Всичко започна с една целувка. Не каква да е целувка – нежна, мимолетна, открадната в здрача на някой забързан следобед. Беше хищна, лакома, поглъщаща. Целувка, която носеше тежестта на предателството и сладостта на забранения плод. А аз бях там, неволен свидетел, скрита зад завесата от плачеща върба в малкия парк, който винаги бе нашето убежище. Моето и на Лилия.
Лилия. Най-добрата ми приятелка още от времето, когато си разменяхме фибички за коса и тайни за момчетата от горния клас. Сега тя носеше в себе си нов живот – малко момиченце, което трябваше да се роди след по-малко от два месеца. Коремът ѝ беше красиво издут, а лицето ѝ сияеше с онази особена светлина, която само бременността може да даде. Тя беше щастлива. Или поне така си мислех.
Мъжът, чиито устни поглъщаха чуждите, беше нейният съпруг, Симеон. Висок, обаятелен, с онази леко арогантна усмивка, която омагьосваше жените и караше мъжете да му завиждат. Бизнесмен, вечно зает, вечно по срещи, с телефон, залепнал за ухото му. Той беше нейният свят, бащата на нероденото ѝ дете.
А жената… Жената беше Десислава. Най-близката ѝ братовчедка. Онази, с която бяха израснали като сестри. Десислава, с абаносово черната си коса и очи, които можеха да пронижат и най-коравата душа. Винаги леко в сянката на Лилия, винаги една идея по-тиха, по-сдържана. До този момент. В този момент тя не беше нито тиха, нито сдържана. Ръцете ѝ бяха вкопчени в ризата на Симеон, а тялото ѝ беше притиснато към неговото с отчаяние, което граничеше с лудост.
Стомахът ми се сви на топка. Въздухът сякаш напусна дробовете ми и за момент светът се завъртя. Искаше ми се да не съм там, да не виждам това. Искаше ми се да върна времето назад, само с няколко минути, за да свия в другата уличка и да си спестя тази отрова. Но не можех. Картината вече беше запечатана в съзнанието ми, жигосана с нажежено желязо.
Какво трябваше да направя? Да се обърна и да си тръгна, преструвайки се, че нищо не се е случило? Да оставя Лилия в нейното блажено неведение, докато светът ѝ се срива зад гърба ѝ? Или да отида при нея и да изтръгна сърцето ѝ с истината? Морален компас, който досега винаги ме беше водил, изведнъж се повреди и стрелката му се въртеше бясно във всички посоки.
Избрах второто. Избрах приятелството. Избрах истината, колкото и грозна да беше тя.
Същата вечер седнах срещу Лилия в уютната им всекидневна. Огънят в камината пращеше, хвърляйки златни отблясъци по заобления ѝ корем. Тя ми разказваше с ентусиазъм как са избрали цвят за бебешката стая – нежно прасковено. Аз я слушах, кимах, а в гърлото ми беше заседнала буца лед.
— Лили… – прекъснах я аз, а гласът ми прозвуча дрезгаво, чуждо. – Трябва да ти кажа нещо. Нещо важно.
Тя млъкна и ме погледна, лека тревога помрачи сияйните ѝ очи.
Разказах ѝ. Думите излизаха от устата ми спънато, грозно, сякаш бяха парчета счупено стъкло. Описах ѝ всичко – целувката, страстта, ръцете на Десислава, изражението на Симеон. С всяка дума лицето на Лилия се променяше. Сиянието изчезна, заменено от ледено недоумение, което бързо прерасна в гняв. Не към тях. Към мен.
— Как можеш? – попита тя, а гласът ѝ трепереше. – Как можеш да ми причиниш това точно сега? Да си измисляш такива ужасни неща?
— Не си измислям, Лили. Видях ги. С очите си.
— Лъжеш! – изкрещя тя и скочи на крака, доколкото състоянието ѝ позволяваше. – Завиждаш ми! Винаги си ми завиждала! Завиждаш ми за Симеон, за бебето, за това, че имам всичко, а ти си сама!
Обвиненията ѝ ме зашлевиха по-силно от плесница. Сърцето ми се сви от болка.
— Това не е вярно… Аз просто… исках да те предпазя.
— Да ме предпазиш? Като съсипваш живота ми с лъжите си? Махни се от дома ми, Ани. Махни се и не искай да те виждам повече.
Думите ѝ увиснаха във въздуха, тежки и окончателни. Обърнах се и си тръгнах, а сълзите вече пареха очите ми. Зад гърба си чух ридание, но не знаех дали е от болка, или от ярост. В този момент вече нямах представа. Бях изгубила най-добрата си приятелка, защото се опитах да направя правилното нещо.
Седмиците, които последваха, бяха мъчение. Тишина. Оглушителна, болезнена тишина. Нито обаждане, нито съобщение. Сякаш бях изтрита от живота ѝ с гумичка. Виждах нейни снимки в социалните мрежи – усмихната до Симеон, прегърнала корема си. Понякога на снимките беше и Десислава, с грижовно изражение, положила ръка на рамото на братовчедка си. Изглеждаха като перфектното, щастливо семейство. А аз бърках в стомаха си всеки път, когато ги видех. Започнах да се съмнявам в себе си. Дали не си бях въобразила? Дали ревността, макар и подсъзнателна, не ми беше изиграла жестока шега? Но картината беше твърде ясна, твърде реална. Не можех да я избия от главата си.
Животът ми продължаваше по инерция. Работата в малката рекламна агенция ме затрупваше, но не успяваше да разсея мрачните мисли. Ипотечният кредит за малкия ми апартамент напомняше за себе си всеки месец, а самотата вечер ставаше все по-осезаема. Липсата на Лилия беше като фантомна болка в отрязан крайник.
И тогава, един ден, в пощенската ми кутия лежеше тя – бледорозова картичка с изображение на щъркел, носещ бебе. Поканата. Поканата за бебешкото парти на Лилия. Сърцето ми подскочи. Смесица от надежда и страх ме заля като ледена вълна. Дали това беше маслинова клонка? Знак, че ми е простила и иска да ме върне в живота си? Или нещо друго? Нещо много по-зловещо?
Въпреки всички съмнения и страхове, знаех, че трябва да отида. Дължах го на годините ни приятелство. Дължах го на нероденото ѝ дете. Купих най-сладките бебешки дрешки, които намерих, опаковах ги старателно и с разтуптяно сърце потеглих към къщата, от която бях изгонена преди седмици.
Глава 2
Къщата на Лилия и Симеон беше същата, каквато я помнех – голяма, модерна, с безупречно окосена морава и цветни лехи, които сякаш бяха излезли от списание за ландшафтен дизайн. Но днес изглеждаше различно. Беше украсена с розови и бели балони, а отвътре се носеше глъчка и смях. Приличаше на сцена от пиеса, в която всичко е перфектно, но зад кулисите цари хаос.
Поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца. Вратата се отвори почти веднага и на прага застана Лилия. Беше облечена в ефирна розова рокля, която подчертаваше огромния ѝ корем. Косата ѝ беше прибрана в елегантен кок, а гримът ѝ беше безупречен. Тя се усмихна. Но усмивката не стигна до очите ѝ. В тях имаше нещо студено, пресметливо.
— Ани! Толкова се радвам, че дойде! – каза тя с пресилен ентусиазъм и ме прегърна. Прегръдката беше кратка, почти формална. – Влизай, всички са тук.
Влязох в къщата, стиснала здраво опакования подарък. Всекидневната гъмжеше от хора – предимно жени, роднини и приятелки на Лилия. Разпознах майка ѝ, Райна, властна жена със стоманен поглед, която винаги ме беше гледала с леко подозрение. Тя кимна хладно в моя посока. Видях и по-малкия брат на Лилия, Павел, студент по право, който изглеждаше отегчен и постоянно поглеждаше към телефона си.
Погледът ми обаче търсеше други двама души. Открих ги до големия прозорец с изглед към градината. Симеон и Десислава. Той беше сложил ръка на кръста ѝ, съвсем свойски, и ѝ говореше нещо тихо, от което тя се смееше. Когато ме видяха, не трепнаха. Симеон ми се усмихна широко, онази негова обезоръжаваща усмивка, и вдигна чашата си за поздрав. Десислава просто ме изгледа с непроницаем поглед.
Почувствах се като натрапник. Въздухът беше наситен с парфюми, сладкиши и лицемерие. Оставих подаръка на огромната маса, отрупана с други подаръци, и се опитах да се слея с тълпата. Размених няколко незначителни фрази с далечни познати, взех си чаша сок и се престорих на изключително заинтересована от декорацията.
Часовете минаваха в мъчително бавно темпо. Имаше игри, отваряне на подаръци, възклицания на умиление. Лилия играеше ролята си перфектно. Тя беше щастливата бъдеща майка, заобиколена от любов и подкрепа. Никой, абсолютно никой не би заподозрял, че нещо не е наред. Аз обаче усещах напрежението. То вибрираше във въздуха, опънато като струна на цигулка, готова всеки момент да се скъса. Улавях кратки, бързи погледи, разменени между Лилия, Симеон и Десислава. Кодирани съобщения, които не можех да разчета.
Симеон се държеше като перфектния съпруг и бъдещ баща. Непрекъснато беше до Лилия, галеше корема ѝ, носеше ѝ сок, шепнеше ѝ нещо в ухото. Но аз виждах фините пукнатини в маската му. Виждах как погледът му се плъзга твърде често към Десислава, как пръстите му нервно барабанят по чашата, когато си мисли, че никой не го гледа. Виждах как телефонът му вибрира няколко пъти и той бързо го прибира, хвърляйки поглед към бизнес партньора си, Мартин, който стоеше в другия край на стаята.
Мартин. Не го бях виждала отдавна. Той беше по-различен от Симеон. По-тих, по-наблюдателен. Беше облечен в скъп костюм, който изглеждаше неуместно на фона на розовата бебешка идилия. Той не участваше в общата глъчка, а стоеше леко встрани, оглеждайки всичко с очи на хищник. Засякохме погледите си за миг и той ми кимна едва доловимо, след което отново се съсредоточи върху Симеон. Усетих студени тръпки по гърба си. Нещо определено не беше наред.
Тъкмо когато реших, че повече не мога да издържам на тази фалшива атмосфера и е време да си тръгна, се случи това, от което се боях.
— Ани, може ли за момент? – Гласът на Лилия прозвуча точно зад мен.
Обърнах се. Тя стоеше там, а до нея, като нейна сянка, беше Десислава. Усмивките им бяха изчезнали. Лицата им бяха сериозни, почти сурови.
— Разбира се – отговорих аз, опитвайки се гласът ми да не трепери.
— Не тук. Ела с нас – каза Лилия и тръгна към коридора, който водеше към кабинета на Симеон. Десислава ме последва, вървейки толкова близо зад мен, че усещах дъха ѝ.
Притиснаха ме в ъгъла. Буквално. В тесния коридор, далеч от погледите и ушите на гостите. Лилия застана пред мен, а Десислава закри пътя за отстъпление. Сърцето ми биеше до пръсване. Очаквах крясъци, обвинения, може би дори сълзи. Но вместо това, Лилия се наведе към мен и прошепна думи, които смразиха кръвта ми.
— Ти видя това, което трябваше да видиш. Сега ще направиш това, което ти кажем.
Погледнах я, напълно объркана. Това не беше реакцията, която очаквах. Не беше гневът на измамена жена. Беше заповед. Студена, ясна, безпрекословна.
— Какво… какво искаш да кажеш? – успях да промълвя.
Десислава се обади за пръв път. Гласът ѝ беше тих, но остър като бръснач.
— Искаме да кажем, че ако искаш Лилия и бебето ѝ да са добре, ще си държиш устата затворена за онова, което наистина се случва, и ще я отваряш само за да кажеш това, което ние ти наредим.
Светът под краката ми се разлюля. Това не беше просто изневяра. Това беше нещо много по-голямо, много по-тъмно и много по-опасно. А аз, без да искам, бях стъпила право в центъра на бурята.
Глава 3
Кабинетът на Симеон беше огледало на него самия – лъскав, подреден, студен. Огромно бюро от тъмно дърво, кожени кресла, стена, заета от рафтове с книги, които изглеждаха така, сякаш никога не са били отваряни. Миришеше на скъп парфюм и на тайни. Лилия затвори вратата и щракна ключалката. Звукът отекна в тишината като изстрел.
Тя се отпусна тежко в едно от креслата, а бременността ѝ изведнъж сякаш ѝ натежа с цялата си сила. Маската на щастливата бъдеща майка се беше свлякла и на нейно място се беше появило изражение на безкрайна умора и страх. Десислава остана права до вратата, скръстила ръце пред гърдите си, пазач на една ужасна истина.
— Какво става, Лили? – попитах аз, а гласът ми беше едва чут шепот. – Не разбирам нищо.
Лилия вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, които така и не потичаха.
— Това, което видя в парка, Ани… беше театър. Представление. А ти беше единственият зрител, от когото имахме нужда.
Гледах я невярващо.
— Театър? Защо? Защо ще правите такова нещо?
Тя си пое дълбоко дъх, сякаш събираше сили да изрече нещо ужасно.
— Защото Симеон… той не е този, за когото се представя. Бизнесът му… всичко е една голяма лъжа. Къщата, колите, луксозните почивки… всичко е купено с пари, които не са негови. Пари, взети назаем от много, много опасни хора.
Думите ѝ ме удариха като ток. Симеон, самоувереният, успешен бизнесмен, беше просто един мошеник.
— Дължи огромна сума. Сума, която никога няма да може да върне. Те го търсят. Заплашват го. Мартин, партньорът му, е подал съдебен иск срещу него за присвояване на средства от фирмата. Всичко се срива, Ани. Всичко.
Тя зарови лице в ръцете си. Десислава продължи вместо нея, с равен, лишен от емоции глас.
— Когато кредиторите му дойдат за него, те ще вземат всичко. Всичко, което е на негово име. Къщата, сметките… всичко. А ако той не може да плати, те ще потърсят обезщетение по друг начин. Те знаят за Лилия. Знаят за бебето.
Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Това беше кошмар.
— Затова… затова е представлението? – прошепнах аз.
— Трябва ми причина. – Лилия вдигна глава, а в погледа ѝ имаше стоманена решителност, която не бях виждала досега. – Трябва ми чиста, неоспорима причина да го напусна. Причина, която всеки съд ще приеме. Причина, която ще ми позволи да се разведа с него възможно най-бързо, да разделя имуществото и финансите си от неговите, преди всичко да се срине. Преди да се е родило бебето. Изневярата е перфектната причина. А ти си перфектният свидетел. Безпристрастен, надежден, най-добрата ми приятелка, която с разбито сърце е разкрила истината.
Стоях като вцепенена. Пъзелът се нареждаше с ужасяваща яснота. Гневът ѝ, когато ѝ казах. Отрязването ми. Всичко е било част от плана. Тя не е била ядосана на мен, че съм ѝ казала. Била е ядосана, защото е трябвало да ме използва, да ме въвлече в тази мръсна игра.
— А Десислава? Защо тя участва в това?
Лилия и Десислава се спогледаха. Беше миг, но в този миг видях години на споделена история, на сложни, невидими за мен връзки.
— Симеон е наранил и нея – каза тихо Лилия. – Обещал ѝ е неща, които никога не е възнамерявал да изпълни. Използвал я е, точно както използва всички останали. Това е нейното отмъщение. И нейният начин да ми помогне.
— Значи аз… аз трябва да лъжа? – попитах, макар да знаех отговора. – Пред адвокати? Може би дори в съда?
— Трябва да разкажеш точно това, което видя – каза Десислава. – Само че ще го разкажеш, когато и където ти кажем. Трябва да си нашето оръжие, Ани. Единственото, което имаме.
Моралната дилема, която ме разкъсваше преди седмици, сега изглеждаше като детска игра. Тогава избирах между това да кажа истината и да премълча. Сега трябваше да избирам между това да изрека една лъжа, за да спася приятелката си и нейното бебе, или да кажа истината и да ги обрека на нещо по-лошо от разочарование – на разорение и опасност.
— Не знам дали мога да го направя… – промълвих, а главата ми бучеше. – Това е… това е незаконно. Може да ме обвинят в лъжесвидетелстване.
— А какво ще стане с мен и детето ми, ако не го направиш? – попита Лилия, а в гласа ѝ прозвуча отчаяние. – Ще останем на улицата, преследвани от лихвари и престъпници. Това ли искаш? Моля те, Ани. Ти си единственият ми шанс. Кълна се, никога не съм искала да те замесвам в това. Когато ми каза, първата ми реакция беше да те предпазя, да те отблъсна. Но после осъзнах, че си единственото ми спасение.
Тя се изправи, пристъпи към мен и хвана ръцете ми. Нейните бяха ледено студени.
— Моля те. Като приятелка. Като сестра.
Гледах я в очите. Виждах страха, отчаянието, но и силата на една майка, готова на всичко, за да защити детето си. Как можех да ѝ откажа? Как можех да я оставя сама в този ад?
Въпреки че всяка клетка в тялото ми крещеше „Бягай!“, аз кимнах. Бавно, почти незабележимо, но кимнах.
— Добре. Ще го направя.
На лицето на Лилия се изписа огромно облекчение. Дори Десислава сякаш си отдъхна.
— Благодаря ти. – прошепна Лилия. – Никога няма да забравя това.
В този момент вратата на кабинета изщрака. Някой се опитваше да влезе. И трите замръзнахме.
— Лили? Скъпа, вътре ли си? Всичко наред ли е? – беше гласът на Симеон.
Глава 4
Паниката в стаята стана почти осезаема. Лилия пребледня още повече, а Десислава инстинктивно пристъпи крачка назад, сякаш за да се скрие.
— Кажете нещо! – прошепнах аз панически.
Лилия си пое дъх, опитвайки се да овладее гласа си.
— Да, Симеоне, тук сме. Просто… на Ани ѝ стана лошо. Малко въздух не ѝ достига.
— Да отключа ли? Да повикам ли лекар? – в гласа му се долавяше раздразнение, прикрито зад маската на загриженост. Той не искаше сцени. Не и днес, пред всички.
— Не, не, всичко е наред. Просто си говорим. Ела след малко – отвърна Лилия.
Чухме стъпките му да се отдалечават. И трите издишахме едновременно.
— Трябва да се връщаме. Става подозрително – каза Десислава, оправяйки роклята си. – Планът е следният. Утре Лилия ще наеме адвокат. Ще се срещнеш с нея след няколко дни и ще ѝ разкажеш какво си видяла. Дръж се разстроена, объркана, сякаш се чувстваш виновна, че си предала доверието на приятелката си, но съвестта не ти е позволила да мълчиш. Можеш ли да го направиш?
Кимнах, макар че стомахът ми се беше свил на възел. Да играя роля? Аз, която никога не можех да скрия емоциите си?
— Добре. А сега излизаме. Ти, Ани, излизаш първа. Изглеждай бледа. Лилия, ти излизаш след нея, загрижена. Аз ще остана тук за минута, уж да си оправя грима. Не трябва да ни виждат да излизаме заедно. – Десислава мислеше бързо, тактически. Разбрах, че тя е мозъкът зад голяма част от тази операция.
Направихме точно както каза тя. Излязох в коридора, опитвайки се да изглеждам така, сякаш всеки момент ще припадна. Лилия ме последва, държеше ме под ръка и ме питаше дали съм добре. Няколко гости ни погледнаха със съчувствие. Успях да се добера до входната врата, измърморих извинения, че не се чувствам добре и трябва да си вървя, и се измъкнах навън, в хладната вечер.
Щом седнах в колата си, треперенето започна. Ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че едва успях да запаля двигателя. Бях съучастник. Бях въвлечена в мрежа от лъжи и измами, която далеч надхвърляше обикновена семейна драма. Ставаше въпрос за огромни пари, за опасни хора, за съдебни дела. А в центъра на всичко беше нероденото дете на Лилия.
През следващите дни живеех като в мъгла. На работа бях разсеяна, не можех да се концентрирам. Всяко иззвъняване на телефона ме караше да подскачам. Очаквах обаждане от Лилия, от Десислава, а може би дори от полицията. Образите от партито се въртяха в главата ми – фалшивите усмивки, студеният поглед на Мартин, напрежението между Симеон и братът на Лилия, Павел.
Павел. По време на разговора в кабинета бях забравила за него, но сега си спомних нещо. По-рано през деня го бях видяла да говори разгорещено със Симеон в градината. Павел изглеждаше отчаян, почти молещ се. Симеон беше рязък, отхвърляше го с нетърпеливо движение на ръката. Дали и той не беше забъркан в кашите на зет си? Студент по право, може би Симеон го беше използвал за нещо, възползвайки се от наивността му? Тази мисъл добави още един слой тревога към и без това растящия ми страх.
Обаждането от Лилия дойде три дни по-късно. Гласът ѝ беше делови.
— Адвокатката се казва Жана. Очаква те утре в десет в кантората си. Изпращам ти адреса. Помни какво говорихме, Ани. От теб зависи всичко.
На следващата сутрин стоях пред лъскава стъклена сграда в центъра на града. Кантората на Жана беше на последния етаж, с изглед към целия град. Всичко крещеше „успех“ и „пари“.
Жана беше жена на около четиридесет години, с къса, стилна прическа и поглед, остър като скалпел. Тя ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва. Аз разказах историята си – моята репетирана, фалшива история. Разказах как случайно съм видяла Симеон и Десислава, как съм се терзала дни наред и накрая съм решила да кажа на Лилия. Описах реакцията ѝ, гнева, обвиненията. Опитах се да вложа всяка унция актьорски талант, която притежавах, за да звуча убедително. Разплаках се на правилните места. Гласът ми трепереше, когато говорех за „предаденото“ приятелство.
Когато свърших, Жана мълчеше няколко минути, барабанейки с пръсти по бюрото. Гледаше ме право в очите, сякаш се опитваше да надникне в душата ми.
— Разбирам. – каза тя накрая. – Трябва да е било много тежко за вас. Вашето свидетелство е ключово. С него можем да поискаме развод по вина на съпруга, което значително ще ускори процедурата и ще даде предимство на госпожа Лилия при подялбата на имуществото.
Почувствах моментно облекчение. Беше ми повярвала.
— Има обаче нещо, което ме притеснява. – продължи тя, а аз отново се напрегнах. – Финансовото състояние на господин Симеон. Направих предварителна проверка. Официално, бизнесът му е на ръба на фалита. Има няколко висящи дела срещу него, включително едно от партньора му, господин Мартин. Има и данни за необслужени кредити към небанкови институции. Много такива.
Тя ме погледна отново, този път погледът ѝ беше още по-пронизващ.
— При един развод, особено по вина, съпрузите делят не само активите, но и пасивите. Дълговете, натрупани по време на брака. Ако успеем да докажем, че госпожа Лилия не е знаела за тези дългове и те не са били в полза на семейството, може и да успеем да я предпазим. Но ще бъде битка. Жестока битка. Господин Симеон няма да се откаже лесно от активите, които все още има, колкото и малко да са те.
Думите ѝ потвърдиха всичко, което Лилия ми беше казала. Но начинът, по който ме гледаше… имах чувството, че знае повече. Че усеща, че историята за изневярата е твърде проста, твърде удобна на фона на този финансов апокалипсис.
— Ще направя всичко възможно, за да помогна на Лилия. – казах аз, опитвайки се да звуча твърдо.
— В това не се и съмнявам. – отвърна Жана, а в ъгълчето на устните ѝ трепна нещо като усмивка. – Ще ви държа в течение.
Излязох от кантората със смесени чувства. Успях, но на каква цена? Лъжата вече беше официална, записана, част от съдебно досие. Вече нямаше връщане назад. Бях преминала една невидима граница и сега се намирах на чужда, опасна територия.
Докато вървях по улицата, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер.
„Мисля, че трябва да поговорим. Знам, че лъжеш.“
Нямаше подпис. Сърцето ми спря. Погледнах нагоре и го видях. От другата страна на улицата, облегнат на една сграда, стоеше Мартин. И гледаше право към мен.
Глава 5
Светът около мен сякаш замръзна. Хората, колите, шумът на града – всичко избледня. Единственото реално нещо беше фигурата на Мартин от другата страна на улицата и пронизващият му поглед. Той държеше телефона си в ръка, след което бавно го плъзна в джоба на сакото си и ми кимна леко, сякаш ме канеше да се присъединя към него.
Краката ми се движеха сякаш по чужда воля. Пресякох улицата, лавирайки между колите, без дори да погледна светофара. Спрях на метър от него.
— Откъде имате номера ми? – беше първото, което успях да кажа.
— В днешно време информацията е най-ценната стока, госпожице. А аз съм човек, който обича да инвестира в ценни стоки. – Гласът му беше спокоен, почти монотонен, но под повърхността се усещаше стоманена твърдост. – Да се поразходим. Не е разумно да водим този разговор тук.
Той тръгна бавно по тротоара, без да чака отговора ми. Нямах друг избор, освен да го последвам. Вървяхме мълчаливо няколко минути, докато не стигнахме до едно малко, уединено кафене. Той избра най-отдалечената маса в ъгъла.
— Какво искате? – попитах, когато сервитьорът се отдалечи.
— Искам истината. – отвърна той, без да откъсва поглед от мен. – Тази история с изневярата… тя е пълна глупост. Добре скалъпена, признавам. Ти си убедителна актриса. Но аз познавам Симеон. Познавам и Десислава. И най-вече познавам Лилия. Тя не е от жените, които биха сринали света си заради една целувка, особено няколко седмици преди да роди. Освен ако тази целувка не е удобен параван за нещо много по-голямо.
Сърцето ми заби учестено. Той знаеше. Или поне се досещаше.
— Не знам за какво говорите. Аз казах на адвокатката това, което видях.
Мартин се усмихна леко, но усмивката му беше лишена от всякаква топлина.
— Нека ти обясня нещо. Аз и Симеон бяхме партньори. На хартия. В действителност, той систематично е източвал фирмата зад гърба ми в продължение на години. Прехвърлял е пари към офшорни сметки, сключвал е фиктивни договори, фалшифицирал е подписи. Моя подпис. Аз го съдя, да. Но това е само върхът на айсберга. Парите, които е откраднал от мен, са нищо в сравнение с парите, които дължи на други хора. Хора, които не си служат с адвокати и съдебни искове.
Той се наведе напред, а гласът му стана по-тих.
— Симеон е затънал до уши. А този развод… този внезапен, шумен развод по повод на една изневяра… мирише на отчаян опит от страна на Лилия да спаси себе си и детето. Да се откъсне от него, преди корабът да е потънал напълно, и да успее да задигне някоя и друга спасителна лодка под формата на семейно имущество, което все още не е запорирано. А ти… ти си ключът към целия този театър.
Мълчах. Какво можех да кажа? Всяка дума щеше да бъде или лъжа, или предателство.
— Виж – продължи Мартин, – аз нямам нищо против Лилия. Дори я съжалявам. Тя също е негова жертва. Но аз няма да позволя Симеон да се измъкне. Аз искам си парите обратно. Искам справедливост. А ти си по средата. Можеш да ми помогнеш, а можеш и да ми попречиш.
— И как точно очаквате да ви помогна? Като предам най-добрата си приятелка?
— Като ми кажеш истината. Какъв е планът им? Какво точно се опитват да направят? Аз имам ресурси. Имам информация. Можем да си помогнем взаимно. Аз ще си върна това, което ми принадлежи, а ти ще си сигурна, че Лилия и бебето ѝ няма да пострадат от… странични щети, когато истинските кредитори на Симеон се появят на сцената. Защото те ще се появят, повярвай ми. И няма да са толкова любезни като мен.
Предложението му беше едновременно заплаха и обещание. Той ме поставяше в невъзможна позиция. От едната страна беше моята лоялност към Лилия. От другата – заплахата от хора, които дори не познавах, и примамливото обещание за защита.
— Не мога. – казах твърдо. – Обещах ѝ.
— Лоялността е благородно качество. – отвърна Мартин, отпивайки от кафето си. – Но понякога е просто другото име на глупостта. Помисли си добре, Ани. Симеон е като удавник, който ще повлече със себе си всеки, който е достатъчно близо. Лилия се опитва да се отскубне. Но ти… ти си се хванала здраво за ръката ѝ. Увери се, че няма да ви повлече и двете на дъното.
Той остави няколко банкноти на масата и стана.
— Давам ти време да помислиш. Когато решиш да бъдеш разумна, знаеш как да ме намериш. Телефонният ми номер вече го имаш.
И той си тръгна, оставяйки ме сама с чашата изстинало кафе и с тежестта на целия свят върху раменете ми.
Прибрах се вкъщи напълно разстроена. Малкият ми апартамент, моето убежище, сега ми се струваше като клетка. Ипотеката, която изплащах с толкова труд, изведнъж ми се видя като златна верига, която ме държи завързана за този живот, за този град, за тази каша. Нямах къде да избягам.
Телефонът ми иззвъня. Беше Лилия.
— Как мина? – попита тя, а в гласа ѝ се долавяше напрежение.
— Мина. Повярва ми. – отговорих лаконично. Не можех да ѝ кажа за срещата с Мартин. Не още. Това щеше да я паникьоса още повече.
— О, слава богу! – въздъхна тя с облекчение. – Ти си истинска приятелка, Ани. Не знам как щях да се справя без теб.
Думите ѝ, вместо да ме успокоят, ме накараха да се почувствам още по-виновна. Бях я излъгала. Току-що. И щях да продължавам да лъжа.
— Внимавай, Лили. – казах аз, без да мога да се сдържа. – Симеон не е единственият ти проблем. Мартин също е в играта. И той знае, че нещо не е наред.
Настъпи мълчание.
— Знам. – каза накрая Лилия. – Жана ме предупреди. Мартин е наел частен детектив. Рови се навсякъде. Трябва да бъдем много, много внимателни. Моля те, не говори с никого. С никого, чуваш ли ме? Особено с него.
— Разбира се. – излъгах отново аз.
Затворих телефона и се почувствах напълно сама. Бях в капан между чукове и наковални. От едната страна беше Лилия, моята приятелка, която се бореше за бъдещето на детето си. От другата беше Мартин, който търсеше справедливост и изглеждаше като единственият човек, който има ясна представа за мащаба на катастрофата. А по средата бях аз – лъжкиня, съучастничка, пионка в игра, чиито правила не разбирах.
И тогава осъзнах нещо с плашеща яснота. Мартин беше прав. Лоялността ми към Лилия можеше да се окаже моята гибел. Но предателството към нея беше немислимо. Бях в безизходица. И усещах, че стените около мен започват да се свиват.
Глава 6
Животът ми се превърна в параноичен кошмар. Всяка сянка по улицата ми се струваше заплашителна, всяка непозната кола, паркирана пред блока ми, предизвикваше сърцебиене. Живеех в постоянен страх, че някой ме наблюдава – детективът на Мартин, кредиторите на Симеон, може би дори самият Симеон, който сигурно вече е усетил, че нещо се случва зад гърба му.
Лъжата започна да ме разяжда отвътре. Трябваше да поддържам фасадата на съкрушената приятелка, която е разкрила ужасна тайна. Райна, майката на Лилия, ми се обади няколко пъти, за да ме обвинява, че съм „отворила кутията на Пандора“ и съм съсипала „перфектното ѝ семейство“. Търпях крясъците ѝ, играех ролята си, а след всеки разговор се чувствах омерзена от себе си.
Междувременно, правната машина се беше задвижила. Жана беше подала молба за развод и беше поискала от съда незабавни привременни мерки – възбрана върху всички имоти и банкови сметки на Симеон, докато не се изясни финансовото им състояние. Това беше първият удар.
Реакцията на Симеон не закъсня. Той побесня. Започна да звъни на Лилия денонощно, да ѝ праща съобщения, в които редуваше клетви за вечна любов с грозни заплахи. Лилия, по съвет на Жана, не му отговаряше, което само влошаваше нещата. Той започна да се появява пред къщата, да вдига скандали. Един ден дори се опита да влезе със сила. Наложи се Лилия да извика полиция и да поиска ограничителна заповед.
Войната беше започнала. И тя се водеше на няколко фронта.
Един следобед, докато бях на работа, получих обаждане от Павел, брата на Лилия. Гласът му трепереше от паника.
— Ани, трябва да се видим. Веднага. Моля те.
— Какво има, Павел? Добре ли си?
— Не, не съм добре. Нищо не е добре. Загазил съм яко. Моля те, ела в кафенето до университета.
Намерих го свит на една маса, блед като платно. Пред него стоеше недокосната чаша кафе.
— Какво се е случило? – попитах, сядайки срещу него.
— Симеон. – прошепна той. – Всичко е заради него.
Разказа ми история, която накара и малкото останала ми кръв да се смрази в жилите. Преди около година Павел имал финансови затруднения. Таксата за университета, наемът на квартирата… всичко му дошло в повече. Вместо да поиска помощ от родителите си, той се обърнал към Симеон. Симеон, разбира се, се съгласил да му помогне. Но не с негови пари. Свързал го с едни от „своите хора“. Уж за бърз, необезпечен кредит с ниска лихва.
— Бях глупак. – каза Павел, а очите му се напълниха със сълзи. – Толкова голям глупак. Взех парите. Не беше голяма сума, поне така си мислех. Но лихвите… те растяха всеки ден. Опитвах се да плащам, но просто не можех да смогна. Сега дължа три пъти повече, отколкото взех.
— А сега?
— Сега те ме търсят. Идват в квартирата ми, чакат ме пред университета. Заплашват ме. Казват, че ако не върна парите до края на седмицата, ще си имам проблеми. Големи проблеми. Казаха, че знаят къде живее семейството ми. Знаят, че Лилия е бременна.
Той зарови лице в ръцете си и се разтресе от ридания.
— Говорих със Симеон. Молих го за помощ. А той… той ми се изсмя. Каза, че това си е мой проблем. Каза, че съм голямо момче и трябва сам да си оправям бакиите. Използвал ме е, Ани. Използвал ме е, за да ме въвлече, за да ме държи в ръцете си.
Всичко започваше да придобива още по-зловещи измерения. Симеон не просто е бил безотговорен комарджия. Той е бил хищник, който съзнателно е въвличал в мрежите си дори най-близките си хора. Използвал е отчаянието на младия си шурей, за да го направи свой длъжник и заложник.
— Защо ми казваш всичко това? – попитах тихо.
— Защото знам, че помагаш на Лили. Знам, че сте измислили нещо. Чух го да говори по телефона. Беше ядосан заради развода. Крещеше, че „кучката и нейната приятелка ще си платят“. Мисля, че той знае, че историята с изневярата е фалшива. И мисля, че е готов на всичко, за да ви спре. Трябва да кажете на Лилия. Трябва да внимавате. Той е опасен. По-опасен, отколкото си мислите.
Сърцето ми се сви от страх. Заплахата вече не беше абстрактна. Тя имаше конкретни измерения – лихвари, които преследват Павел; Симеон, който знае или се досеща за нашия план и е готов да отвърне на удара.
Обещах на Павел, че ще говоря с Лилия и ще се опитам да помогна. Дадох му малко пари, колкото имах в себе си, макар да знаех, C_CONTEXT_BOUNDARY
Глава 7
Обадих се на Лилия веднага щом се разделих с Павел. Разказах ѝ всичко. От другата страна на линията настъпи дълга, мъчителна тишина. Когато най-накрая проговори, гласът ѝ беше променен. Беше глас на човек, който е стигнал до ръба на пропастта и гледа надолу.
— Значи е стигнал и до него. До собствения ми брат. – прошепна тя. – Това чудовище… няма граници.
— Трябва да направим нещо, Лили. Те го заплашват. Заплашват и теб.
— Знам. – отвърна тя, а в гласа ѝ се появи ледена решителност. – Трябва да ускорим нещата. Ще говоря с Жана. Ще поискаме спешно заседание на съда. Ще използваме заплахите на Симеон и историята с Павел като допълнителни доказателства, че той е опасен и бракът трябва да бъде прекратен незабавно.
— Ами парите? Какво ще правим с дълга на Павел?
— Ще намерим начин. Ще продам бижутата си. Ще поискам от нашите. Не знам, Ани. Ще мисля за това по-късно. Сега най-важното е да се измъкнем. Да се измъкнем всички.
В думите ѝ имаше сила, но аз долавях и паниката под повърхността. Тя беше като капитан на потъващ кораб, който се опитва да запуши десетки пробойни едновременно.
И тогава реших. Взех решение, което щеше да промени всичко. Решение, родено от страх, отчаяние и може би малка доза егоизъм. Извадих телефона си и намерих номера на Мартин.
Срещнахме се отново в същото кафене. Този път не чаках той да говори пръв.
— Искам да сключа сделка с вас. – казах, преди дори да си е поръчал кафе.
Той повдигна вежда, леко изненадан от прямотата ми.
— Слушам те.
— Ще ви кажа истината. Цялата истина за плана на Лилия. Но при две условия. Първо, ще гарантирате по някакъв начин безопасността на Лилия, на детето ѝ и на брат ѝ Павел. И второ, ще измъкнете Павел от кашата, в която Симеон го е набъркал. Ще платите дълга му.
Мартин ме гледаше втренчено, оценявайки всяка моя дума.
— Това са сериозни условия. Защо да го правя? Каква е моята полза?
— Вашата полза е, че ще получите това, което искате – Симеон. С моята информация и с показанията на Павел за измамата с кредита, вие ще имате не просто граждански иск срещу него, а солидно криминално дело. Ще можете да го вкарате в затвора. Ще си върнете парите много по-лесно, ако той е зад решетките и не може да ги крие и прехвърля. Аз ви давам куршумите, с които да заредите пистолета си. Вие просто трябва да се погрижите да няма невинни жертви наоколо, когато стреляте.
Той мълчеше дълго. Виждах как в ума му се въртят колелцата на сложен механизъм, претегляйки рискове и ползи.
— Добре. – каза най-накрая той. – Приемам. Разкажи ми всичко. Но ако ме излъжеш дори за една запетая, сделката отпада. И тогава ще бъдеш сама срещу всички.
И аз му разказах. Разказах му за фалшивата изневяра, за истинската причина за развода, за отчаянието на Лилия, за страха ѝ за детето. Разказах му за Павел и за мръсния номер, който Симеон му е скроил. Излях всичко. И с всяка дума усещах как един товар се смъква от раменете ми, но на негово място идва друг, по-тежък – товарът на предателството. Предавах доверието на най-добрата си приятелка, за да се опитам да я спася. Парадокс, който разкъсваше душата ми.
Когато приключих, Мартин кимна бавно.
— Знаех си. Беше твърде подредено, за да е истина. Добре, ще се погрижа за дълга на Павел. Още утре. Ще изпратя мои хора да се „разберат“ с лихварите. Що се отнася до безопасността на Лилия… това е по-сложно. Симеон е непредсказуем. Но ще направя каквото мога. Ще наема охрана да я наблюдава дискретно. И ще ускоря нещата с моя иск. Ще го ударим от всички страни едновременно, за да няма време да реагира.
— А аз? Какво трябва да правя аз?
— Ти продължаваш да играеш ролята си. Засега. В един момент може да се наложи да кажеш истината, но този момент ще го избера аз. Дотогава си просто верният свидетел на изневярата. Не казвай на никого за нашия разговор. Дори на Лилия.
Кимнах. Вече бях двоен агент, шпионин в собствения си живот. Лъжех всички, включително и себе си.
Още на следващия ден Павел ми се обади, плачейки от облекчение. Двама мъже в костюми бяха намерили лихварите и бяха „уредили“ въпроса. Дългът му беше заличен. Казали му, че това е „подарък от приятел“. Той нямаше представа кой е този приятел, но беше безкрайно благодарен. Аз обаче знаех. И това ме караше да се чувствам още по-зле. Бях продала тайната на Лилия срещу безопасността на брат ѝ. Беше ли справедлива тази размяна? Не знаех.
Събитията започнаха да се развиват със светкавична скорост. Жана успя да издейства спешно заседание на съда за привременните мерки. В същото време Мартин внесе допълнителни доказателства по своето дело, включително анонимни свидетелски показания, които описваха схемите за източване на фирмата. Примката около Симеон започваше да се затяга.
Той го усети. И като всяко притиснато в ъгъла животно, стана още по-опасен.
Една вечер се прибирах от работа. Беше късно, улицата беше пуста. Когато пъхнах ключа в ключалката на входа, една ръка ме сграбчи за рамото и ме обърна рязко. Беше Симеон. Очите му бяха зачервени, дъхът му миришеше на алкохол.
— Значи ти си била, така ли? – изсъска той, а хватката му беше болезнена. – Ти си настроила жена ми срещу мен. Ти си измислила всички тези лъжи!
— Пусни ме! – извиках аз, опитвайки се да се отскубна.
— Няма да те пусна, докато не ми кажеш защо! Какво ти е обещала? Пари? Дял от имането ми ли? Защото няма да получите нищо, чуваш ли ме! Нищо! По-скоро ще запаля всичко, отколкото да оставя и стотинка на вас, кучките!
Той ме блъсна към стената. Главата ми се удари леко в студения камък. Залитнах.
— Стой далеч от мен! И стой далеч от Лилия! – изкрещях, а адреналинът заглуши страха.
— Ти ще стоиш далеч! – изрева той. – Кажи на приятелката си, че това няма да свърши така. Тя ще се върне при мен. И ти… ти ще съжаляваш за деня, в който си решила да се месиш в живота ми.
Той ме пусна толкова рязко, колкото ме беше сграбчил, обърна се и изчезна в тъмнината. Останах да треперя, облегната на стената, а сърцето ми биеше до пръсване. Заплахата вече не беше просто заплаха. Беше реална. Бях я видяла в очите му. Той беше готов на всичко.
В този момент разбрах, че играта е станала смъртоносна. И аз бях точно на линията на огъня.
Глава 8
Трепереща и разплакана, първата ми мисъл беше да се обадя на Лилия. Но се спрях. Какво щеше да постигна, освен да я паникьосам още повече в нейното състояние? Тя беше в последния месец на бременността си, стресът беше абсолютно противопоказен. След това си помислих да се обадя на Мартин. Той беше обещал защита. Но какво можеше да направи? Да ми назначи бодигард? Това щеше да привлече още повече внимание.
Вместо това направих нещо друго. Отидох право в най-близкото полицейско управление. Разказах им всичко – за заплахата, за сблъсъка, за страха си. Дежурният офицер ме изслуша със смесица от отегчение и съчувствие. Записа показанията ми, но беше откровен.
— Госпожице, това е дума срещу дума. Нямате свидетели, нямате видими наранявания. Можем да го извикаме за „предупредителен протокол“, но това често само влошава нещата. Най-добрият ми съвет е просто да стоите далеч от него.
Излязох от управлението с чувство на пълна безпомощност. Официалните институции не можеха да ми помогнат. Бях сама.
През следващите дни се превърнах в затворник в собствения си дом. Работех от вкъщи, поръчвах храна с доставки, излизах само по голяма нужда, като постоянно се оглеждах през рамо. Всеки шум в коридора ме караше да подскачам. Срещата със Симеон беше разбила и последната илюзия, че мога да остана просто страничен наблюдател. Вече бях мишена.
Междувременно, правната битка се ожесточаваше. Адвокатът на Симеон, хитър и безскрупулен тип, отвърна на удара. Той обвини Лилия в „емоционална нестабилност, причинена от хормоните на бременността“ и заяви, че тя е манипулирана от мен – „завистлива и отмъстителна приятелка“. Опита се да ме изкара неблагонадежден свидетел. Наложи се Жана да събира показания от други наши общи познати, които да потвърдят колко близки сме били с Лилия, за да докаже, че нямам мотив да ѝ вредя. Всяка стъпка напред беше последвана от две назад.
В същото време делото на Мартин напредваше. С информацията, която му дадох, неговите адвокати и следователи бяха успели да проследят част от парите до тайна сметка на Каймановите острови. Прокуратурата започна предварителна проверка срещу Симеон за пране на пари и данъчни измами. Това беше голям пробив, но също така и нещо, което правеше Симеон още по-отчаян.
Един ден Десислава ми се обади. Не я бях чувала от партито. Гласът ѝ беше напрегнат.
— Трябва да се видим. Не по телефона.
Срещнахме се в един безличен търговски център, място, където можехме да се изгубим в тълпата. Тя изглеждаше изтощена, с тъмни кръгове под очите.
— Той знае. – каза тя без предисловия. – Симеон знае, че аз съм помогнала на Лилия с плана. Не знам как е разбрал, може би е налучкал, може би някой му е казал. Но знае.
— Какво направи?
— Дойде в нас снощи. Беше пиян. Започна да крещи, да ме обвинява, че съм го предала. Каза, че съм неблагодарница, че той щял да ме направи „кралица“, а аз съм го забила в гърба.
Тя потрепери при спомена.
— Заплаши ли те?
— Не директно. Но думите му… бяха по-лоши от заплаха. Той ми напомни за неща от миналото. Неща, които само аз и той знаем. Тайни. Мръсни тайни, които, ако излязат наяве, ще съсипят не само мен, но и цялото ми семейство. Той държи живота ми в ръцете си, Ани.
Разбрах, че ролята на Десислава в тази драма не е била просто отмъщение. Тя е била оплетена в мрежите на Симеон много по-дълбоко, отколкото предполагах. Може би е била негова любовница много преди „представлението“ в парка. Може би е била съучастник в някои от финансовите му далавери. Симеон я е държал в зависимост, точно както е държал Павел.
— Той иска нещо от мен. – продължи Десислава, а гласът ѝ се пречупи. – Иска да променя показанията си. Иска да кажа, че ти си излъгала. Че никога не е имало нищо между нас. Иска да застана на негова страна в съда и да кажа, че Лилия е истеричка, която си въобразява.
— И ти… ще го направиш ли? – попитах със затаен дъх.
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше смесица от омраза и безсилие.
— Какво мога да направя? Ако не го направя, той ще ме унищожи. Той има доказателства, Ани. Документи. Снимки. Ще ги даде на майка ми, на баща ми. Ще ги разпрати на всичките ни роднини. Ще ме превърне в парий.
Предателството придоби ново, още по-ужасно лице. Десислава, която беше в основата на плана за спасение, сега щеше да се превърне в оръжие за унищожение. Симеон не просто се защитаваше. Той контраатакуваше, използвайки най-големите слабости и тайни на хората около себе си.
— Не можеш да го направиш, Деси. Това ще съсипе Лилия. Съдът ще повярва на теб, нейната братовчедка. Нашето дело ще се срине.
— Аз нямам избор! – изкрещя тя шепнешком, привличайки погледите на няколко минувачи. – Ти не разбираш! Ти не знаеш на какво е способен той! Мислиш, че ти е било лошо, когато те блъсна в стената? Това е нищо! Той е дявол. И аз съм в капана му от години.
Тя стана рязко.
— Просто исках да те предупредя. Подготви се. Защото в съда аз ще бъда срещу вас. Съжалявам.
И тя си тръгна, оставяйки ме по средата на шумния търговски център, с усещането, че земята се разтваря под краката ми. Планът ни се разпадаше. И то по най-лошия възможен начин – не от външен удар, а от вътрешно предателство, породено от страх и изнудване.
Обадих се на Мартин. Трябваше да знае.
— По дяволите! – изруга той, след като му разказах. – Знаех си, че държи нещо срещу нея. Симеон винаги си оставя козове. Това усложнява всичко. Много.
— Какво ще правим?
— Трябва да изпреварим удара. Трябва да намерим с какво я изнудва. Какви са тези тайни? Трябва да я убедим, че е по-добре истината да излезе наяве, отколкото да стане марионетка на Симеон.
— Тя няма да се съгласи. Ужасена е.
— Тогава ще трябва да я принудим. – каза Мартин с глас, който не допускаше възражения. – Нямаме време за любезности. Война е. И в тази война има жертви. Трябва да се погрижим Десислава да не се превърне в оръжието, което ще ни унищожи.
Разговорът приключи. Почувствах се още по-мръсна. Сега щяхме да изнудваме изнудваната. Щяхме да използваме същите методи като Симеон, за да постигнем целите си. Границата между добро и зло се беше размила напълно. Всички бяхме затънали в едно и също блато и се дърпахме един друг надолу в опит да се спасим. А някъде там, в своя розов балон, Лилия чакаше своето бебе, без да подозира, че основите на нейния спасителен план са на път да бъдат взривени.
Глава 9
Мартин не губеше време. Още на следващия ден хората му започнаха да ровят в миналото на Десислава. Чувствах се отвратително, като предател, който помага да се разкрият най-съкровените тайни на някого. Но алтернативата беше да гледам как Симеон печели, как Лилия губи всичко и как аз самата може би ще бъда обвинена в лъжесвидетелстване. Избрах по-малкото зло, или поне така се опитвах да се убедя.
Не след дълго Мартин ми се обади.
— Намерихме го. Козът на Симеон.
— Какво е?
— Преди няколко години Десислава е била замесена в инцидент. Удар и бягство. Блъснала е пешеходец, докато е шофирала колата на Симеон. Била е пияна. Човекът не е пострадал сериозно, само счупен крак, но тя е избягала от местопроизшествието. Симеон е бил с нея в колата. Той е уредил всичко. Платил е на жертвата, за да мълчи, използвал е връзките си, за да потули полицейския доклад. Но си е запазил копие. Както и медицинското, което доказва, че тя е била под въздействието на алкохол. Ако това излезе наяве, тя отива директно в затвора. Без условна присъда.
Всичко си дойде на мястото. Това не беше просто срам пред семейството. Това беше заплаха от затвор. Симеон я е държал в тази хватка през всичките тези години, използвайки я за каквото му е било нужно. Тя не е била негова любовница по желание, а по принуда. Не е била съучастник, а жертва.
— Сега какво? – попитах, а в устата ми имаше горчив вкус.
— Сега отиваш и говориш с нея. – нареди Мартин. – Казваш ѝ, че знаем. Казваш ѝ, че има два избора. Първият е да се поддаде на изнудването на Симеон, да свидетелства срещу Лилия и след това ние ще предадем документите на прокуратурата. Той така или иначе ще е разорен и в затвора заради моите дела, няма да може да я защити. Вторият избор е да остане на наша страна. Да признае всичко пред Жана. Да се представи като жертва на дългогодишно изнудване от страна на Симеон. Инцидентът ще излезе наяве, да. Ще има последствия. Но ако сътрудничи, Жана и моите адвокати могат да се борят за условна присъда. Ще кажат, че е действала под натиск. Ще бъде много по-добре за нея, отколкото да лежи в затвора с ефективна присъда.
Планът беше жесток, но брилянтен. Той не просто неутрализираше заплахата на Симеон, а я обръщаше срещу него. Превръщаше Десислава от предател в още една негова жертва, което само щеше да подсили делото на Лилия.
Срещнах се отново с Десислава. Този път в моята кола, на един затънтен паркинг. Когато ѝ казах, че знам за инцидента, тя се срина. Започна да плаче неудържимо, да се тресе. Цялата броня, която беше изградила около себе си, рухна.
— Мислех, че съм се отървала. – прохлипа тя. – Той ми се закле, че е унищожил всичко. Лъжец. През цялото време ме е държал на каишка.
Обясних ѝ предложението на Мартин. Тя ме слушаше с празен поглед, лицето ѝ беше мокро от сълзи.
— Значи пак нямам избор. – каза тя накрая. – Просто сменям един господар с друг.
— Не е така, Деси. – опитах се да я утеша, макар че и аз се чувствах като част от схемата за изнудване. – Това е твоят шанс да се освободиш от него завинаги. Да, ще има цена. Но ще бъдеш свободна. И ще помогнеш на Лилия.
Тя мълча дълго, гледайки през прозореца.
— Добре. – прошепна накрая. – Ще го направя. Нямам какво повече да губя.
Следващите дни бяха вихрушка от правни маневри. Десислава, придружена от адвокат, нает от Мартин, даде пълни показания пред Жана. Разказа за инцидента, за годините на изнудване, за заплахите. Жана веднага включи тези показания в делото за развод. Образът на Симеон вече не беше просто на неверен съпруг, а на престъпник, манипулатор и изнудвач.
Разбира се, трябваше да кажем на Лилия. Решихме, че аз трябва да го направя. Отидох в дома ѝ. Тя вече беше в напреднала бременност и рядко излизаше. Когато ѝ разказах за Десислава, за инцидента, за изнудването, тя беше шокирана.
— Горката Деси. – прошепна тя, а очите ѝ се напълниха със съчувствие, а не с гняв. – През цялото това време… тя е страдала, а аз не съм знаела нищо. И дори я въвлякох в моята каша.
— Ти не си знаела, Лили. Никой не е знаел.
— Това само доказва колко чудовищен е той. – каза тя с тиха ярост. – Трябва да го спрем. Трябва да плати за всичко, което е причинил. На мен, на Павел, на Десислава, на Мартин… на всички.
В този момент водите ѝ изтекоха.
Паника. Хаос. Обадих се на бърза помощ. Обадих се на майка ѝ. Грабнах предварително приготвената чанта за болницата. Всички планове, всички стратегии и лъжи изведнъж изгубиха значение. Единственото важно нещо беше, че бебето идваше. В разгара на най-голямата буря в живота ни, едно ново начало беше на път да се роди.
Докато линейката пътуваше към болницата, Лилия стискаше ръката ми.
— Страх ме е, Ани. – прошепна тя между контракциите.
— Не се страхувай. Аз съм тук. Всичко ще бъде наред. – казах аз, опитвайки се да звуча убедително, макар че самата аз треперех.
В болницата настана суматоха. Лекари, сестри. Вкараха Лилия в родилна зала. Аз останах да чакам в коридора, заедно с Райна и Павел, които пристигнаха малко след нас. Часовете минаваха бавно, мъчително.
Телефонът ми извибрира. Беше Мартин.
— Как е тя?
— Ражда.
— Слушай, докато сте в болницата, Симеон е нанесъл своя удар. Подал е насрещен иск. Иска попечителство над детето. Твърди, че Лилия е психически нестабилна и е опасна за бебето. Използва фалшиви медицински документи и платени свидетели.
Светът ми се завъртя. Този човек нямаше дъно. Дори в този момент, докато жена му раждаше детето му, той мислеше само за отмъщение и за това как да я нарани най-много.
— Има и още нещо. – продължи Мартин. – Полицията го търси. Издадена е заповед за ареста му по моето дело. Но той е изчезнал. Никой не знае къде е.
Заплахата придоби нови, смразяващи измерения. Симеон беше беглец от закона. Притиснат до стената, без нищо за губене. Човек в такова състояние е способен на всичко. Абсолютно на всичко.
И той знаеше в коя болница е Лилия.
— Пазете я. – казах на Мартин с пресъхнало гърло. – Моля ви, пазете я.
— Вече съм изпратил двама от моите хора там. Ще се представят за роднини. Ще пазят етажа. Но и вие бъдете нащрек.
Погледнах през стъклената врата на родилното отделение. В този стерилен, бял свят, Лилия се бореше, за да даде живот. А отвън, в сенките, дебнеше мрак, който искаше да унищожи всичко, което тя обича. Битката за бъдещето се водеше едновременно на две места – под ослепителните лампи на операционната и в тъмните улички на един разпадащ се свят.
Глава 10
Няколко часа по-късно една усмихната сестра излезе в коридора.
— Честито! Имате момиченце! 3200 грама, 50 сантиметра. И майката, и бебето са добре.
Вълна от облекчение ме заля, помитайки за момент всички страхове. Райна се разплака от радост, Павел ме прегърна. За няколко минути бяхме просто едно нормално, щастливо семейство, посрещащо нов живот. Но реалността бързо ни напомни за себе си.
Двама цивилни мъже, които досега не бях забелязала, се приближиха до нас. Бяха хората на Мартин.
— Всичко наред ли е? – попита единият, нисък и набит.
— Да, роди се. Момиче е. – отговорих аз.
— Добре. Ние ще останем тук. Не се отделяйте от стаята ѝ. Ако видите нещо подозрително, веднага ни кажете.
Успяхме да видим Лилия за кратко. Беше изтощена, но щастлива. Държеше в ръце малко вързопче, увито в розово одеяло. Лицето на бебето беше сбръчкано и червено, но за всички нас то беше най-красивото същество на света.
— Кръстих я Надежда. – прошепна Лилия, а в очите ѝ блестяха сълзи.
Надежда. В целия този ад, тя беше избрала най-подходящото име.
Когато се върнахме в коридора, заварихме Жана да говори с хората на Мартин. Тя беше дошла веднага щом е разбрала.
— Положението е сериозно. – каза тя, когато се приближих. – Искът на Симеон за попечителство е подаден. Ще се борим, разбира се. Абсурден е. Но докато съдът не се произнесе, той технически все още е баща и има права. Включително право на свиждане.
— Не можем да го допуснем до нея! – извика Райна.
— За съжаление, законово не можем да го спрем, освен ако не наруши ограничителната заповед, която му забранява да се доближава до Лилия. Но заповедта не важи за детето. Това е правен вакуум, от който той се опитва да се възползва. – обясни Жана. – Освен това, фактът, че се укрива от полицията, го прави още по-опасен. Той няма какво да губи.
Прекарахме нощта в болницата. Сменяхме се да стоим пред стаята на Лилия. Хората на Мартин бяха дискретни, но винаги на пост. Болницата, място за изцеление и живот, се беше превърнала в крепост под обсада.
На следващата сутрин кошмарът ни се материализира. Симеон се появи. Не беше пиян, не крещеше. Беше облечен в чист костюм, гладко избръснат, с букет цветя в ръка. Изглеждаше като всеки друг горд баща. Ако не знаех истината, никога не бих заподозряла чудовището, което се криеше зад тази фасада.
Хората на Мартин го спряха на входа на отделението.
— Съжалявам, господине, но не можете да влезете.
— Аз съм бащата. – каза Симеон със спокойна, ледена усмивка. – Дошъл съм да видя дъщеря си. Имам това право.
Настана напрегната ситуация. Извикаха болничната охрана, дойде и Жана, която бяхме предупредили. Симеон показа документите си, акта за раждане, в който беше вписан като баща. Законът беше на негова страна. Той не се доближаваше до Лилия, само искаше да види детето.
След дълги и напрегнати преговори, се стигна до компромис. Щеше да му бъде позволено да види бебето за пет минути, през стъклото на стаята за новородени, в присъствието на охрана и медицинска сестра. Лилия, разбира се, отказа да присъства.
Гледах го от разстояние как стои пред стъклото и гледа малкото телце в кувьоза. На лицето му нямаше никакво изражение. Нито радост, нито любов, нито дори любопитство. Беше поглед на собственик, който оглежда притежанието си. Поглед на играч, който оглежда най-ценния си коз в играта. В този момент го намразих повече от всякога.
След като си тръгна, в болницата настъпи относителен мир, но напрежението остана. Знаехме, че това е само началото. Той беше дошъл не просто да види детето. Беше дошъл да ни покаже, че може да стигне до нас, когато си поиска. Беше демонстрация на сила.
Няколко дни по-късно Лилия и бебето бяха изписани. Мартин беше организирал преместването им. Не в тяхната къща, която вече беше под възбрана и вероятно се наблюдаваше. Не и при родителите ѝ, което беше твърде очевидно. Настани ги в таен, защитен апартамент, чийто адрес знаехме само аз, Мартин и Жана. Беше малък, но уютен, с денонощна охрана на входа на сградата.
Започна нов етап от живота ни. Живот на бегълци. Лилия се грижеше за малката Надежда, опитвайки се да създаде някакво подобие на нормалност. Аз ѝ помагах с каквото мога – пазарувах, готвех, или просто седях при нея, за да не е сама. Говорехме си с часове, както преди. Но темите бяха различни. Вече не говорехме за бебешки дрешки и цветове за стая, а за адвокати, съдебни дати и стратегии за оцеляване. Кризата ни беше сближила повече от всякога. Лъжата, която за малко не ни раздели, сега беше забравена, заменена от суровата истина за битката, която водехме заедно.
Междувременно, полицията все още издирваше Симеон. Той сякаш беше потънал вдън земя. Но ние знаехме, че е някъде там, в сенките, и чака своя момент. Неговите адвокати продължаваха да ни заливат с искове и жалби, забавяйки процеса, опитвайки се да ни изтощят финансово и емоционално.
Един ден получих плик в пощенската си кутия. Нямаше адрес на подател. Вътре имаше само една снимка. На нея бях аз, излизам от блока си. Снимката беше направена отсреща, от паркирала кола. Беше направена същата сутрин.
Сърцето ми замръзна. Той ме наблюдаваше. Знаеше къде живея. Знаеше къде работя. Това не беше директна заплаха. Беше послание. „Знам къде си. Мога да стигна до теб, когато пожелая. Ти си следващата.“
Разбрах, че вече не мога да стоя и да чакам. Трябваше да направя нещо. Трябваше да го намеря, преди той да е намерил мен или Лилия. Но как? Полицията не успяваше. Мартин и неговите детективи също удряха на камък.
И тогава се сетих за нещо. За един детайл, който може би всички бяха пропуснали. Преди години Симеон имаше хоби. Беше запален по реставрирането на стари къщи. Беше купил една порутена вила в планината, далеч от всичко и всички. Говореше с ентусиазъм как ще я превърне в своето „убежище“. Не знаех дали все още я притежава, дали някой изобщо знаеше за нея. Беше на името на някаква куха фирма. Но това беше единствената ми следа.
Взех решение. Беше лудо. Беше опасно. Но беше единственият ми ход. Нямаше да кажа на никого – нито на Лилия, за да не я тревожа, нито на Мартин, който щеше да се опита да ме спре.
Щях да отида там сама.
Глава 11
Пътят до старата вила беше дълъг и мъчителен, точно както го помнех. Отбивката от главния път беше тясна и почти незабележима, обрасла с храсти. Колата подскачаше по дупките на черния път, който се виеше нагоре в планината. С всяка измината минута се отдалечавах от цивилизацията, а обхватът на телефона ми изчезна. Бях напълно сама. Страхът се бореше с решителността ми. Какво, по дяволите, правех? Отивах доброволно в леговището на звяра.
След около половин час каране по разнебитения път, я видях. Беше сгушена сред боровете, двуетажна каменна постройка с тъмен, стръмен покрив. Изглеждаше изоставена. Прозорците бяха тъмни, а от комина не се виеше дим. За момент си помислих, че съм сгрешила, че съм дошла напразно.
Паркирах колата си зад една група дървета, за да не се вижда от къщата, и тръгнах пеша. Стъпвах внимателно по падналите листа, опитвайки се да не вдигам шум. Когато наближих, забелязах нещо. До къщата, леко скрита зад един навес, имаше кола. Беше покрита с брезент, но формата ѝ ми беше позната. Това беше старият джип на Симеон, който не беше карал от години. Сърцето ми подскочи. Бях на прав път. Той беше тук.
Обиколих къщата от разстояние. Всички капаци на прозорците на първия етаж бяха затворени. Но на втория, един от тях беше леко открехнат. Зачаках. Слънцето започна да се скрива зад върховете на дърветата и гората бързо потъна в здрач. Стана студено. Точно когато започнах да губя кураж и да обмислям да се върна, в прозореца проблесна светлина. Някой беше запалил газена лампа.
Значи беше вътре. Сам. Изолиран. Какъв беше планът ми сега? Да се обадя в полицията? Нямах обхват. Да се върна до най-близкото село и да се обадя оттам? Щеше да му даде часове преднина да избяга отново.
Не. Трябваше да намеря доказателство. Нещо, което да го свърже с престъпленията му. Нещо, което да не може да отрече. Трябваше да вляза вътре.
Идеята беше безумна. Самоубийствена. Но мисълта за снимката, за страха в очите на Лилия, за малката Надежда, ме тласкаше напред.
Изчаках да стане съвсем тъмно. Луната беше скрита зад облаци и мракът беше почти пълен. Приближих се до къщата, пълзейки по корем през високата трева. Стигнах до задната врата. Беше стара, дървена. Пробвах дръжката. Заключено. Разбира се, че беше заключено.
Огледах се за друг вход. Прозорците на първия етаж бяха недостижими. Но имаше малко прозорче, водещо към мазето. Беше покрито с метална решетка, която обаче беше ръждясала и се държеше само на един болт. Намерих тежък камък и с няколко удара успях да разхлабя ръждивия болт. Решетката падна с глух трясък. Замръзнах, очаквайки реакция отгоре. Нищо.
Промуших се през тесния отвор и скочих на студения, влажен под на мазето. Миришеше на мухъл и забрава. Запалих фенерчето на телефона си. Лъчът светлина разкри стари мебели, покрити с бели платна, паяжини и прах.
В ъгъла на мазето имаше дървена стълба, която водеше нагоре. Заизкачвах се бавно, стъпало по стъпало, като всяко скърцане караше сърцето ми да спира. Стигнах до капак на пода. Надигнах го внимателно. Водеше към килер, точно до кухнята. Чувах стъпки от горния етаж. Той беше там.
Измъкнах се от килера и се озовах в къщата. Беше тихо, само пращенето на огъня в камината в хола нарушаваше тишината. На масата имаше бутилка уиски и мръсна чиния. Той живееше тук. Криеше се.
Знаех какво търся. Кабинетът му. Мястото, където винаги държеше важните си документи. Беше на същия етаж, в дъното на коридора. Пристъпвах на пръсти по скърцащия паркет. Всяка крачка беше агония.
Вратата на кабинета беше открехната. Надникнах вътре. Беше празно. На бюрото имаше лаптоп и купчина папки. Това беше моят шанс.
Влязох бързо в стаята. Отворих лаптопа. Беше защитен с парола. Пробвах няколко комбинации – името на Лилия, рождената ѝ дата, името на фирмата му. Нищо. Тогава се сетих. Надежда. Дъщеря му, която беше просто коз за него. Написах „Nadezhda“. Лаптопът се отключи.
Почувствах прилив на триумф. Започнах да ровя из файловете. Намерих всичко. Сканирани копия на офшорните сметки. Имейли, в които обсъждаше фиктивните договори с Мартин. Фалшифицираните медицински документи за Лилия. Дори копие от полицейския доклад за инцидента на Десислава. Имаше и папка със заглавие „Застраховка“. Вътре имаше компрометиращи снимки и документи за десетки хора – политици, бизнесмени, магистрати. Това не беше просто измамник. Това беше изнудвач от най-високо ниво. Той беше изградил империя, основана на страха и тайните на другите.
Копирах всичко на една флашка, която носех със себе си. Бях го хванала. Имах го.
Точно когато приключвах, чух стъпките му по стълбите. Идваше надолу. Паниката ме сграбчи. Нямаше къде да се скрия.
Той влезе в кухнята. Чух го как си налива питие. Имах секунди. Пъхнах флашката в джоба си, затворих лаптопа и се шмугнах зад тежката завеса до прозореца. Сърцето ми биеше толкова силно, че бях сигурна, че ще го чуе.
Той влезе в кабинета. Седна на бюрото. Запали цигара. Мълчеше. Минутите се точеха като часове. Усещах как краката ми започват да треперят от напрежение.
И тогава телефонът ми извибрира.
Бях забравила да го сложа на безшумен режим. Звукът, макар и тих, проехтя в мъртвата тишина на стаята като експлозия.
Симеон скочи на крака.
— Кой е там? – извика той.
Бавно, много бавно, той се обърна към прозореца. Към завесата, зад която се криех. Очите ни се срещнаха. На лицето му се изписа смесица от шок, недоумение и след това – чиста, животинска ярост.
— Ти. – изръмжа той.
Играта беше свършила. Бях в капан. Сама. На километри от най-близката помощ. С човек, който нямаше абсолютно нищо за губене.
Глава 12
Времето сякаш спря. Сцената замръзна в един ужасяващ кадър – аз, вцепенена зад завесата, и той, с разширени от ярост очи, на няколко крачки от мен. Тишината беше оглушителна, нарушавана единствено от пращенето на огъня и бученето на кръвта в ушите ми.
— Как ме намери? – изсъска той, а гласът му беше дрезгав, нечовешки.
Не отговорих. Не можех. Гърлото ми беше свито на възел.
Той пристъпи към мен, бавно, като хищник, който си играе с жертвата си.
— Значи си дошла да довършиш това, което започна, а? Да събереш още малко мръсотия, с която да ме залееш? Мислиш се за много умна, нали?
Той дръпна рязко завесата. Останах напълно открита, трепереща под пронизващия му поглед.
— Какво търсиш тук? Отговаряй!
— Свършено е, Симеоне. – успях да промълвя, а гласът ми прозвуча изненадващо твърдо. Може би адреналинът ми даваше сили. – Знам всичко. За парите, за изнудванията, за всички хора, които си съсипал.
Той се изсмя. Смехът му беше сух, лишен от веселие.
— Дори и да знаеш, какво от това? Кой ще ти повярва? Една дума срещу друга. Ти си просто една озлобена приятелка.
— Не е само моята дума. – казах аз, а ръката ми инстинктивно стисна флашката в джоба ми. – Имам доказателства. Всичко е тук.
Очите му се втренчиха в джоба ми. Разбирането проблесна в погледа му, бързо заменено от дива паника. Той се хвърли към мен. Реагирах инстинктивно. Блъснах тежкото кресло пред бюрото на пътя му. Той се спъна и падна, давайки ми няколко безценни секунди преднина.
Хукнах. Изтичах от кабинета, надолу по коридора, към входната врата. Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да отключа тежката ключалка. Зад гърба си чувах рева му и тропота на стъпките му.
— Няма да избягаш!
Вратата най-накрая се отвори. Изскочих навън, в студената, влажна нощ. Тичах през високата трева, към мястото, където бях скрила колата си. Клоните на дърветата ме шибаха по лицето, а дробовете ми горяха.
Чувах го зад мен. Той беше по-бърз, по-силен. Скъсяваше дистанцията.
Стигнах до колата. Пъхнах ключа в ключалката, но ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да уцеля. Той ме настигна. Сграбчи ме за косата и ме дръпна назад. Изпищях от болка.
— Дай ми я! – изкрещя той, опитвайки се да бръкне в джоба ми.
Борех се. Драсках, хапех, ритах. Борех се за живота си. Успях да го ударя с лакът в ребрата. Той изпъшка и хватката му се разхлаби за миг. Достатъчно. Отскубнах се и се хвърлих в колата. Заключих вратите точно в момента, в който той се нахвърли върху прозореца.
Запалих двигателя. Гумите изсвириха, докато давах на заден. Той започна да налага с юмруци по стъклото. Появиха се пукнатини.
— Ще те убия! Чуваш ли ме, ще те убия!
Натиснах газта до дупка. Колата подскочи напред по черния път. Гледах в огледалото за обратно виждане. Той стоеше там, осветен от задните ми светлини, крещеше нещо, безсилен. След това се обърна и хукна към къщата.
Знаех какво ще направи. Щеше да вземе джипа си. Трябваше да се махам оттук, и то бързо.
Карах като луда по разбития път. Колата се тресеше, а аз се молех окачването да издържи. След няколко минути видях светлини в огледалото. Той ме преследваше. Джипът му беше по-мощен и по-подходящ за този терен. Настигаше ме.
Започна кошмарна гонка по тесния планински път. Той се опитваше да ме изблъска, да ме забие в дърветата. Колата му удряше моята отзад, отстрани. Чуваше се стържене на метал. Едно от страничните ми огледала отхвръкна.
Стигнах до един остър завой. Той ме удари силно отзад точно в момента на завиването. Колата ми поднесе. Загубих контрол. За част от секундата видях пропастта отстрани на пътя. Завъртях волана в обратна посока, опитвайки се да овладея колата. Тя се завъртя и се блъсна челно в едно голямо дърво до пътя.
Ударът беше оглушителен. Главата ми се удари във волана. Въздушната възглавница се отвори, изпълвайки малкото пространство с дим и мирис на барут. Всичко пред очите ми стана черно.
Когато дойдох в съзнание, в колата беше тихо. Двигателят беше изгаснал. През счупеното предно стъкло виждах само дървета. Главата ме болеше ужасно. Опитах се да се раздвижа. Всичко ме болеше.
Джипът на Симеон беше спрял на няколко метра зад мен. Вратата беше отворена, но него го нямаше. Къде беше отишъл?
И тогава го видях. Той идваше към мен. В ръката си държеше нещо тежко, металическо. Беше щанга от джипа му. На лицето му имаше усмивка. Усмивка на луд.
— Казах ти, че няма да избягаш. – каза той спокойно. – Сега ще ми дадеш флашката. И после ще довършим това, което започнахме.
Той вдигна щангата. Знаех, че това е краят. Затворих очи, очаквайки удара.
Вместо това чух вой на сирени.
Отначало беше слабо, далечно. Но бързо се усилваше. Сини и червени светлини започнаха да проблясват между дърветата.
Симеон също ги чу. Той замръзна, объркан.
— Какво…?
Няколко полицейски коли изскочиха от завоя и спряха със свистене на гуми, обграждайки ни. От тях наскачаха полицаи с насочени оръжия.
— Полиция! Хвърли оръжието! Легни на земята!
Симеон се огледа, като хванат в капан звяр. Погледна към мен, после към полицаите. За миг сякаш обмисляше да се нахвърли върху мен. Но беше твърде късно.
Той хвърли щангата на земята и вдигна ръце.
Един от полицаите се приближи към колата ми. Беше Мартин.
— Добре ли си? – попита той, отваряйки вратата.
— Как… как ме намерихте? – успях да промълвя.
— Когато ми изпрати снимката, разбрах, че ще направиш някоя глупост. Проследихме телефона ти. Последният сигнал беше от началото на този път. Тръгнахме веднага. Слава богу, че стигнахме навреме.
Погледнах към Симеон. Двама полицаи му слагаха белезници. Той ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза. Дори победен, погледът му беше страшен.
Извадих флашката от джоба си.
— Всичко е тук. – казах на Мартин. – Вземете я. Довършете го.
Той пое флашката.
— Почивай си. Всичко свърши.
Бях изтощена. Болката, страхът, напрежението от последните седмици се стовариха върху мен с пълна сила. Припаднах.
Глава 13
Събудих се в болнична стая. Беше светло, чисто и тихо. Главата ми беше превързана, а лявата ми ръка беше в гипс. Имах комоцио и счупена китка, но бях жива.
Лилия беше до мен. Държеше ръката ми. Когато видя, че съм се събудила, на лицето ѝ се изписа огромно облекчение.
— Ти си луда. – каза тя, а в очите ѝ имаше сълзи. – Абсолютно луда и най-смелият човек, когото познавам.
— Всичко свърши ли? – попитах, а гласът ми беше слаб.
— Свърши. Наистина свърши. Той е в ареста. Няма да излезе скоро. Флашката… тя беше бомба. С нея Мартин и прокуратурата имат достатъчно, за да го държат в затвора десетилетия. Не само за финансови измами, но и за изнудване, а сега и за опит за убийство. Твоето убийство.
Тя ми разказа какво се е случило, след като съм припаднала. Доказателствата от флашката са били неоспорими. Много от хората, които Симеон е изнудвал, след като са разбрали, че е арестуван, са се съгласили да свидетелстват срещу него, надявайки се на по-леки присъди за собствените си прегрешения. Империята му се е сринала като къща от карти за по-малко от 24 часа.
— А Десислава?
— Жана и адвокатите на Мартин работят по нейния случай. Ще получи условна присъда за инцидента, като се вземат предвид годините на изнудване. Тя ще бъде главен свидетел по делото срещу Симеон. – Лилия въздъхна. – Говорих с нея. Тя съжалява. За всичко. Мисля, че един ден може би ще успеем да ѝ простим. И двете.
— Ами ти? Как сте с Надежда?
Тя се усмихна. Истинска, топла усмивка, каквато не бях виждала от месеци.
— Ние сме добре. Върнахме се вкъщи. В моята къща. Жана успя да разтрогне брака по бързата процедура, като се имат предвид обстоятелствата. Всичките му активи са замразени, но къщата беше моя, по предбрачен договор. Той няма нищо. Само дългове и обвинения.
Прекарах няколко дни в болницата. Посетиха ме всички – Павел, който ми благодари, че съм спасила не само него, но и цялото им семейство; Райна, която се извини за поведението си, плачейки; дори Мартин, който дойде да ми каже, че благодарение на мен е получил справедливост, и че ще се погрижи никога повече да не се притеснявам за ипотеката си.
Беше странно. Бях преминала през ада. Бях лъгала, бях била съучастник, бях предавала, бях рискувала живота си. Но в крайна сметка бях направила правилното нещо. Бях помогнала на приятелите си и бях спряла едно чудовище.
Няколко месеца по-късно. Животът бавно се връщаше към нормалното си русло. Или по-скоро към едно ново нормално. Делото срещу Симеон беше в ход, но резултатът беше ясен. Той щеше да прекара много, много години зад решетките.
Лилия процъфтяваше като майка. Малката Надежда растеше, усмихваше се и изпълваше къщата със смях. Беше красиво, спокойно бебе, сякаш за да компенсира бурното си идване на бял свят.
Десислава получи условна присъда. Започна работа в друг град, опитвайки се да започне живота си отначало. Понякога се чуваше с Лилия. Раните бяха дълбоки, но времето започваше бавно да ги лекува.
Павел завърши университета с отличие и започна работа в кантората на Жана. Опитът, който преживя, го беше променил. Беше станал по-сериозен, по-зрял.
Аз се върнах на работа. Ръката ми оздравя, кошмарите намаляха. Белезите, видими и невидими, щяха да останат, но те бяха напомняне не за слабост, а за сила. За това, че съм оцеляла.
Край.