Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Видин плаче! Стана ясно кои са машинистите, загинали в касапницата край Гара Орешец
  • Новини

Видин плаче! Стана ясно кои са машинистите, загинали в касапницата край Гара Орешец

Иван Димитров Пешев юни 9, 2022
vidndanganrarooshece.jpg

Цветан Маджарски и Пламен Марков са двамата машинисти, които вчера изгубиха живота си при сблъсък с камион на жп прелеза край Гара Орешец във Видинско, съобщава BulNews.

Двамата са се опитали да предотвратят катастрофата, но не са имали шанс.

Припомняме, че сигналът за инцидента е подаден в 13.35 ч. вчера. Бързият влак е тръгнал от крайдунавския град към столицата един час по-рано – в 12.25 ч., а в него са пътували около 60 души. На прелеза при гара Орешец шофьорът на камион, натоварен с натрошен камък от близка кариера, решава, че ще премине, въпреки включената светлинна и звукова сигнализация.

Пламен Марков

При последвания сблъсък 56-годишният Маджарски и 51-годишният Марков загиват на място. В смачканата кабина на камиона умира и 44-годишният му водач, предизвикал катастрофата. На четирима пътници е оказана медицинска помощ, но травмите им не са животозастрашаващи.

Цветан Маджарски

По първоначални данни Цветан Маджарски и Пламен Марков са видели преминаващия камион в последния възможен момент, заради намалената видимост в участъка. Те са се опитали да спрат композицията, но не са имали никакъв шанс за краткото разстояние до тежкотоварното возило.

И двамата загинали машинисти са от Видин. Техни колеги споделиха, че са били прекрасни колеги и професионалисти с дългогодишен стаж в железниците. Хора, които са работили с Пако и Маджареца, както ги наричали приятелите, споделят трогателно писмо до тях.

„Обща тревога ще свирим ли пак? На прелеза някой ще мине пред нас, човек ли, кола ли, питам се аз?“

Последно сбогом, колеги! В метала разкъсан останаха душите Ви, последните метри в повеска без смяна, в наряда безкраен…

За жалост днес колегите не успяха да обслужат влака си до крайна гара! Жалко е и боли много! Една професия изискваща много от нас и взимаща чрез лишения много от нас и семействата ни, но не трябва по такъв начин да отнема живота ни!

Днес при изпълнение на служебните си задължения, колегите завинаги останаха на работното си място… Оставили семейства, деца и приятели! Светла им памет! Бог да ги прости!

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бъдещето на карта, току-що Нинова преобърна ситуацията с неочакваното си решение за разбитата коалиция
Next: Важно за пенсиите. Два големи скока, но само за тези пенсионери

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.