Бях в чакалнята с другите родители в детската градина на дъщеря ми. Въздухът беше гъст от познатия мирис на пастели, пластелин и леко загорял сладкиш от кухнята. Беше онзи специфичен следобед, когато есента вече натежава с влагата си и слънцето се процежда уморено през големите прозорци. Разговорите около мен бръмчаха като рояк пчели – планове за уикенда, оплаквания от новите изисквания в работата, споделяне на рецепти. Аз обаче не участвах. Седях леко встрани, вперила поглед в пъстрата рисунка на стената, но всъщност не я виждах. Мислите ми бяха другаде, в един свят, който съществуваше паралелно на този – свят на тайни, на приглушен смях и на вина, която ме разяждаше отвътре.
Вратата на занималнята се отвори с весело изскърцване и поток от деца се изля в коридора. Петгодишната ми дъщеря Ани подскочи весело в стаята, с две румени петна на бузите и очи, блестящи от възбуда. Огледа морето от лица, докато очите ѝ не срещнаха моите. Никога няма да забравя голямата усмивка на лицето ѝ, онази чиста, неподправена радост, която само едно дете може да излъчва. Тя се затича към мен, с разперени ръце, и се вкопчи в крака ми с всичка сила. Прегърнах я, вдишвайки аромата на косата ѝ – шампоан с аромат на ябълка и нещо неопределимо, детско.
„Мамо!“ – извика тя, а гласът ѝ прокънтя в настъпилата за миг тишина. Всички погледи се обърнаха към нас. В този момент, в тази прегръдка, аз бях просто нейната майка. Всичко останало избледня. Тя се отдръпна леко, погледна ме с онзи сериозен, изпитателен поглед, който децата понякога имат, и с кристално ясен глас, който всеки в стаята можеше да чуе, попита: „МАМО! ТИ ОЩЕ ЛИ…“
Времето спря. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Сърцето ми започна да бие с такава сила, че сякаш щеше да пробие гръдния ми кош. Въздухът в дробовете ми се превърна в олово. Всички онези бръмчащи разговори секнаха. Настана абсолютна, оглушителна тишина. Десетки чифтове очи бяха впити в мен, очакващи, любопитни. Усмивките по лицата на другите майки бяха замръзнали, превръщайки се в безизразни маски.
Какво щеше да каже тя? Моля те, миличка, не го казвай. Не тук. Не пред всички.
„…още ли си тъжна, защото татко пак няма да се прибере за вечеря?“
Въздъхнах с облекчение, което беше толкова силно, че едва не се огънах. Почти се разсмях от нерви. Но въпросът ѝ, макар и невинен, уцели право в целта. Той беше просто симптом на голямата, дълбока болест, която разяждаше семейството ни. Усмихнах се насила, опитвайки се да изглеждам спокойна и уверена.
„Не, слънчице мое. Не съм тъжна. Просто съм малко уморена.“ – излъгах аз.
Но една от майките, жена на име Диана, която живееше в нашия квартал и чиято злорада любопитност беше пословична, не пропусна момента. Тя се приближи с фалшива загриженост, а в очите ѝ играеха хищни пламъчета.
„Милата Ани, толкова е наблюдателна. Огнян сигурно пак е затрупан с работа. Трудно е да си женен за толкова успял мъж, нали, Лилия? Човек трябва да прави компромиси.“
Думите ѝ бяха като сол в отворена рана. Успях само да кимна, грабнах якето на Ани и почти я извлякох навън, далеч от любопитните погледи, далеч от задушливата атмосфера на престорено съчувствие. Докато вървяхме към колата, ръката на Ани стискаше моята, а аз усещах как треперя. Тя не беше казала онова, от което се страхувах най-много, но беше казала достатъчно. Беше дръпнала крайчеца на завесата, зад която криех разпадащия се си живот. А зад тази завеса не беше просто един отсъстващ съпруг. Беше нещо много по-сложно и много по-опасно. Защото зад тази завеса беше Мартин.
Глава 2: Златната клетка
Нашият дом беше олицетворение на успеха. Поне в очите на другите. Огромна, модерна къща в затворен комплекс, с перфектно поддържана градина и басейн, чиято вода блестеше синьо и примамливо дори в хладните есенни дни. Всичко беше в минималистичен стил – бяло, сиво и черно, с огромни прозорци от пода до тавана, които гледаха към безупречната морава. Но за мен тези прозорци не бяха източник на светлина, а стени на прозрачен аквариум, в който животът ми се виждаше отвсякъде, но нямаше накъде да избягам. Всяка вещ крещеше за пари, за статус, за постиженията на моя съпруг, Огнян. Но нищо в тази къща не говореше за уют, за топлина, за любов. Беше красива, студена и стерилна. Като музей. Като мавзолей на нашия брак.
Прибрахме се с Ани и обичайната тишина ни посрещна. Тишина, която беше по-шумна от всеки скандал. Ани веднага се затича към стаята си, за да си играе със своите кукли, създавайки си свой, щастлив свят, в който бащите винаги се прибират за вечеря. Аз останах в огромната всекидневна, загледана в дизайнерския диван, който струваше повече от колата на баща ми. Чувствах се като пришълец в собствения си дом.
Огнян се прибра късно, както обикновено. Чух шума от колата му в гаража, после тихото щракване на входната врата. Той влезе в стаята, без да ме погледне, разхлабвайки възела на скъпата си вратовръзка. Беше висок, елегантен, с онази аура на власт и увереност, която караше хората или да му се възхищават, или да се страхуват от него. В началото на връзката ни тази негова амбиция ме привличаше. Сега ме задушаваше.
„Как мина денят?“ – попита той, но въпросът му беше чисто формален. Вече разлистваше някакви документи от куфарчето си.
„Добре. Взех Ани от градината.“ – отговорих аз, а гласът ми прозвуча някак глухо в голямото пространство.
„Мхм.“ – беше единственият му отговор.
Седнахме да вечеряме на огромната маса от масивно дърво, на която можеха да се настанят дванадесет души. Бяхме само двамата. Храната, приготвена от домашната ни помощница, беше изискана и вкусна, но аз я преглъщах с мъка. Мълчанието между нас беше плътно, тежко, наситено с неизказани думи и премълчани упреци. Той проверяваше нещо на телефона си, а пръстите му се движеха бързо по екрана.
Не издържах. Трябваше да пробия тази стена от лед.
„Днес Ани ме попита пред всички в градината защо съм тъжна, че пак няма да се прибереш за вечеря.“
Той вдигна поглед от телефона си. В очите му нямаше нито съжаление, нито вина. Само леко раздразнение.
„И какво от това? Децата говорят каквото им хрумне. Трябва да изкарвам пари, за да плащам за всичко това, нали?“ – той направи широк жест с ръка, обхващайки цялата стая, цялата къща, целия ни живот. – „Или предпочиташ да се върнем в гарсониерата, в която живееше, когато се запознахме?“
Ударът беше точен и болезнен. Той знаеше как да използва миналото ми срещу мен. Знаеше как да ме накара да се чувствам малка, незначителна и зависима. Стиснах вилицата в ръката си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.
„Не става въпрос за парите, Огнян. Става въпрос за нея. Тя има нужда от баща си.“
„Тя има всичко, за което едно дете може да мечтае. Най-добрите играчки, най-добрата детска градина, скоро ще отиде в най-доброто училище. Аз ѝ осигурявам бъдеще. Това е по-важно от това да седя до нея, докато си рисува принцеси.“
Той стана от масата, оставяйки чинията си наполовина пълна. Вечерята беше приключила. Разговорът беше приключил. Той се обърна и тръгна към кабинета си – неговата крепост, в която аз нямах достъп. Преди да затвори вратата, се обърна и добави с леден тон:
„И престани да изглеждаш като мъченица. Не ти отива. Утре вечер имаме бизнес вечеря с едни инвеститори. Искам да изглеждаш зашеметяващо и да се усмихваш. Разбра ли?“
Вратата се затвори с тихо щракване. Останах сама на огромната маса, заобиколена от лукс и празнота. И точно в този момент телефонът ми извибрира в джоба. Беше съобщение. От Мартин.
„Липсваш ми. Мисля за теб постоянно. Кога ще се видим?“
Сърцето ми прескочи един удар. Това беше моето бягство. Моят грях. Моята единствена глътка въздух в тази златна клетка. Мартин беше пълната противоположност на Огнян. Той беше топъл, внимателен, говореше с мен с часове, интересуваше се от чувствата ми. Той беше… всичко, което Огнян не беше. И беше най-добрият приятел и бизнес партньор на съпруга ми. Предателството ми беше двойно. И знаех, че един ден всичко това ще се срути върху мен. Но в тази студена, празна нощ, мисълта за него беше единственото, което ме топлеше. Написах бърз отговор, криейки екрана на телефона, сякаш Огнян можеше да ме види през дебелата дървена врата.
„Скоро. Ще ти се обадя.“
Изтрих съобщението и се качих в спалнята. Легнах в огромното легло, което споделяхме, но в което отдавна бяхме непознати. Загледах се в тавана и си позволих да заплача. Безшумно, за да не ме чуе никой. Плачех за себе си, за Ани, за брака, който беше мъртъв, и за любовта, която ме караше да се чувствам жива, но която можеше да унищожи всичко.
Глава 3: Сестрински съвети и студентски заеми
На следващия ден оставих Ани в градината с буца в гърлото. Целунах я по челото и ѝ обещах, че ще се опитам да се прибера по-рано, знаейки много добре, че това е поредната лъжа. Бизнес вечерята с Огнян беше задължителна. Вместо да се прибера в празната къща, аз се отправих към другия край на града, към малкия, слънчев апартамент на сестра ми Десислава.
Тя беше моята котва в реалността. Пет години по-млада от мен, Десислава беше всичко, което аз не бях – независима, борбена и ужасно прагматична. Учеше право в университета, последна година, и работеше на половин работен ден в една кантора, за да изплаща студентския си заем и ипотеката на това малко жилище, което беше купила наскоро. Беше взела огромен кредит, но държеше на своето – да има нещо собствено, да не зависи от никого. Често се шегуваше, че нейният апартамент може да се побере в нашата всекидневна, но аз ѝ завиждах. Завиждах ѝ за свободата, за целите, за това, че животът ѝ, макар и труден, беше неин.
Намерих я заровена в учебници и купчини с листове, разхвърляни по масата в кухнята. Миришеше на силно кафе и напрежение преди изпит. Като ме видя, тя веднага заряза всичко и ме прегърна.
„Изглеждаш ужасно, каки. Какво пак е направил онзи?“ – попита тя без заобикалки. Десислава никога не беше харесвала Огнян. Наричаше го „ходещият банкомат с каменно сърце“.
Разказах ѝ всичко. За случката в детската градина, за ледения разговор на вечеря, за предстоящото бизнес събитие, на което трябваше да играя ролята на щастливата съпруга. Пропуснах само една подробност. Пропуснах името на Мартин. Не можех да го изрека на глас пред нея. Чувствах, че ако го направя, предателството ми ще стане още по-реално, още по-мръсно.
Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя стана и ми направи кафе. Подаде ми чашата и седна срещу мен. Погледът ѝ беше сериозен, като на бъдещ адвокат, който оценява казус.
„Лилия, това не може да продължава. Ти се съсипваш. Той те е превърнал в красив аксесоар към успешния си имидж. Ти не си щастлива, а това се отразява и на Ани. Децата усещат всичко.“
„Знам, Деси, знам. Но какво да направя? Да си тръгна? И къде да отида? Нямам работа от години, нямам собствени пари. Той ще ми вземе Ани. Ще наеме най-добрите адвокати и ще ме смачка. Ще ме изкара лоша майка, неморална жена…“ – гласът ми трепереше.
„Точно затова трябва да си подготвена.“ – каза тя и тонът ѝ стана делови. – „Първо, започни да събираш пари. По малко, но редовно. От парите, които ти дава за домакинството, за дрехи. Скрий ги някъде, където няма да ги намери. Второ, започни да документираш всичко. Всяко негово отсъствие, всяко обидно изказване, всяко обещание към Ани, което не е спазил. Записвай дати, часове, свидетели, ако има. В един съдебен процес това може да е безценно.“
Слушах я и ми се завиваше свят. Съдебен процес. Думата звучеше страшно, окончателно.
„И трето, и най-важно“ – продължи тя, като се наведе напред, – „трябва да се консултираш с адвокат. Не просто с някой, а с добър. Аз познавам един човек, работил е с кантората, в която стажувам. Казва се Александър. Невероятен е. Специализира в бракоразводни дела, особено когато има много пари и власт. Просто за една консултация. Да знаеш какви са ти правата, какви са възможните сценарии. Трябва да знаеш с какво се захващаш, преди да направиш и една крачка.“
Идеята да говоря с адвокат ме ужаси. Това означаваше да призная, че бракът ми е свършил. Означаваше да започна война.
„Не знам, Деси… страх ме е.“
„Знам, че те е страх. Но повече трябва да те е страх да останеш в тази ситуация. Да се събуждаш всеки ден нещастна. Да даваш такъв пример на дъщеря си. Мислиш ли, че тя не вижда какво се случва? По-добре да има двама щастливи родители, които живеят разделени, отколкото двама нещастни, които се мразят под един покрив.“ – тя хвана ръката ми. – „Помисли си, како. Не те карам да правиш нищо днес или утре. Но бъди информирана. Бъди подготвена. Дължиш го на себе си. И на Ани.“
Тръгнах си от апартамента ѝ с малко по-изправени рамене. Думите ѝ бяха като спасителен пояс в морето от отчаяние, в което се давех. Тя беше права. Трябваше да спра да бъда жертва. Трябваше да започна да мисля за бъдещето. Докато карах към вкъщи, за да се превърна в блестящата съпруга за вечерята на Огнян, в главата ми вече се въртеше едно име. Александър. Името на адвоката. Името на моето евентуално спасение.
Вечерта се превърна в мъчение. Носех елегантна черна рокля, диамантени обеци (подарък от Огнян за една годишнина, която той дори не помнеше) и замразена усмивка. Слушах разговори за сливания, придобивания и проценти печалба. Стисках ръката на Огнян, когато той ме представяше на важните си гости, и кимах с разбиране, без да чувам и дума. Чувствах се като измамница. Играех роля в пиеса, чийто сценарий не харесвах.
По едно време Огнян ме остави сама и отиде да говори с основния инвеститор. Огледах се и го видях. Мартин. Той стоеше в другия край на залата и говореше с някаква жена. Смееше се. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В неговите очи прочетох същото, което бушуваше и в мен – копнеж, страх, тайна. Той леко ми кимна, почти незабележимо. Аз извърнах поглед, сърцето ми биеше лудо. Стояхме в една и съща стая, на метри един от друг, заобиколени от десетки хора, а се чувствахме по-свързани и същевременно по-разделени от всякога. Той беше част от този свят, света на Огнян, света на парите и сделките. И аз осъзнах с ужасяваща яснота, че моето бягство беше оплетено в същата мрежа, от която се опитвах да избягам. Това не беше просто афера. Това беше бомба със закъснител, поставена в основите на империята на Огнян. И аз държах детонатора.
Глава 4: Пукнатини в основите
Следващите няколко седмици преминаха в странна, напрегната рутина. През деня бях перфектната майка и домакиня, а вечер – блестящият аксесоар на съпруга си. Но под повърхността нещо се беше променило. Думите на Десислава бяха посяли семе на бунт в съзнанието ми. Започнах да наблюдавам, да слушам, да забелязвам неща, които преди подминавах.
Започнах да отделям пари. Всяка седмица скривах по малко в стара кутия за обувки, пъхната най-отзад в гардероба, зад зимните дрехи. Сумата беше смешна на фона на богатството на Огнян, но за мен тя беше символ на независимост. Моя малка тайна, мое малко оръжие.
Започнах и да си водя дневник, точно както ме посъветва сестра ми. Една обикновена тетрадка, скрита под матрака от моята страна на леглото. В нея записвах всичко – датата, на която Огнян обеща на Ани да я заведе в зоопарка, но после отмени в последния момент заради „неотложна среща“. Разговора, в който ми каза, че „нямам мозък за бизнес“ и е по-добре да не се меся в нещата на „големите момчета“. Всяка самотна вечер, всяка пропусната родителска среща, всяка язвителна забележка. Четях написаното и се удивлявах как съм могла да живея така толкова дълго. Хартията не лъжеше. Черно на бяло, животът ми изглеждаше като присъда.
Срещите ми с Мартин станаха по-редки и по-нервни. Крадяхме по един час в обедната почивка в малък хотел в покрайнините на града, където никой не ни познаваше. Но магията беше започнала да се изпарява. Заместваше я страхът. Всеки път, когато бяхме заедно, аз се чувствах разкъсана между страстта, която ме привличаше към него, и растящата вина, която ме задушаваше.
„Трябва да бъдем по-внимателни.“ – каза той по време на една от срещите ни. Лежеше до мен, загледан в тавана, а на лицето му беше изписана тревога. – „Огнян е станал подозрителен напоследък. Задава ми странни въпроси. Гледа ме особено.“
„Какви въпроси?“ – попитах аз, а сърцето ми се сви.
„За финансите на компанията. Иска подробни отчети за проекти, които аз движа. Сякаш ме проверява. Сякаш търси нещо.“
Тази информация ме притесни. Мартин и Огнян бяха изградили компанията си заедно, но Огнян винаги е бил водещата фигура, мозъкът зад големите сделки. Мартин беше по-скоро лицето, човекът, който работеше с клиентите. Винаги са си имали пълно доверие. Или поне така си мислех аз.
„Мислиш ли, че подозира за нас?“
„Не знам. Може би. Или може би е нещо друго. Напоследък е напрегнат. Прави рискови ходове, инвестира в несигурни проекти. Сякаш е притиснат от нещо.“ – Мартин се обърна към мен и ме погледна сериозно. – „Лилия, каквото и да става, искам да знаеш, че аз… аз държа на теб. Наистина.“
Думите му трябваше да ме успокоят, но вместо това ме накараха да се почувствам още по-зле. Той също беше в опасност. Моята афера не застрашаваше само моя живот, но и неговия. Неговата кариера, неговото бъдеще. Всичко беше оплетено в една огромна, лепкава паяжина от лъжи, пари и предателства.
Една вечер, няколко дни по-късно, се случи нещо, което разтърси света ми из основи. Огнян се прибра неочаквано рано. Ани вече спеше, а аз четях книга във всекидневната. Той влезе, носеше куфарчето си, но изглеждаше различно. Беше блед, а по челото му имаше ситна пот. Той не отиде в кабинета си, а седна тежко на дивана срещу мен. Наля си голяма чаша уиски и я изпи на един дъх.
„Имаме проблем.“ – каза той, а гласът му беше дрезгав.
Никога не го бях виждала такъв. Огнян беше скала, човек, който никога не показваше слабост.
„Какъв проблем?“
„Финансов. Голям.“ – той си наля още едно уиски. – „Един от основните ни инвеститори се оттегли. Внезапно. Това предизвика верижна реакция. Банката, от която взехме огромен заем за новия проект, иска допълнителни гаранции. Акциите ни падат. Всичко се срива.“
Слушах го, без да мога да проумея напълно думите му. Империята на Огнян, онази непоклатима крепост, даваше признаци на пропукване.
„Но… как е възможно? Мислех, че всичко е наред.“
Той ме погледна с празни очи. „И аз така мислех. Някой ни саботира. Някой изнася вътрешна информация. И аз мисля, че знам кой е.“
В гърлото ми заседна ледена буца.
„Кой?“ – прошепнах аз, макар че вече знаех отговора. Страхувах се да го чуя.
„Мартин.“ – изсъска Огнян, а в очите му проблесна чиста омраза. – „Моят най-добър приятел. Моят партньор. Забива ми нож в гърба. От месеци го подозирам, че отклонява средства. Дребни суми, но достатъчни, за да го държа под око. Сега съм сигурен. Той е говорил с инвеститорите. Той ги е убедил да се оттеглят. Сигурно иска да срине компанията, за да я купи на безценица после с някой от конкурентите ни.“
Светът около мен се завъртя. Мартин? Не, не беше възможно. Той не би направил такова нещо. Или би? Аз познавах ли го изобщо? Познавах любовника, нежния и внимателен мъж. Но познавах ли бизнесмена?
Огнян стана и започна да крачи из стаята като звяр в клетка.
„Но няма да му позволя. Ще го унищожа. Ще го съсипя. Ще го вкарам в затвора за измама и корпоративен шпионаж. Ще се погрижа никога повече да не работи в този град.“ – той спря и ме погледна втренчено. – „И ти ще ми помогнеш.“
„Аз? Как мога да помогна?“
„Ти си близка със съпругата му, нали? Покрай децата. Искам да се сближиш още повече с нея. Разпитвай я, небрежно. Може да е изпуснал нещо пред нея. Всяка информация е важна.“
Стоях като парализирана. Съпругът ми искаше да шпионирам жената на любовника си, за да съсипе него. Иронията беше толкова жестока, че ми се прииска да се разсмея истерично. Вместо това, аз просто кимнах.
„Добре, Огнян. Ще го направя.“
В тази нощ аз взех окончателното си решение. Трябваше да се свържа с онзи адвокат. Вече не ставаше въпрос само за моя нещастен брак. Ставаше въпрос за оцеляване. Защото войната между Огнян и Мартин беше започнала. А аз бях точно по средата на бойното поле. И имах чувството, че и двамата щяха да стрелят по мен.
Глава 5: Среща с Александър
На следващата сутрин, след като оставих Ани в градината, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва удържах волана. Взех телефона и набрах номера, който Десислава ми беше дала. Гласът на секретарката беше делови и любезен. Обясних, че съм препоръчана от сестра ми и искам консултация с господин Александър. За моя изненада, имаше свободен час още същия следобед.
Кантората на Александър се намираше в стара, аристократична сграда в центъра на града. Всичко в нея излъчваше дискретност и професионализъм – тежки мебели от тъмно дърво, кожени кресла, тишина, нарушавана само от приглушеното чукане по клавиатури. Посрещна ме млада жена, която ме отведе в кабинета му.
Александър не беше такъв, какъвто си го представях. Очаквах по-възрастен, строг мъж, а пред мен стоеше човек на не повече от четиридесет години, с проницателни сиви очи, облечен в безупречен костюм, но без вратовръзка, което му придаваше леко небрежен вид. Той ми стисна ръката и ме покани да седна.
„Десислава ми се обади.“ – започна той с плътен, спокоен глас, който веднага ме предразположи. – „Каза, че имате нужда от съвет. Слушам ви, госпожо. Всичко, което кажете в тази стая, е абсолютно поверително.“
Поех си дълбоко дъх и започнах да говоря. Разказах му всичко. За брака ми с Огнян, за емоционалната дистанция, за финансовата ми зависимост, за контрола, който той упражняваше върху мен. Разказах му за случката в детската градина и за дневника, който си водех. Разказах му за бизнес проблемите на Огнян и за обвиненията му към Мартин. Гледах в ръцете си, докато говорех, не смеех да го погледна в очите. Чувствах се засрамена и уязвима.
Когато стигнах до Мартин, аз се поколебах. Не знаех дали да му кажа за аферата. Това беше моят най-голям грях, моето най-слабо място. Огнян със сигурност щеше да го използва срещу мен в съда.
Александър сякаш прочете мислите ми.
„Госпожо,“ – каза той меко, – „за да ви помогна, трябва да знам цялата истина. Без значение колко е неприятна. Аз не съм тук, за да ви съдя. Аз съм тук, за да защитя вашите интереси и тези на детето ви. Ако има нещо, което съпругът ви може да използва срещу вас, аз трябва да го знам пръв, за да мога да изградя защита.“
Вдигнах поглед и срещнах неговия. В очите му нямаше осъждане, само професионален интерес. Преглътнах и с половин уста му разказах за Мартин. За това, че той е бизнес партньор на Огнян. За тайната ни връзка.
Той слушаше, без да промени изражението на лицето си. Когато свърших, в стаята настана тишина. Той се замисли за момент, барабанейки с пръсти по махагоновото бюро.
„Ситуацията е… сложна.“ – каза той най-накрая. – „Но не е безнадеждна. Нека да разгледаме фактите. Съпругът ви е богат и влиятелен. Той ще използва това. Аферата ви с неговия партньор е най-силното му оръжие срещу вас, особено по отношение на родителските права. Ще се опита да ви изкара неморална, лоша майка, която е застрашила стабилността на семейството.“
Сърцето ми се сви от болка при тези думи.
„Но,“ – продължи той, като се наведе напред, – „ние също имаме оръжия. Дневникът, който водите, е отлично начало. Той доказва модел на емоционално насилие и пренебрежение. Това, че ви контролира финансово, също е във ваша полза. Но ни трябва нещо по-силно. Нещо, което да го накара да седне на масата за преговори и да бъде разумен. Трябва ни нещо, с което да го държим в шах.“
„Какво например?“
„Вие споменахте, че той има финансови проблеми. Че е взел голям заем от банка. Че обвинява партньора си в измама. В такива ситуации, когато хората са притиснати, те често правят грешки. Започват да прикриват следи, да фалшифицират документи, да извършват незаконни операции, за да спасят бизнеса си. Съпругът ви изглежда като човек, който е готов на всичко, за да не загуби.“
Кимнах. Това описваше Огнян перфектно. За него провалът не беше опция.
„Кабинетът му вкъщи. Имате ли достъп до него?“ – попита Александър.
„Да, но той винаги е там, когато е вкъщи. И заключва, когато излиза.“
„Трябва да намерите начин да влезете. Да потърсите документи. Договори за заем, банкови извлечения, имейли, отчети. Всичко, което ви се стори необичайно. Дори и да не го разбирате, снимайте го с телефона си. Всяка малка нередност може да се окаже ключът към вашата свобода. Търсим доказателства за финансови злоупотреби. Ако намерим нещо такова, силата ще бъде във ваши ръце. Той няма да рискува съдебен процес, в който мръсното му бельо ще бъде извадено на показ не само пред съда, но и пред неговите бизнес партньори и банките.“
Идеята да ровя в нещата на Огнян ме изпълни с леден ужас. Ако ме хванеше… не смеех и да си помисля. Но погледът на Александър беше твърд и уверен. Той ми вдъхваше кураж.
„Добре. Ще опитам.“
„Отлично. Междувременно, спрете всякакви контакти с господин Мартин. Веднага. Не му пишете, не му се обаждайте, не се срещайте с него. Вашият телефон може да се следи. Може да имате частен детектив по петите си. От този момент нататък, вие сте само и единствено отдадена майка и съпруга. Не му давайте никакви поводи.“
Това беше най-трудната част. Да прекъсна връзката с единствения човек, който ми даваше утеха. Но знаех, че Александър е прав. Войната беше започнала и аз трябваше да бъда безпогрешна.
„И още нещо.“ – добави той, докато ме изпращаше към вратата. – „Не се страхувайте. Вие сте по-силна, отколкото предполагате. Много жени са били във вашето положение и са се справили. Ще се справите и вие.“
Тръгнах си от кантората му с пулсиращи слепоочия, но за пръв път от месеци имах план. Имах съюзник. Вече не бях сама. Пътят напред беше опасен и плашещ, но в края му просветваше надежда. Надежда за нов живот, далеч от златната клетка. Сега трябваше само да намеря начин да вляза в бърлогата на лъва.
Глава 6: Бърлогата на лъва
Възможността да вляза в кабинета на Огнян се появи по-скоро, отколкото очаквах. Една сутрин, около седмица след срещата ми с Александър, той получи спешно обаждане. Трябваше да замине незабавно за два дни в чужбина за среща с нови потенциални инвеститори. Беше напрегнат и раздразнителен. Събра си багажа набързо, даде ми кратки инструкции за плащането на някакви сметки и излетя от къщата като фурия.
Докато гледах как колата му изчезва зад ъгъла, сърцето ми биеше лудо. Това беше моят шанс. Имах почти четиридесет и осем часа.
Изчаках да оставя Ани в градината. Прибрах се вкъщи и тишината ме оглуши. Къщата се усещаше огромна и празна. Отидох до вратата на кабинета и натиснах дръжката. Заключено. Разбира се. Огнян беше параноичен по отношение на работата си.
Опитах се да мисля логично. Къде би държал резервен ключ? Проверих в купата с ключове до входната врата. Нищо. Проверих в чекмеджето на нощното му шкафче. Само часовници и копчета за ръкавели. Започнах да се паникьосвам. Може би нямаше резервен ключ. Може би съм пропуснала единствения си шанс.
Тогава се сетих. В мазето, в метален шкаф, Огнян държеше всякакви стари неща – документи от университета, спортни трофеи, неща, с които не искаше да се раздели. Веднъж го бях видяла да вади оттам някаква кутия. Слязох в студеното, влажно помещение. Намерих шкафа и започнах да ровя. След десет минути, под купчина стари списания, в малка дървена кутия, го намерих. Малък, сребърен ключ.
С треперещи ръце се качих обратно горе. Пъхнах ключа в ключалката. Превъртя се с тихо, но оглушително за мен щракване. Вратата се отвори.
Влязох вътре и затворих вратата след себе си. Кабинетът на Огнян беше точно като него – подреден, студен и внушаващ респект. Огромно бюро от тъмно дърво, кожени столове, рафтове, пълни с папки, всяка с етикет. Миришеше на скъпа хартия, на одеколона му и на власт.
Не знаех откъде да започна. Чувствах се като крадец. Всеки шум отвън ме караше да подскачам. Започнах от бюрото. Чекмеджетата бяха заключени, с изключение на най-горното. В него имаше само химикалки и канцеларски материали.
Преместих се към шкафовете с папки. Всичко изглеждаше в идеален ред. „Договори“, „Счетоводство“, „Персонал“. Започнах да вадя папките една по една и да ги прелиствам. Повечето неща не ги разбирах. Сухи цифри, юридически термини. Снимах с телефона си няколко страници, които ми се сториха по-интересни – тези с големи суми и много подписи.
Мина почти час. Не бях намерила нищо уличаващо. Започвах да се отчайвам. Може би Александър грешеше. Може би Огнян беше прекалено умен, за да оставя следи.
Тъкмо се канех да се откажа, когато погледът ми попадна на нещо необичайно. Една от картините на стената, абстрактно платно в тъмни цветове, изглеждаше леко килната на една страна. Отидох да я поправя и тогава забелязах. Зад нея имаше вграден в стената сейф.
Сърцето ми спря. Това беше. Ако имаше нещо скрито, то беше там. Но как да го отворя? Беше с дигитална ключалка, изискваща код. Започнах да мисля. Какъв би могъл да бъде кодът? Рождената му дата? Прекалено очевидно. Рождената дата на Ани? Опитах. Грешка. Нашата годишнина? Опитах и нея. Пак грешка. След третия грешен опит клавиатурата блокира за пет минути.
Седнах на стола му, опитвайки се да вляза в главата му. Огнян не беше сантиментален. Кодът нямаше да е свързан с емоции. Щеше да е нещо практично, нещо, което само той знае. Нещо, свързано с неговия успех.
Тогава си спомних. Датата, на която беше основал компанията си с Мартин. Той винаги говореше за този ден като за рождената дата на неговата империя. Намерих документа за регистрация на фирмата в една от папките. Шест цифри.
Изчаках клавиатурата да се отключи. С треперещи пръсти въведох датата. Зелена светлина. Тихо изщракване. Вратата на сейфа се открехна.
Вътре нямаше пари или бижута. Имаше само няколко папки и един лаптоп. Грабнах първата папка. Етикетът ѝ беше празен. Отворих я. Вътре имаше документи, които изглеждаха съвсем различно от официалните. Бяха за офшорна компания, регистрирана на име, което не познавах. Имаше банкови извлечения, показващи преводи на огромни суми от сметките на основната фирма към тази офшорна сметка. Имаше и договор. Договор между тази офшорна компания и един от конкурентите на Огнян. В него се говореше за „консултантски услуги“, но сумите бяха астрономически.
Не бях икономист, но разбрах. Това беше схема за източване на пари. Огнян не просто е обвинявал Мартин. Той самият е правил същото, но в много по-голям мащаб. Може би дори е натопил Мартин, за да отклони вниманието от себе си.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах телефона. Започнах да снимам. Страница по страница. Всеки документ, всяко извлечение, всеки подпис. После отворих лаптопа. Не беше защитен с парола. На десктопа имаше няколко файла. Единият беше озаглавен „План Б“. Отворих го. Беше подробен план за обявяване на фалит на компанията, прехвърляне на активите към друга, новосъздадена фирма, и оставяне на инвеститорите и банката с празни ръце. Всичко беше описано стъпка по стъпка. Хладнокръвно и безмилостно.
Това беше повече, отколкото се надявахме. Това не беше просто лост за преговори при развод. Това беше доказателство за мащабна финансова измама. Това можеше да вкара Огнян в затвора за години.
Снимах всичко. Прибрах папките и лаптопа обратно в сейфа. Затворих го, наместих картината и подредих всичко в кабинета така, както беше. Изтрих снимките от телефона си, след като ги прехвърлих на защитен имейл, който си бях създала специално за целта. Заключих вратата и върнах ключа в кутията в мазето.
Когато седнах на дивана във всекидневната, цялата треперех. Вече не от страх. От сила. Бърлогата на лъва беше разкрила тайните си. И аз държах съдбата му в ръцете си. Играта се беше променила. Вече не бях жертва. Бях ловец.
Глава 7: Предателството има много лица
След като изпратих зашифрования имейл на Александър с копие от документите, се почувствах едновременно овластена и ужасена. Сега трябваше да чакам. Чакането беше най-трудно. Всеки път, когато телефонът ми звънеше, подскачах. Живеех в постоянно напрежение, очаквайки или обаждане от адвоката ми, или внезапното завръщане на Огнян.
В същото време трябваше да спазвам инструкциите на Александър – да прекъсна всякакъв контакт с Мартин. Това се оказа по-болезнено, отколкото предполагах. Телефонът ми беше тих. Нямаше ги неговите съобщения, които да озаряват деня ми. Нямаше го очакването за тайна среща. Празнотата, която той беше запълвал, сега зееше още по-дълбока. Започнах да се питам дали всичко това си е струвало. Дали наистина съм го обичала, или той е бил просто бягство от реалността.
Един ден, докато пазарувах в един супермаркет, далеч от нашия квартал, я видях. Жената на Мартин, Даниела. Буташе количка, а до нея вървеше малкият им син. Тя изглеждаше уморена, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя, тя се поколеба за момент, след което тръгна решително към мен.
„Лилия, трябва да говоря с теб.“ – каза тя, а гласът ѝ беше напрегнат.
„Даниела, здравей. Как си?“ – опитах се да прозвуча нормално.
„Не съм добре.“ – отсече тя. – „Мартин не е добре. Огнян го съсипва. Обвинява го в неща, които не е направил. Замразил е дяловете му в компанията, завел е иск срещу него. Говори с всичките ни познати, разпространява слухове… Опитва се да го унищожи.“
Тя ме гледаше с отчаяние в очите, сякаш очакваше помощ от мен. Аз, жената, която спеше с мъжа ѝ. Вината ме заля като мръсна вълна.
„Аз… много съжалявам. Не знаех, че е толкова сериозно.“ – измънках аз.
„Ти си единствената, която може да говори с Огнян. Ти си му съпруга. Моля те, Лилия. Опитай се да го вразумиш. Мартин не е такъв човек. Той никога не би предал най-добрия си приятел.“
Тя не знаеше колко греши. Мартин вече беше предал Огнян, по начин, който тя дори не можеше да си представи. И аз бях негов съучастник.
„Ще видя какво мога да направя.“ – излъгах аз, искайки просто този разговор да приключи.
Тръгнах си от магазина със свито сърце. Лицето на Даниела ме преследваше. Тя беше невинна жертва в цялата тази история. Както и синът ѝ. Както и моята Ани. Нашата егоистична афера беше започнала да руши животите на всички около нас.
По-късно същия ден получих обаждане от непознат номер. Беше Мартин. Гласът му звучеше отчаяно.
„Лилия, защо не ми отговаряш? Трябва да се видим. Трябва да поговорим.“
„Не мога, Мартин. Не е безопасно.“
„Нищо вече не е безопасно! Огнян е полудял! Иска да ме вкара в затвора! Разпространява лъжи, заплашва ме…“
„Какви лъжи?“ – попитах аз, макар че вече знаех отговора на Огнян.
„Че съм отклонявал средства. Че съм саботирал фирмата. Да, признавам, направих няколко грешки. Взех малка сума от фирмената сметка, за да покрия един личен дълг, но щях да я върна! Кълна се! А той го използва, за да ме изкара крадец и предател.“
Думите му ме смразиха. Значи все пак е имало нещо. Не е било само в главата на Огнян.
„Ти… ти си взимал пари от фирмата?“
„Беше само веднъж! Бях притиснат! Но той сега използва това, за да ме обвини за всичко, за всички негови провали! А истината е, че той е този, който рискува всичко с безумните си инвестиции! Той е този, който е задлъжнял до уши! Аз просто съм изкупителната жертва!“
Слушах го и усещах как последната частица романтична илюзия, която имах за него, се изпарява. Той не беше рицарят на бял кон, който щеше да ме спаси. Той беше просто още един играч в тази мръсна игра, също толкова опетнен, колкото и Огнян. Просто по-слабият.
„Трябва да ми помогнеш, Лилия.“ – почти изплака той. – „Ти знаеш какъв е той. Можеш да намериш нещо, с което да го спрем. Някакво доказателство…“
Искаше от мен същото, което искаше и Огнян. Да бъда шпионин. Да избера страна. Но аз вече бях избрала. Бях избрала моята страна. И страната на Ани.
„Съжалявам, Мартин. Не мога да се замесвам.“ – казах аз с леден тон, който изненада и самата мен.
„Как така не можеш? След всичко, което беше между нас? Нали се обичахме?“
„Не знам какво е било между нас, Мартин. Но свърши. Остави ме на мира.“
Затворих телефона, преди да успее да каже каквото и да било. Ръцете ми трепереха. Сърцето ме болеше. Но знаех, че съм постъпила правилно. Бях прекъснала последната нишка, която ме свързваше със стария ми живот.
В този момент осъзнах една жестока истина. Предателството имаше много лица. Огнян ме беше предал с безразличието си. Аз го бях предала с Мартин. Мартин беше предал и Огнян, и жена си, а накрая беше готов да предаде и мен, за да се спаси. Всички бяхме затънали в кал до шия. И единственият начин да се измъкна, беше да оставя всички тях да потънат.
Огнян се прибра на следващия ден. Беше в приповдигнато настроение. Срещата е минала добре. Новите инвеститори са проявили интерес.
„Скоро всичко ще се оправи.“ – каза той на вечеря. – „И ще се отърва от онзи плъх Мартин веднъж завинаги. Между другото, говори ли с жена му?“
Погледнах го право в очите.
„Да. Говорих.“ – отговорих аз. – „Тя е съсипана. Вярва, че мъжът ѝ е невинен.“
Той се изсмя. „Жените. Винаги са толкова наивни.“
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Александър. Само една дума.
„Действаме.“
Глава 8: Началото на края
Думата „Действаме“ отекна в съзнанието ми като изстрел. Следващите дни преминаха като в мъгла. Александър пое контрола. Първата стъпка беше да се подаде молба за развод от мое име, заедно с искане за временни мерки – определяне на местоживеенето на Ани при мен и искане за значителна издръжка. Това беше стандартна процедура, но знаехме, че ще предизвика реакцията на Огнян.
И тя не закъсня. Два дни по-късно, привечер, докато слагах Ани да спи, на вратата се позвъни. Беше призовкар. Връчи ми дебел плик. Вътре бяха документите от адвокатите на Огнян. Той не просто отговаряше на моя иск. Той контраатакуваше. Искаше пълни родителски права, обвинявайки ме в „неморално поведение, застрашаващо правилното развитие на детето“. Към документите беше прикрепен доклад от частен детектив. Със снимки. Снимки на мен и Мартин, влизащи в онзи хотел. С дати, с часове.
Въпреки че го очаквах, гледката ме удари като физически удар. Черно на бяло, грехът ми беше документиран, номериран и подготвен за използване като оръжие. Почувствах как краката ми се подкосяват. Той знаеше. През цялото време е знаел и просто е чакал подходящия момент, за да използва информацията.
Обадих се на Александър, гласът ми трепереше от паника.
„Спокойно, Лилия.“ – каза той с обичайното си хладнокръвие. – „Това беше очаквано. Това е неговият коз. Сега е наш ред да изиграем нашия.“
На следващия ден се състоя среща между адвокатите. Аз не присъствах, но Александър ми се обади веднага след това.
„Както и предполагах, бяха изключително арогантни.“ – започна той. – „Предложиха ти мизерно споразумение. Да се откажеш от всякакви имуществени претенции и да се съгласиш на режим на виждане с Ани два пъти в месеца, под надзор. В замяна на това, те нямало да представят снимките в съда и да те „унижават публично“.“
„Това е изнудване!“ – извиках аз.
„Точно така. Но те все още не знаят какво държим ние. Казах им, че предложението е абсурдно и че ако искат война, ще я получат. Казах им, че имаме доказателства за неща, които могат да направят един бракоразводен процес да изглежда като детска игра. Дадох им да се разберат, че ако тръгнат по този път, клиентът им рискува не само родителските си права, но и свободата си.“
„Как реагираха?“
„Бяха изненадани. Адвокатът му е опитна акула, веднага усети, че не блъфирам. Поиска 24 часа, за да обсъди нещата с клиента си.“
Последваха най-дългите 24 часа в живота ми. Огнян не се прибра. Не отговаряше на обажданията ми. Къщата беше призрачно тиха. Не знаех какво да очаквам. Дали щеше да се върне с бяс, готов да ме унищожи, или щеше да се огъне.
На следващата вечер, точно когато си мислех, че няма да издържа повече на напрежението, той се прибра. Изглеждаше като човек, който е остарял с десет години за един ден. Беше блед, с хлътнали очи. Не ме погледна. Отиде до бара и си наля уиски.
„Ти.“ – каза той тихо, без да се обръща. Гласът му беше кух, лишен от обичайната му арогантност. – „Ти си ровила в кабинета ми. Как си влязла?“
Не отговорих. Просто го гледах.
Той се обърна рязко към мен. В очите му нямаше гняв. Имаше нещо по-лошо. Страх. За пръв път виждах Огнян да се страхува.
„Какво искаш, Лилия?“ – попита той. – „Пари? Колко? Кажи сума.“
„Не става въпрос за пари, Огнян.“ – казах аз, учудена от собственото си спокойствие. – „Става въпрос за свободата ми. И за Ани. Искам развод. Цивилизован развод. Искам справедливо споразумение, което да ми осигури финансова независимост, за да мога да отгледам дъщеря си. Искам споделено родителство. Петдесет на петдесет. Без надзор, без унижения.“
Той се изсмя горчиво. „След като си спала с най-добрия ми приятел? Ти нямаш право да искаш нищо!“
„А ти? Ти имаш ли право? След като си източвал собствената си компания? След като си подготвял фалит, за да измамиш инвеститорите и банките? След като си натопил партньора си, за да прикриеш собствените си престъпления?“ – изрекох думите бавно и отчетливо.
Лицето му пребледня още повече. Той ме гледаше така, сякаш ме вижда за пръв път. Сякаш пред него не стоеше жената, която беше свикнал да подценява, а напълно непознат и опасен противник.
„Адвокатът ми те съветва да не подписвам нищо.“ – каза той, по-скоро на себе си, отколкото на мен. – „Казва, че можем да те смачкаме в съда.“
„Може би. Но на каква цена? Да, вие ще извадите моите снимки. А аз ще извадя твоите документи. Пред съда, пред данъчните, пред прокуратурата. Пред новите ти инвеститори. Помисли си, Огнян. Ти може и да спечелиш битката за Ани, макар че се съмнявам. Но ще загубиш войната. Ще загубиш всичко, за което си работил. Империята ти ще се срине. И ще го направиш от затвора. Това ли искаш?“
Той стоеше безмълвен, стиснал чашата в ръката си. Виждах как в главата му се въртят колелата. Как пресмята рисковете, както би пресметнал всяка бизнес сделка. Виждах го как претегля егото си срещу свободата си.
Накрая, той въздъхна. Беше звук на пълно поражение.
„Добре.“ – прошепна той. – „Добре. Ще кажа на адвоката ми да подготви споразумение. Такова, каквото искаш.“
Той остави чашата на бара и се качи горе. Чух как вратата на стаята за гости се затваря. Не на нашата спалня. На стаята за гости.
Това беше началото на края. Войната не беше свършила, но най-голямата битка беше спечелена. И аз я бях спечелила не с викове и сълзи, а с хладнокръвие и информация. Бях използвала неговите собствени оръжия срещу него. И в този момент, макар и изтощена, се почувствах по-силна от всякога.
Глава 9: Странични жертви
Процесът по финализиране на споразумението за развод се проточи няколко седмици. Бяха седмици на ледено мълчание вкъщи и напрегнати преговори между адвокатите. Огнян беше принуден да направи огромни отстъпки. Съгласи се да ми прехвърли значителна сума пари, достатъчна да си купя собствено жилище и да живея комфортно, без да се притеснявам за бъдещето. Къщата щеше да бъде продадена, а парите – разделени. Най-важното – получих споделено попечителство над Ани. Без никакви унизителни условия.
В замяна на това, аз трябваше да подпиша споразумение за конфиденциалност. Трябваше да мълча завинаги за това, което бях открила в сейфа му. Копията от документите бяха предадени на Александър и щяха да се съхраняват от него като „застраховка“. Ако Огнян някога нарушеше споразумението, те щяха да видят бял свят. Беше патова ситуация, в която и двамата губехме по нещо, но и печелехме най-важното – край на войната.
Докато моят живот бавно започваше да се подрежда, този на Мартин се разпадаше с главоломна скорост. Огнян беше оттеглил съдебния иск срещу него – това беше част от нашето негласно споразумение. Не можеше да рискува съдебен процес, в който Мартин, притиснат до стената, можеше да започне да говори за неща, които Огнян не искаше да се чуват. Но оттеглянето на иска беше просто формалност. Щетите вече бяха нанесени.
Огнян го беше изхвърлил от компанията, изкупувайки дяловете му на безценица. Репутацията на Мартин в бизнес средите беше срината. Никой не искаше да работи с човек, за когото се говореше, че е предал партньора си. Той се оказа в пълна изолация, без работа, без доходи, с огромни дългове от адвокатски хонорари.
Един ден го срещнах случайно на улицата. Беше отслабнал, с небръснато лице и празен поглед. Когато ме видя, на лицето му се изписа смесица от гняв и болка.
„Ти.“ – каза той с дрезгав глас. – „Ти си се спасила, нали? Сключила си сделка с дявола. А мен ме остави да изгоря.“
„Нямах избор, Мартин.“
„Винаги има избор!“ – почти изкрещя той. – „Можеше да ми помогнеш! Можехме да го съсипем заедно!“
„И какво после? Да заживеем щастливо върху руините? Ти излъга и мен, Мартин. Използва ме, точно както и той ме използваше. Вие двамата сте еднакви. Просто той е по-добрият играч.“
Обърнах се и си тръгнах, без да поглеждам назад. Нямах повече какво да му кажа. Той беше странична жертва на моята война за свобода. Болеше ме за него, но болката беше притъпена, като спомен за нещо, което се е случило много отдавна, на друг човек.
По-големият удар обаче дойде от сестра ми. Когато разводът приключи и аз ѝ разказах цялата истина, включително и за Мартин, тя ме погледна с разочарование, което ме прободе по-дълбоко от всеки гневен поглед на Огнян.
„Значи през цялото време, докато аз те съветвах как да се бориш за правата си като жертва, ти всъщност си била…“ – тя не довърши. Не се налагаше.
„Не е толкова просто, Деси.“
„Никога не е просто, нали? Како, аз ти вярвах. Аз те защитавах пред всички. А ти си ме лъгала. Използвала си съветите ми, за да се измъкнеш от каша, която сама си забъркала.“
„Аз бях нещастна! Той ме третираше като вещ!“
„И това ти дава право да спиш с най-добрия му приятел? Има и други начини. Можеше да си тръгнеш много по-рано. Можеше да се бориш честно. Но ти избра по-лесния, по-мръсния път. И си повлякла толкова много хора надолу със себе си.“
Думите ѝ бяха жестоки, но справедливи. Тя, моята опора, моят морален компас, сега ме гледаше като на непозната. Разривът между нас беше огромен. Трябваше да мине много време, преди тя да може отново да ме погледне по същия начин. Нейното осъждане беше може би най-високата цена, която платих.
Скоро след това си намерих апартамент. Беше по-малък, но светъл и уютен. Намирах се в тих квартал, близо до хубав парк. С Ани прекарахме седмици в разопаковане на кашони и подреждане на новия ни дом. За пръв път от години се чувствах спокойна.
Един следобед, докато подреждах книги в библиотеката, Ани дойде при мен и ме прегърна.
„Мамо, харесва ми тук.“ – каза тя.
„И на мен, слънчице. И на мен.“
„Тук никога ли няма да си тъжна?“ – попита ме тя с онзи обезоръжаващ детски поглед.
Клекнах пред нея и я погледнах в очите.
„Понякога може и да съм тъжна, миличка. Всички хора са тъжни понякога. Но тук никога повече няма да бъда нещастна. Обещавам ти.“
Тя се усмихна и това беше всичко, от което имах нужда. Знаех, че съм взела правилното решение. Цената беше висока, имаше ранени и странични жертви. Но в края на деня, аз бях спасила най-важното – себе си и нея. Бяхме свободни.
Глава 10: Ново начало, стари сенки
Минаха шест месеца. Животът ни с Ани влезе в нов, спокоен ритъм. Апартаментът ни се превърна в истински дом – изпълнен със смях, с мирис на домашно приготвени сладкиши и с разхвърляни навсякъде играчки. Всяка сутрин водех Ани на градина, а след това имах време за себе си. Записах се на курс по графичен дизайн – стара моя мечта, която бях изоставила след сватбата. Чувствах се като човек, който се учи да ходи отново след дълго боледуване. Всяка малка стъпка към независимостта ми носеше огромно удовлетворение.
Отношенията ми с Огнян бяха сведени до стриктно делови. Виждахме се за кратко, когато той идваше да вземе Ани за уикенда или я връщаше. Разменяхме си по няколко думи за нейното здраве или за предстоящи събития в градината. Той изглеждаше променен – по-слаб, по-уморен, с посивели коси по слепоочията. Бизнесът му беше оцелял, но ударите, които беше понесъл, бяха оставили своя отпечатък. Понякога улавях в погледа му странна смесица от омраза и… уважение. Сякаш не можеше да ми прости за това, което бях направила, но в същото време се възхищаваше на силата, която бях проявила.
С Десислава бавно започнахме да възстановяваме връзката си. Тя завърши университета с отличие и започна работа като младши адвокат в голяма кантора. Виждаше, че съм щастлива, че се грижа добре за Ани, че градя нов живот. Разочарованието в очите ѝ постепенно беше заменено от предишната сестринска обич, макар и белязана от случилото се.
Един ден, докато се разхождахме с нея в парка, тя ми каза:
„Знаеш ли, како, дълго мислих за всичко. И разбрах, че може би не съм била съвсем права да те съдя толкова строго. Да, направи грешки. Но той те доведе до това. Ти просто намери начин да оцелееш в средата, в която те беше поставил.“
Думите ѝ бяха като балсам за душата ми.
„Благодаря ти, Деси. Това означава много за мен.“
Всичко изглеждаше, че си идва на мястото. Мислех си, че най-накрая съм затворила страницата със стария си живот. Но миналото имаше свой собствен начин да напомня за себе си.
Една вечер получих обаждане от непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но накрая го направих.
„Ало?“
„Лилия? Аз съм, Даниела.“
Гласът на жената на Мартин. Сърцето ми подскочи. Не я бях виждала от онази среща в супермаркета.
„Даниела? Как си? Какво има?“
„Не съм добре.“ – гласът ѝ трепереше. – „Мартин… той изчезна.“
„Как така изчезна?“
„Няма го от три дни. Телефонът му е изключен. Никой от приятелите му не го е виждал. Оставил е бележка. Пише само, че съжалява за всичко и че не може повече така.“ – тя се разрида. – „Полицията го търси, но… аз се страхувам от най-лошото. Той беше в ужасна депресия. Говореше, че животът му е свършен.“
Слушах я и усещах как ме обзема леден студ.
„Искам да те попитам нещо, Лилия. И искам да ми кажеш истината.“ – продължи тя през сълзи. – „Вярно ли е това, което Огнян говореше? Че Мартин е имал връзка… с теб?“
Въпросът увисна във въздуха. Можех да излъжа. Можех да отрека всичко и да затворя телефона. Но чувайки болката в гласа ѝ, знаех, че ѝ дължа истината. Тя беше единствената напълно невинна в тази история.
„Да, Даниела.“ – прошепнах аз. – „Вярно е. И съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш.“
От другата страна на линията се чу задавен стон. После тишина.
„Значи всичко е било лъжа.“ – каза тя с кух глас. – „Целият ми живот…“
Тя затвори. Останах с телефона в ръка, вцепенена. Призракът на моето предателство се беше върнал, за да ме преследва. Мисълта, че Мартин може да е посегнал на себе си заради кашата, в която и аз го бях въвлякла, беше непоносима. Вината, която мислех, че съм погребала, се надигна с нова, ужасяваща сила.
Разбрах, че бягството никога не е пълно. Можеш да смениш къщата, града, начина си на живот. Но не можеш да избягаш от сенките, които сам си създал. Моето ново начало беше построено върху руините на живота на други хора. И сега трябваше да се науча да живея с това. Да живея със знанието, че свободата ми има цена, която може би някой друг е платил с живота си. Погледнах към спящата Ани в леглото ѝ. Прегърнах я и се заклех, че ще направя всичко възможно нейният живот да бъде различен. Че ще я науча на честност, на достойнство и на това, че всяко наше действие има последствия. Това беше единственият начин да изкупя греховете си. Това беше моето ново, истинско начало.