Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Владиката Николай нападна Промяната, те обидени демонстративно напускат църквата
  • Новини

Владиката Николай нападна Промяната, те обидени демонстративно напускат църквата

Иван Димитров Пешев септември 6, 2022
valdaisdaksdkas.png

Остро слово с препратки към политиката изнесе пловдивският митрополит Николай в края на литургията си за Деня на Съединението, предава 24 часа.

Той нападна завършилите в чужбина, които след това се държат с пренебрежение към хората в България. А кандидатите за депутати от „Продължаваме промяната“, които присъстваха на литургията, напуснаха демонстративно църквата.

„Сега те се връщат и се оказва, че освен знания, които очакаме да приложат, някои от тях са попили и презрение към родното, неуважение към родителите, краен индивидуализъм, материализъм, егоизъм и на всичкото отгоре – готовност да налага наученото насила, с методите на инквизицята“, заяви владиката по адрес на хората, завършили престижни университети на Запад.

Той добави, че тези хора говорят за политика, но на практика се държат като религиозни фанатици, изповядващи някаква религия на омразата.

Не изпускай тези оферти:

Точно след тези думи кандидат-депутатите на „Продължаваме промяната“ напуснаха църквата „Света Богородица“ и в храма остана само Никола Минчев. На службата присъстваха политици и от останалите партии.

„Омразата на политическа основа вече граничи с истерия. Напоследък започнахме да чуваме призиви за елиминиране и едва ли не физическо ликвидране на конкретни личности, назовавани поименно.

Имам чувството, че се връщаме във времената на испанската инквизиция“, каза още в словото си пловдивският митрополит Николай. Той се върна към думите от 2013 г., когато на същата дата отново е говорил за омразата и разделението в обществото. И подчерта, че сега е по-лошо.

„Ако преди омразата беше насаждана и нагнетявана по-скоро по принцип, от 2 години насам тя вече добива персонифицирани черти. Сега конкретни групи хора биват призовавани да мразят други конкретни групи хора.

Младите да мразят старите, хората от центъра да мразят тези от покрайнините, слушащите един вид музика трябва задължително да мразят слушащите друг вид музика… Излиза че ти вече не можеш да се идентифицираш с един социален кръг, ако не мразиш хората от други социални кръгове“, добави митрополит Николай. Той припомни, че инквизицията е институция на западната църква, а не на православието.

След края на литургията присъстващите в храма почетоха паметта на генерал-губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, подкрепил Съединението преди 137 години. „Гаврил Кръстевич е завършил право в Париж, което доказва, че западното образование не е задължително лошо нещо.

Разликата между него и някои днешни възпитаници на западните университети е, че той е бил имунизиран срещу един от най-основните уроци на западното образование, а именно – че всичко може да е обект на сделка, че всичко се продава. Като православен човек той е знаел, че има неща, които не се продават“, каза митрополит Николай.

Честванията в Пловдив продължиха с поднасяне на венци и цветя пред паметника на Захари Стоянов и на паметната плоча на майор Райчо Николов.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Последна информация, токът внезапно спря: Унищожително земетресение, над 60 жертви! Цели квартали са изравнени със земята
Next: Учителката Деница Николова на 31 години се бори с рака

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.