Бях на шестчасов полет, заклещен между стъклото на илюминатора, по което се стичаха невидими капчици конденз, и хъркащия до мен мъж с вид на уморен счетоводител. Въздухът в кабината беше застоял, просмукан от миризмата на самолетно кафе и лека, почти недоловима нотка на тревожност. Моята собствена тревога обаче беше съвсем осезаема. Тя пулсираше в слепоочията ми в ритъма на двигателите, стягаше гърдите ми като железен обръч. Летях към среща, която можеше да спаси всичко, което бях градил през последните двадесет години, или да го срине до основи. Петър, моят основен конкурент, беше надушил кръв и кръжеше като акула, готов да погълне империята ми. Всеки документ в куфарчето ми, всяка цифра в главата ми, беше оръжие в тази битка.
Имах нужда от сън. Поне час, за да проясня съзнанието си преди кацане. Без да се замислям, натиснах бутона и рязко наклоних седалката си назад.
— Не мога да дишам!
Гласът зад мен беше тънък, но пронизителен, пълен с паника. Прокънтя в ушите ми като аларма, разкъсвайки крехката паяжина на концентрацията ми. Обзе ме вълна от ирационален гняв. Гневът на човек, чийто свят се разпада и няма никакво търпение за дребните драми на останалите. Без дори да се обърна, изстрелях думите, остри и студени като парченца лед.
— Тогава лети първа класа!
Последва тишина. Не просто мълчание, а плътна, тежка тишина, която сякаш погълна целия шум в кабината. Жената не каза нищо повече. Не се оплака, не повика стюардеса. Просто замлъкна. За миг усетих убождане на съвест, но бързо го смачках. Всеки се бори за своето малко пространство, за своя къс въздух. Аз се борях за целия си живот.
Остатъкът от полета беше мъчителен. Не успях да заспя. Цифрите и клаузите от договорите танцуваха пред очите ми, смесвайки се с лицето на Петър – самодоволно, хищно. Когато колелата на самолета най-после докоснаха пистата, усетих моментно облекчение, последвано от нова, още по-силна вълна на напрежение. Битката тепърва предстоеше.
Докато пътниците се суетяха, сваляйки багажа си от отделенията над главите, аз останах на мястото си, изчаквайки тълпата да се разреди. Исках да сляза последен, да събера мислите си. Когато почти всички бяха напуснали, една от стюардесите се приближи до мен. Беше млада, с внимателни, сериозни очи.
— Господине — каза тя тихо, но твърдо, сякаш претегляше всяка дума. — Има нещо, което може би трябва да проверите.
Тонът ѝ ме накара да настръхна. Не беше обичайната любезност. В него имаше нещо друго. Съчувствие? Предпазливост? Тя протегна ръка. В дланта ѝ лежеше малък, сгънат на две лист. Поех го машинално. Беше снимка, разпечатана на лъскава хартия. Разгънах я.
Замръзнах.
Беше ехографска снимка. Малко, неясно очертание на нероден живот, плаващ в своя микрокосмос. Сърцето ми спря за миг, после заби лудо, болезнено. Пръстите ми трепереха, докато обръщах снимката. На гърба, с прилежен женски почерк, бяха изписани няколко думи.
„Бебето на Михаела и Даниел.“
Даниел. Моят син.
Светът под краката ми се разтвори. Шумът на летището изчезна, двигателите на самолета заглъхнаха. Останах само аз, тази снимка и оглушителната тишина на едно невъзможно разкритие. Жената зад мен. Бременната жена, на която бях казал да лети в първа класа.
Беше Михаела.
Глава 2: Разкритието
Изскочих от самолета като попарен. Втурнах се през ръкава, блъскайки се в хората, без да казвам „извинете“. Очите ми шареха трескаво из тълпата, която се точеше към паспортен контрол. Търсех я. Търсех лице, което никога не бях виждал, но което вече мразех с цялото си същество. Михаела. Коя беше тя? Какво беше направила на сина ми?
Но нея я нямаше. Сякаш се беше изпарила във въздуха. Сигурно беше сред първите, които бяха напуснали, бързайки да се отдалечи от грубияна, който я беше задушавал със седалката си. От мен.
Стигнах до празна пейка в чакалнята и се свлякох на нея. Ръцете ми все още трепереха. Взирах се в снимката. Малкото същество в нея вече не беше просто неясно петно. Беше внуче. Моето внуче. Дете на моя Даниел, студентът, момчето, за което вярвах, че знам всичко. Момчето, което очевидно водеше живот, за който нямах и най-малка представа.
Извадих телефона. Пръстите ми едва намираха правилните икони. Набрах номера на Даниел. Той вдигна след второто позвъняване.
— Татко? Как мина полетът? Успя ли да…
— Коя е Михаела? — прекъснах го аз, гласът ми беше дрезгав, неузнаваем.
От другата страна на линията настана мълчание. Същото онова плътно мълчание от самолета. Можех да чуя как Даниел диша – бързо, накъсано.
— Не знам за какво говориш — излъга той. Но в гласа му нямаше увереност, само страх.
— Не ме прави на глупак, Даниел! — изкрещях аз, без да ме е грижа за хората, които ме гледаха стреснато. — Бях на един полет с нея! С бременната ти приятелка! Видях снимката!
Отново мълчание. По-дълго този път. После той прошепна:
— Трябва да затварям. Имам лекции. Ще говорим по-късно.
— Даниел, не смей…
Но той вече беше затворил.
Останах така, с телефон в ръка, вцепенен. Лекции. Как смееше да ми говори за лекции? Светът ми се преобръщаше, а той отиваше на лекции. Изведнъж ме връхлетя спомен. Преди няколко месеца Даниел ме помоли да стана поръчител по ипотечен кредит. Малък апартамент, каза той. Време е да се отделя, да съм самостоятелен. Да се науча на отговорност. Аз бях толкова горд. Синът ми, моят наследник, най-сетне проявяваше зрялост. Разбира се, че подписах. Дадох му и първоначалната вноска като подарък. А той… той е купил любовно гнездо. За себе си и за тази… Михаела. За тяхното дете. Зад гърба ми. С моите пари.
Предателството ме удари с физическа сила, изкарвайки въздуха от дробовете ми. По-силно от всеки удар, който Петър можеше да ми нанесе в бизнеса. Защото това идваше отвътре. От моята собствена кръв.
Внезапно осъзнах, че все още не съм се обадил на Искра, съпругата ми. Какво щях да ѝ кажа? „Скъпа, имам новина. Ще ставаме баба и дядо. Детето е от жена, за която никога не сме чували, а синът ни е лъжец.“ Картината на нейния перфектно подреден свят, който тя с такова усърдие поддържаше – с благотворителните вечери, с дизайнерските дрехи, с безупречната фасада на щастливо семейство – щеше да се пръсне на милиони парчета.
Погледнах часовника. Срещата с адвокатите беше след два часа. Срещата, от която зависеше всичко. Как щях да се боря за компанията си, когато собственото ми семейство беше в руини? Усетих как арогантността ми от самолета се топи, заменена от леден, сковаващ страх. Бях сам. Напълно сам, в един стерилен летищен терминал, държейки в ръце доказателството за един живот, който се беше случвал тайно, паралелно на моя, и който сега заплашваше да погълне всичко.
Глава 3: Буря у дома
Прибрах се късно вечерта. Къщата беше тиха, но светлините в хола светеха. Искра ме чакаше. Седеше на перленобелия диван, облечена в копринен халат, който струваше повече от месечната заплата на средностатистическия човек. В ръката си държеше чаша с вино. Изглеждаше като картина от луксозно списание, но очите ѝ бяха напрегнати.
— Как мина? — попита тя, без да става. Гласът ѝ беше спокоен, почти безразличен, но аз познавах тази фасада. Това беше нейната броня.
— Отложихме. Ще продължим утре — излъгах. Истината беше, че срещата беше катастрофа. Бях разсеян, обърках две важни клаузи и адвокатът на Петър се нахвърли върху грешката ми като хиена. Моята адвокатка, Силвия, трябваше да положи неимоверни усилия, за да овладее щетите.
— Изглеждаш ужасно, Александър.
Приближих се до бара и си налях уиски. Голямо. Ледът изтрака в чашата.
— Дълъг ден. Дълъг полет.
Тя отпи от виното си, наблюдавайки ме над ръба на чашата.
— Нещо друго има. Усещам го. От седмици си като опъната струна. Това с Петър ли е? Толкова ли е зле?
Пресуших половината чаша на един дъх. Огненият вкус на алкохола не помогна. Исках да ѝ изкрещя всичко – за Даниел, за Михаела, за бебето. Исках да споделя този непоносим товар. Но като погледнах нейното спокойно, сякаш недокоснато от реалността лице, думите заседнаха в гърлото ми. Тя нямаше да разбере. Щеше да изпадне в истерия, щеше да обвини мен, щеше да превърне кризата в социална драма.
— Просто бизнес, Искра. Ще се оправя. Винаги се оправям.
Тя остави чашата си на масичката. Звънът на кристала по стъклото беше единственият звук в стаята.
— Винаги? — повтори тя тихо, с нотка на сарказъм. — Знаеш ли, уморих се от тази твоя самоувереност, Александър. Уморих се да живея в неведение, докато ти водиш своите битки и се прибираш у дома като ранен звяр, очаквайки от мен да лекувам раните ти, без дори да знам от какво са причинени.
Извърнах се към нея, изненадан от неочакваната атака.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че знам, че нещата не са наред. Виждам сметките. Виждам как продаваш акции. Мислиш ме за глупачка, която се интересува само от нови обувки ли? Тази къща, тези дрехи, целият този живот… всичко може да изчезне. И ти дори не ми казваш!
Напрежението в стаята се сгъсти. Това не беше просто разговор за бизнес. Беше нещо повече.
— Защитавам те, Искра! Няма нужда да се товариш с тези неща!
— Не, ти не ме защитаваш! Ти ме изолираш! — Гласът ѝ се повиши, спокойствието ѝ се пропука. — И докато ти ме изолираш, аз също трябваше да взема мерки. Трябваше да се защитя сама.
Сърцето ми пропусна удар.
— Какви мерки?
Тя вдиша дълбоко, сякаш се готвеше за скок в ледена вода.
— Взех заем. Голям. На мое име. Прехвърлих парите в сметка, до която нямаш достъп. За всеки случай. Ако… ако най-лошото се случи. Трябваше да имам нещо, с което да започна отначало.
Гледах я невярващо. Искра, моята съпруга, жената, която споделяше леглото ми, беше действала зад гърба ми. Беше изградила свой собствен спасителен план, допускайки, че моят кораб ще потъне и ще я оставя да се удави. Още едно предателство. В един ден.
— Ти… ти си взела заем? Без да ми кажеш?
— А ти каза ли ми, че си заложил вилата на морето, за да покриеш оперативни разходи? — отвърна тя с леден глас.
Бях разкрит. Зашеметен. Двамата стояхме в този огромен, луксозен хол, двама непознати, които от години са водели тайни финансови войни един срещу друг. Фасадата на перфектното семейство се срина с трясък, разкривайки прогнилата основа от недоверие и тайни.
Не казах нищо повече. Просто се обърнах и излязох от стаята, оставяйки я сама с нейната чаша вино и нейния таен заем. Качих се в кабинета си и заключих вратата. Бурята вече не беше само в бизнеса ми. Тя беше в дома ми. Беше навсякъде. И в центъра ѝ бях аз, потъващ все по-дълбоко.
Глава 4: Сблъсъкът
На следващия ден не отидох в офиса. Отмених всички срещи, включително и тази с адвокатите. Имаше само едно нещо, което трябваше да направя. Да се изправя срещу сина си.
Знаех адреса на апартамента му. Намерих го лесно – нова, спретната кооперация в квартал, който се опитваше да бъде модерен. Качих се до третия етаж и застанах пред вратата. Сърцето ми биеше в гърлото. Какво щях да им кажа? Какво щях да направя? Нямах план. Имах само гняв, болка и една ехографска снимка в джоба си.
Почуках. Силно, настоятелно.
След няколко секунди вратата се отвори. Беше той. Даниел. Изглеждаше уморен, очите му бяха зачервени. Когато ме видя, цялата кръв се отдръпна от лицето му.
— Татко? Какво правиш тук?
— Ще ме поканиш ли, или ще говорим на стълбището? — попитах, а гласът ми прозвуча заплашително дори за самия мен.
Той отстъпи назад мълчаливо и аз влязох. Апартаментът беше малък, но подреден. Миришеше на боя и на… нещо друго. Нещо женско. Парфюм.
И тогава я видях. Тя стоеше до прозореца в малкия хол, обърната с гръб към мен. Беше слаба, с дълга кестенява коса, но профилът на корема ѝ беше недвусмислен. Когато се обърна, разпознах лицето ѝ от беглия поглед, който ѝ хвърлих в самолета. Изглеждаше млада, почти дете. И уплашена.
Това беше Михаела.
Тя сведе поглед, неспособна да срещне моя. Даниел застана предпазливо между нас, сякаш за да я защити от мен.
— Татко, моля те… — започна той.
— Моля те какво, Даниел? — прекъснах го аз, изваждайки снимката от джоба си и хвърляйки я на масата. — Да се преструвам, че това не съществува? Да се преструвам, че не си ме лъгал в очите месеци наред? Че не си използвал парите ми, за да си построиш този… този таен живот!
— Не е таен живот! — извика той, за пръв път показвайки зъби. — Това е моят живот! Истинският ми живот! Който не исках да споделя с теб, защото знаех как ще реагираш! Точно така!
— А как очакваше да реагирам? Да ти ръкопляскам? Направил си бебе на… на нея! — посочих с пръст към момичето, неспособна да изрека името ѝ. — Ти си още студент! Имаш да учиш, да градиш кариера! А си се забъркал в… това!
— Това се нарича любов, татко! — Гласът на Даниел трепереше от гняв и отчаяние. — Дума, която ти сигурно си забравил! Обичам Михаела! И ще се оженим, и ще отгледаме детето си! Независимо дали ти харесва или не!
— С какво ще го отгледаш? С парите от кредита, за който аз ти станах поръчител? С парите, които ти давам за университет? Мислиш, че животът е приказка ли?
— Не, не мисля! — намеси се тя за пръв път. Гласът ѝ беше тих, но ясен. Тя вдигна глава и ме погледна право в очите. В погледа ѝ нямаше страх, а някакво тихо достойнство, което ме раздразни още повече. — Не искаме парите ви, господине. И двамата работим. Аз съм в последната година от следването си, Даниел също. Ще се справим.
— Ще се справите? — изсмях се аз горчиво. — Не знаете какво е да се справяш. Не знаете какво е да се бориш за всяка стотинка, да не спиш нощи наред, защото си на ръба на фалита. Вие сте живели в саксия, поливани и наторявани!
— Защото ти така си искал! — избухна отново Даниел. — Искаше син, който да е твое копие! Да поеме бизнеса ти, да се ожени за дъщерята на някой твой партньор! Никога не си ме питал какво искам аз! Интересуваше те само фасадата, имиджа! Е, съжалявам, че развалям перфектната ти картина!
Думите му ме пронизаха. Имаше истина в тях, отровна истина, която не исках да призная.
— Аз ти дадох всичко, Даниел…
— Даде ми вещи! Пари! Но никога не ми даде времето си! Никога не седна да говориш с мен. Затова не знаеш нищо за мен. Не знаеш, че Михаела е най-доброто нещо, което ми се е случвало. Тя ме вижда такъв, какъвто съм, а не такъв, какъвто ти искаш да бъда.
Настана тишина. Тримата стояхме в тази малка стая, застинали в позите си, разделени от пропаст от неизказани думи, от разочарования и от тайни. Гледах сина си и виждах в него непознат. Гледах момичето до него и виждах заплаха. Гледах бъдещото си внуче, олицетворено от една ехографска снимка, и виждах края на всичките си планове.
— Искам да прекратиш това — казах накрая, гласът ми беше леден и спокоен. — Каквото и да е. Има начини. Ще платя.
Лицето на Даниел пребледня, после почервеня от ярост. Михаела ахна и сложи ръка на корема си, сякаш да защити детето си от думите ми.
— Вън — прошепна Даниел.
— Какво?
— Вън от дома ми! — изкрещя той с пълно гърло. — Махай се! И не се връщай! Ти не си ми баща!
Той се хвърли към мен и започна да ме бута към вратата. Не се съпротивлявах. Бях изчерпан. Силите ме бяха напуснали. Той отвори вратата и ме изблъска навън, на стълбището.
— И да знаеш — извика той, преди да затръшне вратата пред лицето ми. — Никога няма да видиш внучето си! Никога!
Вратата се тресна с оглушителен трясък, който отекна в тишината на коридора. Оставяйки ме сам. Отново.
Глава 5: Бизнес и предателство
Върнах се в битката за компанията си като ранен, но разярен бик. Личната криза се трансформира в ледена, безмилостна решителност. Щом губех семейството си, нямаше да позволя да загубя и империята си. Прекарвах дните си в срещи с адвокатката ми Силвия, а нощите – заровен в документи.
Силвия беше изключителна. Остра като бръснач, с аналитичен ум, който разсичаше и най-сложните правни казуси. Тя беше единственият човек, на когото имах доверие в момента.
— Петър има вътрешна информация, Александър — каза ми тя един следобед, докато седяхме в нейния минималистичен, стъклен офис с изглед към целия град. — Той знае за сделката с швейцарците, която се провали в последния момент. Знае за проблемите с доставките от Азия. Това не е публична информация. Някой му я дава.
Стомахът ми се сви. Предател. Имаше предател в най-близкото ми обкръжение. Мислите ми веднага се насочиха към Искра. Нейният таен заем, горчивината ѝ, отчуждението ѝ. Дали в отчаянието си не беше способна да се свърже с Петър? Да му продаде информация срещу обещание за финансова сигурност, ако аз се срина? Самата мисъл ме отвращаваше, но вече не можех да я отхвърля.
Ами Даниел? Дали в гнева си не беше решил да ме накаже по най-жестокия начин, удряйки ме там, където най-много ме боли – в работата ми? Не, не можех да повярвам, че е способен на такова нещо. Колкото и да беше ядосан, той не беше зъл.
— Провери всички, Силвия — казах с уморен глас. — Финансовия директор, шефа на производството… всеки, който е имал достъп до тези данни.
— Вече го правя — отвърна тя, без да вдига поглед от таблета си. — Но има и нещо друго. Странно е. Петър не просто атакува договорите ти. Той рови в миналото ти. Поискал е достъп до личните ти данъчни декларации отпреди петнадесет години. Търси нещо лично. Нещо, което да използва като лост.
Побиха ме тръпки. Миналото ми. Бях го погребал дълбоко, бях го зазидал зад стена от пари и мълчание. Но знаех, че там има неща, които не биваше да излизат наяве.
Дни по-късно Силвия ме повика на спешна среща. Лицето ѝ беше сериозно, почти мрачно.
— Намерихме теча — каза тя без предисловия. — Не е нито съпругата ти, нито синът ти. Беше личната ти асистентка, Десислава. Петър ѝ е плащал от месеци. Тя вече е уволнена и ще я съдим, но щетите са нанесени.
Почувствах едновременно облекчение и нов прилив на гняв. Десислава, тихото, изпълнително момиче, което работеше за мен от пет години.
— Но това не е всичко — продължи Силвия и ме погледна в очите. — Мисля, че разбрах какво търси Петър в миналото ти. И мисля, че го е намерил.
Тя плъзна по масата папка. Отворих я. Вътре имаше копие от банково извлечение. Ежемесечен превод на една и съща, не малка сума, към жена на име Мая. Преводите продължаваха вече осемнадесет години. Без прекъсване.
Вдигнах поглед към Силвия. Тя знаеше. Погледът ѝ не беше осъждащ, а професионален, пресметлив.
— Преди осемнадесет години си имал връзка — заяви тя, не като въпрос, а като факт. — От тази връзка се е родило дете. Момиче. Ти никога не си я признал, но си плащал издръжка. Солидна издръжка, за да си осигуриш мълчанието на майката. Детето се казва Кристина.
Светът отново започна да се върти около мен. Кристина. Тайната, която пазех дори от Искра. Моята друга дъщеря, която никога не бях виждал. Бях просто номер на банкова сметка в живота ѝ.
— Петър знае — продължи Силвия с равен глас. — И ще го използва. Представи си заглавията във вестниците, Александър. „Бизнесменът-моралист крие незаконна дъщеря.“ В разгара на съдебната битка, това ще те унищожи. Не само пред инвеститорите, но и пред обществото. Ще те представи като лицемерен лъжец. Никой няма да иска да прави бизнес с теб. Това е неговият коз. Той не иска само компанията ти. Той иска да те унижи. Да те заличи.
Бях в капан. Напълно. Петър ме държеше за гърлото. Едната ми тайна – Даниел и Михаела – беше напът да унищожи семейството ми. Другата, далеч по-стара и по-мрачна, беше напът да унищожи всичко останало.
Арогантният мъж от самолета вече не съществуваше. На негово място стоеше уплашен човек, изправен пред призраците на собственото си минало, призраци, които бяха дошли да си приберат дължимото. И цената щеше да бъде всичко, което имах.
Глава 6: Миналото се завръща
Новината за Кристина ме удари по-силно от всичко досега. Беше абстрактна тайна, финансов ангажимент, който изпълнявах всеки месец, за да спя спокойно. Но сега тя имаше име. Кристина. Имаше и лице в съзнанието ми – лице, което никога не бях виждал, но което ме преследваше. Дъщеря ми.
Прекарах следващите няколко дни като в мъгла. Силвия работеше по правната стратегия, опитвайки се да намери начин да неутрализира заплахата на Петър, но и двете знаехме, че това е почти невъзможно. Истината си е истина. Можеш да я заобиколиш, да я омаловажиш, но не можеш да я промениш.
Една вечер, неспособен да стоя повече затворен в кабинета си, реших да направя нещо, което не бях правил от години. Отидох до старата си махала. Кварталът, в който бях израснал, преди парите да ме преместят в друг свят. Паркирах скъпата си кола до олющените панелни блокове и тръгнах пеша. Всичко изглеждаше по-малко, по-сиво. Но беше истинско.
Стигнах до една детска площадка. Ръждясали люлки, счупена пързалка. Седнах на една пейка. Спомних си как бутах Даниел на тези същите люлки. Спомних си смеха му, малките му ръчички, които стискаха веригите. Кога бях спрял да го чувам? Кога бях спрял да го виждам?
И тогава, за пръв път, си позволих да мисля за Мая. Майката на Кристина. Тя беше грешка, момент на слабост в труден период от брака ми с Искра. Беше умна, нежна, но знаеше, че няма бъдеще за нас. Когато ми каза, че е бременна, аз се паникьосах. Предложих ѝ пари. Много пари. За аборт. Тя отказа. Каза, че ще задържи детето, но не иска нищо от мен, освен да ѝ помогна финансово. Не искаше баща за дъщеря си, който не я желае. Приех с облекчение. Купих мълчанието ѝ и продължих напред, заравяйки тайната дълбоко.
Какъв страхливец съм бил.
Мислех за Даниел. Той, за разлика от мен, беше избрал да застане до жената, която обича. Беше готов да се бори за своето дете, дори това да означаваше да се опълчи на мен. В него имаше смелост, която аз никога не бях притежавал. Той беше по-добър човек от мен.
И Кристина. Момиче на осемнадесет години. Сигурно вече е завършила училище. Може би следва в университет, като Даниел. Какво ли харесва? Как изглежда? Прилича ли на мен? Осемнадесет години бях избягвал тези въпроси. Сега те ме заливаха, давеха ме в съжаление.
Аз бях създал две деца. Едното го бях обсипвал с материални блага, но го бях лишил от емоционална близост. Другото го бях лишил от всичко, освен от пари. Бях се провалил и като баща, и като човек.
Напрежението от бизнес сделките, от съдебните дела, изведнъж ми се стори незначително. Какво значение имаше компанията? Какво значение имаше имението, колите, часовниците? Всичко това беше просто фасада. Празна черупка, която бях построил, за да скрия провала си като човешко същество.
Петър не ме заплашваше с финансов крах. Заплашваше ме с истината. Истината за мен самия. Може би беше време да спра да бягам от нея.
Станах от пейката. Нощният въздух беше хладен. Взех решение. Беше лудо, безразсъдно и можеше да ме унищожи напълно. Но за пръв път от много време насам, усетих, че постъпвам правилно. Нямаше да чакам Петър да взриви бомбата. Щях да я взривя сам. Но преди това имах да свърша нещо друго. Нещо, което отлагах от осемнадесет години.
Извадих телефона си. С треперещи пръсти намерих номера на частния детектив, когото ползвах понякога за корпоративни проучвания.
— Намери ми настоящия адрес на жена на име Мая — казах, когато той вдигна. Продиктувах му фамилията ѝ и последния адрес, който имах. — Искам го до сутринта.
Време беше да се изправя пред миналото си. Лице в лице.
Глава 7: Изборът
На следващата сутрин адресът беше на имейла ми. Мая и Кристина живееха в същия град, в скромен апартамент в един от крайните квартали. Половин ден стоях в колата си на улицата отсреща, без да мога да събера смелост да сляза. Накрая, осъзнавайки, че по-голям страхливец не мога да бъда, излязох и натиснах звънеца.
Вратата ми отвори жена на около четиридесет години. Времето беше оставило следите си по лицето ѝ, но аз я познах веднага. Мая. Очите ѝ се разшириха от шок, когато ме видя.
— Александър? — прошепна тя.
— Може ли да вляза?
Тя се поколеба за миг, после мълчаливо отстъпи. Апартаментът беше малък, но чист и уютен. Беше изпълнен със светлина и книги. В единия ъгъл имаше статив с незавършена картина.
И тогава я видях. От съседната стая излезе момиче. Високо, стройно, с дългата коса на майка си и… моите очи. Гледаше ме с любопитство, без да знае кой съм.
— Мамо, кой е?
Сърцето ми спря.
Мая преглътна мъчително.
— Кристина, това е… господин Александър.
Не можех да говоря. Просто стоях и гледах дъщеря си. Дъщерята, която бях изоставил. В нея видях чертите на Даниел, видях и своите собствени. Тя беше истинска. Беше прекрасна.
— Исках… исках да ви видя — успях да промълвя накрая. — И да се извиня.
Разговорът беше най-трудният в живота ми. Разказах им всичко. Не се опитах да се оправдавам. Признах страха си, егоизма си, малодушието си. Кристина слушаше през цялото време, без да каже дума, лицето ѝ беше непроницаемо. Мая беше тази, която проговори накрая.
— Знаеш ли, Александър, през всичките тези години никога не съм казала лоша дума за теб на Кристина. Казах ѝ, че баща ѝ е бил човек, който не е бил готов да бъде баща, но е поел отговорност по единствения начин, по който е можел. Парите ти ни осигуриха спокоен живот. Кристина учи в най-доброто училище, сега е приета да следва архитектура в чужбина. Но ти пропусна всичко. Първата ѝ дума, първите ѝ стъпки, първия ѝ учебен ден. Пропусна целия ѝ живот. И това е нещо, което парите не могат да купят.
Думите ѝ бяха по-болезнени от всеки шамар.
Когато си тръгнах, Кристина ме изпрати до вратата.
— Радвам се, че се запознахме — каза тя тихо. — Най-сетне.
Това беше всичко. Нито прошка, нито обвинение. Просто констатация. Но за мен беше достатъчно. Беше начало.
Оттам отидох директно в апартамента на Даниел. Този път не тропах. Позвъних и зачаках. Михаела ми отвори. Изглеждаше изненадана да ме види.
— Даниел не е тук — каза тя предпазливо.
— Не идвам за него. Идвам за теб. И за него. Идвам, за да кажа, че съжалявам.
Разказах и на нея. Разказах ѝ за арогантността си в самолета, за страха си, за грешките, които съм допуснал със сина си. Говорих дълго, изливайки всичко, което се беше събрало в мен.
— Аз бях ужасен баща, Михаела. Не искам да бъда и ужасен дядо. Не ви искам парите, не искам да се мешам в живота ви. Просто… искам шанс. Шанс да поправя поне малка част от това, което съм счупил.
Тя ме гледаше с големите си, сериозни очи. Когато свърших, тя кимна бавно.
— Ще говоря с Даниел.
Последната ми спирка беше у дома. Намерих Искра в гардеробната ѝ, заобиколена от дрехи и кутии за обувки. Тя ме погледна студено.
— Какво искаш?
Застанах пред нея и ѝ разказах всичко. За Даниел и Михаела. И за Мая и Кристина. Не спестих нищо. Когато приключих, тя не изкрещя. Не заплака. Просто ме гледаше с празен поглед.
— Знаех — каза тя тихо.
— Какво?
— За другата жена. За Мая. Знаех от години. Една анонимна бележка. Не знаех за детето, но знаех, че си ми изневерил. Затова спрях да те обичам, Александър. Затова започнах да мисля само за себе си, за своята сигурност. Защото ти разруши нашата. Нашият брак е просто бизнес сделка от много, много време.
Бракът ни беше мъртъв. Знаех го, но сега го чух на глас. И беше освобождаващо.
На следващата сутрин свиках пресконференция. Без да се консултирам със Силвия. Преди Петър да успее да каже и дума, аз застанах пред камерите и разказах своята история. Признах за извънбрачната си дъщеря. Обявих, че се оттеглям от ръководството на компанията, за да не ѝ вредя с личния си живот. Поех пълна отговорност за грешките си.
Светкавиците на фотоапаратите избухваха в лицето ми, но аз се чувствах спокоен. Бях изгубил почти всичко, за което се бях борил. Но бях намерил нещо друго. Нещо, което бях изгубил много отдавна. Себе си.
Глава 8: Ново начало
Минаха няколко месеца. Бурята постепенно утихна. Разводът ми с Искра беше в ход – тих и делови, като приключване на бизнес партньорство. Тя получи къщата и солидна част от състоянието ми. Не се борих. Заслужи си го.
Съдебният спор с Петър приключи с извънсъдебно споразумение. След моята публична изповед, неговият основен коз се обезцени. Той получи контрол над компанията, но аз успях да запазя значителен миноритарен дял, който ми осигуряваше финансова стабилност, макар и далеч от предишния ми разкош. Вече не бях император. Бях просто акционер.
Живеех в малък апартамент в центъра. Беше празен в сравнение с огромната къща, но се чувствах по-уютно в него. За пръв път от десетилетия имах време. Време да чета, да се разхождам, да мисля.
С Кристина се виждахме веднъж седмично. Разговорите ни бяха плахи, понякога неловки. Опознавахме се. Разказваше ми за мечтите си да строи мостове – и буквално, и преносно. Аз ѝ разказвах за моите грешки. Не се опитвах да бъда баща. Опитвах се да бъда приятел. Не знаех дали ще успея, но всеки път, когато се усмихваше, виждах лъч надежда.
Връзката ми с Даниел се възстановяваше бавно, парченце по парченце. Той беше този, който ми се обади пръв след пресконференцията. Не каза много. Само: „Беше смело, татко.“ Това означаваше всичко.
Една септемврийска сутрин телефонът ми иззвъня. Беше Даниел. Гласът му трепереше от вълнение.
— Започна се. В болницата сме.
Грабнах ключовете за колата и полетях натам. Чаках в коридора, който миришеше на дезинфектант и надежда. Часовете се точеха като вечност. Чувствах се безпомощен, излишен.
Най-накрая Даниел се появи. Лицето му беше уморено, но грееше.
— Момче е — каза той и ме прегърна. — Искаш ли да го видиш?
Последвах го в стаята. Михаела лежеше на леглото, бледа, но с усмивка на лице. В ръцете си държеше малко вързопче. Тя ми го подаде.
Ръцете ми трепереха, докато поемах внука си. Беше толкова малък, толкова крехък. Отвори очи и ме погледна с онзи мъдър, древен поглед на новородените. В този миг, докато държах това ново начало в ръцете си, разбрах всичко.
Богатството не беше в банковите сметки и акциите. Властта не беше в директорския стол. Истинската империя, истинското наследство, беше това. Тази крехка връзка между поколенията. Шансът да обичаш и да бъдеш обичан.
Наклоних се и целунах челото на бебето.
— Как ще се казва? — попитах, без да откъсвам поглед от него.
Даниел и Михаела се спогледаха.
— Мислихме си… — започна Даниел. — Мислихме си да го кръстим на теб. Александър.
Сълзи изпълниха очите ми. Не от тъга, а от благодарност. За втория шанс, който не заслужавах, но който ми беше даден. Погледнах малкия Александър. Бях загубил една империя, но бях спечелил един цял нов свят. И този път щях да направя всичко както трябва.