Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Внезапно почина доцент Антоний Гълъбов
  • Новини

Внезапно почина доцент Антоний Гълъбов

Иван Димитров Пешев септември 22, 2022
antaoasiniasniasn.jpg

Кадър БТВ

Социологът, политолог и преподавател по политически науки доц. Антоний Гълъбов е починал внезапно на 58-годишна възраст във вторник.

Тъжната вест съобщи в социалните мрежи колегата му и бивш съветник на президента Георги Първанов по въпросите на политическите послания проф. Антоний Тодоров, предаде Дир.

„С тъга научих, че завчера е починал моят колега и адаш Антоний Гълъбов. Моля всички, които имат връзка с брат му или други негови близки, да се свържат с тях. Светла му памет!“, написа проф. Тодоров.

Не изпускай тези оферти:

Доц. Антоний Найденов Гълъбов е роден в София на 30 януари 1964 година. През 1989 година завършва социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в Научноизследователския институт за младежта, а от 1991 г. – в Института по социология към БАН.

От 1998 г. е експерт в асоциация „Прозрачност без граници“, преподава в Нов български университет.

Още скръбни вести:

Актьорът Досьо Досев, една от емблемите на бохемския Созопол, почина на 88-годишна възраст, потвърдиха БНР и БТА.

Тъжната вест съобщи главният експерт по „Спорт, демографски и етнически въпроси“ в Созопол Христо Бардуков: „Созопол и България осиротяха! Напусна ни един велик актьор, добър приятел и голям Човек!

Връзките и контактите, които имаше, винаги ги използваше в помощ на хората от града. Той беше влюбен в Созопол и в младите хора. Беше един посланик на щастието и доброто!“

Досьо Досев е починал след обостряне на язва след дълго боледуване. Поклонението пред актьора ще е в Созопол.

Досьо Досев е роден София на 12 април 1934 г., завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1955 г. Играе в бургаския театър в славния период, когато Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов са режисьори между 1957 и 1961 г.

След 3 сезона и роли, които са завоевание в творческата му биография, напуска след разпадането на групата. Част е от състава на Народен театър за младежта София (1961 – 1965) и Театър „София“, на чиято сцена играе над 4 десетилетия.

Снимал се е в близо 70 филма. Сред тях са „Привързаният балон”, „Гибелта на Александър Велики”, „Мъже в командировка”, „Иван Кондарев”, „Масово чудо”, „Вик за помощ”, „Версенжеторикс”, „Пансион за кучета”, „Подгряване на вчерашния обед”, „Принцът и просякът”.

Носител е на наградата „Златен век – огърлие“ и грамота от 2019 година.

Самият Досев винаги е казвал, че се чувства повече гражданин на Созопол и Бургас, отколкото на София, напомня БНР.

Служебният министър на културата проф. Велислав Минеков написа съболезнователен текст във Фейсбук:

„С огромна болка научих, че е починал големият български творец Досьо Досев.
Той имаше завидна актьорска съдба, защото винаги бе отговорен и ангажиран в изкуството, независимо дали ставаше дума за театър, кино или за малкия екран.

Родната ни култура днес повече от всякога се нуждае от хора като него, съчетали в себе си рицарска доблест, младежки дух и проницателен творчески поглед за истински важните неща в живота. Човек и добър приятел, когото всички възприемат много отдавна като доайен, заради мъдростта, с която ни даряваше.

Талант, за когото тепърва София и морето ще продължават да спорят, защото всеки желае да бъде в компанията на добрите и силните.
За едно съм сигурен – че Досьо Досев е бил истински щастлив, защото нищо в живота на човека не е такъв мощен извор на щастие, както творчеството. Дълбок поклон!“

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Жена от Англия отказа да мие косата си в продължение на две години поради мързел и показа резултата
Next: Наш професор в Харков: Путин се тресе от страх! Ето какво се случва в Русия

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.