работа, за да извадят успешно жената”.

Преди дни екип от 20 души доброволци на “Пещерно спасяване”, сред които има лекар и парамедик, както и доброволци от “Планинско спасяване” – област Пазарджик заминаха към пострадалите райони. Това е вторият екип от доброволци на Националната асоциация на доброволците в Република България.

Първият замина на 7 февруари в Турция. Сред тях са доброволци от “Аварийно спасяване – Пловдив”, “Пловдив 112”, Доброволно формирование “Мейдей” и доброволното формирование на Столичната община.

“Пещерно спасяване” е доброволна, независима и неполитическа организация, осъществяваща дейности по издирване и спасяване в пещери и пропасти на хора, попаднали в екстремални ситуации, оказване на помощ при природни бедствия и аварии чрез добре подготвени екипи от пещерни спасители. “Пещерно спасяване – България” е член на европейската асоциация ECRA – European Cave Rescue Association.

Пещерните спасители със специфичните си знания и умения за проникване, издирване и спасяване в подземни кухини са изключително полезни при подобни опустошителни бедствия. Българските пещерни спасители са използвани за проникване и издирване на оцелели на места, на които не биха могли да достигнат обикновени доброволци.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Нови страшни разкрития от съседи за Румен Полицая, застрелял психолога Нав
Next: Знакови лица напуснаха Продължаваме промяната

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.