Глава първа
Водата, която пази тайни
Съпругът ми Иво и аз обожаваме водата. Не защото е лукс, а защото е тишина, която лекува. Всяка вечер, щом светлината в двора омекне, ние слизаме в басейна и оставяме деня да се разтвори наоколо ни като сол.
Един час. Само един. Но този час е нашата граница между света и нас самите. Когато водата прегърне раменете ми, дишането ми се подрежда, мислите ми престават да се блъскат. Иво плува бавно, като че ли водата му говори. Аз повече стоя на място и гледам как вълничките се изкачват по плочките и се връщат обратно.
Така беше. Докато не се нанесоха новите съседи.
Първо видях камиона с мебели, после чуждите гласове, после светлината в прозорците им, която сякаш не угасваше. Накрая се появи бащата. Казваше се Стефан. Говореше тихо, но думите му сякаш бяха камъни, подбрани да тежат.
Първата вечер, в която ни видя във водата, не поздрави. Не се усмихна. Само се облегна на оградата, сякаш има право да се опира на чуждата тишина, и каза:
„Стига сте плували. Стига сте се киснали вечер. Пречите.“
Иво замръзна не, не замръзна, просто се вцепени от наглостта. Аз пребледнях. Не бях свикнала някой да идва в живота ни и да мести границите ни без покана.
„Извинявай,“ казах аз, „това е нашият двор.“
Стефан не повиши глас. Само сви устни.
„Скоро ще разберете. По добре спрете сами.“
След това си тръгна. А тъмнината остана, сякаш беше оставил нещо в нея.
Игнорирахме го. Това е най естествената защита на човек, който не иска да се уплаши. На следващата вечер пак бяхме във водата. И на по следващата. И всяка вечер усещах, че зад оградата има слух, който чака.
Но снощи видях сина им.
Беше висок, слаб, с онзи поглед на дете, което е принудено да стане възрастно преди да е готово. Казваше се Никола. Винаги го бях виждала отдалеч, да се движи като сянка из двора им. Снощи обаче той дойде до оградата и не гледаше нас. Гледаше лист хартия, който държеше с две ръце, сякаш ако го изпусне, ще се разпадне и последното му спокойствие.
„Госпожо Мира…“ прошепна той.
Името ми в устата му прозвуча странно. Като че ли се извиняваше, че ме познава.
Излязох от водата, капките се стичаха по ръцете ми, а сърцето ми се сви още преди да съм прочела каквото и да е.
Никола промуши листа през малката пролука под оградата.
„Не казвайте на баща ми,“ каза. „Моля ви. Не го правете. Но вие трябва да знаете. Трябва.“
Сгънах колене, взех хартията и я разгънах под лампата на двора.
Беше копие. Не оригинал. Но подписът беше истински.
Подписът на Иво.
А горе, с дебели букви, пишеше: „Запис на заповед“.
Сума, която не можех да побера в ума си.
И срок, който изтичаше скоро.
В следващия миг усетих, че водата зад гърба ми вече не е убежище. Беше сцена. И някой беше написал сценарий, в който ние не сме главните герои, а жертвите.
Повдигнах поглед към Иво. Той още беше във водата, гледаше ме, неразбиращо.
А Никола вече се отдръпваше, като че ли се страхуваше от собствената си смелост.
„Мира?“ извика Иво.
Не отговорих веднага. Четях редовете отново и отново, докато буквите не започнаха да се размазват пред очите ми.
„Иво,“ казах най накрая, и гласът ми беше чужд. „Излизай. Сега.“
Той излезе, капките падаха по плочките като тихи удари.
Подадох му листа.
И видях как лицето му се отцеди от цвят. Видях как челюстта му се стегна, как очите му за миг се затвориха, сякаш се опитваше да се събуди от кошмар.
„От къде го имаш?“ прошепна той.
„От Никола,“ казах. „От сина на Стефан.“
Иво вдигна поглед към оградата. През тъмнината сякаш се опитваше да види не момче, а капан.
„Това не е…“ започна той.
„Не е какво?“ прекъснах го. „Не е твой подпис? Или не е твой дълг?“
Той отвори уста, но думите му не излязоха. А мълчанието му беше по страшно от всяка истина.
И тогава, точно тогава, от другата страна на оградата се чу стъпка.
Тежка. Бавна. Сигурна.
И гласът на Стефан, мек като кадифе и остър като стъкло, каза:
„Добре. Вече сте прочели. Сега можем да говорим като възрастни.“
Глава втора
Оградата не спира хората
Не го видях веднага, но знаех къде е. Чувствах го по начина, по който въздухът сякаш се сви между дърветата. Иво стоеше до мен с листа в ръка, а ръката му леко трепереше.
„Не излизай,“ прошепна ми той, сякаш можеше да ме скрие с думи.
Аз пристъпих напред. Не защото бях смела. А защото страхът ми се превърна в гняв.
„Какво е това?“ извиках към тъмнината. „Какво правите вие?“
Стефан се появи до оградата, в светлината на лампата, така спокойно, сякаш е дошъл да пита за сол. Беше облечен безупречно, нямаше капка случайност в него.
„Това е документ,“ каза. „Иво го е подписал. Ти си омъжена за човек, който има задължения.“
„Не си ти човекът, който ще ни чете лекции за задължения,“ отвърна Иво, но тонът му издаваше, че не говори от сила, а от отчаяние.
Стефан се усмихна. Усмивка, която не стигна до очите му.
„Нека не се караме. Няма смисъл. Има смисъл да се разберем.“
„Разберем?“ повторих аз. „Как? С изнудване?“
„Не го наричай така,“ каза той. „Наричай го последица. Иво е взел пари. Срокът наближава. Ако не плати, има процедури. И има хора. Не искаш да виждаш тези хора в двора си, нали?“
Иво пристъпи напред, но аз го хванах за ръката.
„Кога?“ прошепнах му. „Кога го подписа?“
Той не ме погледна.
„По късно,“ каза тихо.
Това „по късно“ се заби в мен като трън. Защото не беше отговор. Беше стена.
Стефан се наведе леко към оградата, сякаш се приближаваше до тайна.
„Има просто решение,“ каза. „Спрете да използвате басейна вечер. Иво ми дава това, което обеща. И всички ще сме спокойни.“
„Каква е връзката?“ изрекох. „Какво общо има басейнът с дълга?“
Усмивката му се разшири.
„Връзката е, че когато водата се движи, се чуват неща. И когато вие сте навън, виждате неща. А аз не обичам да ме наблюдават.“
Иво изсумтя.
„Не те наблюдаваме. Идваме да се успокоим.“
Стефан погледна към водата, сякаш тя беше враг.
„Тогава намерете друг начин да се успокоявате. В противен случай…“
„В противен случай какво?“ попитах.
Стефан не отговори веднага. Само извади от джоба си плик и го постави върху горната част на оградата. Пликът за миг се залюля, после остана.
„Утре ще получите официално уведомление,“ каза. „Не искам да ви изненадвам. Аз съм справедлив.“
„Справедлив?“ гласът ми пресекна. „Ти идваш в дома ни, заплашваш ни и го наричаш справедливост.“
„Справедливост е да се плаща,“ отвърна той. „А Иво знае това.“
И тогава, преди да си тръгне, той добави нещо, което ме накара да усещам пода под краката си като чужд.
„И още нещо, Мира. Никола не трябва да се мотае около вас. Понякога децата се опитват да бъдат герои. Но героите плащат първи.“
След това се отдръпна и тъмнината го погълна.
Останахме сами с Иво, с хартията, с влажните плочки и със звук, който изведнъж ми се стори като тиктакане.
„Иво,“ казах, и се опитах да звуча спокойно. „Кажи ми истината. Сега. Не утре. Не по късно.“
Той седна на един стол, мокър, без да му пука, и зарови лице в ръце.
„Знаеш ли какво е да мислиш, че си на крачка от това да загубиш всичко?“ прошепна.
„Сега го усещам,“ отвърнах. „Но не знам защо. Защото ти не ми каза.“
Той вдигна глава. Очите му бяха червени, но не от вода.
„Взех заем,“ каза. „Преди време. За да запазя работата. За да не ни се срути всичко. Беше временно. Само мост. Само докато…“
„Докато какво?“
Той преглътна.
„Докато нещата се оправят. Но не се оправиха. И после се появи Стефан. Той ми предложи пари. Бързи. Без банка. Без въпроси.“
„И ти подписа това?“
„Да,“ каза Иво. „Подписах. Бях глупав. Бях отчаян.“
„И не ми каза.“
„Не исках да те уплаша. Не исках да ме гледаш така.“
„А сега?“ прошепнах. „Сега какво искаш? Да те гледам като непознат?“
Тишината между нас беше като дълбоката част на басейна, в която не знаеш дали има дъно.
В този момент телефонът на Иво иззвъня.
Той погледна екрана и пребледня още повече.
„Кой е?“ попитах.
Той не отговори. Само вдигна.
Слушах само неговата страна.
„Да… разбирам… не, не мога… чакай…“
После гласът му се счупи.
„Не го правете. Моля ви. Това е… това е семейството ми.“
Затвори. Дишаше тежко.
„Какво стана?“ попитах.
Той ме погледна и в този поглед имаше нещо, което не бях виждала у него никога.
„Казаха ми, че ако не се съгласим да спрем да излизаме вечер, ще започнат дело. Ще запорират сметките. Ще изпратят хора. И…“
Той преглътна.
„И ще извадят още документи. Документи, които аз не съм ти показвал.“
Сърцето ми се стисна.
„Какви документи, Иво?“
Той отвърна толкова тихо, че едва го чух.
„За жилищния кредит. За нашия дом. И за още нещо.“
„Още нещо?“
Той се изправи, сякаш не можеше да стои повече в собствената си вина.
„Утре ще дойде адвокат,“ каза. „Трябва да се подготвим. Защото Стефан не иска само тишина. Той иска да ни подчини.“
И точно когато думата „подчини“ се разля в мен, на вратата се почука.
Три пъти. Бавно.
Отворих.
На прага стоеше Никола. Лицето му беше мокро, но не от дъжд. Очите му бяха отчаяни.
„Госпожо Мира,“ прошепна той, „баща ми знае.“
Глава трета
Момчето, което носи тежест
Вкарах Никола вътре и затворих вратата, сякаш дървото можеше да спре онова, което идва. Иво стоеше на няколко крачки, напрегнат като струна.
Никола гледаше ту мен, ту него. Беше дете, но в раменете му имаше тежест, която не беше негова.
„Какво значи, че знае?“ попитах.
Никола преглътна, сякаш гълташе камък.
„Видял е, че листът го няма,“ каза. „Имаше го в една папка. Аз… аз го взех. Защото не можех да гледам как ви притиска. Той не е справедлив. Той е…“
Момчето се спря, а после изрече думата, която вероятно не му позволяваха да казва вкъщи.
„Жесток.“
Иво се приближи.
„Защо го направи, Никола?“ попита тихо. „Защо рискува?“
Никола сведе поглед.
„Защото той прави така с всички,“ прошепна. „С хора, които нямат избор. А вие… вие сте добри. Вие не заслужавате.“
„Никой не заслужава,“ казах. „Но защо точно ние?“
Никола вдигна очи към мен и в тях имаше нещо като молба за прошка.
„Защото вие сте най близо,“ каза. „И защото той има план. Той иска да вземе двата имота. Вашия и нашия. Да ги слее. Да построи нещо голямо. Има човек, който му помага. Един Валентин. Те говорят за това като за игра.“
Иво стисна юмруци.
„Валентин…“ повтори. „Този Валентин ли?“
„Познавам ли го?“ попитах.
Иво ме погледна виновно.
„Работих с него преди,“ каза. „С бизнес. Нищо голямо. Но…“
„Но?“ настоях.
Иво въздъхна.
„Но тогава загубих пари. И за да ги върна, взех заем. После още един. И накрая Стефан ми предложи… спасение.“
Никола потрепери.
„Това не е спасение,“ прошепна. „Това е кука. Като те закачи, не те пуска.“
Погледнах момчето и усетих как гневът ми към Иво се смесва с нещо друго. Съжаление. И страх. Защото ако детето от съседната къща се страхува така от баща си, това значи, че ние сме се замесили в много по голяма мрежа, отколкото си мислехме.
„Къде е майка ти?“ попитах.
Никола се поколеба.
„Ралица…“ каза. „Тя не знае всичко. Или се прави, че не знае. Понякога плаче нощем. А сутрин се усмихва и прави кафе, сякаш нищо.“
Иво погледна към прозореца, сякаш виждаше през стените.
„Стефан каза нещо…“ прошепна той. „Каза, че водата се чува. Че виждаме неща. Какво крие?“
Никола се дръпна леко назад.
„Не знам всичко,“ каза. „Но знам, че има стая в мазето. Винаги заключена. И хора идват късно. С кола. Нямат лица, само сенки. Баща ми ги посреща. Понякога им дава пликове. Понякога взима чанти.“
Сърцето ми блъсна ребрата.
„Никола,“ казах внимателно, „ти сигурен ли си?“
„Сигурен съм,“ прошепна той. „И сега той знае, че ви дадох листа. Затова дойдох. За да ви кажа…“
Момчето се задави с въздух, после изрече:
„Той каза, че ако още веднъж ви види в басейна вечер, ще направи така, че да загубите къщата. И каза, че ще е лесно, защото Иво вече му е дал ключ.“
Иво изведнъж стана бледен като стена.
„Какъв ключ?“ изръмжа той.
Никола се сви.
„Не знам,“ прошепна. „Чух го. Казваше на телефона: Имам ключ. Тя още не знае. Но ще научи.“
Светът ми се наклони.
Погледнах Иво. Очите му се местеха, сякаш търсеха къде да избяга.
„Иво,“ казах, и този път не беше въпрос. „Какъв ключ?“
Той отвори уста, после я затвори. И в този миг разбрах, че има тайни, които не са само дългове. Тайни, които са решения, взети без мен.
„Показах им документите за кредита,“ каза накрая. „Само за да докажа, че ще платя. Че имам имущество. Че…“
„Че можеш да заложиш дома ни,“ прошепнах. „Без да ми кажеш.“
Никола гледаше пода, сякаш се срамуваше вместо нас.
Иво пристъпи към мен.
„Мира, аз…“
„Не,“ прекъснах го. „Стига. Не сега. Сега има по важно. Какво ще стане с Никола? Ако баща му знае…“
Никола вдигна очи.
„Не се тревожете за мен,“ каза, но гласът му трепереше. „Той няма да ме удари. Той не прави такива неща. Той прави по лоши. Той кара хората да се чувстват виновни. Кара ги да вярват, че няма изход. И когато вече не вярват в себе си… тогава ги взима.“
Тези думи бяха като ледена вода по гърба ми.
„Има изход,“ казах, но не бях сигурна дали говоря на Никола или на себе си. „Ще намерим изход.“
Иво поклати глава.
„Не разбираме срещу кого сме,“ каза. „Той е бизнесмен. Има връзки. Има адвокати. Може да ни смаже в съда.“
„Тогава ще вземем наши адвокати,“ отвърнах. „И ще говорим с банка. И ще разберем какво точно си подписал. Няма да се предадем.“
Иво ме погледна, сякаш за първи път виждаше, че имам гръбнак.
В този момент телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Вдигнах. Чух женски глас, гладък и уверен.
„Госпожа Мира?“ каза гласът. „Казвам се Силвия. Аз съм адвокатът на господин Стефан. Утре ще получите официални документи. Съветвам ви да не правите прибързани действия. Понякога най разумното е да се покориш, преди да бъде късно.“
Стиснах телефона.
„Покорството не е разум,“ казах.
От другата страна се чу тих смях.
„Ще видим,“ каза Силвия. „И още нещо. В дома ви има млад човек, който не трябва да е там. Ако не излезе доброволно, ще се наложи да се намесят хора, които не обичат шум.“
Върху езика ми се появи вкус на метал.
„Никола е тук по собствена воля,“ казах.
„Това не е ваш избор,“ отвърна гласът. „До утре.“
Затвори.
Никола пребледня.
„Тя знае,“ прошепна той. „Значи и баща ми знае точно.“
Погледнах Иво.
„Ще го защитим,“ казах. „Първо него. После нас. И после истината.“
Иво кимна, но в погледа му имаше страх.
„Мира…“ каза. „Ако излезе истината, може да ме намразиш още повече.“
„Нека истината излезе,“ отвърнах. „Защото тайната винаги изплува. Въпросът е дали ще се удавим в нея, или ще се научим да плуваме.“
Никола се разтрепери.
„Аз не мога да се върна тази нощ,“ каза. „Ще ме чака. Ще ме гледа. И ще разбера, че съм предател.“
Поех дълбоко въздух.
„Ще останеш тук,“ казах. „Поне докато измислим какво да правим.“
И тогава, сякаш думите ми бяха сигнал, светлината в съседния двор се включи. Силна, бяла, насочена право към нашите прозорци.
Като прожектор.
И в тази светлина, на прозореца на съседната къща, се появи Стефан.
Не махна. Не каза нищо.
Само стоеше и гледаше.
Дълго.
Търпеливо.
Като човек, който вече е решил как свършва историята.
Глава четвърта
Хартии, които режат по дълбоко от нож
Сутринта дойде без милост. Слънцето беше същото, както винаги, но в мен нямаше нищо обикновено.
Никола беше задрямал на дивана. Иво не беше спал. Аз стоях до кухненската маса, с листа на заповед пред себе си, сякаш ако го гледам достатъчно дълго, буквите ще се подредят в по малко страшна истина.
В девет часа се позвъни. Не на звънеца, а на портата. Три кратки натискания, уверени, официални.
„Дойдоха,“ прошепна Иво.
Отворих. На входа стоеше мъж с костюм и папка. Усмивката му беше професионална, празна.
„Госпожа Мира?“ попита.
„Да.“
„Връчвам ви уведомление и призовка,“ каза той и подаде документите. „Подпис тук.“
Взех химикал, ръката ми трепереше, но не показах слабост. Подписах.
Мъжът кимна и си тръгна, сякаш беше доставил хляб.
Затворих и разтворих папката. Първото, което видях, беше искане за обезпечителни мерки. Запор. Възбрана. Думи, които звучат като присъда.
И още един лист, който ме удари в гърдите.
„Искане за ограничаване на ползването на съоръжение, създаващо смущения.“
Съоръжението беше нашият басейн.
Втората страница беше подписана от Силвия. А третата съдържаше нещо, което не очаквах.
„Приложение: свидетелски показания.“
И там, черно на бяло, имаше изречения, които описваха нашето „неприлично поведение вечер“, „шум“, „нарушаване на личното пространство“.
Подпис: Ралица.
Майката на Никола.
Погледнах към дивана, където момчето се събуди от шума и се изправи. Очите му веднага търсеха моя поглед, сякаш се страхуваше какво ще види в него.
„Тя…“ започна Никола.
„Тя е подписала,“ казах. „Свидетелствала е срещу нас.“
Никола затвори очи.
„Тя се страхува,“ прошепна. „Когато баща ми каже, тя подписва. Тя не е лоша. Тя е… затворена.“
Иво удари с длан по масата.
„Това е война,“ каза.
„Не,“ отвърнах. „Това е план. И ние сме в него.“
Седнах и започнах да чета всичко внимателно, ред по ред. И колкото повече четях, толкова повече усещах как Стефан е подготвен. Имаше детайли. Дати. Нотариални препратки. Дори снимки на двора ни, направени отнякъде.
Сякаш някой ни е наблюдавал отдавна.
„Трябва ни адвокат,“ казах.
Иво кимна.
„Познавам един,“ каза. „Петър. Бяхме в един курс навремето. Той е твърд. Няма да се уплаши.“
„Обади му се.“
Иво взе телефона, но преди да набере, аз го спрях.
„Преди това ще говорим за ключа,“ казах тихо. „И за документите, които криеш. Не мога да воювам с теб зад гърба си.“
Иво затвори очи.
„Добре,“ каза. „Но не тук. Не пред Никола.“
Погледнах момчето.
„Никола,“ казах, „искам да ти вярвам. И искам да ти помогна. Но сега трябва да знам едно. Има ли място, където баща ти държи документи? Нещо, което може да го спре?“
Никола се поколеба, после кимна.
„В кабинета му,“ прошепна. „В шкаф, който заключва. Ключът е в джоба му винаги. Но… има втори. Майка ми го крие. Понякога го държи в кутия за шевни неща.“
Иво се намръщи.
„Не можем да влизаме там,“ каза. „Това е незаконно.“
„А това, което правят те, законно ли е?“ попитах.
Иво замълча.
В този момент се чу леко почукване на прозореца. Не силно. Не агресивно. Почукване, което сякаш казва: Аз съм тук. Аз виждам.
Погледнах. Отвън стоеше Ралица.
Беше бледа, с очи, които молеха за милост, но устата ѝ беше стегната, сякаш се страхуваше да не издаде звук.
Отворих вратата и тя влезе без покана, като човек, който няма избор.
„Мира,“ прошепна тя. „Моля те. Дай ми Никола.“
Никола се сви.
„Не искам да се връщам,“ прошепна той.
Ралица преглътна.
„Знам,“ каза. „Но ако не се върнеш… той ще направи нещо. Той вече е бесен. Той каза, че ще те изпрати далеч. В едно място, където няма да имаш приятели. Където няма да ме виждаш.“
Очите на Никола се напълниха със сълзи.
Аз пристъпих към Ралица.
„Защо подписа?“ попитах, като държах документите в ръка.
Ралица пребледня.
„Не исках,“ прошепна. „Той ми каза, че иначе ще съсипе вас. И че Никола ще страда заради вас. Аз… аз се опитах да го спра. Но той е…“
Тя не каза думата. Не можеше.
„Той е чудовище,“ казах аз вместо нея.
Ралица се разтрепери, сякаш думата беше удар.
„Той е силен,“ прошепна. „И има хора. И има пари. И има тайни.“
„Какви тайни?“ попитах.
Тя се огледа, сякаш стените подслушват.
„Има документи,“ каза. „Има записи. Има писма. Той държи всичко. И ако някой му се опълчи, той просто…“
Тя стисна ръце.
„Той ги прави да изглеждат виновни.“
Иво пристъпи напред.
„Ралица,“ каза. „Кажи ми за ключа. За втория ключ.“
Ралица го погледна, и в този поглед видях нещо, което ме удари като шамар.
Разпознаване.
Не беше първата им среща.
„Ти…“ прошепнах. „Ти я познаваш.“
Иво пребледня, после отмести поглед.
Ралица затвори очи.
„Не сега,“ прошепна тя, сякаш молеше и двама ни. „Моля ви. Не сега. Стефан ще разбере. Той е като…“
Тя се спря.
„Като какво?“ настоях.
Ралица отвори очи. В тях имаше ужас.
„Като вода, която влиза навсякъде,“ каза. „Не можеш да я спреш. Тя намира път.“
Тази фраза ме преряза.
Защото ние обичахме водата. А сега водата беше метафора за нашия враг.
„Дай ми Никола,“ повтори Ралица. „Иначе ще стане по зле.“
Никола поклати глава.
„Не,“ каза. „Не искам да се върна. Искам да кажеш истината. Искам да спреш да се страхуваш.“
Ралица заплака, тихо, без звук.
„Не знаеш какво е страх,“ прошепна.
„Знам,“ каза Никола. „Живея в него.“
Тишината между тях беше като пукнатина.
Аз поех дълбоко въздух и взех решение.
„Никола ще остане тук днес,“ казах. „Ще говорим с адвокат. Ще говорим с полиция, ако трябва. Ако Стефан ви заплашва, това е престъпление.“
Ралица вдигна рязко глава.
„Не!“ прошепна. „Не полиция. Никога полиция. Той има приятели навсякъде. Ако отидете там, ще се обърне срещу вас още по бързо.“
„Тогава какво?“ попитах.
Ралица се наведе към мен и прошепна:
„Има едно момиче. Мария. Тя учи в университет. Тя е умна. Тя знае закони. Тя веднъж ми каза, че ако някой те притиска, трябва да събираш доказателства. Не думи. Доказателства.“
„Коя Мария?“ попитах, но в същия миг усетих, че знам.
Мария беше племенницата ми. Дъщерята на сестра ми Елена. Момичето, което се бореше със стипендии, с изпити, с кредит за малко жилище, което едва изплащаше, и с мечти, които никога не бяха лесни.
Ралица кимна.
„Тя има глава,“ прошепна. „Нека тя ви помогне. Аз… аз мога да ви дам втория ключ. Но трябва да обещаете, че ще пазите Никола.“
Иво издиша тежко.
„Обещаваме,“ каза.
Ралица протегна ръка. В дланта ѝ лежеше малък ключ, почти незабележим.
„Това е за кабинета,“ прошепна. „Но има и друго. Ако влезете там… ще видите неща. И може да не можете да ги забравите.“
Взех ключа. Металът беше студен, но сякаш гореше.
„Ще ги видим,“ казах. „Защото ние вече не можем да не видим.“
Ралица погледна Никола, после мен.
„Стефан няма да се спре,“ каза. „Той ще дойде. Той ще се усмихва. И ще ви говори спокойно. И ще ви взима нещата едно по едно, докато не ви остане нищо.“
Тя се обърна към вратата, но преди да излезе, прошепна:
„Пазете се от Валентин. Той е по тих от Стефан, но е по отровен.“
И си тръгна.
Останахме трима в кухнята, с ключ, с документи и с една истина, която започваше да се разкрива като рана.
Иво извади телефона и набра.
„Петре,“ каза, когато отсреща вдигнаха. „Имаме проблем. Голям. И няма да изчезне.“
Погледнах Никола. Той седеше свит на дивана, но в очите му за миг проблесна нещо, което не беше страх.
Надежда.
А отвън, зад оградата, в съседния двор, се чу звук от отключване.
Сякаш някой се готвеше да влезе не в къща, а в живота ни.
Глава пета
Мария и дългът, който не е само пари
Мария дойде следобед. Не дойде сама. Дойде с папка, с тетрадка, с химикали, и с онази решителност на човек, който е уморен да се страхува.
Когато я видях на прага, за миг се разплаках от облекчение. Сестра ми Елена я беше изпратила, но Елена сама не дойде. Тя имаше свой страх. И свой срам.
Мария ме прегърна, после погледна Иво. Не с осъждане. Със студен анализ.
„Къде са документите?“ попита тя.
Дадох ѝ всичко. Призовките. Записа на заповед. Снимките. Свидетелските показания.
Мария седна и започна да чете. Очите ѝ се движиха бързо. Пръстът ѝ следваше редовете. Дишането ѝ беше равномерно, но устните ѝ се стягаха.
„Това е натиск,“ каза накрая. „Юридически натиск, маскиран като спор за шум.“
Иво въздъхна.
„Те имат адвокат,“ каза. „Силвия. Ние още нямаме.“
„Ще имате,“ отвърна Мария. „Но първо трябва да разберем какво точно е подписал Иво.“
Тя обърна листа на заповед и посочи едно изречение, което не бях забелязала.
„Тук пише, че ако не се плати сумата, кредиторът има право да търси удовлетворение чрез имущество, посочено като обезпечение,“ каза.
„Какво имущество?“ прошепнах.
Мария обърна към приложенията. Там беше нотариален документ, копие, с опис на имота.
Нашият дом.
Басейнът.
И още нещо, което ме накара да се почувствам сякаш някой ме е ударил в корема.
„Допълнително обезпечение: вземания по договор.“
„Какъв договор?“ попитах.
Иво пребледня.
„Иво?“ гласът ми беше нисък. „Какъв договор?“
Мария го погледна право в очите.
„Говори,“ каза.
Иво преглътна, сякаш гълташе собственото си достойнство.
„Преди време…“ започна. „Преди да се оженим, аз…“
„Не преди,“ прекъснах го. „Не ми хвърляй миналото като оправдание. Кажи какво си направил.“
Той стисна ръце.
„Имаше една сделка,“ каза. „С Валентин. Трябваше да вложа пари в проект. Обещаваха печалба. Подписах договор. После проектът се провали. Дължах пари. Валентин каза, че ако не намеря средства, ще ме съди. А тогава… се появи Стефан.“
Мария кимна, сякаш това потвърждаваше теория.
„Стефан е купил дълга ти към Валентин,“ каза. „И сега го използва да те държи. Това не е просто заем. Това е схема.“
„Как да го докажем?“ попитах.
Мария се усмихна леко, но в усмивката нямаше радост.
„Доказателства,“ каза. „Това каза Ралица, нали?“
„Да,“ отвърнах.
Мария погледна към Никола, който стоеше в ъгъла и слушаше, без да се намесва.
„Ти ли си Никола?“ попита тя.
Той кимна.
„Беше смел,“ каза Мария. „Но смелостта не стига. Трябва ум. Трябва план.“
Никола сведе поглед, но за миг на лицето му се появи нещо като благодарност.
Мария обърна тетрадката си и започна да пише.
„Първо,“ каза тя, „Петър да види документите. Да се подаде възражение. Да се поиска време. Да се атакува обезпечението.“
„Петър идва вечерта,“ каза Иво.
„Второ,“ продължи Мария, „да се говори с банката за жилищния кредит. Да разберем дали има някаква промяна. Ако Иво е подписвал нещо допълнително без теб, това може да е нарушение. Но трябва да го видим.“
Погледнах Иво. Той отмести поглед.
„Има ли още?“ попитах.
Той мълча.
Мария не го остави.
„Иво,“ каза спокойно, „ако има още документи, по добре да ги кажеш сега. По късно ще те изядат.“
Иво затвори очи.
„Подписах допълнително споразумение с банката,“ прошепна. „За отсрочка. Но за да го направя… заложих и гаража. И…“
Той преглътна.
„И допуснах съвместен гарант.“
„Кой?“ попитах.
Той прошепна името, което ме накара да се почувствам като предател в собствената си къща.
„Елена.“
Сестра ми.
Светът се разклати.
„Сестра ми е гарант по нашия кредит?“ прошепнах.
Мария застина. Моливът ѝ падна.
„Мама…“ изрече тя. „Мама е подписала?“
Иво се сви.
„Тя сама предложи,“ каза. „Каза, че ще помогне. Че ти няма да разбереш и няма да се тревожиш. Каза, че е по добре така.“
Сълзите ми избиха.
„Тя е излъгала,“ казах. „И ти си позволил да ме лъжат.“
Мария стана рязко.
„Затова мама е толкова нервна напоследък,“ прошепна тя. „Затова взима повече смени. Затова…“
Тя се спря и лицето ѝ се стегна.
„И аз мислех, че моят кредит е най тежкото,“ каза тихо. „Моят кредит за жилището, който изплащам сама. А се оказва, че в това семейство дълговете се множат като сенки.“
Погледнах я и сърцето ми се сви. Мария беше на ръба на силите си още преди да дойде тук. Учеше, работеше, плащаше вноски, и пак намираше време да ни спасява.
„Мария…“ прошепнах.
Тя вдигна ръка.
„Не ме съжалявай,“ каза. „Просто ме слушай. Ние ще се справим, ако спрем да крием.“
Тя погледна Никола.
„И ако той също спре да крие.“
Никола преглътна.
„Аз не крия,“ каза.
Мария го погледна право в очите.
„Криеш страх,“ каза. „Но няма време. Трябва да влезем в кабинета на баща ти.“
Иво рязко поклати глава.
„Не,“ каза. „Не можем. Това ще ни погребе.“
Мария се приближи до него.
„Вече сте в гроб, Иво,“ каза тихо. „Просто още не сте сложили пръстта отгоре. Стефан и Валентин ще го направят вместо вас.“
Погледнах ключа в ръката си. Студен. Тежък.
„Кога?“ попитах.
Мария не се поколеба.
„Тази нощ,“ каза. „Когато Стефан мисли, че сте се уплашили. Когато си мисли, че сте спрели да плувате. Точно тогава. Ще вземем това, което може да ни спаси.“
„А Никола?“ попитах.
Мария погледна момчето.
„Никола ще реши,“ каза. „Да бъде ли част от истината, или част от страха.“
Никола стисна устни. Очите му се напълниха.
„Ще дойда,“ каза тихо. „Защото… ако не дойда, баща ми ще продължи. И аз ще съм виновен.“
Тази дума ме удари.
Виновен.
Точно това правеше Стефан. Раздаваше вина като пари. И хората я приемаха, защото не знаеха как да откажат.
Мария събра документите.
„Добре,“ каза. „Подготвяме се. И още нещо, лельо Мира…“
Тя ме погледна с мекота, която болеше.
„Когато влезем там и видим какво има, може да научиш неща за Иво. И за мама. И за всички. И няма да е лесно.“
„Нищо вече не е лесно,“ отвърнах.
Мария кимна.
„Тогава да не губим време.“
Вечерта падна бавно. Дворът потъна в тъмнина.
И басейнът беше неподвижен, без нас. Като око, което чака да види.
А от другата страна на оградата, късно, се чу смях.
Мъжки смях.
И после втори глас. По нисък. По спокоен.
„Валентин е тук,“ прошепна Никола, като залепи ухо до стената.
Погледнах Мария. Тя беше пребледняла, но не се отдръпна.
„Точно навреме,“ каза тя. „Сега ще разберем колко струва една тайна.“
Глава шеста
Кабинетът, който не трябваше да съществува
Нощта беше плътна и тихо враждебна. Нямаше вятър. Нямаше живот. Само нашите стъпки, внимателни, почти без звук.
Никола вървеше пред нас. Мария беше до него. Аз следвах, а Иво беше последен, като човек, който знае, че прави нещо опасно, но няма право да се откаже.
Не прескочихме оградата. Никола ни отвори малка вратичка, която никога не бях забелязвала. Скрит проход между жив плет и навес. Стефан явно обичаше да има изходи. И входове.
Къщата им беше тъмна, но в кабинета гореше слаба лампа. Не вътре, а под вратата, като изтекла светлина, която издава, че някой е бил там наскоро.
Никола се поколеба.
„Ако е вътре…“ прошепна.
Мария сложи пръст на устните си и посочи към прозореца. Пердето беше дръпнато. Вътре се виждаше празно кресло, бюро, и купчина папки.
„Не е вътре,“ прошепна тя.
Никола извади ключа, който му бях дала. Ръката му трепереше. Вкара го в ключалката.
Щрак.
Вратата се отвори без съпротива.
Влязохме.
Мирисът ме удари първи. Не на цигари или алкохол. Мирис на хартия, кожа и нещо метално. Мирис на контрол.
Кабинетът беше подреден като витрина. Всичко беше на мястото си. Но това не беше уют. Това беше демонстрация.
Мария веднага тръгна към шкафа. Никола се огледа като животно, което търси капан. Иво стоеше неподвижно, като човек, който вижда собствената си вина подредена на рафтове.
Отворихме шкафа. Вътре имаше папки с етикети. Не с имена на фирми, а с имена на хора.
Прелиствам първата.
Имаше снимки. Разпечатки от разговори. Банкови извлечения. Съдебни документи.
„Той събира досиета за хората,“ прошепна Мария. „Това е неговото оръжие.“
Никола извади една папка и пръстите му замръзнаха върху етикета.
„Никола,“ прошепнах аз. „Какво има?“
Той не отговори веднага. Просто подаде папката на Мария.
Етикетът беше моето име.
Мира.
Сърцето ми се сви.
Мария я отвори. Първата страница беше снимка от двора ни. Аз във водата. Иво до мен. Миг на спокойствие, превърнат в доказателство.
После имаше разпечатки от банкови транзакции. Моята заплата. Плащания по сметки. Всичко.
И накрая писмо.
Писмо, което ме накара да пребледнея.
Беше копие на жалба. Подготвена, но не подадена. В нея пишеше, че аз „психически тормозя“ съседите, че „създавам опасна среда“, че „не съм стабилна“.
Мария рязко вдигна поглед към мен.
„Това е мръсно,“ прошепна. „Той ще се опита да те изкара нестабилна. Така ще те обезсили в съда.“
Иво изсумтя.
„Той няма да посмее.“
Мария се обърна към него с поглед като нож.
„Ще посмее,“ каза. „Защото ти си му дал повод да вярва, че може.“
Тези думи удариха Иво, но той не отвърна.
Никола изведнъж извади друга папка. Лицето му се промени, сякаш беше видял призрак.
Етикетът беше: Иво.
Иво пристъпи напред и я грабна.
Отвори.
Първият лист беше договор.
Не само запис на заповед. Беше нещо друго.
„Споразумение за сътрудничество,“ прошепна Иво.
Мария се наведе.
„Какво е това?“
Иво преглътна.
„Това…“ каза. „Това е договор, че ако не мога да върна парите, ще му помогна да придобие имота. Че ще съдействам. Че ще…“
Той се спря.
„Че ще убедя Мира да подпише доброволно.“
Светът се завъртя.
„Ти си подписал да ме убеждаваш да предам дома ни?“ прошепнах.
Иво ме погледна отчаяно.
„Не съм искал! Не съм мислел, че ще стигне дотук! Беше… само думи. Само документ. За да ме остави.“
Мария затвори очи, сякаш се бореше да не избухне.
„Документите не са само думи,“ каза тихо. „Те са оръжие. И ти си му дал пълнителя.“
В този момент Никола издаде тих звук. Почти стон.
„Вижте това,“ прошепна.
Той беше открил папка с етикет: Ралица.
Отворихме я.
Вътре имаше писма, снимки, и една съдебна молба за развод, която никога не беше подадена. Беше подписана от Ралица, но върху нея имаше червена бележка с почерка на Стефан.
„Ако подадеш, ще загубиш Никола.“
Мария пребледня.
„Той я държи като заложник.“
Никола стисна зъби.
„Тя искаше да си тръгне,“ прошепна. „Затова плаче. А аз… аз мислех, че е заради мен. Че не съм достатъчно добър.“
Сърцето ми се разкъса.
„Никола,“ казах, „ти не си виновен.“
Той поклати глава.
„Той ме кара да мисля, че съм,“ прошепна. „И сега…“
Той посочи към едно писмо в папката. Мария го извади и започна да чете.
Писмото беше от банка. За кредит.
Кредит на името на Ралица.
Голям.
За „инвестиция“.
Мария прехапа устна.
„Той е взел кредит на нейно име,“ каза. „И я е натоварил с дълг. Ако тя си тръгне, той ще каже, че тя е измамник. Ще я съсипе.“
„Това е престъпление,“ прошепнах.
„Да,“ каза Мария. „Но трябва да го докажем.“
Иво изведнъж се наведе към една от папките, сякаш търсеше нещо конкретно.
„Къде е Валентин?“ прошепна.
„Какво търсиш?“ попитах.
Иво отвори папка с етикет: Валентин.
Вътре имаше договори, нотариални актове, и една разпечатка от разговор.
Разговор между Стефан и Валентин.
Мария го прочете на глас, шепнешком.
„Ще ги притиснем чрез басейна. Тя обича водата. Ще я направим да я мрази. Когато подпише, ти взимаш проекта. Аз взимам тишината.“
Никола затвори очи, сякаш думите го бяха ударили.
Мария прелисти още.
И тогава намери нещо, което промени въздуха в стаята.
Снимка.
На Иво.
С Ралица.
Не стара снимка от някакъв случай. Снимка, направена тайно. Двамата бяха близо. Твърде близо.
Погледнах Иво. Той пребледня.
„Какво е това?“ прошепнах.
Иво отвори уста, но не издаде звук.
Мария вдигна снимката.
„Това е причина,“ каза тихо. „Причина Стефан да държи Иво на каишка. И причина Ралица да се страхува.“
Никола се разтрепери.
„Не…“ прошепна. „Не може.“
Погледнах Ралица на снимката. В очите ѝ имаше отчаяние. В позата ѝ имаше не любов, а бягство.
„Иво,“ казах бавно. „Кажи. Сега. Няма по късно.“
Иво затвори очи, и когато ги отвори, в тях имаше срам.
„Беше грешка,“ прошепна. „Една вечер. Тя дойде при мен. Плака. Молеше за помощ. Аз… аз се почувствах силен. И после…“
„После?“ гласът ми се счупи.
„После Стефан разбра,“ каза Иво. „И започна. Записа на заповед. Договорите. Всичко. Той ми каза, че ако не му съдействам, ще унищожи Ралица и Никола. И ще унищожи теб.“
Никола се сви, сякаш го бяха ударили.
Мария стисна снимката.
„Това е изнудване,“ каза. „И ако имаме тази снимка и разпечатката от разговора, вече имаме начало.“
Изведнъж отвън се чу стъпка. После още една.
И звук от ключ в ключалката на входната врата.
Всички застинахме.
Никола пребледня.
„Той се връща,“ прошепна. „Той никога не се връща толкова рано…“
Мария сграбчи папката с разпечатките.
„Вземаме каквото можем,“ прошепна. „Сега.“
Аз грабнах папката с моето име, папката с Ралица, и разпечатката за Валентин.
Иво сграбчи папката с неговото име.
Никола стоеше като закован.
„Никола!“ прошепнах. „Движи се!“
Той се стресна и тръгна към прозореца, който водеше към двора.
Но беше късно.
Вратата на кабинета се отвори.
И на прага стоеше Стефан.
Не изненада. Не гняв.
Само усмивка.
„Ето ви,“ каза той спокойно. „Толкова е мило, че сте дошли сами при тайните ми.“
Глава седма
Усмивката на човек, който вече е спечелил
Стефан стоеше на прага, и в този миг разбрах най страшното. Той не беше хванал крадци. Той беше хванал хора, които вече са в капана му.
„Никола,“ каза той меко, и това беше по страшно от вик. „Ела при мен.“
Никола потрепери, но не се помръдна.
Мария пристъпи напред, без да мисли.
„Нямате право да заплашвате никого,“ каза. „Ние имаме доказателства за изнудване.“
Стефан я погледна така, сякаш гледа насекомо, което се опитва да го уплаши.
„Доказателства?“ повтори той. „Момиче, ти учиш в университет. Знаеш ли кое е най лесното да се унищожи? Лист хартия. Една снимка. Един запис.“
Той пристъпи вътре и затвори вратата след себе си, бавно, без да бърза. Както човек затваря клетка.
„Мира,“ каза той и ме погледна с онзи фалшив интерес. „Ти обичаш водата. Тя те успокоява. А днес си дошла в място, където водата няма да те спаси.“
„Защо?“ гласът ми беше пресипнал. „Защо правиш това?“
Стефан се усмихна.
„Защото мога,“ каза. „И защото хората винаги мислят, че тях няма да ги докосне. Докато не ги докосне.“
Иво пристъпи напред.
„Остави ги,“ каза. „Вземи мен.“
Стефан се обърна към него.
„О, Иво,“ каза тихо. „Ти вече ми принадлежиш по документи. Но ми е приятно да го чуя и на глас.“
Той погледна папките в ръцете ни.
„Виждам, че сте взели сувенири,“ каза. „Нека ги върнем.“
Мария стисна папката.
„Не,“ каза.
Стефан я погледна и за миг усетих, че зад спокойствието му има нещо тъмно.
„Мария,“ каза той и произнесе името ѝ сякаш го е опитвал преди. „Ти имаш кредит за жилище, нали? Малко, но тежко. И имаш работа, която не е сигурна. И имаш майка, която е гарант по чужд кредит.“
Мария пребледня. Не защото не беше вярно. А защото той знаеше.
„Ти…“ прошепна тя.
„Аз знам много неща,“ каза Стефан. „И ако искам, мога да направя така, че да не можеш да си платиш вноските. Само с един разговор. Само с един документ.“
Той пристъпи към нея и протегна ръка.
„Дай.“
Мария не помръдна.
И тогава Стефан направи нещо, което не очаквах. Не я удари. Не извика.
Само се обърна към Никола.
„А ти,“ каза тихо, „си ми най голямото разочарование.“
Никола потрепери.
„Ти даде тайните ми на чужди хора,“ продължи Стефан. „Ти ме предаде.“
Никола стисна устни.
„Ти предаде мама,“ изрече изведнъж. „Ти предаде мен. Ти предаде всички.“
Стефан се засмя.
„Това са детски думи,“ каза. „Светът не е морал. Светът е сила.“
Никола изправи гръб, колкото можеше.
„Светът е и избор,“ каза. „И аз избирам да не бъда като теб.“
Тишината се сгъсти.
За миг се уплаших, че Стефан ще избухне. Но вместо това той се усмихна още по широко.
„Добре,“ каза. „Тогава избираш последствия.“
Той извади телефона си и набра номер. Говореше спокойно, сякаш поръчва храна.
„Силвия,“ каза. „Да. Да. Те са тук. В кабинета. Да, с документи. И момчето също.“
Пауза.
„Не, няма да ги пускам да си тръгнат така. Искам да разберат границите.“
Затвори и остави телефона на бюрото.
„Сега ще чакаме,“ каза.
„Чакаме какво?“ попитах, а гласът ми трепереше.
Стефан ме погледна.
„Чакаме да дойдат хората, които уреждат нещата,“ каза. „А дотогава ще си говорим.“
Той седна на креслото си и кръстоса крака.
„Мира,“ каза. „Знаеш ли кое е най смешното? Ти мислиш, че Иво е просто жертва. Но той е и виновен.“
Погледнах Иво. Той стоеше като човек, който чака присъда.
„Той подписа да те убеждава,“ продължи Стефан. „Той подписа да ти говори сладко. Да те кара да се чувстваш защитена. Докато аз подготвям документите.“
„Стига,“ прошепнах.
Стефан повдигна вежди.
„Истината боли, нали?“
Мария се разтрепери от гняв.
„Това, което правите, ще се върне,“ каза тя. „Няма да остане скрито.“
Стефан се засмя тихо.
„Скрито?“ повтори. „Момиче, аз не крия. Аз държа. Това е разликата. Когато държиш нещо, ти решаваш кога да го покажеш.“
Той се наведе напред.
„Иво ми дължи пари. Ти, Мира, си спечелила доверие към него. А доверие е най скъпата валута. Никола ми дължи послушание. А Ралица…“
Очите му за миг станаха ледени.
„Ралица ми дължи живота си.“
Тези думи ме накараха да се задуша.
„Тя не ти дължи нищо,“ прошепнах.
„О, дължи,“ каза Стефан. „Защото аз платих нейните грешки. Аз я спасих, когато беше никой. Аз ѝ дадох дом. Дадох ѝ име. И тя ще стои там, където аз кажа.“
Никола се разплака, но не издаде звук.
Мария направи крачка към бюрото. Беше бърза. Ръката ѝ сграбчи телефона на Стефан.
„Не!“ извика Иво.
Стефан се изправи като пружина. Хвана Мария за китката, не грубо, но достатъчно силно да я спре.
„Не си играй,“ каза тихо.
Мария го погледна право в очите, с болка и ярост.
„Вие сте страхливец,“ каза. „Вие се храните от чужди страхове.“
Стефан се усмихна.
„И ти ще ми дадеш още,“ прошепна.
Тогава се чу хлопване на външната врата.
Стъпки в коридора.
Гласът на Силвия.
„Господин Стефан?“
Стефан отпусна ръката си и се усмихна, сякаш приема гости.
Вратата се отвори и Силвия влезе. С нея имаше още един мъж. Едър. Мълчалив. С поглед, който не задава въпроси.
Силвия огледа нас, после папките.
„Разбирам,“ каза спокойно. „Кражба на документи. Незаконно проникване. Мога да ви уверя, че това ще има последици.“
Мария вдигна брадичка.
„Имаме доказателства за изнудване,“ каза.
Силвия се усмихна.
„Доказателства?“ повтори тя, сякаш думата е смешна. „Да видим.“
Стефан протегна ръка към папките.
„Дайте ги,“ каза.
Иво ме погледна. В очите му имаше молба. Не за прошка. За шанс.
Аз стиснах папките още по здраво.
„Не,“ казах.
Стефан наклони глава.
„Мира,“ каза тихо, „сега ще разбереш, че има моменти, в които човек трябва да избере. Или гордостта си, или дома си.“
Сърцето ми блъсна.
„Аз избирам истината,“ казах.
Силвия въздъхна, сякаш се уморява от детинщина.
„Тогава ще действаме по друг начин,“ каза. „Ще извикаме полиция и ще кажем, че вие сте нахлули. Ще кажем, че сте заплашвали. Ще кажем, че сте отвлекли Никола.“
Никола изкрещя:
„Не! Аз дойдох сам!“
Силвия го погледна хладно.
„Никой няма да повярва на дете срещу баща му,“ каза. „Особено когато бащата е уважаван бизнесмен.“
Тази дума ме накара да се почувствам сякаш всичко е решено.
Но тогава Мария направи нещо, което не очаквах.
Тя извади телефона си, натисна бутон и каза ясно:
„Записвам.“
Силвия замръзна за миг.
Стефан не.
Той се усмихна.
„Записвай,“ каза. „Записвай всичко. После ще видиш как един запис може да изчезне.“
Мария не трепна.
„Не може да изчезне, ако е изпратен,“ каза тя.
Стефан за миг изгуби спокойствието си.
„На кого?“ изсъска.
Мария го гледаше право в очите.
„На човек, който не ви се страхува,“ каза.
Иво прошепна:
„Петър.“
Силвия пребледня.
Стефан се усмихна отново, но усмивката му вече беше пукната.
„Добре,“ каза. „Нека играем. Но запомнете: аз не губя. Аз само сменям правилата.“
Той се обърна към мълчаливия мъж и кимна леко.
Мъжът направи крачка към нас.
И тогава токът угасна.
Цялата къща потъна в тъмнина.
И в тъмното се чу един тих звук.
Щракване.
Като заключване.
И гласът на Стефан, много близо, прошепна:
„Сега ще останете тук, докато реша.“