Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Володя Смирнов, по когото въздишаха жените, си отиде забравен, обиден и неразбран
  • Новини

Володя Смирнов, по когото въздишаха жените, си отиде забравен, обиден и неразбран

Иван Димитров Пешев януари 3, 2023
gaskdasdoasd.jpg

Най-хубавият и магнетичен мъж в София – така ще го запомнят приятелите. Бурни компании, вицове до среднощ, песните на Висоцки.

На 10 август се навършиха 22 години от смъртта на актьора Володя Смирнов (1942-2000), изиграл незабравими роли в киното – в „Най-добрият човек, когото познавам“, „Сбогом, приятели“, „Последна проверка“, „Антихрист“.

Володя Смирнов идва в България през 1966 г. по любов.

Не изпускай тези оферти:

Красив, талантлив чаровник, със сините си очи и трапчинка на брадичката подкосяваше коленете на всяка гимназистка.

Създаде паметни роли, отиде си обиден и неразбран.

Той не познава родителска ласка, разказва преди време неговата близка приятелка Антония Каракостова.

Роден е на 22 юни 1941 г., когато фашистка Германия напада Съветския съюз.

Ражда се в Черногорск – град в Красноярския край на Русия, от майка Марина Павловна Смирнова – пътуваща певица на романси.

Никога не е виждал баща си освен на снимка.

Баща му Николай Смирнов е военен летец и загива в Сталинградската битка.

Володя е отгледан от баба си Клавдия Фьодоровна Смирнова – майка на баща му.

Късно се запознава с майка си, след упорито и дълго издирване.

През 1961 г. Владимир Смирнов е приет в Ленинградския държавен институт за театър, музика и кинематография.

След дипломирането си е поканент в трупата на великолепния тогава Ленинградски театър на Ленинския комсомол.

В същия този първи негов театрален сезон – 1965-1966 г., в Ленинград гостува актьорският клас на проф. Филип Филипов и Надежда Сейкова от ВИТИЗ „Кр. Сарафов“.

След техния спектакъл се запознава със Силвия Спасова – дъщеря на голямата оперна певица Виргиния Попова. Последва пламенна любов.

През лятото на 1966 г. Володя идва в България, жени се и следва съпругата си по нейното разпределение в Шумен, Враца и Толбухин (Добрич).

Дебютира на българска сцена в ролята на Таланов от „Нашествие“ на Л. Леонов, като първите действия играе на руски, а последното на български език.

През сезон 1969-1970 е поканен в Народния театър за младежта.

Там за две десетилетия изиграва поредица от паметни роли, сред които Д’Артанян в „Тримата мускетари“ и Вълка от мюзикъла „Вълкът и седемте козлета“.

Голямата си популярност Володя Смирнов получи с филмите на Шаралиев „Сбогом, приятели“ и „Най-добрият човек, когото познавам“ на Шарланджиев.

През 1990 г. започна т. нар. театрална реформа, когато националнозначими театри бяха лишени от талантливи творци.

От Народния театър за младежта бяха освободени редица артисти, сред които и Владимир Смирнов.

От което той бе силно огорчен. Повече от три години е безработен и само шест месеца получава жалки социални помощи.

Уволнения, завист, подмятания за акцента му, съчетани с личната му непримиримост, го превръщат в зависим от алкохола.

През 1997 г. претърпява инсулт. „Възстановяваше се бавно и упорито. Без средства за скъпите лекарства и рехабилитации.

Най-близките приятели бяхме с него, както той е бил с нас в трудни и щастливи дни“, разказва Антония Каракостова.

Страшна за актьора става забравата – телефонът му не звъни.

От гилдията не се обажда никой с изключение на Иван Налбантов, Вихър Стойчев, Мая Бабурска, Явор Спасов.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изненада: Президентът отиде на концерта във Виена не с Деси Радева, а с тази прекрасна дама
Next: Тревога! Цял Ямбол търси баба Катя, от денонощие е в неизвестност. Мобилизират екипи

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.