Бях бременна. Не просто бременна, а в онзи етап, в който тялото ти вече не е съвсем твое, а споделено пространство, уязвимо и постоянно напомнящо за чудото, което носиш. Дългият полет беше изпитание, което бях приела с неохота, но и с ясното съзнание, че е необходимо. Работата на съпруга ми го изискваше, а аз не исках да го оставям сам за толкова дълго, не и сега.
Бяхме запазили място до пътеката, компромис с комфорта в името на практичността. Близостта до тоалетната беше задължителна. Всеки ритник на бебето в пикочния ми мехур беше като аларма, известяваща поредното пътешествие по тесния коридор.
Въздухът в кабината беше сух и рециклиран, смесица от парфюми, храна и лека, почти незабележима нотка на керосин. Светлините бяха приглушени, създавайки илюзия за спокойствие, докато металният цилиндър, в който бяхме затворени, се носеше с невъобразима скорост на километри над земята. Опитвах се да чета, но думите се размазваха пред очите ми. Умората надделяваше.
Мъжът на седалката пред мен беше шумен още от качването. Говореше високо по телефона, размахваше ръце и се държеше така, сякаш целият самолет е негова лична собственост. Носеше скъп костюм, който изглеждаше леко смачкан, а от китката му проблясваше масивен златен часовник. Когато най-накрая приключи разговора си, въздъхнах с облекчение. Тишината, макар и относителна заради рева на двигателите, беше благодат.
Точно когато се унасях в дрямка, облегнала глава на малката възглавничка, се случи. Без никакво предупреждение, без дори да погледне назад, мъжът пред мен рязко и с всичка сила наклони седалката си.
Ударът беше тъп и неочакван. Твърдият ръб на седалката се вряза право в издутия ми корем. Остра, пронизваща болка премина през мен, последвана от леден страх. Инстинктивно свих ръце около корема си, сякаш можех да предпазя малкото същество вътре. За миг дъхът ми спря. Паниката започна да пълзи по вените ми, студена и лепкава.
„Моля ви“, промълвих, гласът ми беше треперещ шепот. „Моля ви, вдигнете си седалката.“
Той се обърна бавно, лениво, с изражение на досада. Погледна ме отвисоко, плъзна поглед по лицето ми, спря се на корема ми и после отново ме погледна в очите. В погледа му нямаше и следа от разкаяние или извинение. Само чисто, неподправено презрение.
„Какво казахте?“, попита той, въпреки че ме беше чул перфектно.
Събрах малко повече сила. „Ударихте ме. В корема. Бременна съм. Моля ви, вдигнете седалката.“
Тогава той се засмя. Не беше силен, гръмогласен смях, а нещо много по-лошо. Беше тих, подигравателен кикот, който сякаш казваше: „Ти си нищо. Твоят дискомфорт е забавен.“
„Госпожо“, каза той, произнасяйки думата с отровна любезност. „Ако искахте комфорт, трябваше да си купите билет за първа класа.“
След тези думи той се обърна обратно напред, нагласи се удобно в наклонената си седалка и затвори очи, сякаш разговорът беше приключил и аз не съществувах.
Стоях като парализирана. Думите му, тонът му, пълното му безразличие към болката и страха ми ме поразиха по-силно от самия удар. Сълзи на гняв и безсилие започнаха да парят в очите ми. Огледах се, търсейки помощ. Стюардесата беше в другия край на салона. Пътниците наоколо или се преструваха, че не са видели нищо, или наистина бяха погълнати от своите филми и книги. Бях сама.
В този момент, на десет хиляди метра над земята, затворена в летяща кутия с един арогантен непознат, се заклех, че това няма да свърши така. Този човек, с неговия скъп костюм и евтина душа, беше прекрачил граница. Той не беше ударил просто една бременна жена. Беше ударил майка. И тя щеше да отвърне на удара. Болката в корема ми бавно отшумяваше, заменена от друга, много по-дълбока и трайна болка – тази на унижението. А на нейно място се раждаше нещо ново. Нещо твърдо, студено и непоколебимо. Решимост.
Глава 2: Затишие пред буря
Когато кацнахме, краката ми трепереха, докато вървях по дългия ръкав към терминала. Петър ме чакаше веднага след изхода, лицето му беше озарено от онази топла, позната усмивка, която винаги успяваше да стопи леда в сърцето ми. Днес обаче усмивката му не можа да достигне до вледенените кътчета на душата ми.
„Любов моя! Как мина полетът?“, попита той и ме прегърна внимателно, съобразявайки се с корема ми.
Исках да се разплача, да му разкажа всичко, да позволя на неговата сила да поеме моята болка. Но нещо ме спря. Погледнах го – умореното му, но щастливо лице, леките сенки под очите, които говореха за безсънни нощи, прекарани над чертежите на новия му проект. Той беше толкова отдаден, толкова погълнат от мечтата си да построи онзи модерен жилищен комплекс, който щеше да бъде върхът на кариерата му. Проектът, за който бяхме заложили толкова много. Не само спестяванията си, но и бяхме изтеглили огромен кредит за апартамента, в който живеехме, вярвайки, че успехът на Петър ще покрие всичко с лекота.
„Дълъг беше“, отвърнах уклончиво и се насилих да се усмихна. „Но всичко е наред. Просто съм уморена.“
Не можех да го натоваря и с това. Не и сега. Той носеше достатъчно грижи на плещите си.
Пътят към дома беше мълчалив. Аз гледах през прозореца как светлините на града се размиват в нощта, а умът ми отново и отново превърташе сцената от самолета. Смехът на онзи мъж. Думите му. Подигравката в очите му. Гневът все още кипеше в мен, тих, но постоянен, като жар под пепел.
Нашият апартамент беше нашето светилище. Малък, но уютен, изпълнен с любов и очакване. Във всеки ъгъл имаше следа от подготовката ни за новия член на семейството. Бебешкото креватче стоеше сглобено в ъгъла на спалнята, боядисано в нежно ментово зелено. Малки дрешки, подарени от приятели и роднини, бяха сгънати прилежно в скрина. Всичко говореше за бъдеще, за надежда, за нов живот.
Но тази вечер сянката на случилото се в самолета беше надвиснала над дома ни.
„Изглеждаш разстроена, Мира. Сигурна ли си, че всичко е наред?“, попита Петър, докато подреждаше чиниите за вечеря.
Кимнах. „Просто хормоните, знаеш как е.“
Той не настоя повече, но знаех, че не ми вярва напълно. Познаваше ме твърде добре. Седнахме да вечеряме, но аз почти не докоснах храната. Всяка хапка засядаше в гърлото ми.
„Имам добри новини“, каза Петър, опитвайки се да повдигне настроението ми. „Срещнах се с потенциален инвеститор. Много сериозен човек. Ако той се включи, всичките ни финансови притеснения ще изчезнат. Ще можем да си отдъхнем.“
Лицето му светна, докато говореше, и сърцето ми се сви. Толкова много исках това за него, за нас.
„Това е страхотно, скъпи! Кой е той?“, попитах, опитвайки се да проявя искрен ентусиазъм.
„Казва се Асен. Голям играч в строителния бизнес. Малко е… особен, праволинеен, но изглежда много заинтересован от концепцията. Има невероятен нюх за печеливши сделки. Ще се наложи да направя някои компромиси с първоначалния план, но той ще осигури финансиране, което никой друг не би могъл. Поканих го на вечеря утре. Искам да се запознаете. Важно е да види, че сме стабилно семейство, че зад този проект стои нещо истинско.“
Стомахът ми се преобърна. Вечеря. Тук. В нашия дом. Идеята да играя ролята на перфектната домакиня в състоянието, в което се намирах, ми се струваше непосилна. Но видях надеждата в очите на Петър. Видях облекчението, което тази новина му носеше.
„Разбира се, любов моя“, казах аз. „Ще приготвя нещо специално.“
Онази нощ не можах да спя. Лежах будна до спящия Петър и мислех. Мислех за арогантността на богатите, за начина, по който някои хора вярват, че парите им дават право да се отнасят с другите като с предмети. Мислех за уязвимостта си, за бебето, което растеше в мен, и за света, в който щях да го донеса. Свят, в който мъже като онзи от самолета съществуваха и процъфтяваха. И докато се въртях в леглото, се молех инвеститорът на Петър, този Асен, да не е като него. Молех се да е различен.
Глава 3: Лицето на врага
Следващият ден премина в мъгла от готвене и чистене. Исках всичко да е перфектно за Петър. Исках този Асен да бъде впечатлен, не от мен, а от атмосферата на дома ни, от усещането за стабилност и хармония, което се опитвахме да изградим. Вложих цялата си енергия в това, опитвайки се да изтласкам спомена за полета от съзнанието си.
Към осем часа вечерта всичко беше готово. Масата беше подредена, аромат на печено пиле се носеше из апартамента, а аз бях облякла една от малкото рокли, които все още ми ставаха, опитвайки се да изглеждам представително. Петър крачеше нервно из хола, оправяйки вратовръзката си за десети път.
Звънецът на вратата иззвъня точно в осем. Сърцето ми подскочи.
„Спокойно, всичко ще е наред“, казах на Петър, целувайки го леко по бузата. Поех си дълбоко дъх и тръгнах да отворя.
Застанах пред вратата, сложих най-приветливата си усмивка и я отворих.
Времето спря.
На прага стоеше той.
Мъжът от самолета.
Същият скъп костюм, същият масивен часовник, същата самодоволна усмивка. За миг светът се завъртя около мен и се наложи да се хвана за рамката на вратата, за да не падна. Усмивката замръзна на лицето ми.
Той също ме позна. Видях го в очите му. За части от секундата самодоволството му беше заменено от изненада, която бързо се превърна в нещо друго – леко развеселено презрение. Сякаш съдбата му беше поднесла забавна шега.
„Асен, здравей! Влизай, влизай!“, чух гласа на Петър зад гърба си. Той се приближи, прегърна ме през кръста и протегна ръка към госта. „Това е съпругата ми, Мира. Мира, това е господин Асен, човекът, за когото ти разказвах.“
Асен пое ръката на Петър, без да откъсва поглед от мен. „Приятно ми е, Мира. Имате прекрасен дом.“ Гласът му беше гладък като коприна, но аз чувах в него същата онази подигравателна нотка от самолета.
Не можех да говоря. Шокът беше толкова силен, че бях изгубила дар слово. Успях само да кимна едва забележимо.
„Изглеждате ми позната“, продължи Асен, оглеждайки ме открито. „Да не сме се срещали някъде преди?“
Това беше капан. Предизвикателство. Той искаше да види какво ще направя. Дали ще вдигна скандал пред съпруга си и ще проваля сделката на живота му? Или ще премълча и ще преглътна унижението, доказвайки му за пореден път, че съм нищожество?
Петър ни гледаше объркано. „Мира, добре ли си? Пребледняла си.“
Събрах цялата си воля. „Сигурно грешите“, казах аз, а гласът ми прозвуча чуждо и дрезгаво. „Не мисля, че се познаваме.“
Погледът, който Асен ми хвърли, беше изпълнен с триумф. Той беше спечелил първия рунд.
Вечерята беше най-дългото и мъчително изживяване в живота ми. Седях на масата срещу него и се насилвах да се усмихвам, да кимам, да участвам в разговора. Всяка негова дума, всеки негов жест беше като сол в раната. Той говореше за бизнес, за пари, за власт. Хвалеше се с проектите си, с връзките си, с начина, по който „премазва“ конкуренцията.
Петър го слушаше с отворена уста, погълнат от аурата на успех, която Асен излъчваше. Не забелязваше напрежението, което можеше да се разреже с нож. Не виждаше погледите, които Асен ми хвърляше над чашата с вино – погледи, които казваха: „Виждаш ли? Аз контролирам всичко. Контролирам бъдещето на съпруга ти. Контролирам и теб.“
Аз почти не ядох. Храната имаше вкус на пепел. Усещах как бебето се върти неспокойно в мен, сякаш и то усещаше отровното присъствие в дома ни. Трябваше да се боря с нагона да стана, да крещя, да го изгоня. Но погледът на Петър, изпълнен с надежда и възхищение към този човек, ме спираше. Не можех да му го причиня. Не можех да разруша мечтата му заради моята наранена гордост.
Когато Асен най-накрая си тръгна, аз се свлякох на дивана, напълно изтощена.
„Е, какво ще кажеш?“, попита развълнувано Петър. „Невероятен, нали? Мисля, че го спечелихме! Той е готов да инвестира!“
Погледнах го. В очите ми сигурно се четеше всичко, което чувствах, защото усмивката бавно изчезна от лицето му.
„Какво има, Мира? Не го хареса ли?“
Как можех да му обясня? Как можех да му кажа, че нашият спасител, неговият идол, е чудовището, което ме беше унижило и наранило? Как да свържа този успешен бизнесмен с безсърдечния грубиян от самолета?
„Той…“, започнах аз, но гласът ми пресекна. „Петър, трябва да ти кажа нещо.“
И аз му разказах. Разказах му всичко – за наклонената седалка, за удара, за смеха, за думите му. Докато говорех, лицето на Петър премина през гама от емоции – от недоумение, през неверие, до гняв.
Когато свърших, в стаята се възцари тежка тишина.
„Не мога да повярвам“, прошепна Петър. „Сигурна ли си, че е същият човек? Може би просто си приличат?“
Думите му ме пронизаха. Той не ми вярваше. Или по-скоро, не искаше да повярва. Защото ако повярваше, целият му свят щеше да се срине. Мечтата му щеше да се окаже кошмар.
„Петър, знам какво видях. Знам какво чух. Това е той.“
Той започна да крачи из стаята, разтривайки врата си. „Мира, това е огромно обвинение. Този човек държи бъдещето ни в ръцете си. Може би си разбрала погрешно? Може би е бил стресиран от полета, не е искал да каже това…“
„Той се засмя, Петър! Засмя се, докато ме болеше!“, извиках аз, като сълзите, които сдържах цяла вечер, най-после потекоха по лицето ми.
„Добре, добре, вярвам ти“, каза той примирително, но в гласа му се долавяше колебание. „Но какво да направя? Да му се обадя и да му кажа да забрави за сделката? Да захвърля всичко, за което сме работили? Заради… един инцидент?“
„Един инцидент?“, повторих невярващо. „Той ме унижи. Той показа що за човек е. И ти искаш да правиш бизнес с него? Да вземеш парите му? Да го пускаш в живота ни?“
„Това е просто бизнес, Мира! Трябва да разграничаваме нещата. Ще бъда внимателен. Ще го държа на разстояние. Но не можем да изпуснем този шанс. Моля те, опитай се да разбереш.“
Гледах го и не можех да го позная. Това не беше моят Петър. Не беше мъжът, който винаги ме е поставял на първо място. Пред мен стоеше непознат, заслепен от амбиция, готов да продаде душата си, и моята, за един проект.
Онази вечер не спахме в едно легло. Аз останах на дивана в хола, прегърнала корема си, чувствайки се по-сама от всякога. Пукнатината, която Асен беше създал, вече не беше само между мен и него. Беше се промъкнала в дома ми, в брака ми. И заплашваше да срути всичко, което бяхме изградили.
Глава 4: Пукнатини в основите
Следващите дни бяха ледено студени. Между мен и Петър се беше издигнала невидима стена. Говорехме си, но само за битовизми – списъка за пазаруване, сметките, предстоящия преглед при лекаря. Избягвахме темата „Асен“ сякаш беше проклятие, което не бива да се изрича на глас. Но присъствието му витаеше в апартамента, тежко и задушаващо.
Петър беше изцяло погълнат от работа. Излизаше рано, прибираше се късно. Говореше по телефона с тих, напрегнат глас, често заключен в кабинета си. Знаех, че говори с Асен. Знаех, че сделката напредва. Всяка негова усмивка, породена от успеха в работата, беше като убождане в сърцето ми. Той беше избрал. Беше избрал проекта пред мен.
Чувствах се предадена и безсилна. Гневът ми към Асен се беше пренесъл и върху Петър. Бях му ядосана, че е толкова сляп, че не вижда истинската същност на човека, с когото се обвързва. Ядосвах му се, че омаловажава болката ми, че я е претеглил на кантара на амбицията си и я е намерил за твърде лека.
Един следобед не издържах повече. Позвъних на най-добрата си приятелка, Адриана. Тя беше адвокат – умна, рязка и безкомпромисна. Беше единственият човек, на когото можех да споделя всичко, без да ме съди.
Срещнахме се в едно малко, тихо кафене. Още щом ме видя, Адриана разбра, че нещо не е наред.
„Изглеждаш ужасно“, беше първото, което каза, след като седнахме. „Какво се е случило?“
Разказах ѝ. Цялата история, от самолета до ледената вечеря и стената между мен и Петър. Тя слушаше мълчаливо, като от време на време си водеше бележки в малко тефтерче – професионален навик, от който не можеше да се отърве. Лицето ѝ остана безизразно, но в очите ѝ виждах как се надига буря.
Когато свърших, тя затвори тефтерчето с рязко щракване.
„Този човек е социопат“, заяви тя с тон, който не търпеше възражение. „Класически нарцисист с пълна липса на емпатия. А Петър… Петър е глупак. Извинявай, че го казвам, Мира, но е заслепен и постъпва глупаво.“
„Знам“, прошепнах аз. „Но какво да направя, Ади? Той не ме слуша. Мисли само за този комплекс, за кредита, за всичко, което сме заложили.“
Адриана се наведе напред над масата. „Първо, трябва да се погрижиш за себе си и за бебето. Този стрес е опасен. Второ, трябва да проучим този Асен. Хора като него никога не оставят чисти следи. Сигурна съм, че ако разровим малко, ще изскочат много мръсни тайни. И трето… трябва да накараш Петър да прогледне. Но не с емоции и сълзи. С факти.“
„Какви факти?“, попитах аз, чувствайки как в мен се заражда искрица надежда.
„Остави това на мен“, каза Адриана и в очите ѝ проблесна хищнически пламък. „Имам познат, който работи като финансов анализатор. Ще го помоля да провери фирмите на нашия приятел Асен. Публични регистри, минали сделки, съдебни дела. Да видим колко е чист този „голям играч“.“
Разговорът с Адриана ми вдъхна сили. Вече не се чувствах толкова сама. Имах съюзник. Някой, който ми вярваше и беше готов да се бори заедно с мен.
Същата вечер реших да опитам да говоря с Петър отново, но този път по-спокойно. Изчаках го да се прибере, направих му чай и седнах до него на дивана.
„Петър, можем ли да поговорим?“, започнах тихо.
Той въздъхна уморено. „Мира, ако пак ще е за Асен…“
„Да, за него е“, прекъснах го аз, но този път гласът ми беше твърд. „Не искам да се караме. Искам само да ми отговориш на един въпрос. Защо му вярваш толкова? Познаваш го от няколко седмици. Аз съм твоя съпруга. Защо моята дума тежи по-малко от неговата?“
Той ме погледна и в очите му видях болка. „Не е така, Мира. Не е, че не ти вярвам. Просто… ситуацията е сложна. Той не просто инвестира. Той отвори врати за мен, които дори не съм си и мечтал, че съществуват. Срещна ме с архитекти, с доставчици, които дават огромни отстъпки само заради името му. Без него този проект е мъртъв. А ако той е мъртъв, ние сме разорени. Разбираш ли? Ра-зо-ре-ни. Ще загубим апартамента. Ще бъдем в дългове години наред.“
Думите му увиснаха във въздуха. За първи път осъзнах мащаба на отчаянието му. Той не беше просто амбициозен. Беше уплашен. Беше се хванал за Асен като удавник за сламка.
„Има и други начини, Петър“, казах аз. „Може би по-трудни, по-бавни, но има.“
„Няма време!“, повиши тон той. „Банката ни диша във врата. Сроковете изтичат. Асен е единственият ни шанс.“
„Той е грешният шанс“, настоях аз. „Този човек е отровен. И ще отрови всичко, до което се докосне. Включително и теб.“
Той стана рязко. „Не мога да водя този разговор повече. Имам нужда от подкрепата ти, не от постоянни критики. Мислех, че сме отбор.“
„И аз така мислех“, отвърнах тихо.
Той влезе в кабинета и затръшна вратата. Отново бях сама в хола. Стената между нас беше станала по-висока и по-дебела. Осъзнах, че Адриана е права. Думите не бяха достатъчни. Трябваха ми доказателства. Трябваше да покажа на Петър не просто, че Асен е лош човек, а че е опасен бизнес партньор.
И щях да ги намеря. На всяка цена.
Глава 5: Мрежа от лъжи
Докато чаках Адриана да се свърже с мен, реших да започна свое собствено малко проучване. Прекарвах часове в интернет, търсейки всичко, свързано с Асен и неговите компании. На пръв поглед всичко изглеждаше безупречно. Лъскави корпоративни сайтове, статии в бизнес издания, които го описваха като „визионер“ и „магьосник в инвестициите“, снимки от благотворителни събития. Фасадата беше перфектна.
Но аз търсех пукнатините. Започнах да чета коментари под статиите, да ровя в стари форуми, посветени на строителния бранш. И малко по малко започнаха да се появяват парченца от пъзела. Анонимни коментари от бивши служители, които го описваха като тиранин. Намеци за неизплатени заплати на подизпълнители. Оплаквания от клиенти за ниско качество на строителството в завършени от него обекти, скрити зад блестяща външност. Всичко беше завоалирано, без конкретни имена и доказателства, но създаваше модел. Модел на безскрупулност.
Междувременно, напрежението у дома ставаше все по-непоносимо. Петър беше постоянно на телефона, обсъждайки детайли по проекта. Чувах думи като „оптимизация на разходите“, „по-евтини материали“, „съкратени срокове“. Това не звучеше като неговия първоначален план. Той винаги се беше гордял с качеството, с вниманието към детайла. Сега звучеше като марионетка, която повтаря думите на своя кукловод.
Една вечер вкъщи дойде по-малката сестра на Петър, Симона. Тя беше студентка в университета, учеше право и беше умно и наблюдателно момиче. Веднага усети ледената атмосфера.
„Какво става с вас двамата?“, попита тя, когато Петър излезе за малко от стаята. „Приличате на два айсберга, които се носят в едно и също море.“
Колебаех се дали да ѝ споделя. Тя беше толкова млада, не исках да я товаря с нашите проблеми. Но в погледа ѝ имаше такава искрена загриженост, че не се сдържах. Разказах ѝ всичко.
Симона ме изслуша с напрегнато внимание. За разлика от брат си, в нейните очи нямаше и капка съмнение.
„Вярвам ти, Мира“, каза тя твърдо. „Батко понякога може да бъде много наивен, особено когато става дума за работата му. Той вижда само голямата картина, крайния резултат, и пропуска предупредителните знаци по пътя.“
Тя се замисли за момент. „Знаеш ли, в университета учим търговско право. Имаме достъп до едни бази данни… Търговският регистър, имотен регистър, дори и регистър за съдебни дела. Мога да проверя този Асен. Официално, като част от курсов проект. Никой няма да се усъмни.“
Сърцето ми подскочи. „Наистина ли можеш да го направиш?“
„Разбира се. Просто ми трябват името на фирмата му. Или няколко от фирмите му.“
Дадох ѝ имената, които бях намерила онлайн. Очите на Симона светнаха от предизвикателството. Беше получила мисия.
Няколко дни по-късно телефонът ми иззвъня. Беше Адриана.
„Мира, седни“, каза тя без предисловия. „Имам нещо. Моят човек разрови малко. Асен има сложна схема. Притежава десетки фирми, повечето от които са кухи. Използва ги, за да прехвърля активи и да избягва данъци. Но това е най-малкият проблем. Открихме нещо по-интересно. Няколко от предишните му проекти са били обект на сериозни съдебни дела. Има искове от собственици на апартаменти за структурни дефекти, течове, мухъл. Но той винаги се измъква.“
„Как?“, попитах аз, а дъхът ми спря.
„Схемата е проста и гениална. Проектът се изпълнява от една фирма, специално създадена за целта. След като сградата е продадена и парите са събрани, тази фирма обявява фалит. Всички активи се прехвърлят на друга от неговите компании и тя просто изчезва. Собствениците остават с дефектни имоти и не могат да осъдят никого, защото фирмата-изпълнител вече не съществува. Той е като призрак – никога не оставя следи, които водят директно до него.“
Побиха ме тръпки. Това беше човекът, в чиито ръце Петър беше поверил бъдещето ни.
„Трябва да кажеш на Петър. Веднага“, настоя Адриана.
Почти по същото време получих съобщение от Симона: „Намерих нещо. Много е лошо. Ще ти го пратя.“
Минути по-късно на имейла ми пристигна файл. Беше решение по съдебно дело отпреди няколко години. Ищецът беше семейство, чийто апартамент, построен от една от фирмите-фантоми на Асен, е станал необитаем заради конструктивни проблеми. Бяха загубили делото, защото фирмата беше обявила фалит. Но в документите беше приложена експертиза, която описваше в ужасяващи детайли как са били използвани некачествени материали, как е била спестена арматура, как носещи стени са били изтънени, за да се спести бетон. Всичко това – за да се максимизира печалбата.
Този човек не просто строеше лоши сгради. Той строеше капани. Капани, в които хора като нас влагаха спестяванията на живота си.
Вечерта, когато Петър се прибра, аз го чаках в хола. Бях разпечатала документите, които Симона ми изпрати, и ги бях сложила на масата.
„Какво е това?“, попита той, сваляйки сакото си.
„Това е твоят инвеститор“, казах аз. „Това е бъдещето на твоя проект. Прочети го.“
Той взе листовете с неохота. Започна да чете, първо разсеяно, после все по-внимателно. Видях как цветът се отдръпва от лицето му. Ръцете му, които държаха документите, започнаха да треперят. Когато стигна до края, той се свлече на стола, сякаш краката му не го държаха.
„Това… това не е възможно“, промълви той.
„Възможно е, Петър. И ти го знаеш. Чувала съм те да говориш с него по телефона. За по-евтините материали, за съкратените срокове. Той прави същото и с теб. Превръща те в съучастник.“
Той мълчеше. Гледаше документите, после погледна мен. За първи път от седмици в очите му не видях амбиция или раздразнение. Видях страх. И срам.
„Какво направих?“, прошепна той. „Подписах предварителен договор. Той вече преведе първия транш… Аз съм в капан.“
Мрежата от лъжи, която Асен беше изплел, вече не беше само около неговите жертви. Беше се увила плътно и около нас. И започваше да ни задушава.
Глава 6: Скрити животи
За да разбереш врага си, трябва да познаваш света му. Тази мисъл не ми даваше мира. Асен не беше просто бизнесмен; той беше явление, сила, която изкривяваше всичко около себе си. Исках да разбера откъде идва тази негова безчувственост, този леден поглед, който виждаше хората просто като инструменти или препятствия.
С помощта на Адриана успях да намеря адреса му. Не беше трудна задача. Той живееше в затворен комплекс в най-скъпия район около града, място, което крещеше за богатство и изолация. Един ден, водена от импулс, който не можех да обясня, се качих в колата и отидох дотам. Паркирах на известно разстояние от масивните порти от ковано желязо и просто наблюдавах.
Къщата беше огромна, модерна, с безупречна архитектура, но студена като мавзолей. Стъклени стени, идеално подрязани морави, никакви признаци на живот. Приличаше повече на корпоративна сграда, отколкото на дом. След около час чакане, портата се отвори и отвътре излезе елегантна жена. Беше слаба, с перфектна прическа и скъпи дрехи, но лицето ѝ беше изпито, а в очите ѝ, дори от разстояние, се четеше дълбока, неизмерима тъга. Тя се качи в лъскав джип и потегли.
Предположих, че това е съпругата му, Ирина.
След още известно време портата отново се отвори. Този път беше Асен. Той излезе, облечен в спортен екип, и започна да тича по алеята на комплекса. Движеше се с механична прецизност, без капка удоволствие, сякаш изпълняваше задължение.
Този образ – студената къща, тъжната жена, роботизираният мъж – не се връзваше с представата за щастливо, преуспяло семейство. Тук имаше нещо сбъркано. Имаше тайна.
Адриана, със своите безкрайни контакти, успя да научи повече. Ирина беше от добро, но обедняло семейство. Бракът ѝ с Асен е бил по-скоро сделка, отколкото любов – неговите пари срещу нейния социален статус. Но имаше и още нещо. Преди години двамата са имали син. Момчето е починало при трагичен инцидент, падайки от необезопасен балкон в един от първите жилищни комплекси, които Асен е построил.
Новината ме порази. Дете. Той е загубил дете. И то заради собствената си небрежност, заради същата тази мания за пестене на разходи, която сега прилагаше в проекта на Петър. Изведнъж част от пъзела си дойде на мястото. Неговата жестокост не беше просто арогантност. Беше нещо по-дълбоко и по-ужасно. Може би той наказваше света за собствената си вина. Може би, виждайки моята бременност, моето очакване, той беше видял призрак от миналото си и инстинктивно беше поискал да го нарани.
Това не го оневиняваше. Напротив. Правеше го още по-опасен. Човек, който не може да понесе собствената си болка, е способен да причини невъобразима болка на другите.
Разказах на Петър за това, което бях научила. Той беше потресен.
„Това е ужасно“, промълви той. „Но обяснява много неща. Обяснява защо е толкова обсебен от контрола, защо не допуска никакви компромиси с печалбата… Сякаш се опитва да запълни някаква празнота с пари.“
„Това не променя факта, че той ще те въвлече в престъпление, Петър“, напомних му аз. „И ще те зареже да поемеш вината, когато всичко се срути. Точно както е зарязал всички онези семейства.“
Знаехме, че трябва да се измъкнем. Но как? Договорът беше подписан. Парите бяха преведени. Асен държеше всички козове. Всеки опит да се оттеглим щеше да доведе до съдебен иск за неустойки, които щяха да ни унищожат финансово. Бяхме в задънена улица.
Един ден Петър се върна от среща с Асен, по-блед и разтревожен от всякога.
„Той иска да се срещне с Даниел“, каза Петър.
Даниел беше стар приятел на Петър от университета, който сега работеше в общината, в отдела по строителен контрол. Беше честен и принципен човек.
„Защо иска да се среща с него?“, попитах аз, макар вече да се досещах за отговора.
„Иска да… „улесни“ процеса по издаване на разрешителните. Иска Даниел да си затвори очите за някои… промени в проекта. Промени, свързани с материалите, които ти показах.“
Корупция. Това беше следващата стъпка. Асен не просто искаше да построи опасна сграда. Искаше да накара Петър да подкупи приятеля си, за да го направи. Искаше да го унижи, да го превърне в свой образ и подобие.
„Няма да го направиш, нали?“, попитах аз, взирайки се в лицето му.
„Разбира се, че няма!“, отвърна той, но в гласа му се долавяше паника. „Но как да му откажа? Той ще ме смаже, Мира. Ще каже на всички в бранша, че съм ненадежден. Ще ме съсипе.“
Това беше същността на проблема. Асен не просто контролираше парите. Той контролираше репутации. Изграждаше и рушеше кариери според прищявките си.
„Трябва да има начин“, казах аз. „Трябва да намерим слабото му място.“
Но докато го казвах, сама не си вярвах. Изглеждаше, че този човек няма слаби места. Беше се обградил със стени от пари, адвокати и страх.
През следващите дни Петър започна да се държи странно. Стана потаен, разсеян. Често го намирах да гледа в една точка, изгубен в мислите си. Когато го питах какво има, той отговаряше уклончиво. Усещах, че крие нещо от мен. Страхът, че може да се поддаде на натиска на Асен, ме разяждаше.
Една нощ се събудих и видях, че го няма в леглото. Намерих го в кабинета, седнал на тъмно пред компютъра. Екранът осветяваше лицето му, на което беше изписано отчаяние.
„Какво правиш?“, попитах тихо.
Той подскочи, стреснат. Бързо затвори някакъв прозорец на екрана.
„Нищо, просто не можех да заспя. Работя.“
Но аз бях видяла за части от секундата какво гледа. Беше сайт за бързи кредити.
Сърцето ми замръзна. Той търсеше друг изход. Отчаян изход, който можеше да ни завлече още по-дълбоко в пропастта. Мъжът, когото обичах, се разпадаше пред очите ми, а аз не знаех как да го спра.
Глава 7: Морален компас
Гледката на Петър, търсещ спасение в сайтове за бързи кредити, беше последната капка. Това не беше решение, а бягство към по-дълбока финансова пропаст. Осъзнах, че емоционалните разговори и разкритията за миналото на Асен не са достатъчни. Петър беше в режим на паника, а уплашеният човек не мисли рационално. Трябваше да действаме, и то бързо.
На следващата сутрин отидох в кантората на Адриана.
„Трябва ни план“, казах аз без предисловия. „Петър е на ръба. Асен го притиска да подкупи приятеля си Даниел от общината. И снощи го хванах да гледа сайтове за бързи кредити. Губим го.“
Адриана ме изслуша, като барабанеше с пръсти по бюрото.
„Добре. Време е да преминем в настъпление“, каза тя. „Стига сме събирали информация. Време е да я използваме. Първо, трябва да говориш с този Даниел. Преди Петър да го е направил. Трябва да го предупредиш.“
„Но какво да му кажа? Петър ще ме убие, ако разбере, че съм се намесила.“
„Ще му кажеш истината. Че Петър е притиснат от безскрупулен инвеститор и може да се опита да направи нещо глупаво. Помоли го за помощ. Кажи му, че се притесняваш за съпруга си. Даниел е негов приятел, нали? Ако е такъв, ще разбере. По-добре да научи от теб, отколкото Петър да отиде при него с плик с пари.“
Колкото и да ме беше страх, знаех, че е права. Намерих телефона на Даниел и му се обадих. Помолих го за среща, като му казах, че е спешно и е свързано с Петър. Срещнахме се в едно парково кафене, далеч от любопитни очи.
Даниел беше приятен, интелигентен мъж на възрастта на Петър. В очите му се четеше загриженост. Разказах му всичко, без да спестявам нищо – нито за инцидента в самолета, нито за схемите на Асен, нито за натиска, който оказва върху Петър.
Той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той въздъхна тежко.
„Знаех си, че има нещо гнило“, каза той. „Асен вече няколко пъти се опита да се свърже с мен неофициално. Усетих накъде отиват нещата и умишлено избягвах контакт. Притеснявах се за Петър. Познавам го от години. Той е един от най-честните хора, които познавам. Никога не би направил такова нещо, освен ако не е докаран до ръба.“
„Той е на ръба, Даниел“, казах аз. „Страх ме е, че ще направи грешка, от която няма връщане назад.“
„Няма да го допусна“, отвърна твърдо Даниел. „Слушай, ето какво ще направим. Ще забавя преписката за проекта на Петър. Ще намеря формални причини – липсващ документ, нужда от допълнително становище. Ще му дам време. Времето не е на страната на Асен. Тези хора мразят забавянията. Може би това ще го накара да стане нервен и да допусне грешка.“
Това беше първата добра новина от седмици. Имахме още един съюзник. И то на ключова позиция.
Втората част от плана на Адриана беше по-рискована.
„Трябва да се свържем с други жертви на Асен“, каза тя. „Онези семейства от делата, които намерихме. Един ищец може да бъде отхвърлен като изолиран случай. Но ако се появят десетки ищци с едни и същи оплаквания, картината се променя. Това вече не е гражданско дело, а може да се превърне в наказателно – за системна измама.“
„Но те са загубили делата си. Защо ще искат да преживеят всичко това отново?“
„Защото този път ще е различно. Този път ще имаме вътрешен човек. Петър. Той има достъп до договори, до спецификации на материалите, до имейли. Той може да докаже умисъла. Може да стане защитен свидетел.“
Идеята беше гениална, но и ужасяваща. Това означаваше да изправим Петър директно срещу Асен, не просто като бизнес партньори, а като врагове в съда. Рискът беше огромен.
През следващите дни Адриана, с помощта на Симона, която се оказа невероятен детектив, започна да издирва хората от старите дела. Беше труден процес. Много от тях бяха сменили адреси, бяха отчаяни и не искаха да говорят. Но няколко се съгласиха. Една възрастна двойка, чиито спестявания за старини бяха потънали в апартамент с течащ покрив. Младо семейство с малко дете, което страдаше от астма заради мухъла в жилището си. Гневът и болката им бяха все още живи.
Докато Адриана и Симона работеха по този фронт, аз трябваше да се справя с най-трудната задача – да убедя Петър.
Изчаках подходящ момент. Една вечер той се прибра, изглеждайки напълно съсипан.
„Даниел не си вдига телефона“, каза той. „А от общината ми върнаха документите за някаква формална корекция. Асен е бесен. Каза, че ако до края на седмицата нямам напредък, ще си търси неустойките.“
Това беше моментът.
Седнах до него и взех ръцете му в моите.
„Петър, има изход“, казах тихо. „Но не е този, който търсиш. Не е в заемите, нито в подкупите. Изходът е да се изправим срещу него.“
Разказах му за плана на Адриана. За разговора ми с Даниел, за другите жертви, които бяха готови да говорят. Разказах му как той, Петър, може да бъде ключът към спирането на този човек веднъж завинаги.
Той ме слушаше, а лицето му беше непроницаемо. Когато свърших, той дълго мълча.
„Ти си направила всичко това зад гърба ми?“, попита накрая, а гласът му беше равен.
„Направих го, за да те защитя. Защото те обичам и не мога да гледам как се унищожаваш.“
Той стана и отиде до прозореца, загледан в нощния град.
„Това е лудост, Мира. Той ще ни съсипе. Ще наеме най-добрите адвокати. Ще ни завлече в съда за години. Ще загубим всичко.“
„А какво имаме сега, Петър?“, попитах аз, като също станах. „Живеем в постоянен страх. Бракът ни се разпада. Ти си на път да прекрачиш граница, от която няма връщане. По-добре да загубим апартамента, отколкото да загубим себе си. Да загубим душата си.“
Думите ми увиснаха в тишината. Той не отговори. Но аз видях как раменете му леко се отпуснаха. Моралният му компас, който беше объркан от бурята на страха и амбицията, бавно започваше да намира правилната посока.
Битката още не беше спечелена. Но за първи път от много време имах чувството, че сме отново отбор.
Глава 8: Цената на мълчанието
Решението на Петър да съдейства не дойде веднага. В продължение на няколко дни той беше като дух в собствения си дом – мълчалив, замислен, разкъсван от дилемата. От една страна беше страхът от Асен, от финансовия срив, от провала. От друга страна бяха моите думи, истината в документите, които му показах, и собствената му съвест, която най-накрая се беше събудила.
През това време Асен ставаше все по-настоятелен. Звънеше по десет пъти на ден. Съобщенията му ставаха все по-кратки и по-заплашителни. „Напредък?“, „Какво става с общината?“, „Времето ми е пари, Петър. И твоето също.“
Кулминацията настъпи една вечер. Бяхме седнали да вечеряме в пълно мълчание, когато телефонът на Петър иззвъня. Той погледна екрана и пребледня. Беше Асен.
„Няма да вдигам“, каза Петър и отхвърли обаждането.
Секунди по-късно телефонът иззвъня отново. И отново. И отново. Беше като психологически тормоз. На петия път Петър не издържа, скочи от стола и изкрещя: „Какво иска от мен! Какво!“
Телефонът спря да звъни. И тогава на вратата се позвъни. Настоятелно и силно.
Погледнахме се с ужас. И двамата знаехме кой е.
„Не отваряй“, прошепнах аз.
Но Петър, сякаш воден от някаква фатална решимост, тръгна към вратата. „Стига вече криене“, каза той.
Отвори. На прага стоеше Асен. Лицето му беше тъмна маска на ярост. Той блъсна Петър настрани и влезе в апартамента, без да е поканен.
„Ти си правиш шега с мен, така ли?“, изсъска той, приближавайки се към Петър. „Мислиш, че можеш да ме мотаеш? Да ми губиш времето и парите?“
„Имаме проблем с документите в общината“, опита се да обясни Петър, но гласът му трепереше.
„Не ме интересуват твоите проблеми!“, изрева Асен. „Интересува ме резултатът! Аз ти дадох шанс, момче! Можеше да станеш някой! Но ти си слабак. Точно като всички останали.“
Той се обърна и ме видя, застанала до масата. Погледът му стана леден.
„А, ето къде бил проблемът“, каза той с подигравателна усмивка. „Жената. Тя ти пълни главата с глупости, нали? За морал, за честност. Глупости, които не плащат сметки.“
Той направи крачка към мен. Инстинктивно сложих ръка на корема си.
„Знаеш ли, бременните жени стават много емоционални“, продължи той с отровен тон. „Стресът не им се отразява добре. Не е добре за бебето. Високо кръвно, преждевременно раждане… неприятни неща.“
Това беше заплаха. Неприкрита, жестока заплаха, насочена към най-уязвимото ми място.
В този момент нещо в Петър се пречупи. Страхът в очите му беше заменен от чиста, неподправена ярост.
„Махай се от дома ми“, каза той с тих, но смразяващ глас.
Асен се изсмя. „Твоят дом? Нека да видим за колко време още ще е твой, когато приключа с теб. Имам договор. Ще те съдя докато ти останат само дрехите на гърба. Ще се погрижа никога повече да не нарисуваш и една черта на чертожната дъска в този град.“
„Махай се“, повтори Петър, като този път направи крачка напред, заставайки между мен и Асен.
Двамата мъже се гледаха в продължение на няколко секунди, които изглеждаха като вечност. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Най-накрая Асен се отдръпна.
„Добре“, каза той. „Ти го поиска. Ще се видим в съда. И ще съжаляваш за деня, в който си решил да ми се противопоставиш.“
Той се обърна, излезе и затръшна вратата след себе си с такава сила, че чиниите на масата подскочиха.
Останахме сами в тишината, треперещи. Петър се облегна на стената и се свлече на пода, скрил лице в ръцете си. Аз седнах до него и го прегърнах.
„Свърши“, прошепна той. „Всичко свърши.“
„Не“, казах аз, като го накарах да ме погледне. „Всичко едва сега започва. Ти избра правилната страна, Петър. И аз се гордея с теб.“
В очите му видях сълзи. Но този път те не бяха сълзи на страх. Бяха сълзи на облекчение. Той беше платил цената на своето мълчание и колебание. Сега беше време да се борим.
Още на следващата сутрин отидохме в кантората на Адриана. Петър носеше лаптопа си и папка с всички документи, свързани с проекта.
„Готов съм“, каза той. „Ще ви дам всичко, което имам. Имейли, договори, промените в спецификациите, които той ме накара да направя. Всичко.“
Адриана го погледна с уважение. „Знаеш, че това няма да е лесно, нали? Той ще се опита да те дискредитира. Ще те изкара некомпетентен, дори съучастник.“
„Знам“, отвърна Петър. „Но той заплаши семейството ми. Прекрачи всяка граница. Няма да му позволя да се измъкне.“
Докато Петър и Адриана преглеждаха документите, аз се обадих на Даниел, за да му разкажа какво се е случило.
„Очаквах го“, каза той. „Дръжте се. Аз ще направя каквото мога оттук. Ще сезирам вътрешния контрол за опит за оказване на натиск. Няма да е лесно да се докаже, но поне ще остане официална следа.“
През следващите дни се развихри истинска буря. Получихме призовка. Асен ни съдеше за колосална неустойка по договора. Банката, информирана за проблемите, замрази кредита ни и започна да настоява за предсрочно погасяване на ипотеката. Обвинения и заплахи валяха от всички страни.
Но нещо беше различно. Вече не бяхме сами и уплашени. Бяхме бойци. Петър работеше денонощно с Адриана, подготвяйки защитата ни, която всъщност беше нашето нападение. Симона помагаше с юридически проучвания, а аз координирах нещата с другите ужилени семейства. Създадохме малка армия, обединена от една цел – да свалим тиранина.
Цената на мълчанието беше висока, но цената на това да се изправиш срещу злото, да се бориш за това, в което вярваш, се оказа безценна. Тя ни върна достойнството. Върна ни един на друг.
Глава 9: Бурята
Войната започна. Но тя не се водеше само в съдебната зала и адвокатските кантори. Водеше се в ежедневието ни, в телефонните обаждания от банки, в подозрителните погледи на съседите, в статиите, които Асен поръчваше в жълтата преса. В тях Петър беше представен като некадърен архитект, който е провалил голям инвестиционен проект и сега се опитва да прехвърли вината. Името ми също се споменаваше като „истеричната му съпруга“, която стои в основата на всичко. Беше мръсно и унизително.
Асен използваше цялата си мощ, за да ни изолира и смаже. Обаждаше се на бивши колеги на Петър, на доставчици, на всички в бранша, за да го очерни. Телефонът на Петър спря да звъни за работа. В един момент дори собствените му родители, подведени от слуховете, му се обадиха, за да го питат защо „се е забъркал с такива хора“. Семейните конфликти, които Асен пося, бяха още един фронт, на който трябваше да се борим.
Финансово бяхме на ръба. Спестяванията ни се стопиха бързо за адвокатски хонорари и ежедневни разходи. Наложи се да продадем колата. Петър започна да търси каквато и да е работа, дори извън специалността си, но репутацията му беше толкова опетнена, че никой не искаше да го наеме. Симона, виждайки колко сме затруднени, започна да работи на смени в едно кафене, за да помага с каквото може, въпреки че това се отразяваше на ученето ѝ.
Една вечер, докато брояхме последните стотинки в портмонето, Петър се срина.
„Не мога повече, Мира“, каза той, а гласът му беше изпълнен с отчаяние. „Провалих ни. Трябваше да си мълча. Трябваше да направя каквото искаше. Сега щяхме да сме добре, в новия апартамент, без грижи.“
„Не, нямаше да сме добре“, отвърнах аз твърдо, седнала до него. „Щеше да мразиш себе си всяка сутрин, когато се погледнеш в огледалото. Щеше да се страхуваш при всяка буря, че твоята сграда може да се срути. Това не е живот, Петър. Това е затвор. Това, което правим сега, е трудно. По-трудно е от всичко, което сме преживявали. Но е правилно. И ще се справим.“
Моята бременност напредваше. Коремът ми беше голям и тежък, а стресът започваше да ми се отразява. Лекарят ме предупреди, че кръвното ми е високо и трябва да почивам повече, да избягвам напрежението. Но как да си почиваш, когато над главата ти е надвиснала буря? Бебето сякаш усещаше всичко и често риташе неспокойно, сякаш и то водеше своята битка.
Въпреки всичко, нашата малка армия не се предаваше. Адриана беше истински генерал. Тя подготви контра-иск срещу Асен от името на всички ужилени семейства, включително и нас. Обвиненията бяха за системна измама, използване на некачествени материали и умишлено въвеждане в заблуждение. Доказателствата, които Петър предостави – имейлите, променените планове, свидетелските му показания за разговорите им – бяха основата на делото.
Даниел също изигра своята роля. Вътрешната проверка в общината не доведе до нищо конкретно срещу Асен, тъй като нямаше преки доказателства за опит за подкуп. Но тя създаде шум. Забави други негови проекти. Накара го да изглежда подозрителен в очите на администрацията. Той вече не беше недосегаем.
Най-големият удар обаче дойде от неочаквано място.
Глава 10: Изборът
Ирина, съпругата на Асен, живееше в златна клетка. Имаше всичко, което парите могат да купят, но нямаше нищо, което душата иска. Смъртта на сина им беше прекършила нещо в нея, а последвалата трансформация на Асен от скърбящ баща в безсърдечно чудовище я беше довършила. Тя живееше с вината и с призрака на човека, за когото някога се беше омъжила.
Клеветническата кампания срещу нас, особено нападките срещу мен като бременна жена, бяха преляли чашата. Тя виждаше в мен огледален образ на себе си от преди години – млада жена, в очакване на дете, пълна с надежди. И виждаше как съпругът ѝ се опитва да унищожи и тази надежда.
Една вечер, докато Асен беше на поредната бизнес вечеря, тя влезе в кабинета му. Знаеше, че той пази всичко. Беше педантичен до лудост. В един заключен сейф, кода на който тя знаеше от години, той пазеше не само документи, но и резервни копия на всичките си компютри. Водена от отчаяние и внезапно пробляснала смелост, тя отвори сейфа. Намери твърд диск, етикиран просто като „Архив“. Прибра го в чантата си, напусна студения мавзолей, който наричаше свой дом, и повече не се върна.
Няколко дни по-късно Адриана получи анонимен пакет в кантората си. Вътре имаше само един твърд диск и бележка с треперещ почерк: „Спрете го. Заради всички деца.“
Това, което Адриана намери на диска, надмина и най-смелите им очаквания. Беше целият скрит живот на Асен. Двойно счетоводство. Офшорни сметки. Комуникация с политици и длъжностни лица, доказваща корупционни схеми. Но най-важното – имаше папка, наречена „Оптимизации“. В нея бяха истинските, оригинални проекти за всичките му сгради, заедно с подробни изчисления колко пари са спестени от замяната на качествени материали с евтини заместители. Имаше дори и оригиналния проект за сградата, в която беше загинало собственото му дете. С червено мастило бяха отбелязани промените, довели до необезопасения балкон.
Това не беше просто доказателство за измама. Това беше доказателство за престъпна небрежност, довела до смърт.
С тези нови доказателства делото придоби съвсем различен характер. Адриана веднага ги внесе в прокуратурата. Гражданският иск се превърна в наказателно разследване. Асен вече не беше просто бизнесмен, който съди партньора си. Беше заподозрян в тежки престъпления.
Когато новината изтече в медиите, бурята се обърна. Вече не ние бяхме злодеите. Лъскавият имидж на Асен се срина за часове. Партньори започнаха да се отдръпват от него. Банките блокираха сметките му. Призракът, който той беше създал, най-накрая се обърна срещу него.
Глава 11: В залата на Темида
Съдебният процес беше дълъг и изтощителен. Залата беше пълна с журналисти, с други жертви на Асен, с любопитни граждани. Аз бях там всеки ден, въпреки напредналата си бременност, за да подкрепям Петър.
Асен беше наел екип от най-скъпите адвокати в страната. Те се опитаха да представят Петър като отмъстителен и некомпетентен служител, който е откраднал фирмена информация. Опитаха се да омаловажат показанията на другите семейства. Опитаха се да представят Ирина като психически нестабилна, отмъстителна съпруга.
Но доказателствата на твърдия диск бяха неоспорими. Експертиза след експертиза потвърждаваше автентичността на файловете. Свидетел след свидетел разказваше своята история на болка и загуба.
Ключовият момент беше, когато Петър се качи на свидетелската скамейка. Той говори спокойно и уверено. Разказа не само за натиска и заплахите, но и за собствените си колебания и срам. Той не се представи като герой, а като обикновен човек, който е направил грешка, но е намерил сили да я поправи. Неговата искреност беше по-силна от всички юридически трикове на противниковата страна.
По време на една от почивките се засякохме с Асен в коридора. Той изглеждаше променен. Самоувереността му я нямаше. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя, той спря.
„Вие го направихте“, каза той, а гласът му беше празен. „Вие ме унищожихте.“
Погледнах го право в очите. „Ти сам се унищожи. Още тогава, в онзи самолет. Когато избра арогантността пред човечността. Когато се засмя на болката на друг. Всичко след това беше просто последствие.“
Той не каза нищо повече. Просто ме погледна с празен поглед и се отдалечи. За първи път не изпитвах гняв към него. Изпитвах само съжаление.
Глава 12: Неочакван съюзник
Докато делото вървеше към своя край, се случи още нещо неочаквано. Даниел, приятелят на Петър от общината, беше успял да убеди свой колега да проговори. Оказа се, че този колега е бил притискан от Асен по същия начин години наред и е подписвал разрешителни за строеж, знаейки, че има нередности. Страхувал се е да не загуби работата си. Свидетелските показания на Даниел и неговия колега заковаха последния пирон в ковчега на защитата на Асен, доказвайки модела на корупция и натиск.
Адвокатите на Асен, виждайки, че губят, се опитаха да сключат сделка. Но Адриана, от името на всички ищци, отказа.
„Тук не става въпрос за пари“, каза тя пред съда. „Става въпрос за справедливост. И за това никой друг да не пострада по този начин.“
Глава 13: Разкрити тайни
Присъдата беше прочетена в препълнена зала. Асен беше признат за виновен по всички обвинения – измама в особено големи размери, документни престъпления, данъчни измами и престъпна небрежност. Осъдиха го на дълги години затвор. Фирмите му бяха поставени под запор, за да се изплатят обезщетения на всички пострадали.
Когато съдията произнесе думите „виновен“, в залата се възцари тишина, последвана от тихи ридания на облекчение от страна на семействата. Погледнах Петър. По лицето му се стичаха сълзи. Прегърнахме се. Бурята беше свършила.
Глава 14: Разплата
В дните след присъдата сякаш слънцето грееше по-ярко. Тежестта, която ни беше притискала толкова дълго, беше изчезнала. Започнахме да получаваме обаждания. Този път не бяха заплахи или искания. Бяха обаждания на подкрепа. Колеги на Петър, които преди се страхуваха да говорят с него, сега го поздравяваха за смелостта. Дори получи няколко предложения за работа.
Ние не получихме голямо обезщетение. Повечето пари отидоха при семействата, които бяха загубили домовете си. Но това нямаше значение. Бяхме загубили много материални неща, но бяхме спечелили нещо много по-ценно. Бяхме спечелили обратно себе си.
Глава 15: Ново начало
Няколко седмици по-късно, в една тиха и слънчева сутрин, родих. Дъщеря ни се появи на бял свят здрава и силна. Кръстихме я Надежда.
Държах я в ръцете си в болничната стая и гледах през прозореца. Петър стоеше до мен, с ръка на рамото ми. Бяхме преминали през ада, но бяхме излезли от другата страна, по-силни и по-сплотени от всякога.
Нашият апартамент все още беше под заплаха от банката, бъдещето беше несигурно. Но вече не се страхувахме. Знаехме, че докато сме заедно, можем да се справим с всичко.
Помислих си за онзи полет. За онзи мъж, който с един арогантен жест беше предизвикал лавина. Той беше искал да ми каже, че мястото ми не е в първа класа. Но в крайна сметка аз бях получила нещо много повече. Бях получила урок по смелост, по справедливост и по любов. И бях получила най-скъпия подарък – моето малко момиченце, моята Надежда.
Погледнах Петър и се усмихнах.
„Всичко си струваше“, прошепнах аз.
„Всичко“, отвърна той и целуна челото ми.
Навън животът продължаваше. Но за нас, в тази малка болнична стая, започваше едно съвсем ново, светло начало.