Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
Тишината от другата страна на линията беше по-тежка от камък. Почти чувах как Мартин, бившият ми шеф, стиска зъби. Той не беше човек, който приемаше „не“ за отговор, дори от бивши служители. Кабинетът му беше на последния етаж, огромен, остъклен, сякаш висеше над града – точно като него. Винаги безупречен, винаги с леден поглед, който преценяваше стойността ти в левове за минута.
Бях напуснала точно заради това. Заради усещането, че въздухът в тази сграда е филтриран, за да премахне всякаква следа от човечност. Бях негова лична асистентка, дясната му ръка, пазителката на графиците му и, както се оказваше, на тайните му. Напуснах безшумно, без скандали, с едномесечно предизвестие, което той прекара, игнорирайки ме, сякаш вече бях призрак.
И сега, два месеца по-късно, този призрак получаваше обаждане.
„Анна?“, гласът му беше нисък, вибриращ от онова познато, овладяно напрежение.
„Да, Мартин. Както казах, аз напуснах. Вероятно търсиш Стела, тя пое моите…“
„Знам.“
Това „знам“ ме накара да настръхна. Не беше „Знам, извинявай“. Беше „Знам и не ме интересува“.
„Знам“, повтори той, а в гласа му се прокрадна онази стоманена нотка, която запазваше за съдебни зали и враждебни преговори. „Знам, но ти не си приключила.“
Сърцето ми пропусна удар. Какво не бях приключила? Бях предала всичко. Всеки файл, всеки код за достъп, всеки недовършен отчет. Бях изтрила лаптопа си до фабрични настройки. Бях свободна.
Или поне така си мислех.
„Мартин, не те разбирам. Всички протоколи по напускането ми са спазени. Подписах…“
„Документите, Анна. Документите за проекта „Хоризонт“. Тези, които бяха на твоето бюро последната седмица. Не си ги внесла в системата. Няма ги.“
Кръвта ми изстина. Проект „Хоризонт“. Това беше мръсната тайна на компанията. Сделка за земя, която включваше огромни комисионни под масата, изнудване на дребни собственици и поне три съмнителни екологични оценки. Това беше причината да напусна. Не можех повече да бъда част от това. Бях оставила папката на бюрото си, точно преди да си тръгна, с ясната мисъл, че това вече не е мой проблем.
„Тези документи…“, започнах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери, „…бяха оставени за Стела. Тя трябваше да ги финализира.“
„Стела не знае нищо“, изръмжа Мартин. „Тя е млада, амбициозна, но няма твоя… финес. Няма и твоя подпис, който стои на първите три предварителни договора. Адвокатите на Димитър са тук. И искат да видят финалните клаузи. Които липсват. А ти, Анна, си единственият друг човек, освен мен, който знаеше точно какво има в тях.“
Напрежението в стаята ми стана почти непоносимо. Малката ми квартира, моето убежище, изведнъж се усети като клетка. Димитър. Това беше големият играч, човекът, когото Мартин се опитваше да измами, без онзи да разбере. Ако Димитър беше надушил нещо…
„Какво искаш от мен, Мартин?“, попитах тихо.
„Искам да дойдеш. Сега. И да „намериш“ тези документи. Да ги подготвиш, както само ти можеш. Да оправиш кашата.“
„Това е невъзможно. Аз не работя за теб. Това, което искаш… звучи почти като…“
„Като какво, Анна? Като услуга? Като заплаха?“, той се изсмя сухо. „Помисли за това като за… недовършен ангажимент. Имам среща с адвокатите след два часа. Чакам те.“
Връзката прекъсна.
Телефонът остана в ръката ми като мъртва тежест. Той знаеше, че ще се поколебая. Знаеше, че онази папка съдържаше не просто клаузи, а динамит. Документи, които можеха да го съсипят, но чието изчезване… о, чието изчезване сочеше право към мен. Аз бях последната, която ги беше докосвала.
Той не ме молеше. Той ме притискаше в ъгъла. Знаеше, че имам нужда от безупречна репутация, за да започна новия си живот. И тъкмо се канеше да я взриви.
Глава 2
Преди да успея да осмисля следващия си ход, входната врата се отвори с трясък. Брат ми, Георги, влетя вътре, хвърляйки раницата си на пода. Лицето му беше бледо, по-бледо от обикновено. На двадесет и една, той все още имаше онзи младежки ентусиазъм, но днес изглеждаше с десетилетие по-стар.
„Какво има, Жоро?“, попитах, опитвайки се да скрия собственото си безпокойство.
Той учеше право. Иронията на съдбата. Учеше за справедливост, докато аз тъкмо бях получила обаждане, което нямаше нищо общо с нея.
„Нищо. Просто… изпити. Знаеш как е“, измърмори той и се отправи към хладилника, избягвайки погледа ми.
Не му повярвах. От месеци усещах, че нещо не е наред. Георги винаги е бил отговорен. Когато родителите ни починаха, аз поех грижата за него, но той никога не го е приемал за даденост. Винаги работеше, учеше усилено. Но напоследък беше разсеян, нервен. И харчеше пари, които знаех, че няма.
„Жоро. Спри. Какво се случва?“
Той се обърна, в ръката си държеше бутилка вода. Погледът му беше отчаян.
„Казах ти, нищо. Просто съм уморен.“
„Не ме лъжи. Получих ли писмо от банката днес? Адресирано до теб?“
Видях как преглътна. Бях го скрила, преди да го види, но знаех какво означава плик с червена лента.
Той седна тежко на дивана. „Не е голяма работа. Просто… малко забавих вноската.“
„Вноската? Вноската за какво? Мислех, че студентският ти кредит покрива всичко.“
Георги сведе глава. „Не е студентският кредит. Аз… взех друг заем. За жилището.“
Стомахът ми се сви. „Какво жилище? Жоро, ти живееш тук, с мен!“
„Исках да те изненадам, Ани“, прошепна той. „Исках да имам нещо мое. Да не съм ти в тежест. Намерих едно малко студио, на търг. Мислех, че… мислех, че мога да го изплащам. Намерих си работа като нощен куриер, но ме съкратиха… и…“
„Колко?“, прекъснах го аз. Гласът ми беше твърд.
„…и вноските се натрупаха. И сега… сега банката ще го вземе. И не само това. Аз… аз използвах твоя подпис като поръчител.“
Ако подът се беше отворил под краката ми, щях да съм по-малко шокирана.
„Моя подпис? Георги, как…“
„Фалшифицирах го“, извика той, а сълзите вече се стичаха по бузите му. „Знам, знам! Аз съм идиот! Аз съм ужасен човек! Но бях толкова отчаян, Ани! Мислех, че ще се справя, преди да разбереш! Адвокатът на банката каза, че ако не платя всичко до края на седмицата, ще ни дадат под съд. И теб, и мен. За измама.“
Светът се завъртя. Брат ми, бъдещият юрист, беше извършил престъпление. И ме беше забъркал в него.
Телефонът в ръката ми, все още топъл от обаждането на Мартин, изведнъж придоби съвсем ново значение.
Знам, но ти не си приключила.
Сега разбирах. Мартин не ме молеше за услуга. Той не ме заплашваше просто с уволнение или лоша репутация. Той ми предлагаше сделка.
Моят проблем – брат ми, заемът, съдебното дело за измама. Неговият проблем – Димитър, липсващите документи, съдебното дело за милиони.
И по някакъв извратен начин, съдбата тъкмо беше свързала двата възела в един.
„Колко ти трябва, Жоро?“, попитах, а гласът ми беше мъртъв, лишен от емоции.
Той вдигна зачервените си очи. „Петдесет хиляди. До петък.“
Сумата беше абсурдна. Невъзможна. Всичките ми спестявания отидоха за първоначалната вноска за малкото кафене, което мечтаех да отворя. Бях на нула.
Не, не бях на нула. Бях на минус петдесет хиляди. И с един бивш шеф на телефона, който държеше бъдещето ми в ръцете си.
„Облечи се“, казах на Георги, ставайки.
„Какво? Къде отиваме?“
„Ти оставаш тук. Аз отивам на работа.“
Глава 3
Стъклените врати на „Мартин Корпорейшън“ се плъзнаха пред мен със същото безшумно съскане, което бях слушала пет години. Във фоайето миришеше на скъп парфюм и полиран мрамор. Всичко беше в сиво, черно и стомана. Стела, моята заместничка, седеше зад бюрото, което някога беше мое. Тя беше млада, ослепителна в прилепналата си рокля и с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.
Тя ме погледна изненадано, после леко презрително. „Анна? Забравила ли си си нещо?“
„Мартин ме вика“, отсякох, заобикаляйки я, без да чакам разрешение.
Асансьорът ме издигна до последния етаж. Всеки метър нагоре стягаше възела в стомаха ми. Когато вратите се отвориха, гледката беше същата. Огромният кабинет, градът в краката му.
Мартин стоеше до прозореца, с гръб към мен.
„Закъсня“, каза той, без да се обръща.
„Имах личен проблем за решаване.“
Той се обърна бавно. Беше в онази сива жилетка, която носеше, когато беше готов за битка. Погледът му ме сканира.
„Лични проблеми. Те винаги пречат на бизнеса, нали?“, той се усмихна леко. „Сядай. Павел ще дойде всеки момент.“
Павел. Неговият адвокат. Човек, по-хлъзгав от змиорка, облечен в костюм за пет хиляди лева. Това не беше на добре.
„Няма да сядам. Кажи ми какво искаш, Мартин.“
„Искам това, което ти дължа“, каза той и хвърли папка на масивното си бюро от абанос. „Компенсацията ти за лоялност. Не ти я изплатих, когато напусна.“
Отворих папката. Вътре имаше банков чек. На мое име. За петдесет хиляди лева.
Погледнах го, неспособна да скрия шока си.
„Как…“
„Аз съм бизнесмен, Анна. Аз знам всичко за хората, които работят за мен. И за хората, които са работили за мен. Знам за брат ти. Знам за университета, знам за ипотеката, знам за фалшивия ти подпис. Знам, че до петък си в капан.“
Той седна в стола си, господар на вселената си.
„Това е изнудване.“
„Това е решение. Аз решавам твоя проблем. Ти решаваш моя. Толкова е просто.“
В този момент вратата се отвори и влезе Павел. Той кимна на Мартин, след което ме изгледа с професионален интерес, сякаш бях експонат.
„Анна. Радвам се да те видя отново. Макар и при такива… неясни обстоятелства“, каза той с мазната си усмивка.
„Павел, обясни на Анна новата ѝ роля“, нареди Мартин.
Павел отвори куфарчето си и извади купчина документи. „Много е просто. Документите за „Хоризонт“ изчезнаха. Пълна загуба за компанията. Но, за щастие, ти си направила резервни копия, защото си била съвестен служител. И сега си тук, за да ни ги предоставиш. Тези копия, разбира се, ще са леко… редактирани.“
Той плъзна лист към мен. Беше нов договор. С Димитър. Но клаузите бяха различни. Сроковете бяха удължени, неустойките – премахнати. Това беше чиста измама.
„Искате да фалшифицирам документи“, казах аз.
„Искаме да възстановиш изгубени файлове“, поправи ме Павел. „Твоят подпис вече е на предварителните споразумения. Просто ще довършиш започнатото. След това ще свидетелстваш, ако се наложи, че това са били оригиналните условия, договорени с Димитър. Той твърди, че сме променили сроковете. Ти ще потвърдиш, че не сме.“
„Това е лъжесвидетелстване.“
Мартин се наведе напред. „Това е цената на мълчанието ми, Анна. Цената на свободата на брат ти. Помисли си. Той учи право. Представяш ли си какъв скандал ще е, ако го арестуват за измама и фалшификация? Кариерата му приключва, преди да е започнала. А ти… ти си негов поръчител. Ще ви съдят и двамата.“
Той се облегна назад. „Или… можеш да вземеш чека. Да платиш дълга. Брат ти е чист. Ти си чиста. И просто подписваш няколко листа. Всички печелят.“
Гледах чека. Петдесет хиляди. Спасението на Георги.
Гледах документите. Моето собствено проклятие.
„Ами Димитър?“, попитах тихо. „Той не е глупав. Ще разбере.“
„Димитър има свои грижи“, отвърна Мартин с пренебрежение. „Той разчита на тази сделка повече от мен. Ще се наложи да приеме новите условия, защото алтернативата е да загуби всичко.“
„Трябва ми време да помисля.“
„Имаш десет минути“, каза Мартин и погледна скъпия си часовник. „Точно колкото да осребря този чек в банковия клон на партера.“
Глава 4
Докато слизах в асансьора, с чек, който пареше в джоба ми, и с копие от фалшивите договори в чантата си, усещах как стените се затварят. Мартин беше предвидил всичко. Беше ме хванал в перфектен капан.
В банковия клон служителката ме погледна с усмивка. Всичко беше наредено. Парите ми бяха дадени в запечатан плик. Чувствах се мръсна.
Излязох на улицата, стиснала плика. Имах парите. Можех да спася Георги. Трябваше само да продам душата си.
Но тогава видях нещо.
От другата страна на улицата, в лъскаво черно кафене, седеше Ивайла. Съпругата на Мартин. Тя не беше сама. Срещу нея седеше Димитър.
Замръзнах.
Ивайла и Димитър. Заедно. Смееха се. Тя му подаваше някаква папка. Той я погледна, кимна доволно и я прибра в чантата си.
Ивайла беше жената зад трона на Мартин. Тя беше от богато семейство, чиито пари бяха стартирали империята му. Всички знаеха, че тя търпи забежките му и арогантността му заради позицията и парите. Но това… това не беше просто случайна среща. Това беше заговор.
Димитър стана, целуна ръката ѝ и си тръгна. Ивайла остана, отпивайки бавно от кафето си, с изражение на котка, която току-що е изяла канарчето.
Всичко се пренареди в главата ми.
Мартин не се опитваше да измами Димитър. Той се опитваше да се спаси от Димитър.
А Ивайла? Каква беше нейната игра?
Преди да се усетя, краката ми ме носеха към кафенето. Бутнах вратата. Звънчето иззвъня.
Ивайла вдигна поглед. Очите ѝ се разшириха от изненада, но тя бързо я прикри с ледена усмивка.
„Анна. Каква приятна изненада. Мислех, че си напуснала света на живите… или поне този на съпруга ми.“
Гласът ѝ беше кадифен, но остър.
„Трябва да говоря с теб, Ивайла.“
„Съмнявам се. Аз не разговарям с обслужващия персонал. Дори и с бившия.“
„Видях те с Димитър.“
Усмивката ѝ замръзна. Само за миг.
„Наблюдаваш ме? Колко жалко. Мартин ли те прати?“
„Мартин ме извика днес. Иска да фалшифицирам документи. Иска да излъжа Димитър.“
Ивайла се облегна назад. Очите ѝ ме изучаваха. „И ти си дошла да ми кажеш? За да ти вдигна цената ли? Или от лоялност?“
„От отчаяние“, казах аз, сядайки без да ме покани. „Той ме изнудва. Държи брат ми в ръцете си.“
Ивайла се изсмя. „Мартин. Винаги толкова предсказуем. Мъжете и техните силови игрички. И какво ти предложи?“
„Петдесет хиляди.“
„Толкова струва душата ти днес? Евтино. Особено като се има предвид, че ако той загуби делото срещу Димитър, ще загуби сто милиона.“
Сто милиона. Сумата отекна в главата ми.
„Какво дело?“, попитах аз.
„О, миличка. Толкова си била заета да му подреждаш графика, че не си видяла голямата картина. Димитър съди Мартин. За измама. За същия този проект „Хоризонт“. Димитър твърди, че Мартин е откраднал идеята, плановете и… е, и парите му.“
„Но Мартин каза, че Димитър е този, който…“
„Мартин лъже. Той винаги лъже. Проблемът е, че Димитър няма доказателства. Всички документи са били при теб. И ти, в твоята съвестна припряност да напуснеш, си ги оставила на бюрото си.“
„А те са изчезнали“, завърших аз.
„Точно. Изчезнали. Само че аз знам кой ги е взел“, каза Ивайла и ме погледна в очите.
„Кой?“
„Стела. Новата му… асистентка.“ Ивайла изплю думата с погнуса. „Тя не е просто амбициозна, Анна. Тя е любовница на Мартин. От месеци. Той я е сложил на твоето място, за да му е подръка. Но Стела играе двойна игра. Тя е взела оригиналните документи и ги е дала… на мен.“
Бях шокирана. „На теб? Защо?“
„Защото Стела си мисли, че аз ще съсипя Мартин и тя ще събере парчетата. Тя подценява и мен, и него. Аз, от друга страна, нямам намерение да оставя мъжът, на когото съм посветила двадесет години и бащиното си състояние, да бъде унищожен от някаква си аматьорка. Или от Димитър.“
„Тогава защо се срещаш с Димитър?“, попитах аз, напълно объркана.
„Защото, мила Анна, аз играя на сигурно. Димитър иска парите си. Мартин иска да запази компанията си. Аз искам да запазя моя стандарт на живот. И Стела… Стела ще си получи заслуженото.“
Ивайла отпи от кафето си. „Мартин иска от теб да фалшифицираш документи, за да ги покаже на Димитър и да спечели време. Да го накара да повярва, че има нови условия. Жалко.“
„А ти какво искаш от мен?“
„Ти имаш нещо, което аз нямам. Имаш подписа на Мартин. Електронния. Административния достъп до сървърите, който знам, че той никога не е променял, защото е мързелив и арогантен. И имаш причина да го мразиш.“
Тя се наведе напред. „Ето какво ще направим. Ти няма да подпишеш фалшивите документи на Мартин. Ти ще вземеш тези петдесет хиляди. Ще спасиш брат си. Това е твоята награда за мълчанието.“
„А Мартин? А Димитър?“
„Ти ще отидеш в офиса. Ще кажеш на Мартин, че ти трябва достъп до сървъра, за да „възстановиш“ файловете. Той ще ти го даде. И докато той чака своите фалшификати, ти ще изпратиш истинските документи – тези, които Стела ми даде, и които аз ще ти дам сега – директно на адвокатите на Димитър.“
Това беше предателство. От най-висша степен.
„Но… това ще съсипе Мартин. Димитър ще го осъди за милиони.“
„Точно така“, усмихна се Ивайла. „Мартин ще бъде принуден да обяви фалит. А кой, според теб, ще изкупи компанията за жълти стотинки? Димитър? Не. Аз. Чрез поредица от офшорни фирми, които подготвям от година. Мартин ще загуби всичко. Аз ще запазя всичко. Стела ще остане на улицата. Димитър ще получи малка компенсация, за да мълчи. А ти, Анна… ти ще бъдеш свободна.“
Погледнах я. Тя беше истинският хищник. Мартин беше просто шумна плячка в сравнение с нея.
„Ами ако откажа?“, попитах аз.
„Тогава Мартин ще те смачка. Брат ти ще отиде в затвора. А аз ще пусна истинските документи така или иначе, но ще се погрижа твоето име да бъде замесено като съучастник в първоначалната измама. Ти си избираш.“
Тя плъзна към мен малка флашка. „Тук са истинските файлове. Вземи ги. И вземи това.“ Тя написа нещо на салфетка. „Това е номерът на моя личен адвокат. Казва се Людмил. Той знае за брат ти. Ще уреди нещата с банката още днес. Дори преди да си направила каквото и да било.“
Тя ме обезоръжаваше. Предлагаше ми спасение, преди дори да съм се съгласила на предателството.
„Защо правиш това за мен?“, попитах подозрително.
„Защото мразя Мартин повече, отколкото ти. И защото ти си единственият човек, който той подцени достатъчно, за да те върне обратно в леговището си. Сега върви. И не ме разочаровай.“
Глава 5
Върнах се в сградата на „Мартин Корпорейшън“ като в транс. Пликът с парите беше в чантата ми, флашката на Ивайла – в джоба ми. Сърцето ми биеше до пръсване.
Първо се обадих на Георги. „Всичко е наред. Парите са намерени. Един адвокат, Людмил, ще ти се обади. Слушай го и прави каквото ти каже. Не задавай въпроси.“
Мълчанието му беше по-красноречиво от всичко. „Ани… какво направи?“, прошепна той.
„Направих това, което трябваше. Обичам те. Сега трябва да затварям.“
Качих се в асансьора. Този път не отидох в кабинета на Мартин, а в сървърното. Старото ми работно място.
Стела ме видя да минавам. „Хей! Нямаш право да си тук!“
„Мартин ме изпрати. Трябва да възстановя едни файлове от архива. Той каза, че знаеш.“
Тя присви очи. „Не ми е казал нищо.“
„Е, явно не ти казва всичко“, отвърнах аз, имитирайки ледения тон на Ивайла. „Сега, ако обичаш, мръдни ми от пътя.“
Изражението ѝ на несигурност ми даде секундата, от която се нуждаех. Влязох в сървърното и затворих вратата.
Ръцете ми трепереха, докато вписвах старите си кодове. Бяха активни. Ивайла беше права. Мартин беше арогантен и мързелив.
Пъхнах флашката.
Системата изискваше двоен подпис за достъп до файлове от такъв калибър. Моят… и този на Мартин.
По дяволите.
Набрах вътрешния му номер.
„Какво става, Анна? Свърши ли?“
„Почти. Системата иска твоето одобрение за достъп до криптираните архиви. Трябва да въведеш кода си от твоя компютър.“
Чух го как сумти. „Добре. Сега го правя. Имаш три минути да изтеглиш каквото ти трябва и да го донесеш в кабинета ми. Павел и аз те чакаме. И Димитър е на път.“
Димитър? Той идваше тук? Играта ставаше все по-опасна.
Екранът ми светна. Достъпът беше предоставен.
Имах два файла. Фалшификатите на Мартин, които трябваше да „създам“. И истинските файлове на Ивайла.
Сега беше моментът.
Започнах да качвам фалшивите документи на един диск. Бавно. Умишлено бавно.
Докато те се качваха, отворих нов имейл. Адресът: адвокатската кантора на Димитър. Тема: ПРОЕКТ ХОРИЗОНТ – ОРИГИНАЛИ.
Прикачих файловете от флашката на Ивайла. Ръката ми застина над бутона „Изпрати“.
Това беше. Точката, от която нямаше връщане. Щях да съсипя човека, за когото работих пет години. Щях да предам единствения човек, който ми беше предложил пари, за да спася брат си.
Но щях да спася и себе си.
Натиснах „Изпрати“.
Лентата за изпращане се плъзна по екрана. Една секунда. Две.
Имейлът беше изпратен.
Веднага след това дискът с фалшификатите беше готов. Грабнах го и изтрих всички следи от дейността си на сървъра.
Излязох от сървърното. Стела ме гледаше с омраза.
„Свърши ли, вещице?“
„Приятен ден, Стела“, казах аз и тръгнах към кабинета на Мартин.
Глава 6
Когато влязох, напрежението в кабинета на Мартин можеше да се разреже с нож. Той, Павел и Димитър стояха един срещу друг като гладиатори. Димитър беше висок, внушителен мъж с белези по лицето, които говореха за не толкова корпоративно минало.
„Ето я!“, извика Мартин, опитвайки се да звучи бодро. „Анна! Нашата спасителка. Тя намери резервните копия. Оказа се просто техническа грешка.“
Подадох диска на Павел. Той го взе, сякаш беше свещена реликва, и го пъхна в лаптопа си.
„Както виждаш, Димитър“, започна Мартин, „условията са точно такива, каквито ги договорихме. Леко удължаване на срока…“
Докато той говореше, телефонът на Димитър извибрира. После втори път. И трети.
Димитър вдигна ръка, за да спре Мартин. Той погледна телефона си. Очите му се разшириха. Той вдигна поглед, първо към Мартин, после към Павел, и накрая… към мен.
На лицето му бавно се разля усмивка. Беше ужасяваща усмивка.
„Мартине, Мартине…“, каза той тихо, прибирайки телефона си. „Винаги си бил некадърен лъжец. Но този път надмина себе си.“
Мартин пребледня. „Какво искаш да кажеш? Ето ги документите!“
„Не“, каза Димитър, ставайки. „Това са фалшификати. Доста нескопосани, бих казал.“ Той се обърна към Павел. „А ти, адвокате, би трябвало да знаеш по-добре. Това е за затвора.“
„Какви ги говориш!“, изкрещя Мартин. „Анна, кажи му!“
Всички погледи се насочиха към мен.
„Аз… аз просто възстанових файловете, които бяха в системата“, казах аз, опитвайки се да звуча неутрално.
„Точно така!“, каза Димитър. „Истинските файлове. Които моят адвокатски екип току-що получи. С всички оригинални клаузи. С твоите бележки в полетата, Мартине. Тези за „притискането на еколозите“ и „бонуса за съветника“. Много са… подробни.“
Мартин се свлече в стола си. Разбра.
„Ти…“, прошепна той, гледайки ме. „Ти си го направила.“
Преди да успея да отговоря, вратата на кабинета се отвори с трясък.
Стела стоеше на прага, разплакана и разрошена. „Мартин! Ивайла… тя… тя блокира всичките ти сметки! Всичките! И охраната ме изхвърля! Казаха, че съм уволнена!“
Мартин я погледна с празен поглед. После погледна Димитър. После мен.
„Всички вие…“, изсъска той. „Всички вие сте в заговор.“
Димитър се изсмя. „Това се нарича бизнес, Мартине. А ти току-що загуби. Сега, ако ме извините, имам да празнувам.“ Той тръгна към вратата, но спря до мен.
„Ти, момиче“, каза той, „имаш топки. Ако някога ти писне от…“ той огледа сградата с погнуса, „…това, обади ми се. Винаги имам място за някой, който знае как да оцелява.“
Той ми подаде визитка и излезе.
В стаята останахме само аз, Мартин, отчаяната Стела и шокираният Павел.
Мартин ме гледаше. В очите му нямаше гняв. Само празнота. Беше победен.
„Взе ли парите?“, пописка той.
Кимнах.
„Добре. Поне един от нас да е спечелил нещо днес. А сега се махай от погледа ми.“
Глава 7
Излязох от сградата, без да поглеждам назад. Не спрях при Стела, която ридаеше във фоайето. Не погледнах към охраната, която вече сменяше табелките на вратите.
Вървях, без да знам къде отивам. Слънцето блестеше, хората бързаха за някъде. Светът беше същият, но аз бях различна.
В джоба ми пареха петдесет хиляди лева. Парите от изнудването, които бяха станали моята отплата. В чантата ми беше визитката на Димитър.
Телефонът ми иззвъня. Беше Ивайла.
„Предполагам, че всичко е минало по план?“, попита тя.
„Да.“
„Добре. Адвокатът ми, Людмил, уреди нещата на брат ти. Банката оттегля обвиненията. Ипотеката е платена. Чист е.“
„Благодаря ти“, казах аз.
„Не ми благодари. Ти си го заслужи. Имаш ли нужда от работа? Мога да ти намеря нещо в новата ми структура. Далеч от тук.“
„Не“, отвърнах аз, по-сигурна, отколкото се бях чувствала през целия си живот. „Мисля, че ще си почина малко. Имам да отварям едно кафене.“
Ивайла се засмя. „Едно кафене. Колко мило. Е, успех, Анна. И… не се обаждай повече на този номер.“
Тя затвори.
Бях сама. Бях предала шефа си, бях участвала в корпоративен преврат, бях приела мръсни пари и бях спасила брат си.
Бях ли добър човек? Вероятно не. Бях ли свободна? Най-накрая, да.
Стигнах до малкото помещение, което бях наела за моето кафене. Беше прашно и празно, но беше мое.
Георги ме чакаше вътре. Седеше на пода, с глава в ръцете.
„Ани… Аз…“
„Всичко е наред, Жоро“, казах аз и седнах до него. „Всичко свърши.“
Той ме погледна. „Какво направи?“
„Това, което трябваше. Но не искам никога повече да говорим за това. Ти ще завършиш право. Ще станеш най-добрият, най-честният адвокат, който тази страна е виждала. Ще помагаш на хора като нас. Разбра ли ме?“
Той кимна, сълзите отново напираха. „Да. Но, Ани… тези пари…“
„Парите нямат значение. Важното е, че сме заедно. И че сме свободни.“
Той ме прегърна силно.
В този момент телефонът ми извибрира. Непознат номер. Колебаех се.
Вдигнах.
„Анна? Аз съм, Павел.“ Гласът на адвоката звучеше странно. Не беше мазен. Беше… уплашен.
„Какво искаш, Павел?“
„Аз… аз просто… Мартин… той не е добре. След като ти и Димитър си тръгнахте… той… той получи удар. Или нещо такова. Линейка го откара.“
Стомахът ми се сви.
„И… и още нещо. Преди да го откарат, той каза нещо. Каза… „Кажи на Анна, че това не е краят. Тя не е приключила.“… Анна? Чуваш ли ме?“
Затворих телефона.
Погледнах през прашния прозорец на бъдещото си кафене. Градът кипеше от живот. Някъде там, в някоя болница, Мартин се бореше за живота си. Някъде Ивайла броеше милионите си. Някъде Димитър празнуваше победата си.
А аз бях тук. С брат си. С петдесет хиляди лева мръсни пари. И с думите на Мартин, които отекваха в ушите ми.
Знам, но ти не си приключила.
Може би беше прав. Може би това не беше краят. Може би беше само началото. Но каквото и да предстоеше, щях да го посрещна. Вече не бях просто асистентка. Бях оцеляла.