Бях в стаята си, облечена в рокля, която струваше повече от годишния наем на малък апартамент. Сатенът ме обгръщаше като втора кожа, хладен и тежък, а дантелата по раменете ме гъделичкаше леко, сякаш ми напомняше, че това е реалност. Оглеждах се в голямото огледало с рамка от ковано желязо и виждах не себе си, а една мечта. Мечтата на всяко момиче, подсилена от блясъка на диамантите по врата ми и перфектно подредената фризура. Днес трябваше да бъде най-важният ден в живота ми. Денят, в който щях да се врека във вярност на Огнян – мъжът, който беше всичко, за което някога бях копняла. Успешен, чаровен, мъж, който можеше да накара всяка стая да замлъкне само с появата си.
Вятърът леко разклащаше клоните на старата липа пред прозореца, а слънцето се процеждаше през листата, рисувайки танцуващи петна по пода. Всичко беше перфектно. Твърде перфектно. Усещах го като лек трепет в стомаха, едно почти незабележимо напрежение, което отдавах на предсватбената треска. Но беше нещо повече. Беше като затишие пред буря.
Точно тогава вратата на спалнята ми се отвори с трясък. Сестра ми, Ралица, се втурна вътре, задъхана, с разрошена коса и очи, разширени от паника. Не носеше официалната си рокля на шаферка. Беше с дънки и обикновена тениска, сякаш идваше от съвсем друг свят, далеч от нашия празничен ден.
— Рали? Какво става? Закъсняваш, всички те чакат долу. Мама ще получи криза.
Тя поклати глава, без да може да си поеме дъх. Пристъпи към мен, а ръцете ѝ трепереха. Погледна ме в очите и видях в тях такава болка, такава смесица от съжаление и ужас, че сърцето ми спря за миг.
— Надявам се някой ден да ми простиш! – прошепна тя с пресеклив глас. Думите ѝ прозвучаха като присъда.
После пъхна нещо студено и метално в ръката ми, стисна пръстите ми около него и без да каже нищо повече, се обърна и избяга. Чух забързаните ѝ стъпки по стълбището и след миг вратата на къщата се затръшна. Тишината, която остана след нея, беше оглушителна.
Стоях като вцепенена, взирайки се в затворената врата. Сърцето ми биеше до пръсване. Какво означаваше това? Да ѝ простя? За какво?
Бавно, много бавно, сведох поглед към стиснатата си длан. Пръстите ми трепереха неконтролируемо, докато ги отварях. Усещах лепкава пот по кожата си. Когато най-накрая разтворих ръката си, дъхът ми спря в гърдите. Почти припаднах.
Това беше… ключ.
Не беше обикновен ключ за врата. Беше малък, старинен, от онези, които се използват за сейфове или банкови касети. С изящна изработка и малък номер, гравиран върху метала: 313.
Какво беше това? Защо Ралица ми го даваше по този начин, в този ден, с тези думи? Хиляди въпроси се завъртяха в главата ми като разярен рояк пчели. Опитах се да си наложа да мисля трезво. Може би беше някаква глупава шега. Ралица винаги е била импулсивна. Може би това беше нейният „подарък“ – някаква загадка, която трябваше да реша.
Но погледът в очите ѝ не беше на човек, който се шегува. Беше поглед на човек, който току-що е разрушил един свят. Моя свят.
Погледнах отново отражението си. Красивата булка я нямаше. На нейно място стоеше жена на ръба на паниката, с размазан грим от напиращите сълзи и рокля, която внезапно се усещаше като затвор.
Вратата се отвори отново, този път по-бавно. Беше майка ми. Лицето ѝ беше бледо, но тя се насили да се усмихне.
— Мила, време е. Гостите са тук. Огнян те чака.
Огнян. Името му прокънтя в съзнанието ми. Този ключ… имаше ли нещо общо с него? Трябваше да има. Ралица го обожаваше, тя никога не би направила нещо, за да развали този ден, освен ако… освен ако причината не беше по-ужасна от всичко, което можех да си представя.
Стиснах ключа в ръката си толкова силно, че ръбчетата му се врязаха в кожата ми.
— Мамо, не мога – казах, а гласът ми прозвуча чуждо, слабо.
— Какво говориш, Ана? Разбира се, че можеш. Всички булки се притесняват.
Тя пристъпи да оправи воала ми, но аз отстъпих назад.
— Не, мамо. Нещо не е наред. Ралица… тя беше тук.
— Ралица? Къде е тя? Трябваше да е до теб! – паниката започна да се прокрадва и в нейния глас.
Поклатих глава, без да мога да обясня. Как можех да обясня нещо, което самата аз не разбирах? Показах ѝ ключа.
— Даде ми това. И избяга.
Майка ми се вгледа в малкия метален предмет в дланта ми. Объркването по лицето ѝ бавно се смени с надигащ се страх. Тя знаеше, също като мен, че това не е просто шега.
Отвън се чуваше тиха музика и приглушеният говор на стотиците гости, събрали се в градината на бащиния ми дом. Всички те чакаха мен. Чакаха булката. А булката държеше в ръката си ключ към тайна, която заплашваше да взриви целия ѝ живот. Трябваше да взема решение. Да игнорирам предупреждението на сестра си, да сляза долу и да се омъжа за Огнян, преструвайки се, че нищо не се е случило? Или да отворя кутията на Пандора, която сестра ми току-що ми беше връчила?
Болката от думите ѝ – „Надявам се някой ден да ми простиш!“ – ме прониза отново. Тя не се извиняваше, че е закъсняла. Извиняваше се, че ми причинява болка. Болка, която очевидно беше по-малкото зло в сравнение с това, което ме очакваше, ако се омъжех за Огнян.
Вдигнах глава и погледнах майка си.
— Отмени всичко – казах с твърдост, която сама ме изненада.
— Ана, недей! Помисли си! Баща ти… бизнесът… репутацията ни!
— Не ме интересува! – почти изкрещях аз, а сълзите най-накрая бликнаха. – Кажи им, че няма да има сватба.
И с тези думи, все още в сватбената си рокля, аз се втурнах покрай нея, надолу по задното стълбище, далеч от музиката, от гостите и от мъжа, който ме чакаше пред олтара. Единственото, което имах, беше един малък, студен ключ в ръката си и ужасяващото предчувствие, че животът ми, такъв, какъвто го познавах, току-що беше свършил.
Глава 2: Бурята
Тичах, без да знам накъде. Тежката рокля се заплиташе в краката ми, а скъпите обувки затъваха в меката пръст на градината. Заобиколих огромната шатра, пълна с гости, чиито лица не исках да виждам, и се насочих към малката задна порта. Въздухът беше гъст и влажен, небето беше придобило онзи оловносив цвят, който предвещава лятна буря. Сякаш и природата усещаше катаклизма, който се разиграваше в душата ми.
Успях да се измъкна на улицата незабелязано. Спрях за миг, за да си поема дъх, облегната на студената каменна ограда. Какво правех? Бягах от собствената си сватба. Баща ми, Стоян, щеше да бъде бесен. Той беше човек, за когото общественото положение и безупречната репутация бяха всичко. Този скандал щеше да го унищожи. А Огнян… какво ли си мисли той в момента? Че съм го изоставила пред стотици техни общи бизнес партньори и приятели? Гневът му щеше да бъде страшен.
Извадих телефона си. Десетки пропуснати повиквания – от майка ми, от баща ми, от Огнян. И едно съобщение от Ралица, изпратено преди минути: „Банка „Национален трезор“. Клонът на центъра. Съжалявам.“
Банков клон. Значи ключът наистина беше за сейф. Сърцето ми отново заблъска лудо. Какво можеше да има вътре, което да накара сестра ми да предприеме толкова отчаяни действия?
Тръгнах по улицата, безцелно. Хората ме гледаха странно – булка, която тича сама с размазан грим. Не ме интересуваше. Светът около мен се беше свил до размера на малкия ключ в ръката ми и съобщението в телефона.
Скоро телефонът ми отново иззвъня. Беше Огнян. Този път вдигнах. Трябваше да чуя гласа му. Трябваше да се опитам да разбера дали в него има и капка фалш.
— Ана? Къде си, за Бога? Какво става? Майка ти каза, че си избягала. Това някаква шега ли е? – Гласът му звучеше напрегнат, но в него имаше и нотка на раздразнение, а не на загриженост.
— Няма да има сватба, Огнян – казах тихо, но твърдо.
Настъпи мълчание. Чувах приглушените гласове на гостите на заден фон.
— Какво искаш да кажеш? Ана, върни се веднага. Ще говорим. Каквото и да е, ще го оправим. Не ме излагай така пред всички!
„Не ме излагай така“. Това беше важното за него. Не моята болка, не моето объркване, а неговата репутация. Нещо в мен се пречупи окончателно.
— Питай сестра ми. Тя може би ще ти обясни по-добре – казах и затворих телефона, преди да успее да отговори. Изключих го, за да не ме търсят повече.
Прибрах се в малкия апартамент, който бях наела преди години, когато бях студентка, и който баща ми настояваше да запазя „за всеки случай“. Никога не съм мислила, че този „случай“ ще бъде бягство от собствената ми сватба. Свлякох от себе си проклетата рокля. Хвърлих я на пода като ненужна вещ. Под душа, докато горещата вода отмиваше остатъците от грим и сълзи, се опитвах да подредя мислите си.
Ралица не би рискувала всичко – отношенията си с мен, с родителите ни, гнева на Огнян – ако не беше нещо наистина ужасно. Тя беше видяла или научила нещо. Нещо, свързано с Огнян. Нещо, което е скрито в онзи сейф.
На следващата сутрин, облечена в стари дънки и тениска, аз стоях пред внушителната сграда на банка „Национален трезор“. Ръцете ми трепереха, докато подавах ключа и личната си карта на служителя. Очаквах проблеми, очаквах да ми кажат, че нямам достъп. Но след кратка проверка на компютъра, мъжът кимна и ме поведе към трезора.
Тежката метална врата се отвори със съскане. Въздухът вътре беше студен и застоял. Миришеше на метал и стари тайни. Служителят отключи моята касета с номер 313, остави ме сама и затвори вратата след себе си.
Останах сама в тишината, взирайки се в малката метална кутия. Сърцето ми биеше толкова силно, че го усещах в гърлото си. Каквото и да имаше вътре, то щеше да промени живота ми завинаги. С треперещи ръце издърпах кутията. Беше по-тежка, отколкото очаквах.
Вдигнах капака.
Вътре имаше няколко папки. Отворих първата. В нея имаше документи. Договори, банкови извлечения, документи за собственост. Не разбирах много, но виждах името на фирмата на баща ми до името на Огнян. Виждах огромни суми, прехвърляни по сметки, които не познавах. Изглеждаше като някаква сложна финансова схема, целяща източване на средства от компанията на баща ми. Огнян, когото баща ми беше приел като син и на когото беше поверил ключови аспекти от бизнеса, очевидно го е предавал систематично. Главата ми се замая. Баща ми щеше да бъде съсипан. Не само финансово, но и емоционално.
Но това не беше всичко. В дъното на кутията имаше друг плик. По-личен. Ръцете ми трепереха още по-силно, докато го отварях. Вътре имаше снимки.
На снимките беше Огнян. Но не беше сам. Беше прегърнал жена, която не познавах – красива брюнетка със тъжни очи. На други снимки двамата държаха малко момченце, на не повече от три-четири години. Смееха се. Изглеждаха като семейство. Щастливо семейство.
Под снимките имаше копие от акт за раждане. Детето се казваше Александър. В графата „баща“ беше изписано името на Огнян.
Стомахът ми се сви на топка. Почувствах остра, пронизваща болка, сякаш някой ме беше пробол с нож. Мъжът, за когото щях да се омъжа вчера, мъжът, който ми се кълнеше в любов и вярност, имаше друг живот. Друго семейство.
Значи това е била тайната. Изневяра, лъжа, предателство… но беше много повече. Беше цял един паралелен свят, грижливо скрит от мен. Коя беше тази жена? Откога съществуваше тя в живота му? Детето… то беше доказателството, че това не е просто мимолетна авантюра.
После видях последния документ в плика. Беше медицинска епикриза на името на жената от снимките – Ива. Диагнозата беше тежка. Рядко автоимунно заболяване, което изискваше скъпоструващо, постоянно лечение.
Изведнъж всичко започна да се подрежда. Парите. Финансовите схеми. Огнян е източвал фирмата на баща ми, за да плаща за лечението на другата си жена и да издържа другото си семейство. Аз… нашата сватба… какво е било всичко това? Прикритие? Начин да се добере до още по-голям контрол върху семейния бизнес?
Излязох от банката като насън. Светът навън изглеждаше ярък и оглушителен. Всичко, в което вярвах, беше лъжа. Любовта, бъдещето, което градихме – всичко беше фарс. Ралица ме беше спасила. Беше ми причинила ужасна болка в онзи момент, но ме беше спасила от живот, изграден върху руините на лъжата.
Трябваше да говоря с баща си. Трябваше да му покажа всичко. Но се страхувах. Страхувах се от реакцията му, от гнева му, от разочарованието. Той беше толкова горд с Огнян. Но нямах избор. Бурята, която се беше събирала над живота ми, току-що се беше разразила с пълна сила. И аз бях в самия ѝ епицентър.
Глава 3: Сблъсъкът
Пътуването до семейната къща беше най-дългото в живота ми. Всяка улица, всяко дърво ми напомняше за нещо, свързано с Огнян. Тук беше паркът, където ми предложи брак. Там – малкото кафене, където се срещнахме за първи път. Спомените, които до вчера ме караха да се усмихвам, сега бяха пропити с горчивината на предателството.
Къщата изглеждаше притихнала, сякаш и тя страдаше. По алеята все още имаше разпилени листенца от рози, останали от провалената сватба. Влязох вътре. Майка ми седеше в хола, втренчена в празното пространство пред себе си. Когато ме видя, в очите ѝ се четеше смесица от облекчение и страх.
— Ана! Къде беше? Притеснихме се до смърт!
— Трябва да говоря с татко. Къде е той? – попитах, а гласът ми беше равен и студен.
— В кабинета си. Не е излизал от вчера. Отказва да говори с когото и да било. Огнян също е тук. Чака те в зимната градина.
Само мисълта, че той е под същия покрив, ме накара да потръпна от погнуса.
— Не искам да го виждам. Първо ще говоря с татко.
Без да чакам отговор, се качих по стълбите. Вратата на кабинета беше затворена. Почуках и влязох. Баща ми, Стоян, стоеше до прозореца с гръб към мен. Раменете му бяха прегърбени. Изглеждаше остарял с десет години само за един ден.
— Дойдох да обясня – казах тихо.
Той се обърна. Лицето му беше маска от гняв и разочарование.
— Да обясниш? Какво ще обясняваш, Ана? Как унижи мен, семейството си, годеника си пред целия град? Знаеш ли какви договори зависеха от тази сватба? Какви партньорства? Ти съсипа всичко!
— Аз ли го съсипах? – Гласът ми се повиши, пълен с болка и ярост. – Аз ли, татко? Или мъжът, когото ти прие като син, когото направи свой партньор и на когото щеше да повериш бъдещето на дъщеря си?
Пристъпих към огромното му бюро от махагон и изсипах съдържанието на папките върху лъскавата повърхност. Документи, банкови извлечения, снимки – всичко се разпиля в хаос, който отразяваше състоянието на живота ми.
— Погледни! Погледни добре в какво си щял да ме забъркаш!
Баща ми се втренчи в документите. Първоначално с недоверие, после с нарастващ ужас. Той вдигна една от снимките на Огнян с Ива и детето. Ръката му трепереше. После взе финансовите отчети. Като опитен бизнесмен, той разбра всичко много по-бързо от мен. Видях как кръвта се отдръпна от лицето му. Той се отпусна тежко в стола си, сякаш краката му не можеха да го държат повече.
— Не… не е възможно – промълви той. – Аз му вярвах.
— Всички му вярвахме – казах аз, а гневът ми бавно се заменяше с някакво празно, кухо отчаяние. – Той те е ограбвал систематично. Аз бях просто част от плана. Бракът с мен щеше да му даде пълен контрол.
В този момент вратата на кабинета се отвори и влезе Огнян. Беше облечен безупречно, както винаги, но лицето му беше напрегнато. Когато видя разпилените по бюрото документи и снимки, той разбра, че играта е свършила. Но вместо да се паникьоса, той стана по-студен, по-пресметлив.
— Значи това било – каза той, без дори да ме погледне. Говореше на баща ми. – Малката ти дъщеря е решила да си играе на детектив.
— Махни се от къщата ми! – изрева баща ми, като скочи на крака. Лицето му беше пурпурно от гняв.
— О, не мисля така, Стояне – усмихна се подигравателно Огнян. – Виждаш ли, тези документи са също толкова опасни за теб, колкото и за мен. На някои от тях стои твоят подпис, нали? Ще бъде много трудно да обясниш на прокуратурата, че не си знаел за тези „оптимизации“ на данъците. Можем да паднем заедно. Или… можем да намерим решение.
Изведнъж разбрах. Това не беше просто кражба. Беше изнудване. Огнян беше впримчил баща ми в схемите си, беше го направил съучастник, без той дори да го осъзнава напълно.
— Какво искаш? – попита баща ми с пресеклив глас.
— Просто това, което ми се полага. Контролният пакет акции на компанията. В замяна, аз ще поема цялата вина за финансовите нередности, ако някога излязат наяве. А ти и твоите дъщери ще бъдете свободни. Считай го за откуп за глупостта си да ми се довериш.
Баща ми се взираше в него, съкрушен. В един миг той беше изгубил всичко – доверието си, бизнеса си, достойнството си.
Не можех да гледам повече. Не можех да остана в тази стая.
— Ти си чудовище – прошепнах, гледайки Огнян в очите.
Той най-накрая се обърна към мен. В погледа му нямаше и следа от любовта, която ми беше демонстрирал толкова дълго. Имаше само ледено презрение.
— А ти си наивница, Ана. Винаги си била. Мислеше, че светът е приказка. Е, добре дошла в реалността.
Обърнах се и излязох от кабинета, затръшвайки вратата след себе си. Чух как гласовете им вътре се повишават отново. Слязох долу, където майка ми ме чакаше с насълзени очи.
— Какво става? – попита тя.
— Всичко свърши, мамо. Всичко, което познавахме, всичко, което мислехме, че е истина.
В този момент на вратата се позвъни. Майка ми отиде да отвори и след миг в антрето влезе Ралица. Изглеждаше уморена и изплашена, но когато ме видя, в очите ѝ се появи облекчение.
Тя се хвърли в прегръдките ми и се разплака.
— Прости ми, Ани! Трябваше да ти кажа по-рано, но не знаех как. Научих случайно… видях го с нея и детето пред една болница. Проследих го. Наех частен детектив, той откри сейфа. Взех ключа от сакото му преди няколко дни… чаках подходящия момент, но такъв нямаше. Не можех да те оставя да се омъжиш за него.
Прегърнах я силно. Гневът ми към нея се беше изпарил. Тя беше единственият човек, който беше постъпил правилно, колкото и да болеше.
— Ти ме спаси – прошепнах аз. – Ти ни спаси всички.
Но докато изричах тези думи, чух трясък от кабинета на баща ми горе. Двамата с Ралица се спогледахме ужасени и хукнахме нагоре по стълбите. Това, което видяхме, щеше да остане завинаги в съзнанието ми.
Баща ми лежеше на пода, стиснал гърдите си, а лицето му беше изкривено от болка. Огнян стоеше над него, студен и безразличен, с телефона в ръка.
— Мисля, че е добре да се обадите на линейка – каза той с леден тон. – Изглежда партньорът ми не понесе добре новината за нашето „разделяне“.
Глава 4: Нови реалности
Хаосът, който последва, беше като размазан филм на забавен каданс. Линейката пристигна с пронизителни сирени, които разцепиха притихналата атмосфера на богаташкия квартал. Парамедиците влязоха бързо и професионално, поеха грижата за баща ми, който лежеше на пода в кабинета си, блед и едва дишащ. Масивен инфаркт, казаха те. Причинен от огромен стрес.
Огнян беше изчезнал. Просто се беше изпарил, докато ние бяхме в паника около татко. Беше постигнал целта си – беше хвърлил бомбата и беше оставил нас да се справяме с последствията.
Последвахме линейката до болницата. Аз, Ралица и майка ми седяхме в чакалнята, която миришеше на дезинфектант и страх. Три жени, чийто свят се беше сринал за по-малко от двадесет и четири часа. Майка ми плачеше тихо, Ралица стискаше ръката ми, а аз се чувствах празна. Всички емоции – гняв, болка, тъга – бяха отстъпили място на една ледена празнота.
Младият ни брат, Даниел, пристигна час по-късно. Той учеше право в университета и беше най-рационалният от всички ни. Когато му разказахме набързо какво се е случило – за сейфа, за другото семейство на Огнян, за финансовите измами и за ултиматума – лицето му стана сериозно и мрачно.
— Трябва ни адвокат – каза той веднага. – И то не кой да е. Трябва ни най-добрият. Огнян няма да се спре пред нищо. Той държи татко в ръцете си.
Думите му бяха трезви и плашещи. Той беше прав. Това вече не беше семейна драма. Беше война.
Лекарите стабилизираха баща ми, но състоянието му оставаше критично. Беше в интензивното отделение и не можехме да го виждаме. Това ни остави в един вакуум, в който трябваше да действаме, без да можем да се посъветваме с него.
Върнахме се в къщата, която сега изглеждаше огромна, празна и студена. Разпилените по бюрото документи бяха като доказателства на местопрестъпление. Даниел започна внимателно да ги разглежда. Като студент по право, той разбираше много повече от мен.
— Това е зле, Ана – каза той, докато прелистваше договорите. – Много зле. Огнян е изградил сложна мрежа от офшорни фирми. Прехвърлял е активи на компанията към тях, като ги е представял за инвестиции. А тук… виж. Подписът на татко. Фалшифициран е, сигурен съм. Но ще е трудно да се докаже. Огнян е бил умен. Оставил е достатъчно следи, които да водят към татко, ако някой започне да рови.
— Значи сме в капан? – попитах, а гласът ми трепереше.
— Не съвсем. Но трябва да действаме бързо и умно. Първата ни стъпка е да намерим адвокат, който е специалист по корпоративни престъпления. Имам няколко имена от мои професори. Ще се свържа с тях.
Докато Даниел се занимаваше с правната страна на нещата, аз не можех да спра да мисля за другата част от пъзела – жената Ива и нейното дете. Коя беше тя? Как се беше озовала в тази паяжина от лъжи? Дали беше жертва като мен, или съучастник? Трябваше да я намеря. Трябваше да чуя нейната история. В медицинската епикриза имаше адрес. Стар, порутен блок в един от крайните квартали. Толкова далеч от лукса, в който живееше Огнян с нас.
На следващия ден, докато Даниел уреждаше среща с препоръчаната му адвокатка, Адриана, аз отидох на адреса. Чувствах се като шпионин в собствения си живот. Входът на блока беше мръсен и миришеше на влага. Намерих апартамента и позвъних. Дълго време никой не отвори. Точно когато се канех да си тръгна, вратата леко се открехна и на прага застана тя. Ива.
Беше по-слаба и по-бледа, отколкото на снимките. Тъжните ѝ очи ме огледаха с подозрение.
— Коя сте вие? – попита тя с дрезгав глас.
— Казвам се Ана. Бях… годеница на Огнян.
Лицето ѝ пребледня още повече. Тя се опита да затвори вратата, но аз я спрях с ръка.
— Моля ви. Не съм дошла да се карам. Дойдох да разбера. Моля ви, само пет минути.
Тя се поколеба, после бавно отстъпи назад и ме пусна да вляза. Апартаментът беше малък, скромно обзаведен, но чист. Навсякъде имаше детски играчки. От другата стая се чуваше детски смях.
— Какво искате да знаете? – попита тя, като скръсти ръце пред гърдите си, сякаш се защитаваше.
— Всичко. Откога сте заедно? Знаехте ли за мен?
Тя въздъхна и седна на малкия диван.
— Познавам Огнян от седем години. Срещнахме се много преди вас. Имахме връзка, роди се Сашко. Той обеща, че ще се ожени за мен, че ще бъдем семейство. Но все отлагаше. Казваше, че трябва да укрепи финансовото си положение. После, преди две години, се разболях. Лечението е много скъпо, а аз не мога да работя. Той пое всичко.
— И тогава се появих аз, нали? – попитах горчиво. – Дъщерята на богатия бизнесмен. Перфектната стъпка към финансовото му укрепване.
Тя кимна, а в очите ѝ проблеснаха сълзи.
— Да. Преди около година ми каза за вас. Представи ви като бизнес споразумение. Брак по сметка, който ще осигури бъдещето на всички ни – моето, на Сашко, неговото. Кълнеше се, че не ви обича. Че го прави заради нас. Аз… аз му повярвах. Бях отчаяна. Бях болна. Исках само синът ми да има бъдеще.
— Знаехте ли, че парите, с които плаща за лечението ви, са откраднати?
Тя ме погледна ужасено.
— Не! Той каза, че е от успешни инвестиции. Никога… никога не съм предполагала…
В този момент от другата стая изтича малкото момченце от снимките. Приличаше толкова много на Огнян. То се сгуши в майка си, гледайки ме с любопитство.
Сърцето ми се сви. Това дете беше невинно. Тази жена, независимо от грешките си, беше жертва, манипулирана от същия мъж, който беше манипулирал и мен. Огнян не беше просто лъжец и крадец. Той беше майстор на манипулацията, който използваше слабостите и надеждите на хората, за да постига целите си.
— Той съсипа баща ми – казах тихо. – Баща ми е в болница с инфаркт. Иска да му вземе цялата компания.
Очите на Ива се разшириха от ужас.
— О, Господи… Аз не знаех…
— Сега знаете – казах аз, като станах да си ходя. – Не знам какво ще правите с тази информация. Но аз няма да се откажа. Ще се боря за семейството си.
Оставих я там, прегърнала сина си, разтърсена от истината. Не изпитвах омраза към нея. Изпитвах само някаква тъжна, женска солидарност. И двете бяхме обичали едно чудовище.
Когато се прибрах, Даниел ме чакаше.
— Уредих среща. Утре сутрин. С адвокат Адриана. Казват, че е безпощадна. Точно това ни трябва.
Кимнах. Ледената празнота в мен започваше да се изпълва с нещо ново. Не беше гняв, нито отчаяние. Беше решителност. Огнян си мислеше, че съм наивна принцеса от приказките. Време беше да му покажа, че дори принцесите могат да се превърнат във воини, когато се борят за това, което обичат. Войната тепърва започваше.
Глава 5: Първият ход
Кабинетът на адвокат Адриана се намираше на последния етаж на стъклена сграда в сърцето на града. Гледката беше зашеметяваща, но обстановката беше стерилна и лишена от емоции. Точно като жената, която седеше зад огромното бюро от тъмно дърво и стъкло. Адриана беше около четиридесетте, с остро изсечени черти, безупречен костюм и поглед, който сякаш можеше да пробие и най-здравата броня.
Седяхме срещу нея – аз, Ралица и Даниел. Разказахме ѝ всичко, от самото начало. За провалената сватба, за ключа, за съдържанието на сейфа, за сблъсъка с Огнян и за инфаркта на баща ни. Адриана слушаше, без да ни прекъсва, като от време на време си водеше бележки в малък кожен тефтер. Лицето ѝ не изразяваше нищо – нито съчувствие, нито изненада.
Когато свършихме, тя се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
— Ситуацията е сложна, но не и безнадеждна – каза тя с равен, отмерен глас. – Господин Огнян е играл хитро. Използвал е баща ви като параван и щит. Основната ни задача е да докажем, че баща ви не е бил съучастник, а жертва на манипулация и измама. Ще е трудно, особено с тези подписи.
— Те са фалшифицирани – обади се Даниел. – Сигурен съм.
— Сигурността в съда не означава нищо без доказателства, млади момко. Ще трябва да назначим графологична експертиза, но това отнема време, а Огнян ни притиска. Той играе силово, иска да ви накара да се предадете бързо, преди да сте успели да се организирате.
— И какво да правим? – попитах аз.
— Първо, трябва да замразим всички активи на компанията, до които Огнян има достъп. Ще подам незабавно искане в съда. Това ще го забави и ще го вбеси. Второ, трябва да започнем наше собствено, дискретно разследване. Трябва да намерим нещо, с което да го ударим. Слабо място. Всеки има такова.
Помислих си за Ива и болното ѝ дете. Дали това беше слабост, или просто още един инструмент за манипулация?
— Той има друго семейство. Жена и дете. Жената е болна и се нуждае от скъпо лечение. Затова е крадял парите – казах аз.
Адриана повдигна вежда. Това беше първата ѝ видима реакция.
— Интересно. Това е мотив, но също така може да бъде използвано срещу него. Може да го представим като отчаян човек, действал под натиск. Трябва ни нещо по-солидно. Нещо, което го компрометира не само морално, но и законово. Нещо, което той е скрил дори от тази жена.
— Какво например? – попита Ралица.
— Бизнесът е мръсна игра. Когато някой се издигне толкова бързо като него, рядко го прави с чисти ръце. Сигурна съм, че по пътя си е създал врагове. Трябва да ги намерим. Трябва да разровим миналото му. Всеки детайл е от значение. Вие го познавате най-добре. Мислете. Имало ли е нещо странно в поведението му? Пътувания, които не може да обясни? Срещи с подозрителни хора?
Замислих се. Огнян винаги беше перфектен. Прекалено перфектен. Винаги спокоен, винаги с готов отговор. Но имаше моменти… Спомних си за един негов стар бизнес партньор, Симеон, с когото бяха прекратили отношенията си много остро. Огнян твърдеше, че Симеон се е опитал да го измами. Но винаги говореше за него с такава нескрита омраза, която не беше типична за него.
— Има един човек. Симеон. Бивш съдружник. Разделиха се с огромен скандал преди няколко години – казах аз.
— Отлично. Дайте ми името му. Моите хора ще го проверят – каза Адриана и си записа нещо. – А сега, за личните ви финанси. Баща ви има ли заем за къщата? Лични кредити?
— Да, мисля, че има ипотечен кредит за къщата – отвърна Даниел. – И наскоро изтегли голям бизнес кредит за разширяване на дейността. Огнян го убеди, че е златна възможност.
Адриана въздъхна.
— Разбира се, че го е убедил. Така дълговете остават за баща ви, а активите се източват. Огнян е планирал всичко до последния детайл. Трябва да сте готови, че може да се стигне до запор на имущество, включително и на семейната ви къща, ако не успеем да овладеем ситуацията.
Думите ѝ увиснаха във въздуха, тежки и плашещи. Мисълта, че можем да изгубим дома си, мястото, където бяхме израснали, беше ужасяваща.
— Ще направим всичко, което е нужно – казах твърдо.
Срещата приключи с ясен план за действие. Адриана щеше да поеме правните битки. Ние трябваше да съберем всякаква информация, която можехме да намерим за Огнян.
Още същия ден получихме първия удар. Обади се служител от банката. Уведоми ни, че поради „непредвидени обстоятелства и повишен риск“, те замразяват фирмените сметки и настояват за предсрочно погасяване на бизнес кредита. Очевидно Огнян беше задействал своите контакти. Искаше да ни задуши финансово, да ни остави без никакви ресурси, с които да се борим.
Паниката започна да се прокрадва отново. Седяхме в кухнята на къщата, която скоро можеше да не е наша, и се гледахме безмълвно.
— Той ще ни унищожи – прошепна майка ми.
— Не, няма! – каза Ралица с неочаквана ярост. – Аз забърках тази каша, като чаках толкова дълго. Аз и ще помогна да я оправим.
Тя стана и започна да рови из старите си вещи. Върна се с прашен лаптоп.
— Преди да се занимавам с дизайн, бях доста добра с компютрите. Може би дори малко повече от „добра“. Ще се опитам да вляза в старите му имейли, в облачните му хранилища. Той ми имаше доверие. Знам някои от паролите му, или поне старите. Може би ще намеря нещо.
Беше рисковано. Беше незаконно. Но в този момент бяхме отчаяни.
— Направи го – казах аз.
Докато Ралица започваше своята дигитална битка, аз реших, че трябва да направя своя ход. Трябваше да говоря със Симеон. Врагът на моя враг можеше да се окаже мой приятел. Или поне временен съюзник.
Намерих адреса на офиса му и отидох там без предупреждение. Симеон беше пълна противоположност на Огнян. Шумeн, леко вулгарен, но с живи, интелигентни очи. Той ме изгледа с огромна изненада.
— Ана? Годеницата на онзи плъх Огнян? Какво правиш тук? Да не си объркала адреса на сватбения агент?
— Сватба няма – казах студено. – И съм тук, защото мисля, че имаме общ враг.
Той се облегна назад и се засмя гръмко.
— Значи най-накрая малката принцеса е разбрала с кого си има работа. Сядай, момиче. Разкажи ми всичко. Чакам този ден от години.
И аз започнах да разказвам.
Глава 6: Съюзници и тайни
Симеон слушаше разказа ми с нарастващ интерес. Когато стигнах до финансовите схеми и начина, по който Огнян беше измамил баща ми, той удари с юмрук по бюрото.
— Знаех си! Знаех си, че този мръсник не се е променил! – изръмжа той. – Същото направи и с мен. В началото бяхме партньори, изградихме бизнеса от нулата. Аз бях с идеите и контактите, той – с финансовите хватки. Когато компанията потръгна, той направи същото. Започна да прехвърля пари към скрити сметки, да фалшифицира фактури. Обвини мен, представи ме като крадец пред всички и ме изхвърли от собствената ми фирма. Нямах доказателства. Той беше прикрил всичко перфектно. Съсипа ме.
— Искам да ми помогнете – казах директно. – Вие го познавате. Знаете как мисли. Трябва да има нещо, което сте пропуснали тогава. Нещо, което можем да използваме сега.
Симеон се замисли, потривайки брадичката си.
— Той беше много предпазлив. Единственото странно нещо беше един стар тефтер, който пазеше като очите си. Черен, кожен тефтер. Никога не се разделяше с него. Мислех, че вътре записва бизнес идеи, но той ставаше ненормално нервен, ако някой се доближеше до него. Сигурен съм, че ключът към мръсните му тайни е там.
— Къде може да е този тефтер?
— Нямам представа. Може да е в апартамента му, в офиса… някъде, където се чувства сигурен.
Разговорът ни беше прекъснат от телефонно обаждане. Беше Ралица. Гласът ѝ беше трескав от вълнение.
— Ани, мисля, че намерих нещо! Успях да вляза в един от старите му имейли. Повечето неща са изтрити, но успях да възстановя няколко файла от кошчето. Един от тях е сканирано копие на нотариален акт за покупка на имот. Малка къща в планината. На уединено място. Купена е кеш преди три години. Адресът не ми говори нищо.
— Препрати ми го – казах веднага.
Показах адреса на Симеон. Очите му светнаха.
— Знам го това място. Това е едно затънтено селце, почти обезлюдено. Идеален скривалник. Обзалагам се, че тефтерът е там.
Изведнъж имахме цел. Място, което трябваше да проверим. Благодарих на Симеон и си тръгнах, но той ме спря на вратата.
— Чакай. Няма да те оставя да ходиш сама. Огнян е опасен. Ако разбере, че ровиш, не знам на какво е способен. А и аз имам да си връщам. Идвам с теб.
Не исках да въвличам и други хора, но знаех, че е прав. Бях уплашена. Присъствието на Симеон, колкото и да беше грубоват, ми даваше някаква сигурност.
Уговорихме се да тръгнем на следващата сутрин. Пътуването до планината беше дълго и мълчаливо. Всеки от нас беше потънал в собствените си мисли. Аз мислех за баща си, който все още беше в болница, борейки се за живота си. За майка ми, която се опитваше да бъде силна за всички ни. За Даниел, който на крехката си възраст трябваше да се справя с юридически битки, достойни за опитен адвокат. За Ралица, която рискуваше всичко, за да поправи грешката си.
Къщата се оказа точно такава, каквато я описа Симеон – уединена, скрита сред гъста гора. Изглеждаше необитаема. Слязохме от колата и се приближихме предпазливо. Вратата беше заключена, но Симеон се справи с ключалката за минути с помощта на комплект шперцове, които извади от жабката.
— Стар навик – ухили се той на слисания ми поглед.
Вътре беше студено и прашно. Обзавеждането беше спартанско – легло, маса, няколко стола. Но на стената, зад една картина, имаше вграден сейф. Малък, метален сейф.
Сърцето ми подскочи.
— Това е – прошепнах. – Тефтерът трябва да е вътре.
— Да, но няма как да го отворим – каза Симеон, докато оглеждаше сейфа. – Ще ни трябва специалист.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Адриана.
— Ана, имам лоши новини. Огнян е завел дело срещу баща ви. Обвинява го в присвояване в особено големи размери и укриване на данъци. Използва документите, които има, за да го представи като единствен виновник. Иска пълно обезщетение, което на практика означава цялата компания и семейната ви къща. Призовката ще пристигне всеки момент.
Светът ми отново се завъртя. Той не просто се защитаваше. Той нападаше. Искаше да ни смаже, да ни заличи.
— Имаме нужда от време – казах аз, а гласът ми трепереше. – Мисля, че намерихме нещо важно, но е заключено в сейф.
— Къде сте? – попита тя.
Обясних ѝ. Настъпи кратка пауза.
— Не мърдайте оттам. И не пипайте нищо. Изпращам ви човек. Доверете му се. Ще бъде там до два часа.
Докато чакахме, напрежението в малката къща ставаше почти непоносимо. Всеки шум отвън ни караше да подскачаме. Ами ако Огнян се появи?
Човекът на Адриана пристигна точно както беше обещала. Беше нисък, мълчалив мъж, който не каза нито дума. Просто отвори чантата си с инструменти и се зае със сейфа. След двадесет минути, които ми се сториха цяла вечност, се чу тихо щракване. Вратата на сейфа беше отворена.
Вътре имаше само едно нещо. Черен кожен тефтер.
Симеон го взе и го подаде на мен. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Не беше просто тефтер. Беше счетоводна книга. На страниците, с прецизния и студен почерк на Огнян, беше описана всяка една нелегална транзакция, всяка една офшорна сметка, всеки един подкуп. Но имаше и още нещо. Имена. Имена на политици, на магистрати, на висши полицаи. До всяко име имаше сума и дата.
Това не беше просто кражба от фирмата на баща ми. Това беше огромна корупционна схема. Огнян не просто е крадял. Той е купувал влияние. Градил е мрежа от защитници на високо ниво. Затова е бил толкова уверен. Затова е бил толкова безскрупулен. Знаел е, че е недосегаем.
Но в този тефтер, в този малък черен тефтер, той беше записал всяка своя стъпка. Беше неговата застраховка, неговият дневник на престъпленията. И сега беше в нашите ръце.
— Господи… – прошепна Симеон, надничайки през рамото ми. – Това е… това е динамит. Това може да срине половината правителство.
Знаех, че държим в ръцете си оръжие. Но също така знаех, че това оръжие е изключително опасно. Хората, чиито имена бяха в този тефтер, щяха да направят всичко, за да не излезе наяве. Влизайки в тази къща, ние не просто бяхме обявили война на Огнян. Бяхме обявили война на цяла една система. И не бях сигурна дали сме готови за такава битка.
Глава 7: Ходът на царицата
Върнахме се в града под прикритието на нощта. Черният тефтер лежеше на седалката до мен, увит в якето ми, сякаш пареше. Всеки фар на кола в огледалото за обратно виждане ме караше да подскачам. Параноята беше започнала да ме обзема.
Срещнахме се с Адриана в нейния кабинет, въпреки късния час. Тя ни чакаше. Когато ѝ подадох тефтера, тя го взе с ръкавици, сякаш е радиоактивен. Разгърна страниците и лицето ѝ, обикновено непроницаемо, за първи път издаде емоция – смесица от шок и хищническо задоволство.
— Това е повече, отколкото се надявах – каза тя тихо, след като прегледа няколко страници. – Това не е просто доказателство. Това е ядрено оръжие.
— И какво правим сега? – попита Симеон. – Отиваме в полицията?
Адриана се изсмя сухо.
— В коя полиция? В тази, чийто началник фигурира на трета страница? Или при прокурора, чието име е записано тук с петцифрена сума до него? Не, господа. Конвенционалните методи няма да работят. Ако опитаме да използваме това по официалния ред, тефтерът ще „изчезне“, а ние може да претърпим нещастен инцидент.
— Значи сме дошли дотук за нищо? – попитах отчаяно.
— Напротив – погледът на Адриана се спря на мен, остър и преценяващ. – Ще играем тяхната игра. Но по нашите правила. Ще използваме това, за да ги накараме да унищожат сами себе си.
Планът ѝ беше дързък и изключително опасен. Вместо да предадем тефтера на властите, ние щяхме да направим анонимни копия на няколко ключови страници. Тези копия щяха да бъдат изпратени до няколко независими разследващи журналисти, както и… директно до хората, чиито имена фигурираха в тях.
— Идеята е да създадем паника – обясни Адриана. – Когато тези хора разберат, че Огнян е водил толкова подробни записки, те ще се обърнат срещу него. Ще се опитат да се спасят, като го предадат пръв. Ще го превърнем от хищник в плячка. Неговата собствена мрежа за сигурност ще се превърне в негова клетка.
— Ами делото срещу баща ми? – попитах.
— О, това е най-лесната част. Ще се срещна с адвоката на Огнян. Ще му покажа само една страница от този тефтер. Тази, на която е описано как точно са били фалшифицирани подписите на баща ви. И ще му предложа сделка. Или оттеглят всички обвинения срещу Стоян незабавно, или целият тефтер отива при единствения журналист в страната, когото никой от тях не може да купи.
Планът беше гениален в своята безпощадност. Използвахме същите методи като Огнян – изнудване и заплаха. Моралната дилема ме захапа за миг, но после си спомних лицето на баща ми в болницата. Това не беше време за скрупули.
През следващите двадесет и четири часа работихме трескаво. Направихме копия, подготвихме анонимни пакети. Симеон използва старите си контакти, за да намерим сигурни начини за доставка. Ралица, със своите дигитални умения, създаде криптиран имейл, от който да изпратим дигитални копия до журналистите, в случай че физическите бъдат прихванати. Аз бях координаторът, свързващото звено между всички.
На следващия ден Адриана отиде на срещата си. Чакахме новини в нейния кабинет, напрегнати до краен предел. Когато тя се върна няколко часа по-късно, на лицето ѝ имаше усмивка.
— Делото срещу баща ви е оттеглено – каза тя спокойно. – Всички обвинения са свалени.
Въздъхнахме с облекчение. Първата битка беше спечелена.
— А сега? – попитах.
— А сега чакаме. Хвърлихме камъка в кошера. Сега ще гледаме как осите започват да се жилят една друга.
Не се наложи да чакаме дълго. Още на следващия ден започнаха да се случват странни неща. Един от политиците в списъка внезапно подаде оставка по „лични причини“. Висш магистрат излезе в безсрочен отпуск по болест. Започнаха вътрешни проверки в няколко отдела на полицията. Паниката се разпространяваше като вирус.
Огнян трябва да е усетил, че примката около него се затяга. Един ден той се появи пред болницата, точно когато излизах след посещение при баща ми. Състоянието на татко бавно се подобряваше, но лекарите казваха, че възстановяването ще е дълго.
— Ти направи това, нали? – попита Огнян. В гласа му вече нямаше онази ледена увереност. Имаше нотка на отчаяние.
— Не знам за какво говориш – отвърнах студено.
— Не се прави на глупачка, Ана! Тефтерът… намерила си го. Какво искаш? Пари? Кажи ми колко. Ще ти дам всичко, което имам.
— Вече е твърде късно за това, Огнян. Ти не искаше само пари. Ти искаше да ни унищожиш. Искаше да видиш баща ми в затвора, а семейството ми на улицата.
— Бях ядосан! Ти ме унижи!
— Не, ти сам се унижи. С лъжите си, с предателствата си. Ти имаше всичко – любов, семейство, доверие. И го стъпка. Заради алчност и его.
Той ме гледаше с омраза.
— Ще съжаляваш за това, Ана. Всички вие ще съжалявате.
Обърнах му гръб и си тръгнах. Заплахите му вече не ме плашеха. Той беше цар без царство. Пешка, която скоро щеше да бъде пожертвана от по-силните фигури, които сам беше създал.
Кулминацията настъпи седмица по-късно. Един от разследващите журналисти, получил копията, публикува мащабен материал. Не споменаваше тефтера, за да не компрометира източника си, но разкриваше цялата схема с офшорните фирми, свързвайки ги с конкретни обществени поръчки и политически решения. Скандалът беше огромен.
Прокуратурата, притисната до стената от обществения натиск и от вътрешните борби, беше принудена да действа. Издадена беше заповед за арест на Огнян.
Гледахме по новините как го извеждат с белезници от лъскавия му офис. Изглеждаше съсипан. Царят беше паднал.
Но докато гледах лицето му на екрана, не изпитах триумф. Изпитах само една огромна, безкрайна умора. Бяхме спечелили. Но на каква цена? Семейството ми беше разбито. Баща ми беше с разклатено здраве. Бизнесът беше в руини, обременен с дългове. Моята вяра в любовта и доверието беше унищожена.
Знаех, че това не е краят. Това беше просто краят на една глава. Предстоеше ни дълъг и труден път на възстановяване. Трябваше да се борим с кредиторите, да се опитаме да спасим каквото е останало от компанията, да се научим да живеем с белезите от предателството.
Погледнах към Ралица, която стоеше до мен. Тя хвана ръката ми.
— Ще се справим – каза тя. – Заедно.
Кимнах. Може би беше права. Бурята беше преминала. Сега беше време да започнем да строим отново върху руините.
Глава 8: Последиците
Арестът на Огнян не беше финалната права, а стартовата линия на нов маратон. Медийният шум беше оглушителен за няколко седмици, след което, както винаги, утихна, заменен от следващия голям скандал. Но за нас, последствията тепърва започваха да се разгръщат в цялата си сурова реалност.
Бизнесът на баща ми беше на ръба на фалита. Доверието на партньорите беше сринато, а банката, която беше замразила сметките ни, не бързаше да ги размрази. Бяхме затънали в дългове. Ипотеката на къщата висеше над главите ни като дамоклев меч. Адвокатските хонорари на Адриана също не бяха малки, макар тя да се съгласи да изчака с плащането, докато стъпим на крака.
Баща ми се прибра от болницата. Беше сянка на мъжа, който познавах. Огънят в очите му беше угаснал, заменен от умора и чувство за вина. Той се обвиняваше за всичко – за това, че се е доверил на Огнян, за това, че не е видял знаците, за това, че е изложил семейството си на такъв риск. Прекарваше дните си заключен в кабинета, ровейки се в документите, опитвайки се да намери изход от финансовата каша.
Даниел беше принуден временно да прекъсне следването си. Цялото му време и енергия отиваха в преговори с кредитори, разговори с адвокати и опити да разплете сложната мрежа от задължения, които Огнян беше оставил. Младостта му сякаш се изпари, заменена от преждевременна сериозност.
Ралица се чувстваше виновна, че не е проговорила по-рано. Тя се опита да компенсира, като продаде малкото си дизайнерско студио, за да вкара свежи пари в семейния бюджет. Беше капка в морето, но жестът ѝ означаваше много.
Аз… аз се чувствах изгубена. Жената, която трябваше да бъде щастлива младоженка, сега трябваше да се справя с фалити, съдебни дела и разбити сърца. Понякога, нощем, се събуждах с мисълта за Огнян. Не с любов, а с едно смразяващо недоумение. Как може човек да бъде толкова двуличен? Как може да изгради такава сложна фасада от лъжи?
Един ден получих писмо. Беше от Ива. Пишеше ми, че след ареста на Огнян, финансирането за лечението ѝ е спряло. Била е отчаяна. Но след това се е свързала с фондация за хора с редки болести. Разказала им е историята си, без да споменава името ми. Трогнати от съдбата ѝ, те се съгласили да покрият разходите ѝ. В края на писмото си тя беше написала: „Не мога да променя миналото и ролята, която изиграх, макар и несъзнателно. Но искам да знаете, че ако някога имате нужда от свидетел, който да разкаже за манипулациите на Огнян, аз съм готова да говоря. Дължа ви го.“
Това писмо беше лъч светлина в мрака. То ми показа, че дори в най-голямата кал, могат да се намерят искрици човечност.
Процесът срещу Огнян започна. Беше дълъг и мъчителен. Адвокатите му се опитаха да го представят като жертва на по-големи играчи, като бушон, който е изгорял, за да спаси системата. Но тефтерът, макар и никога да не беше представен официално в съда като доказателство, беше свършил работата си задкулисно. Никой от бившите му „покровители“ не посмя да му помогне. Той беше сам.
В крайна сметка го осъдиха. Получи ефективна присъда за финансови измами и пране на пари. Беше малка победа, но не променяше факта, че парите ги нямаше, а щетите бяха нанесени.
Една вечер, докато седяхме с баща ми в кабинета му, той ми подаде папка.
— Това е всичко, което е останало от компанията – каза той с уморен глас. – Дългове и няколко незначителни активи. Мисля да обявя банкрут. Няма друг изход.
Погледнах го. Видях поражението в очите му. И тогава нещо в мен се преобърна. Гневът, който бях потискала толкова дълго, се надигна. Но не беше гняв към него, нито към Огнян. Беше гняв към съдбата, към несправедливостта.
— Не – казах твърдо. – Няма да се предаваш. Ти изгради тази компания от нищото. Няма да позволиш един лъжец да я унищожи. Няма да му доставим това удоволствие.
— Но как, Ана? Нямаме никакви пари.
— Ще намерим. Ще продадем бижутата на мама. Ще продам апартамента, който ми купи. Ще работим денонощно. Даниел ще се върне в университета, а аз и Ралица ще ти помагаме. Ще започнем отначало. По-малки, по-скромни, но ще се изправим на крака.
Баща ми ме погледна, а в очите му за първи път от месеци видях искра. Искра на надежда.
Пътят беше адски труден. Продадохме всичко, което имахме стойност и не беше от първа необходимост. Преместихме се в по-малък апартамент под наем, след като продадохме семейната къща, за да покрием ипотеката и най-спешните дългове. Започнах работа в малка маркетингова агенция, за да имаме стабилен доход, а вечерите помагах на баща ми с документацията на фирмата. Ралица започна да приема частни поръчки за интериорен дизайн. Работехме като един. Семейният конфликт, предателството, болката – всичко това ни беше сплотило по начин, по който никога преди не бяхме.
Година по-късно, нещата бавно започнаха да се подреждат. Фирмата на баща ми, макар и много по-малка, беше стабилизирана. Даниел се върна в университета и беше по-мотивиран от всякога. Ралица имаше все повече клиенти. Аз бях повишена в моята работа.
Един ден, докато се прибирах, минах покрай малкото кафене, където се бях срещнала с Огнян за първи път. Спрях се за миг. Споменът вече не болеше. Беше просто част от миналото. Белег, който ми напомняше не за болката, а за силата, която бях открила в себе си.
Влязох вътре и си поръчах кафе. Докато седях сама до прозореца, осъзнах нещо важно. Огнян ми беше отнел много – илюзиите, доверието, финансовата сигурност. Но ми беше дал и нещо. Беше ми дал възможността да разбера коя съм всъщност. Не бях просто принцеса в красива рокля. Бях жена, която можеше да се изправи срещу бурята и да оцелее. Жена, която можеше да падне, но и да намери сили да се изправи отново.
Телефонът ми иззвъня. Беше Симеон. Не се бяхме виждали от месеци, но от време на време се чувахме.
— Ана, здравей. Имам предложение за теб – каза той без предисловия. – Започвам нов бизнес. Трябва ми умен и борбен човек за партньор. Човек, на когото мога да имам доверие. Сетих се за теб.
Усмихнах се. Животът продължаваше. Нови врати се отваряха. И за първи път от много, много време, аз гледах към бъдещето не със страх, а с любопитство. Бурята наистина беше преминала. А след нея, въздухът беше по-чист от всякога.