Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българско село, което е било столица на отцепила се от България република
  • Новини

Българско село, което е било столица на отцепила се от България република

Иван Димитров Пешев март 5, 2024
sdfvdfsvdfsvfdbfgbfnbhg.png

Малцина знаят, че село Триград в Родопите е било нещо като столица на сепаратистка република в България, подобно на тези в Украйна.

През 1872 година в Триград има 300 къщи. От 1878 до 1886 година то попада в т.нар. Тъмръшка република.

На събрание на над 100 първенци от 17 села в с. Триград през лятото на 1878 г. се създава Тъмръшката република. За първи началник е избран Хасан ага от Триград.

С наименованието Тъмръшка република или Помашка република се означава опитът за обособяване на помаците от областта Тъмръш в Родопите в рамките на Източна Румелия или направо в състава на Османската империя. Тя просъществува от 1879 до 1886 година.

Макар и форма на местно самоуправление, това е първата република на територията на съвременна България.

Представлява самоуправляваща се общност на помашки села, известни още като „Непокорните села“ и „Непредадените села“, в региона на Тъмръш, появила се след Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Думата „република“ следва да се разбира в преносен, а не в юридически смисъл, тъй като родопските селища, включени в състава на Тъмръшката република, никога не са обявявали официално държавна независимост и не са получавали признание по реда на международното право.

Тъмръшката република се появява в напрегнат и динамичен исторически момент. Непосредствено след Руско-турската освободителна война в Родопите избухва и се развива тъй нареченото Сенклерово въстание, което продължава от февруари до май 1878 г.

През 1879 година „непокорните села“ отказват да плащат данъци на правителството на османската автономна област Източна Румелия и ограничават достъпа до района. Причините за отцепването са комплексни, включително неприемане на доминирано от християни правителство в Източна Румелия, страхове от възмездие заради участие в потушаването на Априлското въстание в Перущица, Бойково и Дедово и подновяване на въоръжени сблъсъци (в района по време на войната е имало сражения на четата на Капитан Петко войвода с башибозушки формирования), стремеж към избягване на данъчна тежест.

Според родоповеда Васил Дечев конкретният повод Ахмед ага Тъмръшлията да се опълчи на управлението в Пловдив е кадрови конфликт. Околийски началник на Рупчоската околия в Родопите е местният родопчанин християнин от село Широка лъка Григор Попов, който се ползва с доверието както на християните, така и на земляците си помаци. Дечев твърди, че се очаквало помощник-околийски началник да бъде самият Ахмед ага от с. Тъмръш. Неочаквано новоназначеният от султана губернатор на Източна Румелия Алеко Богориди с указ № 3 от 29 май 1879 година уволнява Григор Попов и назначава непознатия на местните жители турчин Мехмед бей, преди това администратор в Карнобат. От своя страна новият околийски началник назначава собствения си брат Садък бей за съдебен комисар.

Организация
Неформален водач на Тъмръшката република е Ахмед ага Тъмръшлията. Негов брат участва в потушаването на Априлското въстание (в Перущица и района) заедно с част от местното население и при настъпването на руската армия бягат с местните на юг. След затихване на военните действия от руска страна населението и агата с неговите подчинени се връщат в Тъмръш, отказвайки да плащат данъци както на Източна Румелия, така и на Османската империя.

Ахмед ага събира по-ниски данъци от румелийската и османската администрация, което допринася за разширяване влиянието на републиката. Тъмръшлиите контролират 13 рупчоски села и 4 махали, както и 5 пещерски села. През есента на 1880 година още 5 пещерски села и махали минават към Тъмръшката република.

На събрание на над 100 селски първенци в с. Триград през лятото на 1879 г. е избран съвет от 3 души:
началник – Хасан ага от Триград,
помощник-началник – хаджи Мустафа Кюлюнк от Беден,
помощник-началник – молла Еюб от Мугла.

Избрани са и 2 души на следните длъжности: жандармерийски началник – Смаил ага (брат на Ахмед ага Тъмръшлията), ковчежник – неизвестен помак.

Събранието взема решение селата да не се подчиняват никому, а избраният съвет да ръководи живота на общността.

Неформален водач на рупчоските села остава Ахмед ага Тъмръшлията. Сформирана е жандармерия от 20 души, а на селските първенци е предоставена голяма полицейска, административна и съдебна власт. Столицата се мести, като първоначално е в Триград, а после в Настан, Михалково и други по-големи села.

Интересен факт е, че въпреки неофициалната независимост на село Тъмръш, правителството на Източна Румелия отпуска парична помощ за възстановяването на селото. Друг многозначителен факт е, че през 1880 г. някои от непокорните села допускат преброители за преброяване на населението в Източна Румелия.

Преговори
На няколко пъти са водени преговори за преминаване под властта на Източна Румелия:

1880 година: първенците принципно са съгласни да минат към Източна Румелия, но отказват да предадат властта и оръжието от страх да не бъдат нападани от комити, тъй като Родопите не били особено добре охранявани.
османската, българската и помашката страна се съгласяват новите 4 села да бъдат върнати на Източна Румелия.

1881 година – Османската империя тайно признава Ахмед ага Тъмръшлията и дава ордени на първенците с цел да прибере данъците им.

1882 година – Източна Румелия замразява процеса по присъединяване на Тъмръшката република.

1885 година – османски войски окупират Тъмръшката република.

1886 година – по силата на Топханенския акт Тъмръшката република е включена в състава на Османската империя.

През 1920 година в Триград живеят 254 души, през 1946 – 609 души, а през 1965 – 982 души.

По време на Балканските войни жителите на Триград са подложени на изпитания, а самото село е опожарявано.

По време на Междусъюзническата война през 1913 година местни жители се вдигат на бунт, поради което Триград е опожарено от рота на 1-ви пехотен софийски полк.

Селото е повторно опожарено от Българската армия и в края на 1913 година, когато тя потушава нов бунт, вдъхновен от правителството на т.нар. Гюмюрджинска република.

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Триград (Trigrad).

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лили Иванова за пръв път показа красивия си дом, вижте го
Next: 2 седмици странно време удря България, проф. Рачев смрази със снежна закачка

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.