Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Връзват бебета в наша болница, за да не мърдат, те плачат! Наглеждат ги по скандален начин
  • Новини

Връзват бебета в наша болница, за да не мърдат, те плачат! Наглеждат ги по скандален начин

Иван Димитров Пешев февруари 22, 2022
vbebebevruzvanee.jpg

Майка от Сливен разказа разтърсваща случка от болница, на която е станала свидетел.

Преди дни Мария постъпва в лечебно заведение заедно с нейната дъщеричка.

Докато е там в детското отделение, няколко други майки също пристигат с 2-3-месечните си бебета. Оказва се обаче, че могат да бъдат приети само бебетата, защото нямало място за майките.

Те биват настанени в кошарите, където по думите на Мария, са връзвани за четирите крайника. През повечето време децата плачат, а медицинско лице се появява през три часа. Според възмутената жена това не може да е нормална практика, тъй като децата лежат през цялото по гръб и има опасност от задавяне.

Утре 22 февруари от 8 часа пред детско отделение Сливен ще се проведе протест на майки, възмутени от отношението на персонала на отделението и против приемането за лечение на бебета в отсъствие на майките.

Вижте целия разказ:

„Предварително предупреждавам, че ще е дълго! Пиша този пост в 23:45ч. От сега казвам, че не търся изява (не държа да бъда знаменитост) не го пиша и защото ми е скучно точно в този час! Мога да приложа и снимка на това, което ще опиша, но не мисля, че ще е удачно и правилно!

Лежа в детско отделение с моята дъщеричка от петък! Когато ни приемаха в същия ден, имаше 2-3 майки които също дойдоха за приема с децата си (бебета, на не повече от 2-3 месеца) докторите им казаха, че няма място в цялото отделение и ако искат да поемат лечението, да оставят само децата си, а те да си тръгват. Едната майка даже предложи да си плати само и само да остане до невръстното си дете, те и отказаха (нямало място). Както и да е, нас ни настаниха на втория етаж от дясната страна, точно където държат тези самотни бебета!

Първото, което ми направи впечатление беше, че МЯСТО ИМА, ЛЕГЛА ИМА ЗА МАЙКИТЕ. Имаше място и в двата сектора, долу също. Моля някой по компетентен в тази област (понеже аз не съм медицинско лице и явно съм доста невежа, ще пренебрегна факта, че съм майка… Човек… Който има сърце, душа, чувства) искам някой да ми каже това нормално ли е, бебетата да са вързани с двата крака и двете ръце за кошарите (да не могат да мърдат през целия си престой в болницата, който е от 5 до 10 дни) да ги оставят да реват с часове…

Влизат някои през 3 часа да ги хранят, единия ден даже забелязах, че и през три часа не влизат. В момента, става около 2 часа плътно, едно от бебета (3 месеца) реве, та се къса… И аз се намирам точно до тях и ги чувам (сърцето ми се къса) станах да видя какво става, защото чух, че се дави и закашля от рева и се притесних да не се задави и да умре едва ли не, понеже са по гръб. Детето е със корички в нослето, което допълнително затруднява дишането му… Много се притесних, тръгнах да търся медицинско лице, защото при нас в нашия сектор няма никой. Качи се една сестра, естествено раздразнена, че някой я притесни, и не да се загрижи за детето (защото това им е работата) ами започна да ми вика, че не било моя работа да ходя при бебетата, те са били бебета така си плачели. Това било тяхна работа на персонала да ги гледат, не моя… И аз и казах, че детето не просто реве, то се дави и, ако не дай си Боже стане нещо, кой ще носи отговорност! И в крайна сметка, никой, нищо не прави. Детето продължава да се дере, аз не съм от стомана да стоя безучастна!

МАЙКИ, МОЛЯ ВИ НЕ СИ ОСТАВЯЙТЕ ДЕЦАТА САМИ, ДОРИ И ДА ВИ КАРАТ! Търсете други болници, в други градове, не знаете просто на какво мъчение са подложени децата ви! Ако знам, че някой, някъде ще ми обърне внимание за това което се случва тук, ще докладвам! И не да кажат, че имат много работа и много болни деца, защото съм вътре и виждам колко празни стаи има, и как цял ден се шматкат на горе на доло, или си чукат лафчето някъде. Понякога ти трябват спешно и не можеш да ги намериш. Вярно е, има и съвестни доктори и сестри, но повярвайте ми, много са малко. Не мога да си обесня, защо работиш нещо което не можеш и е без желание! Колко още неща мога да напиша…

Как децата стоят по 10 дни (уж се лекуват) а накрая се прибират по болни от тук, от колкото са влезли (ама ще стане дълго и ще се измести от темата) Моля, някой по образован да ми каже, това нормално ли е? Така ли трябва да се гледат деца, като се оставят да реват до припадък и докато не им остане глас, вързани с четири крайника?“

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Павел Глоба: Луд късмет и купища пари за 3 зодии през март
Next: Хвърли се в огъня за Сашо: Падна голяма тайна на Деси Стоянова от Преди обед

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.