Вратата се отвори с тихо щракване и пред мен се разкри не просто антре, а цяло преддверие към един друг свят. Мраморният под, студен и блестящ като замръзнало езеро, отразяваше меката светлина на кристален полилей, който висеше от тавана като застинал водопад от светулки. Въздухът ухаеше на скъп парфюм и полирано дърво – ароматът на богатство, което никога не си бе и представяло, че съществува извън лъскавите страници на списанията. Мартин стисна ръката ми, усетил лекото ми треперене, и се усмихна окуражително.
– Не се притеснявай, ще те харесат – прошепна той в ухото ми, а топлият му дъх прогони за миг ледените възли, които се бяха образували в стомаха ми.
Той беше моята котва в този океан от лукс. Заедно бяхме от почти година, година, изпълнена със смях, споделени тайни и онази лекота на битието, която само истинската любов може да ти даде. Но той идваше от този свят. Аз – не. Моят свят беше свят на студентски бригади, напрегнат бюджет до следващата заплата и притесненията на майка ми, която се опитваше да свърже двата края след… след всичко.
– Мартин, сине, най-накрая!
Гласът, който прозвуча откъм огромната всекидневна, беше мек и мелодичен. Жена с безупречна прическа и рокля в цвят шампанско се приближи към нас. Лицето ѝ беше почти без бръчки, изваяно от грижи и спокойствие, които парите могат да купят. Това беше Лидия, майката на Мартин. Очите ѝ, топли и лешникови, ме огледаха от глава до пети, но не по онзи осъдителен начин, от който се страхувах. В погледа ѝ имаше само любезно любопитство.
– А ти трябва да си Ани. Толкова много сме слушали за теб. – Тя протегна ръка, обсипана с деликатни пръстени, и аз я поех, надявайки се моята да не е влажна от притеснение.
– Приятно ми е да се запознаем – успях да кажа, а гласът ми прозвуча изненадващо стабилно.
Веднага след нея се появи и бащата, Виктор. Той беше висок, с прошарена коса и стойка на човек, свикнал да командва. Излъчваше аура на власт, която почти можеше да се докосне. Но когато се усмихна, лицето му се смекчи и в очите му проблеснаха закачливи искрици.
– Добре дошла, Ани. Всеки, който може да изтърпи този мой син толкова дълго, заслужава медал. – Той ми намигна, а Мартин извъртя очи с престорено раздразнение.
Напрежението в мен започна да се топи. Бяха мили. Искрено мили. Не се държаха надменно, не ме караха да се чувствам не на място. Настаниха ни на огромна маса в трапезария, отрупана с ястия, които изглеждаха като излезли от кулинарно предаване. Разговорът потече леко и непринудено. Разпитваха ме за университета, за мечтите ми, за семейството ми. Говорих им за специалността си, архитектура, за страстта ми да създавам пространства, които носят уют и хармония. Разказах им за майка ми, като спестих по-мрачните детайли от нашата история. Те кимаха, усмихваха се, задаваха въпроси. Чувствах се приета. Чувствах се сякаш най-накрая бях намерила своето място до Мартин, не само в неговия живот, а и в неговия свят.
Смехът на Лидия беше заразителен, а историите на Виктор от света на големия бизнес – макар и леко самохвални – бяха увлекателни. Той беше бизнесмен от старата школа, човек, който бе изградил империята си сам, с много труд и безкомпромисност. Гледах Мартин, който седеше до мен, и виждах как в очите му се отразява гордост от родителите му. И аз се гордеех с него. Всичко беше перфектно. По-перфектно, отколкото смеех да си мечтая.
След обилния обяд и още по-богатия десерт, усетих нужда да се освежа.
– Извинете ме за момент – казах аз, изправяйки се. – Може ли да използвам тоалетната?
– Разбира се, миличка – отвърна Лидия с лъчезарна усмивка. – В коридора, втората врата вляво. Чувствай се като у дома си.
„Като у дома си.“ Тези думи отекнаха в съзнанието ми, докато вървях по плюшения килим в коридора. Може би наистина можех. Може би всичките ми страхове бяха безпочвени. Може би това щеше да бъде моето бъдеще, моето семейство.
Глава 2
Тоалетната за гости беше по-голяма от моята спалня. Всичко беше в бял и златист мрамор, а въздухът беше изпълнен с деликатен аромат на орхидеи. Огромно огледало със златна рамка заемаше почти цялата стена над мивката. Измих си ръцете, като се наслаждавах на усещането на скъпия течен сапун и меката хавлиена кърпа. Погледнах отражението си. Момиче с пламнали от щастие бузи и блеснали очи. Момиче, което не можеше да повярва на късмета си.
Докато оправях косата си, погледът ми беше привлечен от малка, открехната вратичка на вграден в стената шкаф. Вероятно шкафче за лекарства или козметика. Любопитството, онази малка дяволска искрица, която понякога ни тласка към необмислени постъпки, надделя. Не исках да ровя, просто исках да го затворя. Протегнах ръка, но преди да докосна вратичката, нещо вътре проблесна.
Беше сребърен медальон.
Не какъв да е медальон. Беше уникален, ръчно изработен, с форма на преплетени клонки, които образуваха сърце. В центъра му имаше инкрустиран малък, млечнобял камък. Сърцето ми спря. Въздухът заседна в гърдите ми. Протегнах трепереща ръка и го взех. Беше тежък, студен и толкова, толкова познат.
Това беше медальонът на майка ми. Медальонът, който баща ми беше направил за нея преди години. Единствен по рода си. Медальонът, който тя бе изгубила в онзи ужасен ден, денят, в който баща ми изчезна. Денят, в който животът ни се срина.
Майка ми никога не го свали, докато не го изгуби. Казваше, че в него е заключена цялата им любов. Спомням си сълзите ѝ, отчаянието, с което го търсеше из останките от нашия разбит живот. Беше казала, че сякаш е изгубила последната частица от него.
Какво правеше той тук? В този дом? В шкафчето на майката на моя приятел? Хиляди въпроси без отговор се завъртяха в главата ми като разярен рояк пчели. Краката ми омекнаха. Трябваше да се подпра на мраморния плот, за да не падна. Усещах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Върнах медальона на мястото му, като се стараех да го оставя точно както го намерих, и затворих вратичката с несигурно движение.
Погледнах се отново в огледалото. Момичето с блесналите очи го нямаше. На негово място стоеше пребледняла непозната с разширени от ужас зеници. Как можех да се върна на масата? Как можех да се усмихвам и да говоря, сякаш нищо не се е случило? Сякаш сърцето ми не се опитваше да изскочи от гърдите ми?
Поех си дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да овладея паниката. Трябва да има логично обяснение. Съвпадение. Може би баща ми е правил и други такива. Може би го е продал. Но знаех, че лъжа себе си. Той никога не би продал този медальон. Беше го направил само и единствено за нея, за моята майка Рада.
С несигурни стъпки се върнах в трапезарията. Разговорът беше секнал. На масата цареше неловко мълчание. Три чифта очи бяха впити в мен. Но това не бяха същите очи отпреди десет минути. Топлината беше изчезнала. Любезността се беше изпарила. На тяхно място имаше нещо студено, пресметливо, почти враждебно. Лидия държеше чашата си с побелели кокалчета, а усмивката ѝ беше застинала в неестествена гримаса. Виктор ме гледаше с присвити очи, сякаш се опитваше да прочете мислите ми, да надникне в душата ми и да изтръгне тайната, която току-що бях открила.
Дори Мартин изглеждаше различен. Беше напрегнат, челюстта му беше стисната, а в погледа му, отправен към мен, се четеше смесица от объркване и… страх?
– Всичко наред ли е, Ани? – попита Лидия, а гласът ѝ беше остър като парченце стъкло.
– Да… да, разбира се. Просто… малко ми се зави свят – излъгах аз, а думите прозвучаха кухо дори на мен самата.
Никой не повярва. Атмосферата беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож. Усещах погледите им върху себе си, тежки и осъждащи. Какво се беше случило, докато ме нямаше? Дали са усетили промяната в мен? Дали са видели ужаса в очите ми? Или… или знаеха какво съм намерила?
Мартин внезапно се изправи.
– Стана късно. Мисля, че е време да тръгваме. Ани има да учи за изпит утре. – Той дори не ме погледна, докато го казваше. Думите му бяха отсечени, припрени.
– Но, скъпи, тъкмо щях да предложа кафе – запротестира Лидия, но в гласа ѝ нямаше истинска убеденост. Беше просто част от сценария, който трябваше да изиграят.
– Друг път, мамо. – Мартин вече беше до мен, хванал ме леко под ръка, но хватката му беше твърда, настоятелна. Той ме теглеше към вратата.
Сбогуването беше бързо и неловко. Формални усмивки, изстинали ръкостискания. Нямаше и следа от топлотата и радушието отпреди час. Сякаш бях прекрачила невидима граница и от скъп гост се бях превърнала в заплаха. Докато вървяхме към колата, имах чувството, че очите на Виктор ме пронизват в гърба.
Щом вратите на колата се затвориха, изолирайки ни от света на онази къща, Мартин се обърна към мен. Лицето му беше мрачно, а в очите му гореше гняв, какъвто никога не бях виждала.
– Можеше поне да ме предупредиш! – изсъска той.
Думите му ме удариха като плесница. Гледах го, напълно шокирана, неспособна да проумея какво има предвид. Да го предупредя? За какво? За това, че ще открия част от изгубеното минало на семейството си в банята на родителите му? За това, че светът ми ще се преобърне за броени минути?
И тогава, в оглушителното мълчание, което последва, докато той палеше двигателя с резки, яростни движения, всичко си дойде на мястото. Шокът премина в леден ужас. Те не просто бяха усетили, че нещо не е наред. Те са знаели. Знаели са какво има в шкафчето. Знаели са кой съм аз. И неговата реакция… неговият гняв не беше насочен към тях. Беше насочен към мен.
Шокирана, осъзнах… Той също знаеше.
Глава 3
Пътуването обратно към моя малък апартамент беше най-дългото в живота ми. Мълчанието в колата беше плътно, тежко, изпълнено с неизказани думи и обвинения. Мартин стискаше волана с такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Челюстта му беше стисната, а погледът му – вперен право напред, в тъмния път, сякаш се страхуваше дори за миг да срещне моя.
Аз седях до него, скована от студ, който нямаше нищо общо с температурата навън. В главата ми се въртяха един и същи въпроси, които заплашваха да ме побъркат. Как? Защо? Откога? Откога той знаеше? И какво точно знаеше?
Той ме беше довел в дома на родителите си. Беше ме представил като любовта на живота си. Беше наблюдавал как те ме очароват със своето лъжливо гостоприемство, знаейки през цялото време каква бомба със закъснител цъка в онази баня. Гневът му не беше, защото съм открила нещо. Гневът му беше, защото не съм го предупредила, че мога да разпозная медальона. Сякаш аз бях виновната. Сякаш моето минало беше престъпление, което съм скрила от него.
Когато колата спря пред моя блок, двигателят продължи да работи. Той не помръдна да ми отвори вратата, както правеше винаги. Просто седеше и гледаше в тъмнината.
– Няма ли да кажеш нещо? – Гласът ми беше дрезгав, едва познаваем шепот.
Той въздъхна тежко, прокарвайки ръка през косата си. Най-накрая се обърна към мен, но в очите му нямаше любов, а само изтощение и раздразнение.
– Какво искаш да кажа, Ани? Какво очакваш?
– Истината, Мартин! Искам проклетата истина! Какво прави медальонът на майка ми във вашата къща?
– Не е медальонът на майка ти. Просто си приличат. Това е стара семейна реликва.
Лъжата беше толкова нескопосана, толкова прозрачна, че ми се догади. Той дори не се опита да я направи правдоподобна. Просто я изрече с равен тон, сякаш очакваше да я приема безпрекословно.
– Не ме прави на глупачка! – Повиших тон, а сълзите, които сдържах досега, започнаха да парят в очите ми. – Знам какво видях. Баща ми го е направил. Няма друг такъв в целия свят! Ти знаеше, нали? През цялото време си знаел коя съм аз.
Той мълчеше. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
– Когато ти разказвах за баща ми, за това как е изчезнал, как е оставил семейството си в дългове… Ти си знаел. Гледаше ме в очите и ме лъжеше.
– Не е толкова просто, Ани. Не знаеш цялата история.
– Тогава ми я разкажи! – почти изкрещях аз, а болката от предателството беше като нож в сърцето ми. – Дължиш ми го.
Той затвори очи за момент, сякаш събираше сили. Когато ги отвори отново, изглеждаше по-стар, по-уморен.
– Баща ми и твоят баща… са имали бизнес отношения преди много години. Не са се получили нещата. Имало е голям скандал. Това е всичко.
– Бизнес отношения? – изсмях се горчиво аз. – Баща ми беше талантлив занаятчия, художник. Твоят баща е корпоративна акула. Какви „бизнес отношения“ може да са имали?
– Не знам подробностите! Бил съм дете. Знам само, че е било грозно и че баща ми не иска да си спомня за това. Медальонът… може би баща ти го е заложил, може би го е продал на баща ми. Има хиляди обяснения.
– Баща ми никога не би продал този медальон! Беше за майка ми!
– Хората правят отчаяни неща, когато са притиснати до стената, Ани! – Гласът му се повиши, стана твърд и студен. – Ти не го познаваш така, както си мислиш. Моля те, просто… остави нещата така. Заради нас. Не рови в миналото. Няма да излезе нищо добро.
„Заради нас.“ Тази фраза прозвуча като подигравка. Какво „нас“ можеше да има след това? След лъжите, след манипулациите? Той не искаше да ме защити. Искаше да защити тях. Своето семейство. Своето богатство. Своя подреден свят, в който аз бях просто една случайна аномалия, заплашваща да наруши статуквото.
Отворих вратата на колата. Студеният нощен въздух ме удари в лицето и сякаш за миг проясни съзнанието ми.
– Не мога, Мартин. Не мога да го оставя така. Това не е просто минало. Това е моят живот. Животът на майка ми.
– Значи избираш това пред мен? Пред нас? – В гласа му се долавяше нотка на отчаяние, но и на ултиматум.
Погледнах го за последен път – красивото лице, което обичах, което сега ми изглеждаше като маска на непознат.
– Няма „нас“, Мартин. Може би никога не е имало. Ти направи своя избор много преди днешния ден.
Излязох от колата и затръшнах вратата. Не се обърнах. Чух как гумите изсвистяха по асфалта, докато той потегляше с бясна скорост, изчезвайки в нощта. Остави ме сама на тротоара, трепереща, с разбито сърце и с хиляди парченца от пъзел, който тепърва трябваше да сглобя. Знаех, че тази нощ е само началото. И знаех, че пътят напред ще бъде самотен и опасен. Но нямаше връщане назад. Дължах го на баща си. Дължах го на майка си. Дължах го на себе си.
Глава 4
Качих се в апартамента като в транс. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да улуча ключалката. Вътре беше тихо и тъмно. Мама вече си беше легнала. По-добре. Не исках да ме вижда в това състояние. Не исках да я тревожа, преди да имам някакви отговори.
Запалих само малката нощна лампа в хола и се свлякох на дивана. Апартаментът, който бях взела с толкова усилия и с огромен ипотечен кредит, сега ми се струваше като затвор. Всеки месец се борех да плащам вноската, работейки на две места, докато учех. Бях толкова горда с тази малка моя крепост, но сега стените сякаш ме задушаваха.
„Хората правят отчаяни неща, когато са притиснати до стената.“
Думите на Мартин ехтяха в главата ми. Дали намекваше, че баща ми е направил нещо незаконно? Че е предал партньора си? Това ли беше версията, с която Виктор беше отровил съзнанието на сина си през всичките тези години? Представих си баща си, Илия. Човек с топли очи и ръце, които можеха да създадат красота от нищото. Той не беше бизнесмен. Беше творец. Да, беше наивен на моменти, доверчив, но не и престъпник.
Нямаше да спя тази нощ. Станах и отидох до стария скрин в ъгъла – една от малкото мебели, които бяхме успели да спасим от миналия ни живот. От най-долното чекмедже извадих прашна кутия за обувки. Вътре бяха малкото останали вещи на баща ми – няколко стари скицника, изтъркано кожено портмоне, няколко пожълтели снимки и купчина документи.
Започнах да преглеждам всичко лист по лист. Повечето бяха стари сметки, данъчни декларации, гаранционни карти. Нищо интересно. Но в един от скицниците, между рисунки на бижута и сложни орнаменти, намерих нещо друго. Няколко страници, изписани с неговия познат, леко наклонен почерк. Това не бяха бележки за изкуство. Бяха бизнес планове.
Идеи за създаване на нова линия дизайнерски мебели, които комбинираха метал и дърво по уникален начин. Имаше чертежи, изчисления на разходи, маркетингови стратегии. И едно име се повтаряше отново и отново. „Виктор“. Нямаше фамилия, само „Виктор“. Срещите с Виктор. Идеите, обсъдени с Виктор. Договорът с Виктор.
Сърцето ми заби учестено. Значи е имало договор. Значи не са били просто „бизнес отношения, които не са се получили“. Било е официално партньорство. Прерових цялата кутия отново, трескаво, но не намерих никакъв договор. Само бележките. На последната страница имаше няколко изречения, надраскани набързо, сякаш в момент на силен афект.
„Той открадна всичко. Дизайните, плановете, бъдещето ни. Няма да му се размине. Ще кажа на всички истината.“
Под тези думи имаше дата. Датата на деня, в който изчезна.
Лед скова вените ми. Това не беше просто бизнес скандал. Това беше кражба. Нагла, брутална кражба на интелектуална собственост. Баща ми е щял да го разобличи. И тогава е изчезнал.
Погледнах през прозореца. Градът спеше, но за мен сънят беше невъзможен лукс. В съзнанието ми изплува образът на Виктор – неговата самоуверена усмивка, властната му аура, богатството, което го заобикаляше. Богатство, построено върху руините на живота на моето семейство. Гняв, чист и изпепеляващ, измести болката от предателството на Мартин.
Знаех какво трябва да направя. Трябваше да намеря доказателства. Трябваше да намеря други хора, които са знаели за това партньорство. Трябваше да разбера какво точно се е случило в онзи ден. Думите на Мартин „Не рови в миналото“ вече не звучаха като молба. Звучаха като заплаха. Но беше твърде късно. Вече бях започнала да ровя. И нямаше да спра, докато не изровя цялата мръсна истина на повърхността, без значение каква ще е цената.
Глава 5
На сутринта се събудих на дивана, сгушена около студената кутия със спомени. Вратът ме болеше, а очите ми пареха от умора и сдържани сълзи. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през щорите, изглеждаха нагли и неуместни в сивия свят, в който се бях озовала.
Майка ми, Рада, вече беше будна. Намерих я в кухнята, седнала на масата с чаша кафе в ръка. Погледът ѝ беше унесен, вперен в точка отвъд прозореца. Тя имаше този навик – да се изгубва в мислите си, особено сутрин. През годините бях се научила да разпознавам нюансите в нейното мълчание. Днес то беше по-тежко от обикновено.
– Добро утро – казах тихо, опитвайки се гласът ми да звучи нормално.
Тя се стресна леко и се обърна към мен. Фина мрежа от бръчици на тревога се беше вплела около очите ѝ.
– Ани. Не те чух кога се прибра. Как мина? Харесаха ли те?
Въпросът увисна във въздуха. Какво можех да ѝ кажа? „Да, мамо, харесаха ме, докато не открих твоя изгубен медальон в банята им, което вероятно означава, че бащата на приятеля ми е унищожил живота ни“?
– Беше… интересно – избрах думите си внимателно. – Те са много… богати.
Тя кимна, отпивайки от кафето си. Не беше глупава. Усещаше, че нещо не е наред.
– Има ли нещо? Изглеждаш бледа.
Седнах срещу нея. Нямаше смисъл да увъртам. Рано или късно щеше да разбере. А и имах нужда от нея. Имах нужда от нейните спомени.
– Мамо, трябва да те питам нещо за татко. За времето, преди да… изчезне. Спомняш ли си да е работил с някого на име Виктор?
При споменаването на името, тялото ѝ се стегна. Чашата в ръката ѝ леко потрепери.
– Виктор… – прошепна тя, а в гласа ѝ се долавяше отдавна забравен страх. – Откъде знаеш това име?
– Просто го видях в едни негови стари бележки. Разработвали са някакъв проект заедно. Мебели, мисля.
Тя остави чашата на масата с рязко движение. Погледът ѝ стана остър, фокусиран.
– Не искам това име да се споменава в тази къща, Ани. Никога. Този човек… той е дяволът. Той отрови последните месеци от живота на баща ти. Обеща му света, накара го да повярва, че най-накрая ще пробият, че талантът му ще бъде оценен. Илия работеше ден и нощ, не спеше, не се хранеше. Беше обсебен от този проект. Вложи всичко, което имахме… и всичко, което нямахме.
– Взел е заем, нали?
Тя кимна, а очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Голям заем. Ипотекира ателието. Аз го молех да бъде внимателен, да не се доверява толкова, но той беше сляп. Виктор го омагьоса с приказки за милиони, за световен пазар. А после, когато всички дизайни бяха готови, когато прототипите бяха направени… онзи човек просто изчезна. Прекъсна всякакъв контакт. Остави баща ти с планина от дългове и разбити мечти.
– И татко е щял да го разобличи.
Погледът, който ми отправи, беше смесица от изненада и ужас.
– Как… как знаеш?
– Предположих. Намерих бележка. – Реших да спестя историята с медальона. Все още не. Беше твърде жестоко. – Какво стана после?
– Последните дни бяха кошмар. Илия беше извън себе си. Непрекъснато повтаряше: „Няма да му се размине. Ще си плати за всичко.“ Опитваше се да се свърже с адвокати, с журналисти… но никой не искаше да го слуша. Виктор вече беше станал прекалено голям, прекалено влиятелен. Хората се страхуваха от него. В деня, в който изчезна, Илия каза, че отива на последна среща с него. Че ще го принуди да си признае. И повече не се върна. – Тя се разрида, а аз я прегърнах силно, докато раменете ѝ се тресяха от безмълвни ридания.
Всичко се потвърждаваше. Всяка дума на майка ми беше пирон в ковчега на моята наивност. Нямаше съвпадения, нямаше недоразумения. Имаше само брутална, пресметлива жестокост.
– А медальонът, мамо? Спомняш ли си как го изгуби?
Тя се отдръпна и избърса сълзите си.
– Беше в онази седмица. В цялата бъркотия, в споровете… Един ден просто го нямаше. Мислех, че съм го изгубила някъде навън, докато съм тичала по задачи. Бях толкова разсеяна…
Не, не го беше изгубила. Бил ѝ е отнет. Може би по време на последната, фатална среща между Илия и Виктор. Като трофей. Като зловещо напомняне за победата.
Телефонът ми извибрира на масата. Беше съобщение от Мартин.
„Моля те, Ани. Помисли си добре. Можем да оправим нещата. Обичам те.“
Прочетох думите, но не почувствах нищо. Любовта му беше отровена от лъжите на семейството му. Той не беше мой съюзник. Той беше пазачът на портата към тяхната мръсна тайна.
Изтрих съобщението. Взех решение. Вече не ставаше въпрос само за миналото. Ставаше въпрос за справедливост. И щях да я получа, дори ако трябваше да съборя цялата им империя камък по камък.
Глава 6
Първата ми стъпка беше да намеря име. Истинско, пълно име. „Виктор“ беше просто прякор, фасада. В ерата на интернет, с пълно име можеш да откриеш почти всичко за един човек. Опитах да търся „Виктор бизнесмен мебели“, но резултатите бяха хиляди и нито един не изглеждаше правилен. Имах нужда от повече информация.
Спомних си, че на вечерята Виктор беше споменал името на компанията си – „Виктория Груп“. Явно егото му беше достатъчно голямо, за да я кръсти на себе си. Едно бързо търсене в търговския регистър ми даде това, от което се нуждаех: Виктор Атанасов, изпълнителен директор и мажоритарен собственик. Оттам нещата започнаха да се разплитат.
Прекарах целия ден в библиотеката на университета, ровейки се в стари бизнес вестници и архиви. Картината, която се разкри пред мен, беше на зашеметяващ възход. Преди двадесет години, „Виктория Груп“ е била малка, почти неизвестна фирма. И тогава, изведнъж, бум. Фирмата пуска на пазара революционна линия мебели, които печелят международни награди за дизайн и я изстрелват в стратосферата на пазара. Прочетох статии, пълни с хвалби за „гениалния дизайнерски усет“ и „бизнес проницателността“ на Виктор Атанасов.
Гледах снимките на мебелите в пожълтелите списания и ми се повдигаше. Разпознах стила. Разпознах извивките, комбинацията на материали. Това бяха дизайните на баща ми. Това бяха рисунките от неговия скицник. Виктор не просто беше откраднал идеята, той беше откраднал душата на баща ми и я беше продал като своя.
Намерих и няколко по-малки статии от същия период, забутани в задните страници. Говореше се за „спорно партньорство“ и „обвинения в кражба на интелектуална собственост“ от страна на неизвестен занаятчия на име Илия. Но историята бързо беше потулена. Имаше едно-единствено изречение, в което се цитираше говорител на Виктор, който наричаше обвиненията „неоснователни и клеветнически, дело на един разочарован и нестабилен човек“.
Нестабилен човек. Така го бяха представили. Бяха унищожили не само бъдещето му, но и репутацията му.
Докато четях, телефонът ми не спираше да вибрира. Мартин. Първо съобщения, после пропуснати повиквания. Не отговорих. Какво можеше да ми каже? Още лъжи? Още молби да се откажа?
Късно следобед, когато се прибирах към вкъщи, изтощена и с пулсиращо главоболие, видях колата му паркирана на моята улица. Той стоеше облегнат на нея, вперил поглед в сградата. Сърцето ми подскочи. Част от мен искаше да се обърне и да избяга. Друга част знаеше, че този разговор е неизбежен.
Той ме видя и тръгна към мен. Лицето му беше измъчено.
– Ани, трябва да поговорим. Не ми вдигаш. Притесних се.
– Спести си притесненията, Мартин. Бях заета. – Минах покрай него, без да спирам.
Той ме хвана за ръката.
– Моля те. Само пет минути.
Спрях и се обърнах.
– Пет минути за какво? Да ми кажеш още полуистини? Да ме убеждаваш да забравя, че баща ти е съсипал семейството ми?
– Не знаех всичко, кълна се! – В очите му имаше отчаяние. – Знам, че е имало някакъв конфликт. Баща ми винаги е казвал, че твоят баща се е опитал да го измами, че е бил алчен и е прекратил партньорството им, искайки повече пари. Вярвах му. Той ми е баща.
– Разбира се, че си му вярвал. По-лесната версия. Версията, която ти позволява да спиш спокойно в луксозното си легло, купено с парите от откраднатите мечти на баща ми. – Изтръгнах ръката си от неговата.
– Какво правиш, Ани? Какво се опитваш да постигнеш?
– Истината. Справедливост.
Той се изсмя горчиво.
– Справедливост? Срещу кого? Срещу Виктор Атанасов? Знаеш ли кой е той? Той ще те смаже. Ще смаже теб, майка ти, всичко, до което се докоснеш. Той не е човек, с когото можеш да се бориш.
– Значи трябва просто да седя и да не правя нищо? Да се преструвам, че нищо не се е случило? Това ли искаш от мен?
– Искам да си в безопасност! – извика той, а гласът му прокънтя в тихата улица. – Не разбираш ли? Правя го, за да те предпазя! Той е… опасен. Повече, отколкото си представяш.
– А ти не си ли? Като ме лъжеше през цялото това време? Като знаеше коя съм и ме използваше?
– Никога не съм те използвал! Обичам те, Ани!
– Не, не ме обичаш. Обичаш идеята за мен. Момичето без сложно минало, което се вписва перфектно в твоя свят. Но аз имам минало. И то е преплетено с твоето по най-ужасния начин. Върви си, Мартин. Върви си у дома при баща си.
Обърнах се и влязох във входа, без да поглеждам назад. Чух го да вика името ми, но не спрях. Всяка негова дума, всяка негова „загриженост“ беше просто още една клетка в златната клетка, която семейството му беше построило около истината. А аз бях твърдо решена да я разбия.
Глава 7
Знаех, че думите на Мартин не са празна заплаха. Виктор беше опасен. Трябваше да бъда много, много внимателна. Не можех да се боря с него сама. Имах нужда от съюзници, но на кого можех да се доверя? Всички около него бяха или купени, или твърде уплашени.
И тогава се сетих за нещо, което Мартин беше споменал веднъж, преди месеци. Беше говорил за по-голямата си сестра, Диана. Беше я споменал мимоходом, с нотка на тъга в гласа. Каза, че тя не поддържала връзка със семейството, че живеела свой собствен живот, далеч от тях. „Тя не одобряваше начина, по който татко прави бизнес“, беше казал тогава Мартин. В онзи момент не бях обърнала внимание на тези думи, но сега те придобиха съвсем ново значение.
Ако имаше един човек от тяхното семейство, който можеше да ми помогне, това беше тя. Но как да я намеря? Мартин никога не ми беше казвал къде живее или с какво се занимава.
Започнах да я търся в социалните мрежи. Диана Атанасова. Намерих няколко профила, но нито един не изглеждаше активен или истински. Явно се пазеше от публичното пространство. Тогава ми хрумна друга идея. Потърсих стари статии за светски събития, на които семейство Атанасови са присъствали преди години. В една пожълтяла светска хроника отпреди десетина години намерих снимка – Виктор, Лидия, един по-млад Мартин и младо момиче с предизвикателен поглед и тъмна коса. Под снимката пишеше: „Виктор Атанасов със съпругата си Лидия и децата си Мартин и Диана на благотворителния бал на…“ Статията споменаваше, че Диана е студентка по изящни изкуства.
Това беше нещо. Поне знаех какво е учила. Започнах да търся в артистичните среди. Прегледах десетки онлайн галерии, сайтове на художници, блогове за изкуство. И накрая, след часове търсене, я намерих. Беше се отказала от фамилията си. Представяше се само като Диана. Но на снимката в профила ѝ, макар и по-възрастна, с по-къса коса и няколко татуировки, това беше същото момиче с предизвикателния поглед. Тя беше скулптор. Имаше собствено малко ателие в старата, индустриална част на града.
Адресът беше посочен на сайта ѝ. Без да му мисля повече, грабнах чантата си и излязох. Трябваше да рискувам.
Ателието беше в стара тухлена сграда, която някога е била фабрика. Въздухът миришеше на глина, терпентин и метал. Диана беше там, облечена в изцапан с боя гащеризон, с коса, прибрана в небрежен кок. Обработваше огромен къс метал с оксижен. Беше напълно погълната от работата си.
Почаках да спре за момент. Когато вдигна предпазната маска от лицето си и ме видя, тя се намръщи. В очите ѝ нямаше и следа от любезност.
– Какво искаш? Затворено е за посетители.
– Казвам се Ани. Аз съм… бях приятелка на брат ти, Мартин.
При споменаването на името му, тялото ѝ се напрегна.
– Нямам брат – отсече тя. – Как ме намери?
– Търсих те. Имам нужда от помощта ти. Става въпрос за баща ти. И за моя баща.
Тя се изсмя, но в смеха ѝ нямаше веселие, а само горчивина.
– Баща ми? Не, благодаря. Каквото и да е направил, не искам да знам. Избягах от този свят и нямам никакво намерение да се връщам.
– Той е съсипал баща ми. Откраднал е работата му, унищожил го е. И мисля, че е свързан с изчезването му преди двадесет години.
Тя ме погледна за пръв път с нещо различно от раздразнение. В очите ѝ се появи искра на любопитство, смесено с предпазливост.
– Много мъже могат да кажат същото за баща ми. Той не оставя свидетели след себе си. Как се казваше баща ти?
– Илия. Беше художник, правеше бижута, мебели…
Диана замръзна. Погледът ѝ се замъгли, сякаш се връщаше назад във времето.
– Илия… – прошепна тя. – Спомням си това име. Бях малка, но си спомням. Имаше едни скандали вкъщи. Баща ми и майка ми се караха. Чувах името „Илия“ да се крещи през затворени врати. После всичко утихна. Казаха ми, че партньорът на татко е заминал в чужбина.
– Не е заминал. Изчезнал е. И аз намерих това в къщата ви. – Отворих чантата си и извадих телефона. Показах ѝ снимката, която бях направила на медальона в банята. Не смеех да го взема, но го бях заснела.
Тя се втренчи в екрана. Лицето ѝ пребледня.
– Този медальон… Спомням си го. Майка ми го държеше в една кутия. Понякога го вадеше и го гледаше. Винаги съм се чудила откъде е. Не беше в неин стил.
– Баща ми го е направил за майка ми.
Тишината в ателието стана оглушителна, прекъсвана само от пращенето на изстиващия метал. Диана вдигна поглед от телефона и го впери в мен. Предизвикателството в очите ѝ беше изчезнало. На негово място имаше нещо друго – решителност.
– Винаги съм знаела, че е чудовище. Но не съм си представяла, че е способен на… това. Какво искаш да направиш?
– Искам да го разоблича. Искам справедливост. Но не мога сама. Имам нужда от някой отвътре. Някой, който познава тайните му.
Тя кимна бавно.
– Той има адвокат. Казва се Симеон. Мръсен, долен тип, който върши цялата му черна работа. Ако има някакви документи, някакви доказателства, те ще са заровени дълбоко. И Симеон е човекът, който ги пази. Баща ми му вярва безрезервно. Но дори Симеон има слабости. Трябва да бъдем умни. И трябва да сме готови на всичко. Защото, ако той разбере какво правим, повярвай ми, ще направи така, че и двете да изчезнем.
Глава 8
Съюзът ми с Диана беше рискован, но беше единственият ми шанс. Тя беше моят ключ към свят, който иначе би останал напълно недостъпен за мен. През следващите няколко дни се срещахме тайно в нейното ателие, сред недовършени скулптури и мирис на глина, и крояхме план.
Диана беше напуснала семейния дом преди години, но все още поддържаше минимален контакт с майка си. Лидия, въпреки че беше напълно подчинена на волята на съпруга си, все още таеше някакви майчински чувства към дъщеря си. Това беше нашата входна точка.
– Мама е слаба – обясни ми Диана една вечер, докато разглеждахме план на огромната им къща, който тя беше нарисувала по памет. – Тя знае всичко, сигурна съм. Но е твърде уплашена, за да направи каквото и да е. Животът ѝ е изграден върху парите и статуса на баща ми. Ако той падне, и тя пада с него. Но вината я разяжда отвътре. Напоследък пие повече от обикновено. Можем да използваме това.
Планът беше Диана да се обади на майка си, да се престори, че иска да се сдобри, и да отиде на вечеря. Нейната задача беше да разсее родителите си, да ги държи заети в трапезарията, докато аз се промъкна в къщата и потърся кабинета на Виктор.
– Кабинетът му е забранена територия – предупреди ме Диана. – Дори като деца не смеехме да влизаме там. Всичко важно е заключено в един сейф зад картина. Не знам комбинацията. Но знам, че той има навика да оставя текущи документи на бюрото си. Може да намериш нещо, което да ни насочи. Договор, писмо, име. Каквото и да е.
Чувствах се като героиня в шпионски филм, но страхът беше съвсем реален. Рискът беше огромен. Ако ме хванат, не смеех и да си помисля какво ще последва. Думите на Мартин за това колко опасен е баща му ехтяха в ушите ми.
В уречената вечер сърцето ми биеше до пръсване. Диана ми беше дала ключ за страничната врата, която водеше към кухнята. Оставих колата си на няколко пресечки и се приближих пеша до къщата, криейки се в сенките на огромните дървета. Имението изглеждаше още по-зловещо през нощта, светлините му светеха като очи на хищник.
Промъкнах се до страничната врата. Ключът превъртя в ключалката с оглушително щракване. Замръзнах за момент, ослушвайки се. Тишина. Влязох вътре и се озовах в огромната, стерилна кухня. Чувах приглушените гласове, идващи от трапезарията. Планът работеше.
На пръсти се изкачих по стълбите за прислугата до втория етаж. Кабинетът беше в дъното на коридора. Вратата, за моя изненада, не беше заключена. Влязох вътре и я затворих тихо зад себе си.
Стаята беше олицетворение на своя собственик – тъмна, тежка, с мебели от махагон и кожена тапицерия. Във въздуха се носеше миризма на пури и власт. Огромно бюро доминираше в центъра. Върху него имаше само лаптоп, скъпа писалка и една-единствена папка.
С треперещи ръце отворих папката. Вътре имаше документи, свързани с някаква офшорна компания. Имена, банкови сметки, преводи на огромни суми. Не разбирах много, но инстинктът ми подсказваше, че това е важно. Бързо извадих телефона си и започнах да снимам всяка страница.
Тогава чух стъпки в коридора.
Паниката ме заля като ледена вълна. Нямаше къде да се скрия. Стъпките спряха точно пред вратата. Дръжката започна да се завърта. В отчаянието си се шмугнах зад тежките, кадифени завеси до прозореца, молейки се да не ме забележат.
Вратата се отвори и влезе Лидия. Тя не запали лампата. Лунната светлина, която се процеждаше през прозореца, осветяваше силуета ѝ. Изглеждаше разстроена. Приближи се до бюрото, отвори едно чекмедже и извади малка стъклена бутилка и чаша. Наля си щедро количество кехлибарена течност и я изпи на един дъх.
Тя остана там няколко минути, загледана в тъмнината, а раменете ѝ се тресяха безмълвно. После се обърна и излезе, оставяйки вратата открехната.
Изчаках няколко минути, докато сърцето ми се успокои. Измъкнах се от скривалището си и погледнах към отвореното чекмедже. Вътре, до бутилката с алкохол, имаше стар кожен бележник. Любопитството надделя. Взех го.
Това, което намерих вътре, ме смрази. Беше дневник. Дневникът на Виктор. Последните страници бяха отпреди двадесет години. Там, с неговия остър, ъгловат почерк, беше описано всичко. Партньорството с Илия. Планът да го измами. Нарастващата параноя на Виктор, че Илия ще го разобличи. И накрая, последната страница, написана в нощта на изчезването на баща ми.
„Той дойде. Заплашваше ме. Стана свада. Удари се лошо. Трябваше да се погрижа за проблема. Симеон ще оправи всичко. Край на историята.“
„Удари се лошо.“ Колко удобен евфемизъм. Това беше признание. Не беше просто кражба. Беше убийство. Или поне прикриване на смърт.
Прибрах дневника. Това беше повече, отколкото смеех да се надявам. Това беше всичко.
С дневника в чантата си и със снимките в телефона, аз се измъкнах от къщата толкова тихо, колкото бях влязла. Когато се озовах отново на улицата, вдишах студения нощен въздух, сякаш за първи път. Вече не бях просто дъщеря, търсеща истината. Бях свидетел. И държах в ръцете си оръжието, което щеше да унищожи Виктор Атанасов.
Глава 9
Когато показах дневника на Диана, тя пребледня. Седеше в ателието си и прелистваше страниците с ръце, които леко трепереха.
– Значи е истина. През цялото време е било истина. – Гласът ѝ беше кух, лишен от емоция. – Той не просто го е измамил. Той го е убил.
– Дневникът не го казва в прав текст. „Удари се лошо.“ Може да се тълкува по много начини. Но в комбинация с факта, че баща ми е изчезнал същата нощ и че Симеон е „оправил всичко“… – Не се налагаше да довършвам. Картината беше ясна.
– Това променя всичко. – Диана затвори дневника и ме погледна, а в очите ѝ гореше студен пламък. – Вече не става въпрос само за справедливост за твоя баща. Става въпрос за това да се спре едно чудовище. Трябва да занесем това в полицията.
– И какво ще им кажем? Че съм се вмъкнала в къщата му и съм откраднала личния му дневник? Ще ни арестуват нас, а той ще се измъкне. Дневникът ще бъде обявен за недопустимо доказателство, придобито по незаконен начин. Симеон ще се погрижи за това.
Тя знаеше, че съм права. Трябваше да действаме по-умно.
– Снимките на документите от офшорната компания? – попита тя.
– Изпратих ги на един приятел, който учи икономика. Каза, че това е класическа схема за пране на пари. Но за да се докаже, е нужно разследване от данъчните, което може да отнеме месеци, дори години. А дотогава Виктор може да е прехвърлил всичко и да е изчезнал.
– Значи имаме доказателство за убийство, което не можем да използваме, и доказателство за финансови престъпления, което е твърде бавно. – Диана удари с юмрук по масата в безсилие. – Трябва да има начин! Трябва да го накараме да си признае.
Идеята се роди в главата ми бавно, плашеща и опасна.
– Ами ако го изнудваме?
Тя ме погледна шокирано.
– Да го изнудваме? Ти чуваш ли се? Това е престъпление.
– А това, което той е направил, не е ли? Не искам парите му. Искам да си признае. Да направи публично самопризнание. Можем да му изпратим копие от страницата на дневника. Анонимно. Да му кажем, че ако не признае публично за кражбата на бизнеса на баща ми, целият дневник, заедно с документите за пране на пари, ще отиде в пресата.
– Той няма да се поддаде на изнудване. Ще изпрати Симеон да ни намери и да ни накара да замълчим завинаги.
– Може би. Но ще бъде уплашен. Ще направи грешка. А ние ще сме готови. Трябва да намерим свидетел. Някой, който е знаел за партньорството им тогава. Някой, който е видял какво се е случило, но е бил твърде уплашен, за да говори.
Диана се замисли.
– Имаше един човек… Петър. Беше дясната ръка на баща ми в началото. Преди Симеон. Той беше там, когато започна партньорството с твоя баща. Но после, точно след като… всичко се случи, Петър напусна. Баща ми каза, че го е уволнил за некадърност, но винаги съм се съмнявала. Може би Петър е видял нещо, което не е трябвало.
– Къде е той сега?
– Нямам представа. Не съм чувала името му от почти двадесет години.
Това беше нашата нова цел. Да намерим Петър. Той беше липсващото парче от пъзела. Свидетелските му показания, подкрепени от дневника, можеха да бъдат неустоими.
Прекарахме следващия ден в търсене на информация за Петър. Нямахме фамилия, което правеше нещата трудни. Но Диана си спомняше, че е имал малка дъщеря по онова време. Името ѝ беше рядко – Калина.
След часове ровене из социални мрежи и публични регистри, намерихме жена на име Калина Петрова, чиято възраст съвпадаше. В профила ѝ имаше снимка с по-възрастен мъж, който приличаше на спомените на Диана за Петър. Работеше в малък автосервиз в покрайнините на града.
Намерихме го.
Сърцето ми биеше лудо, докато пътувахме към сервиза. Това беше моментът на истината. Ако той откажеше да говори, целият ни план щеше да се срине.
Намерихме Петър под един стар автомобил, целият в масло. Беше по-възрастен, с уморено лице и ръце, загрубели от години тежък труд. Когато Диана го заговори, той първоначално не я позна. Но когато тя каза коя е, страх изписа лицето му.
– Не искам проблеми. Оставете ме на мира – каза той и се опита да си тръгне.
– Моля ви – спрях го аз. – Става въпрос за баща ми, Илия. Знам, че сте работили заедно с него и с Виктор.
При споменаването на името на баща ми, той спря. В очите му се четеше болка.
– Илия беше добър човек. Талантлив. Не заслужаваше това, което му се случи.
– Тогава ни помогнете – настоя Диана. – Знаем, че Виктор го е убил. Имаме доказателство.
Петър се огледа нервно, сякаш очакваше някой да изскочи от сенките.
– Не знаете нищо. Не можете да си представите на какво е способен този човек. Той съсипа живота ми, само защото знаех истината. Заплаши семейството ми. Трябваше да изчезна, да започна от нулата, само за да сме в безопасност.
– Но вече не е нужно да се страхувате. Ние ще го свалим. Но ни трябвате вие. Разкажете ни какво се случи онази вечер.
Той се поколеба. Виждах борбата в очите му – страхът срещу желанието за справедливост.
– Не бях там, когато… се е случило. Виктор ме беше изпратил по задачи извън града. Умишлено. Но когато се върнах на следващия ден, всичко беше различно. Илия го нямаше, а в кабинета на Виктор имаше следи от борба. Счупена лампа, тъмно петно на килима… Виктор ми нареди да се отърва от килима и да си държа устата затворена. Плати ми огромна сума пари, за да мълча и да изчезна. Взех парите и избягах. Страх ме беше за дъщеря ми.
Не беше пряк свидетел на убийството, но беше видял последствията. Беше получил пари, за да мълчи. Това беше достатъчно. Неговите показания щяха да подкрепят написаното в дневника.
– Ще свидетелствате ли? – попитах аз.
Той ме погледна, после погледна Диана, дъщерята на чудовището, която се опитваше да го спре. И в очите му страхът най-накрая отстъпи място на решителността.
– Да. Ще свидетелствам. Време е този кошмар да свърши.
Глава 10
С показанията на Петър и дневника в ръка, ние вече имахме реална сила. Планът за изнудване вече не изглеждаше толкова налудничав. Беше време да задействаме капана.
Създадохме анонимен имейл адрес. Написахме кратко и ясно съобщение.
„Знаем какво си направил на Илия. Знаем за килима. Имаме дневника ти. Имаме и доказателства за финансовите ти престъпления. Имаш 48 часа да направиш публично изявление, в което да признаеш за кражбата на бизнеса на Илия и да изчистиш името му. Ако не го направиш, всичко ще бъде изпратено до медиите и прокуратурата. Ти избираш – публично унижение или доживотен затвор.“
Прикачихме само една снимка – страницата от дневника, описваща „инцидента“ с баща ми. Натиснахме „изпрати“ и сякаш спряхме да дишаме. Нямаше връщане назад.
Последвалите 48 часа бяха най-дългите в живота ми. Всяка минута беше агония. Проверявахме новинарските сайтове на всеки пет минути. Ослушвахме се за всяка необичайна кола на улицата. Страхът беше постоянен спътник, студен и лепкав.
Междувременно, трябваше да се справям и с реалния живот. Имах изпити в университета, за които не бях учила. Ипотеката за апартамента наближаваше и аз бях изпуснала няколко смени в кафенето, където работех. Финансовият натиск беше огромен. Майка ми усещаше, че нещо се случва, и постоянно ме разпитваше, а аз трябваше да лъжа, за да я предпазя.
Мартин също не се отказваше. Звънеше ми всеки ден. Един следобед, докато се прибирах от университета, напълно изтощена, го заварих да ме чака пред вратата на апартамента ми.
– Трябва да спреш, Ани – каза той без предисловия. Гласът му беше напрегнат, а под очите му имаше тъмни кръгове.
– Да спра какво? Да търся истината?
– Баща ми знае. Не знам как, но знае, че ровиш. Наел е частни детективи. Следят те. Следят и мен.
Сърцето ми се сви. Значи Виктор вече беше в действие.
– И какво от това? Няма какво да крия.
– Няма какво да криеш? Ани, той е бесен. Каза ми… каза ми неща… – Той преглътна мъчително. – Каза, че ако не спреш, ще се погрижи да съжаляваш до края на живота си. Ще съсипе теб, ще съсипе майка ти. Ще ви отнеме апартамента. Ще направи така, че никога повече да не си намериш работа. Не се шегува. Виждал съм го как го прави и преди.
Това беше моментът. Моментът, в който трябваше да реша на кого да вярвам. Дали Мартин се опитваше да ме манипулира, за да защити баща си? Или наистина се опитваше да ме предпази от реална заплаха?
– Защо ми го казваш това, Мартин? На чия страна си?
Той ме погледна, а в очите му имаше такава болка, че за миг ми се прииска да му повярвам.
– Аз съм на твоя страна, Ани. Винаги съм бил. Бях сляп, знам. Вярвах на лъжите му, защото беше по-лесно. Но ти ми отвори очите. Започнах да си задавам въпроси. Започнах да гледам на него не като на баща, а като на човек. И това, което виждам, ме ужасява. Но той все още ми е баща. Не мога просто да го предам. Разкъсвам се между вас двамата.
– Няма „между“. Има правилно и грешно, Мартин. И ти знаеш кое е правилното.
– Правилното ще те унищожи! – почти изкрещя той. – Моля те, помисли си. Какво ще спечелиш? Отмъщение? Заслужава ли си да рискуваш всичко за това?
– Не е отмъщение. Справедливост е. За името на баща ми.
Той поклати глава, победен.
– Не мога да те спра, нали?
– Не.
Той бръкна в джоба си и извади малка флашка.
– Тогава поне бъди подготвена. Това е всичко, което успях да копирам от компютъра на Симеон. Не знам какво точно има вътре, криптирано е. Но може да ти помогне. Просто бъди внимателна. – Той пъхна флашката в ръката ми и стисна пръстите ми около нея. – И пази се, Ани. Моля те, пази се.
Той се обърна и си тръгна, оставяйки ме сама в коридора, стиснала флашката. Дали това беше капан? Или беше първата стъпка към неговото изкупление? Не знаех. Но знаех, че часовникът тиктака. 48-те часа почти бяха изтекли.
Глава 11
Краят на ултиматума дойде и отмина. Нямаше публично изявление. Нямаше новини. Виктор не се поддаде. Беше решил да играе твърдо. Вероятно вече беше задействал Симеон да ни търси.
– Трябва да действаме. Сега – каза Диана по телефона. Гласът ѝ беше напрегнат. – Ще изпратим всичко на медиите.
– Чакай. Има нещо друго. – Разказах ѝ за срещата ми с Мартин и за флашката, която ми беше дал.
Настъпи мълчание.
– Не му вярвам – каза Диана накрая. – Това е капан. На флашката сигурно има вирус, който ще проследи компютъра ти.
– Може би. Но може и да е истинско. Каза, че е от компютъра на Симеон. Ако там има нещо, то ще е мръсната тайна на цялата им империя.
Решихме да рискуваме. Отидохме в едно интернет кафе, използвайки публичен компютър, който не можеше да бъде проследен до нас. Пъхнахме флашката. Вътре имаше само един файл, защитен с парола.
– Разбира се – въздъхна Диана. – И сега какво?
Започнахме да пробваме различни комбинации, свързани с Виктор и Симеон. Имената им, рождени дати, името на компанията. Нищо не работеше. Бяхме напът да се откажем, когато си спомних нещо. На бюрото на Виктор, в онази папка, имаше име на офшорна компания. „Amaryllis Holdings“. Пробвах го.
Файлът се отвори.
Това, което видяхме на екрана, ни остави без дъх. Не беше просто схема за пране на пари. Беше цяла паяжина от корупция, подкупи, незаконно финансиране на политици, изнудване на конкуренти. Името на Виктор Атанасов беше в центъра на всичко. Но имаше и десетки други имена. Влиятелни хора от бизнеса и политиката. Това обясняваше защо никой не смееше да го докосне. Той ги държеше всички в ръцете си.
Но имаше и нещо друго. Списък с плащания към частен детектив. И серия от доклади. Последният доклад беше отпреди няколко дни. Вътре имаше нашите имена. Моето и на Диана. Имаше наши снимки, адреси, дневни графици. И най-отдолу, ръкописна бележка от Симеон до Виктор: „Проблемът ще бъде решен до края на седмицата. Тихо и окончателно.“
Кръвта изстина във вените ми. Това не беше просто заплаха. Това беше смъртна присъда.
– Трябва да се махаме – прошепна Диана, а лицето ѝ беше бяло като платно. – Трябва да изчезнем.
– Не! – Гласът ми беше по-твърд, отколкото очаквах. – Ако избягаме, те печелят. Ще ни преследват до края на живота ни. Единственият начин да се спасим е да ги унищожим първи.
Копирахме всичко от флашката на няколко различни места онлайн. И тогава задействахме последната фаза от плана. Създадохме нов имейл. Този път го изпратихме не само до най-големите новинарски агенции в страната, но и до всички хора, чиито имена бяха в компрометиращите файлове. Политици, бизнесмени, съдии.
Съобщението беше просто: „Виктор Атанасов пада. Можете или да потънете с него, или да проговорите първи и да се спасите. Всички доказателства са приложени.“
Натиснахме „изпрати“. Този път не беше просто камъче, хвърлено в езерото. Беше ядрена бомба.
Глава 12
Ефектът беше мигновен и опустошителен. Още на следващата сутрин новината беше навсякъде. „Империята на Виктор Атанасов пред срив“, „Скандал за корупция разтърсва елита“, „Старо убийство излиза наяве“. Медиите бяха в истерия. Телефонът на баща ми, Илия, беше на първа страница на всеки вестник. Представяха го като жертва, като талантлив творец, унищожен от корпоративна алчност. Името му беше изчистено.
Паниката, която обхвана хората от списъка на Симеон, беше огромна. За да спасят собствената си кожа, те започнаха да говорят. Един по един, влиятелни фигури започнаха да дават пресконференции, потвърждавайки автентичността на документите и разкривайки още по-мръсни тайни за Виктор. Стената на мълчанието, която го беше пазила в продължение на десетилетия, се срина като пясъчна кула.
Прокуратурата започна мащабно разследване. Издадена беше заповед за арест на Виктор Атанасов и Симеон по обвинения в корупция, пране на пари, изнудване и съучастие в убийство.
Гледах новините по телевизията в апартамента на майка ми. Тя плачеше до мен, но този път това бяха сълзи на облекчение.
– Те го вярват, Ани. Най-накрая всички вярват на истината. Баща ти… той получи справедливост.
Прегърнах я. Дългият път беше свършил. Но знаех, че все още не е краят.
Полицията нахлу в имението на Атанасови, но Виктор го нямаше. Беше избягал. Бяха го предупредили, вероятно някой от високопоставените му „приятели“, преди заповедта да бъде изпълнена.
Последваха дни на напрегнато издирване. Аз, Диана и Петър бяхме под полицейска закрила. Дадохме пълни показания. Дневникът, флашката, спомените – всичко беше на масата.
И тогава дойде новината. Намерили са го. Не в някоя екзотична страна без договор за екстрадиция. Намерили са го в старо, изоставено индустриално хале в покрайнините на града. Беше се самоубил. Беше избрал пътя на страхливеца, неспособен да се изправи пред последствията от действията си.
Лидия беше приета в психиатрична клиника след пълен нервен срив. Симеон беше арестуван на летището, докато се опитваше да напусне страната. Очакваше го дълъг процес и още по-дълга присъда. Империята „Виктория Груп“ се разпадна, активите ѝ бяха замразени.
Всичко беше свършило.
Глава 13
Няколко седмици по-късно, животът бавно започваше да се връща към някакво подобие на нормалност. Медийната шумотевица утихна. Аз се върнах в университета, опитвайки се да наваксам с пропуснатото. Финансовите ми проблеми бяха решени – след като активите на Виктор бяха размразени, съдът постанови огромна компенсация за мен и майка ми, като наследници на Илия, за откраднатия бизнес. Вече не трябваше да се притеснявам за ипотеката или за сметките.
Една вечер получих съобщение от Мартин.
„Мога ли да те видя? За последно.“
Поколебах се. Но знаех, че трябва. Дължахме си го и двамата. Срещнахме се в едно малко, тихо кафене, далеч от центъра на града. Той изглеждаше променен. Сянката на баща му вече не тегнеше над него, но на нейно място имаше празнота. Беше изгубил всичко – семейство, богатство, статус.
– Исках да ти благодаря – каза той тихо, без да ме гледа в очите. – Ти направи това, което аз нямах смелостта да направя. Ти ги спря.
– Ти ми помогна. Флашката… тя беше ключът към всичко.
Той кимна.
– Това беше най-малкото, което можех да направя. Трябваше да го направя по-рано. Трябваше да ти повярвам от самото начало. Съжалявам, Ани. За всичко.
Виждах искреността в очите му. Гневът ми към него отдавна се беше изпарил, заменен от някаква тъжна симпатия. Той също беше жертва на баща си, отровен от лъжите му от самото си раждане.
– Как си? – попитах аз.
– Опитвам се да започна отначало. Продадох колата, апартамента. Ще започна работа. Ще се грижа за майка ми, когато излезе. И за Диана. Дължа ѝ много. Тя се опитваше да ме предупреди преди години, но аз не я слушах.
– Тя е силна. Ще се справи. И ти ще се справиш.
Мълчахме известно време. Думите между нас бяха изчерпани. Миналото беше твърде тежко, твърде сложно, за да бъде преодоляно. Любовта ни беше построена върху лъжа и се беше сринала заедно с нея.
– Все още те обичам, знаеш ли? – прошепна той.
– Знам. – И може би някаква част от мен също все още го обичаше. Но това вече нямаше значение. – Сбогом, Мартин.
– Сбогом, Ани.
Станах и си тръгнах. Този път не се обърнах. Нямаше нужда. Тази глава от живота ми беше затворена.
Излязох от кафенето и вдишах дълбоко свежия въздух. Погледнах към небето. Бях преминала през ада и бях оцеляла. Бях изгубила любовта, но бях намерила истината. Бях се борила с чудовища и бях победила. Не знаех какво ми предстои, но за първи път от много време насам, бъдещето не изглеждаше плашещо. То беше просто празно платно, което чакаше да бъде нарисувано. И този път, аз щях да държа четката.