Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Всички родени между 1950 и 1990 г., не забравяйте да прочетете това!
  • Новини

Всички родени между 1950 и 1990 г., не забравяйте да прочетете това!

Иван Димитров Пешев януари 28, 2024
sdfvsdfvfdhdfghfdghfghgf.png

На първо място, ние сме оцелели и ние сме родени нормално, въпреки че нашите майки, когато са били с главоболие са пили аспирин, яли са консерви и са работили до последните дни на бременността и никога не са били тествани за диабет…

Като деца, ние се возехме в автомобили, без колани и въздушни възглавници, карахме колело и летни кънки без каска на главата…

Пиехме вода от маркуча за поливане на градината, а не от бутилки, закупени в големи търговски вериги.

Пиехме от една бутилка и никой не е умрял, заради това…

Хапвахме млечен сладолед, бял хляб с масло или свинска мас и чесън, пиехме безалкохолни напитки със захар, но не сме били с наднормено тегло, защото ние постоянно си играехме навън…

Излизахме на сутринта и играехме по цял ден, на криеница, граничари, крадци и ченгета, кралици, каубои и индианци и всичко останало, което въображение на едно дете е в състояние да роди.

Често родителите ни не можеха да ни намерят по цял ден, а шамарът бе част от образованието, а не насилие в семейството.

Никога не сме имали никакви проблеми. Прекарвахме целия ден в състезания с бордове от отпадъци от мазето, карайки колело по улицата,забравяйки, че нямаме даже спирачки.

След няколко падания, счупени пръсти и натъртвания, сме се научили как да решаваме проблемите си. Ние нямахме въображаеми приятели. Ние не добавяхме приятели в социалните мрежи, а в крайна сметка имахме истински приятели!

Ние нямахме проблеми с концентрацията в училище…

Не ни даваха хапчета за хиперактивност. Ние нямахме училищни психолози и педагози, но все пак завършвахме училище. Ние не продаваме лекарства пред училището. Ние нямахме PlayStation, Nintendo, 100 кабелни канала, ние не разполагахме с видео рекордери, съраунд звук, мобилни компютри, интернет, чат стаи…

Имахме приятели и те бяха реални, бяха всичко! Играехме с лък и стрела, правехме си крепост от сняг, хвърляхме фойерверки за Нова година, четяхме купчина комикси! Отивахме с велосипед или пеша до къщата на приятелите ни, за да бъдем заедно, без предварителна уговорка!

Когато се стигнеше до проблеми със закона, родителите не ни плащаха гаранцията, за да ни измъкнат. В действителност, те често бяха по строги от самия закон! Последните 50 години са били най продуктивните година в историята на света. Нашите поколения са направили най-добрите изобретатели и учени и до днес. Имахме свобода, правото на грешка, успех и отговорност. Научихме се да живеем с тях! Вие принадлежите към това поколение!

Честито! Може би е добре да споделите това с други хора, които са имали късмета да пораснат като истински деца, преди адвокати, държавни и правителствени ръководители да започнат да определят как да живеем!

Може би искате да изпратите това съобщение и на децата си, за да видят, как са израснали родителите им? Здравейте поколение! Всеки от нас е ангел с едно крило и можем да летим само прегърнати!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: МВР съобщи за промяна свързана с личните карти и шофьорските книжки
Next: Урок по история: Знаете ли кой е средновековният герой на Перник?

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
  • Бях в самолет, седнала до прозореца, когато машината попадна в турбуленция. Не леко поклащане, а такова, което те кара да преосмислиш всичките си житейски избори. Корпусът на самолета изстена като ранен звяр
  • Всяка година семейството ми планира пътуване. Откакто се помня, това е ритуал – седмица, в която трябва да сме заедно, да се преструваме на идеалното семейство от реклама за зърнена закуска. И всяка година
  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.