Вчера братовчедката на годеника ми ми писа, объркана какво да облече за сватбата ни. В поканата пишеше, че дрескодът е официален, затова не разбрах въпроса ѝ – докато не ми изпрати снимка на друга покана.
Оказа се, че бъдещата ми свекърва беше дала на своето семейство отделни покани.
Когато я попитах защо, замръзнах, защото тя каза, че за нейното семейство сватбата ще е на друга дата и с друга булка.
Думите увиснаха във въздуха помежду ни, тежки и студени като надгробни камъни. Стоях в просторната, обляна в слънце всекидневна на бъдещите ми свекъри, стиснала телефона в ръка, а екранът все още светеше със снимката на двете покани – моята и другата. Моята, в цвят шампанско, с елегантен курсив и нежна дантела, обявяваше съюза между Ани и Мартин. Другата, в перлено бяло със златни орнаменти, съобщаваше за сватбата на Мартин и Ивелина. Датата беше само седмица след нашата.
Снежана, майката на Мартин, ме гледаше с безизразно, почти отегчено спокойствие, сякаш току-що ми беше съобщила, че ще сервира риба за вечеря, а не че целият ми свят е построен върху лъжа. Беше висока, елегантна жена с безупречно поддържана руса коса и очи с цвета на януарски лед. Властта беше нейната втора природа; тя я носеше като скъпо палто, небрежно наметнато върху раменете.
„Какво… какво искаш да кажеш?“ – успях да прошепна. Гласът ми беше тънък, чуплив звук в оглушителната тишина на стаята, където единствено тиктакането на старинния стенен часовник отброяваше секундите от разпада на живота ми.
„Мисля, че се изразих съвсем ясно, Ани“, отвърна тя, като взе кристална чаша от масата и си наля вода. Движенията ѝ бяха премерени, лишени от всякакво вълнение. „Има обстоятелства, които не разбираш. Семейни дела.“
„Семейни дела?“ – повторих аз, а в гърдите ми започна да се надига вълна от горещ гняв, която заплашваше да ме удави. „Мартин е мой годеник! Ще се женим след три месеца! Какви са тези… други покани? Коя е Ивелина?“
Тя отпи от водата си, а ледените ѝ очи ме проучваха над ръба на чашата. „Ивелина е подходящата партия за моя син. Тя е дъщеря на дългогодишен наш партньор. Техният съюз ще гарантира бъдещето на семейния бизнес. Нещо, което ти, с твоя студентски заем и скромния апартамент, за който настоя да изтеглите ипотека, никога не би могла да предложиш.“
Всяка нейна дума беше като удар с камшик. Студентският заем, който изплащах с работа на две места, докато учех право. Апартаментът, който с Мартин бяхме избрали заедно, мечтаейки за бъдещето си в него, изведнъж се превърна в доказателство за моята „непригодност“.
„Мартин знае ли за това?“ – попитах, вкопчена в последната крехка нишка надежда, че той е също толкова голяма жертва, колкото и аз.
Снежана остави чашата с леко изщракване върху стъклената масичка. „Мартин ще направи това, което е най-добро за семейството си. Той винаги го е правил.“
Отговорът не беше нито „да“, нито „не“. Беше нещо много по-лошо. Беше присъда. Означаваше, че Мартин е знаел. Може би не за детайлите, може би не за двойните покани, но е знаел, че има план, в който аз не фигурирам. Цялата ни връзка, всичките ни три години заедно, смехът, сълзите, обещанията, които си давахме под звездите – всичко се превърна в огромен, чудовищен фарс, режисиран от тази студена, безсърдечна жена.
Погледнах я, опитвайки се да намеря поне искра съжаление, поне следа от човещина в погледа ѝ, но не открих нищо. Само ледена решителност. Тя беше взела решение и аз бях просто пречка, която трябваше да бъде отстранена.
„Това… това е жестоко“, промълвих, усещайки как сълзите започват да парят в очите ми. Не, нямаше да плача пред нея. Нямаше да ѝ доставя това удоволствие.
Тя повдигна леко рамене. „Това е бизнес, мило момиче. А ти беше лоша инвестиция.“
С тези думи тя се обърна и излезе от стаята, оставяйки ме сама с тиктакането на часовника и руините на моя живот. Стоях там, неспособна да помръдна, а в ума ми отекваше само едно име. Ивелина. Коя беше тя? И как годеникът ми, мъжът, когото обичах повече от всичко, можеше да ми причини това? Замръзнала в тишината на тази луксозна клетка, аз разбрах, че войната тепърва предстои. И нямаше да се предам без битка.
Глава 2: Разкъсано доверие
Излязох от къщата на Снежана като в транс. Слънцето навън ми се стори неестествено ярко, светът продължаваше да се движи, сякаш нищо не се беше случило, сякаш сърцето ми не беше разбито на милион парчета преди минути. Качих се в колата си и просто седях, втренчена в предното стъкло, без да виждам нищо. Думите ѝ се въртяха в главата ми в безкраен, мъчителен цикъл: „…сватбата ще е с друга булка…“, „…подходящата партия…“, „…лоша инвестиция…“
Трябваше да говоря с Мартин. Трябваше да чуя истината от неговите устни. С треперещи ръце извадих телефона и набрах номера му. Той вдигна на второто позвъняване, гласът му беше весел и безгрижен.
„Здравей, любов! Как мина срещата с майка ми? Успяхте ли да уточните последните детайли по цветята?“
Гласът му, който допреди час беше най-успокояващото нещо на света за мен, сега прозвуча фалшиво и кухо. В гърлото ми заседна буца.
„Мартин, къде си?“ – успях да изрека, а гласът ми трепереше от усилието да сдържа риданията.
Веселостта му веднага изчезна. „Ани? Какво има? Добре ли си? В офиса съм, защо?“
„Идвам.“
Прекъснах връзката, преди да успее да каже каквото и да било. Запалих двигателя и потеглих с писък на гуми. Трябваше да го видя лице в лице. Трябваше да погледна в очите му, докато отрича, докато лъже.
Семейният им бизнес се помещаваше в лъскава стъклена сграда в центъра на града. Винаги съм се чувствала малко не на място там, сред скъпите костюми и напрегнатата атмосфера на големите пари. Днес обаче не ми пукаше. Втурнах се през фоайето, без да обръщам внимание на учудения поглед на рецепционистката, и се качих в асансьора за етажа на ръководството.
Нахлух в кабинета на Мартин без да почукам. Той стоеше до прозореца, с гръб към мен, и говореше по телефона. Когато се обърна, изненадан от нахлуването ми, видях паника в очите му, преди да успее да я прикрие със загрижена усмивка.
„Ани! Какво става, изплаши ме…“ – той бързо приключи разговора си и тръгна към мен.
Вдигнах ръка, за да го спра. Не исках да ме докосва.
„Не се приближавай. Просто ми кажи истината. Коя е Ивелина?“
Цветът се оттече от лицето му. Той отвори уста, после я затвори. За момент изглеждаше напълно изгубен, като дете, хванато в лъжа.
„Откъде… откъде си чула това име?“ – заекна той.
„От майка ти“, отвърнах студено. „След като ми обясни защо е разпратила два различни вида покани за сватбата ни. Едните за моето семейство, а другите – за вашето. На вторите, оказва се, булката е друга.“
Мартин пребледня още повече. Той прокара ръка през косата си, жест, който винаги правеше, когато беше под напрежение.
„Ани, слушай, не е така, както изглежда. Майка ми… тя е обсебваща, знаеш го. Тя има някакви налудничави идеи, опитва се да саботира връзката ни от самото начало!“
„Налудничави идеи?“ – изсмях се аз, но смехът ми прозвуча като стон. „Тя ми каза, че това е бизнес сделка! Че бракът ти с тази… жена ще спаси семейния ви бизнес. Каза, че ти винаги правиш това, което е най-добро за семейството. Кажи ми, Мартин. Това ли е най-доброто? Да ме лъжеш в продължение на месеци, може би години?“
„Не! Разбира се, че не! Аз те обичам, Ани! Теб искам да омъжа!“, той се приближи и хвана ръцете ми. Кожата му беше студена и лепкава. „Да, бизнесът има проблеми. Сериозни проблеми. И да, бащата на Ивелина е наш ключов партньор, който може да ни спаси. Майка ми си е въобразила, че един брак ще заздрави връзките ни, но аз никога не съм се съгласявал! Опитвах се да намеря друг начин, да я разубедя…“
Думите му звучаха отчаяно, но някак заучено. Като реч, която е репетирал пред огледалото.
„Защо не си ми казал? Защо не ми каза, че бизнесът има проблеми? Защо не ми каза, че майка ти те притиска за подобно нещо? Ние сме екип, Мартин! Или поне аз така си мислех.“
„Не исках да те тревожа“, прошепна той, свеждайки поглед. „Мислех, че мога да се справя сам. Щях да оправя нещата и никога нямаше да разбереш за този луд план.“
Исках да му повярвам. Отчаяно исках да повярвам, че той е невинната жертва, попаднала в мрежите на властната си майка. Но онова колебание, онази паника в очите му, когато влязох, ме караше да се съмнявам. Имаше нещо повече. Нещо, което той не ми казваше.
Издърпах ръцете си от неговите. „Трябва да си вървя. Трябва да помисля.“
„Ани, моля те, не си тръгвай така“, гласът му беше изпълнен с молба. „Не позволявай тя да спечели. Не позволявай да ни раздели.“
Погледнах го, мъжът, с когото планирах да прекарам остатъка от живота си. Мъжът, чието дете исках да нося. И за първи път видях не само любовта, но и слабостта в него. Слабостта, която го правеше податлив на манипулациите на майка му. Слабостта, която му беше попречила да бъде честен с мен.
„Не тя ни разделя, Мартин“, казах тихо, а думите ми бяха окончателни като затваряне на врата. „Твоите тайни го правят.“
Обърнах се и си тръгнах, оставяйки го сам в лъскавия му кабинет, който изведнъж ми се стори като затвор. Докато вървях към асансьора, знаех, че не мога да се справя с това сама. Имаше само един човек, на когото можех да се доверя напълно. Сестра ми. Нора. Трябваше да ѝ се обадя.
Глава 3: Сестринска клетва и начало на разследване
В мига, в който Нора отвори вратата на малкия си студентски апартамент, аз се сринах. Цялото напрежение, целият гняв и болка, които бях сдържала, изригнаха в поток от неудържими ридания. Тя не каза нищо, просто ме прегърна силно и ме поведе към дивана, оставяйки ме да плача на рамото ѝ, докато сълзите ми не свършиха.
Нора беше моята котва. Две години по-малка от мен, тя учеше право в университета и притежаваше остър, аналитичен ум, който напълно контрастираше с моята по-емоционална и доверчива природа. Докато аз виждах света в нюанси на чувствата, Нора го виждаше в параграфи от закона – причини, следствия, доказателства и мотиви.
Когато най-накрая успях да се успокоя достатъчно, за да говоря, ѝ разказах всичко. За съобщението от братовчедката Десислава, за двете покани, за ледения разговор със Снежана и за жалките оправдания на Мартин. Нора слушаше мълчаливо, лицето ѝ ставаше все по-сериозно с всяка моя дума. Когато свърших, тя стана и ми наля чаша вода.
„Добре“, каза тя с онзи свой делови тон, който използваше, когато се подготвяше за изпит. „Нека да анализираме фактите, без емоции. Първо: Снежана е инициаторът на тази схема. Мотивът ѝ е финансов – спасяване на семейния бизнес чрез стратегически брак. Второ: Мартин твърди, че е жертва, но признава, че е знаел за проблемите и за плана на майка си, макар и да отрича съгласието си. Той е скрил ключова информация от теб, което само по себе си е предателство. Трето: имаме трето лице, Ивелина, и нейният баща, който е кредитор или потенциален инвеститор. Те са ключът към цялата загадка.“
Слушах я и усещах как хаосът в главата ми започва да се подрежда. Нейният спокоен, логичен подход беше балсам за разкъсаните ми нерви.
„Какво да правя, Нора? Аз го обичам, но не знам дали мога да му вярвам повече“, прошепнах аз.
Нора седна до мен и хвана ръката ми. „Любовта не е достатъчна, Ани. Не и когато липсва доверие. Не можеш да вземеш никакво решение, докато не разбереш пълната истина. Твърденията на Мартин, че е щял да се справи сам, са… слаби. Трябва да разберем колко точно е затънал, колко е знаел и откога.“
„Но как?“, попитах безпомощно. „Те никога няма да ми кажат.“
В очите на Нора проблесна искра. „Те няма. Но информацията съществува. Живеем в дигитален свят. Освен това, хората говорят. Особено когато са притиснати.“
През следващите няколко часа малкият апартамент на Нора се превърна в щабквартира на нашата тайна операция. Първата ни цел беше Ивелина. Едно бързо търсене в социалните мрежи не даде почти нищо. Профилите ѝ бяха заключени, почти невидими. Но открихме баща ѝ – Асен. Виден бизнесмен, собственик на голяма инвестиционна компания. Публичният му образ беше безупречен – филантроп, стълб на обществото. Но в няколко по-стари финансови статии се споменаваше за неговия безпощаден стил на преговори и за няколко враждебни поглъщания на по-малки компании.
„Този човек не е от типа, който би приел „не“ за отговор“, отбеляза Нора, докато преглеждаше една от статиите. „Ако е сключил сделка със Снежана, която включва брак, той ще очаква тя да бъде изпълнена.“
Следващата ни стъпка беше да се опитаме да разберем повече за състоянието на „Селект Груп“ – семейната фирма на Мартин. Официалните отчети не показваха нищо тревожно, но Нора знаеше къде да търси. През специализирани правни и финансови бази данни, до които имаше достъп от университета, тя започна да рови. Отне ѝ часове, но накрая откри нещо.
„Виж това“, каза тя и обърна лаптопа към мен. „През последната година са изтеглили два огромни, необезпечени заема от второстепенни кредитни институции. Лихвите са убийствени. Това е ход на отчаянието, Ани. Правят го компании, които са на ръба на фалита и никоя сериозна банка не иска да ги финансира.“
Стомахът ми се сви. Значи Мартин не просто ми беше спестил „малки тревоги“. Той ми беше скрил, че семейството му е на ръба на катастрофа. Това променяше всичко. Неговата лъжа не беше от загриженост, а от срам и страх.
„Има и още нещо“, продължи Нора, а гласът ѝ стана по-тих. „Има регистрирано съдебно дело срещу тях. Заведено е преди шест месеца от бивш служител. Обвинението е за финансови злоупотреби и източване на фирмени средства.“
Гледах екрана невярващо. Свят, който мислех, че познавам, се разпадаше пред очите ми. Богатите, успешни, перфектни родители на моя годеник се оказаха затънали в дългове и съдебни дела. А той, моят Мартин, е живял в тази лъжа и ме е дърпал надолу заедно със себе си.
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Мартин. „Моля те, говори с мен. Обичам те повече от всичко. Ще оправя нещата, обещавам.“
Преди бих се разтопила от тези думи. Сега те звучаха празно, лишени от смисъл.
Подадох телефона на Нора. Тя го прочете и погледна към мен.
„Трябва да продължиш да играеш ролята си засега“, каза тя твърдо. „Трябва да повярват, че си объркана, но склонна да простиш. Това ще ти даде време. И достъп. Трябва да разберем какво точно е било обещано на Асен и каква е ролята на Мартин във всичко това.“
Кимнах, макар сърцето ми да се бунтуваше срещу тази идея. Да се преструвам пред мъжа, когото обичах, беше най-трудното нещо, което можех да си представя. Но Нора беше права. Бях сляпа от любов твърде дълго. Време беше да си отворя очите. И да се боря за истината, колкото и грозна да се окажеше тя. Нашата сестринска клетва беше дадена мълчаливо – щяхме да стигнем до дъното на тази мръсна тайна, заедно.
Глава 4: Пукнатини във фасадата
Следващите няколко дни бяха най-дългото и мъчително театрално представление в живота ми. По съвет на Нора се съгласих да се срещна с Мартин. Избрахме неутрална територия – малко, тихо кафене, далеч от любопитни погледи. Той дойде с огромен букет от любимите ми бели лалета и с поглед на разкаяло се кученце.
Играх ролята си перфектно. Бях объркана, наранена, но готова да слушам. Позволих му да държи ръката ми, докато той повтаряше заучената си история – как майка му е чудовище, как той ме обича и как е щял да намери решение. Аз кимах, задавах тъжни въпроси и му позволих да вярва, че бавно, но сигурно си връща доверието ми. Вътрешно обаче всяка негова дума отекваше в мен с фалшива нотка. Всяко негово докосване ме караше да настръхвам.
„Просто ми дай малко време, Ани“, каза той накрая, а в очите му имаше отчаяна молба. „Време да разплета тази каша. Не отменяй нищо. Нека продължим с подготовката за сватбата, сякаш нищо не се е случило. Аз ще се погрижа за майка ми и за… всичко останало.“
„Всичко останало“. Тази фраза увисна между нас. Той дори не можеше да изрече името ѝ. Ивелина.
Съгласих се. Това беше моят вход. Моят начин да остана в играта и да наблюдавам.
През уикенда бяхме поканени на вечеря в къщата на родителите му. Това беше част от плана на Мартин да ми покаже, че „всичко е под контрол“. Отидох с присвито сърце. Снежана ме посрещна с хладна, но цивилизована усмивка. Преструваше се, че разговорът ни от преди няколко дни никога не се е състоял. Атмосферата беше натегнала от неизказани думи, въздухът беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож.
Бащата на Мартин, Петър, беше както винаги мълчалив и почти невидим. Винаги съм го смятала за слаб характер, напълно доминиран от жена си. Той беше приятен, благ човек, но сякаш лишен от собствена воля. По време на вечерята той почти не проговори, само се усмихваше вяло и си наливаше уиски след уиски.
Късно вечерта, докато помагах на Снежана да раздигне масата – жест, с който се опитвах да поддържам илюзията за нормалност – се наложи да отида до килера за още салфетки. Вратата на кабинета на Петър беше леко открехната. Отвътре се чуваха приглушени, гневни гласове. Бяха Снежана и Петър. Замръзнах на място, скрита в сенките на коридора.
„Не мога повече, Снежана!“, казваше Петър, а гласът му беше необичайно висок и трепереше от емоция. „Това момиче… Ани… тя не го заслужава. И Мартин също. Ние ги унищожаваме!“
„Млъкни, Петре! Да не си посмял да проявяваш слабост точно сега!“, изсъска Снежана. Гласът ѝ беше остър като острие на бръснач. „Забрави ли какво е заложено на карта? Забрави ли за онзи договор? Асен ще ни съсипе! Ще загубим всичко! Къщата, фирмата, всичко, което сме градили! И всичко заради твоята глупост преди години!“
„Това не беше само моя глупост, беше и твоя алчност!“, отвърна той. „Но това сега е различно. Ние продаваме сина си! Буквално го продаваме!“
„Аз спасявам семейството ни!“, изкрещя Снежана. „Мартин разбира. Той е практичен. Асен държи живота ни в ръцете си. Договорът е железен. Сватбата ще се състои, с Ивелина. А ти ще си държиш устата затворена, иначе се кълна, че ще разкажа на всички за онази твоя… малка тайна от миналото. Да видим тогава как ще гледаш сина си в очите.“
Последва тишина. Тежка, наситена със заплаха. Когато Петър проговори отново, гласът му беше пречупен. „Ти си чудовище.“
„Аз съм прагматик“, отвърна студено тя. „А сега излез от тук и се усмихвай. Годеницата на сина ни е в съседната стая.“
Отстъпих безшумно назад, сърцето ми биеше до пръсване. Ръцете ми трепереха. Договор. Глупостта на Петър. Тайна от миналото. Всичко беше много по-сложно и по-мръсно, отколкото си представях. Това не беше просто бизнес сделка. Това беше изнудване. Асен не беше просто партньор, той беше кукловодът, а Снежана и Петър бяха неговите марионетки. И те на свой ред се опитваха да превърнат Мартин и мен в свои.
Когато се върнах в трапезарията, Петър вече беше там. Лицето му беше пепелявосиво, но на устните му играеше болнава усмивка. Той вдигна чашата си за тост.
„За Ани и Мартин“, каза той, а очите му срещнаха моите за части от секундата. В тях видях нещо, което не бях виждала досега – безкрайна тъга и срам. „За тяхното щастливо бъдеще.“
Думите прозвучаха като проклятие. В този момент разбрах, че фасадата на това семейство не просто има пукнатини. Тя беше на път да се срути напълно. И аз щях да бъда там, за да се уверя, че когато падне, ще погребе под руините си всичките им лъжи.
Глава 5: Първото предателство
Примирието беше крехко и изкуствено. В дните след онази вечеря Мартин беше необичайно внимателен. Носеше ми цветя, водеше ме на скъпи ресторанти, говореше неспирно за бъдещето ни, за децата, които щяхме да имаме, за къщата с бяла ограда. Беше като актьор, който преиграва ролята си, опитваййки се да компенсира слабия сценарий с прекален ентусиазъм. Аз играех своята роля на прощаваща годеница, но всяка негова дума, всеки жест, само разширяваше пропастта помежду ни.
Започнах да забелязвам малките неща. Начинът, по който телефонът му винаги беше с екрана надолу. Бързите, тихи разговори, които провеждаше в другата стая и приключваха веднага щом влизах. Необяснимите закъснения след работа, оправдани с „извънредни срещи“.
Лъжите му ставаха все по-непохватни. Доверието ми, вече разклатено до основи, се ронеше с всеки изминал ден. Нора ме съветваше да бъда търпелива, да събирам доказателства, да не го притискам, докато не сме сигурни. Но търпението ми се изчерпваше. Чувствах се като в капан, принудена да живея в лъжа, която ме задушаваше.
Един следобед, докато бях в университета за лекции, получих съобщение от Десислава, братовчедката, която беше запалила искрата. „Ани, съжалявам, че те замесвам в това, но мисля, че трябва да знаеш. Леля Снежана организира официална вечеря за „запознанство на семействата“ тази събота. С Ивелина и баща ѝ. Казаха ни, че е строго поверително.“
Сърцето ми спря. Докато на мен ми разиграваше театър, той и семейството му са продължавали с другия си план. Тази събота. След три дни. Мартин не беше споменал нищо. Разбира се, че не беше.
Гневът беше като киселина в стомаха ми. Трябваше да го хвана в крачка. Трябваше да видя с очите си.
В събота сутринта Мартин ми каза, че трябва да замине за една нощ в провинцията. Спешна бизнес среща във фабрика на техен подизпълнител. Целуна ме за довиждане, лицето му беше самата искреност. „Ще ми липсваш, любов. Ще ти се обадя веднага щом се настаня в хотела.“
Знаех, че лъже. Болката от предателството беше почти физическа. Веднага щом той излезе, се обадих на Нора.
„Време е“, казах просто.
Вечерта, облечени в тъмни, незабележими дрехи, двете с Нора паркирахме колата си на ъгъла на улицата, където се намираше един от най-скъпите и дискретни ресторанти в града. Място, известно с това, че богатите и известните можеха да вечерят там, без да бъдат обезпокоявани. Десислава ни беше дала името му.
Чакахме. Всяка минута беше агония. Чувствах се като престъпник, шпиониращ собствения си живот. Около осем часа пред ресторанта спря черен лъскав седан. От него слязоха Снежана и Петър, облечени в официални дрехи. Малко след тях пристигна друга кола. От нея слязоха висок, внушителен мъж с прошарена коса – Асен, когото бяхме виждали на снимки – и млада жена.
Ивелина.
Беше красива, по един студен, аристократичен начин. Висока, слаба, с дълга тъмна коса и уверена походка. Не приличаше на мен. Аз бях топлина и слънце, тя беше лед и лунна светлина. Гледах как Снежана я прегръща сърдечно, като своя собствена дъщеря.
А после пристигна и той. Мартин. Спря със своята кола, облечен в безупречен костюм. Не изглеждаше като човек, принуден да бъде там. Напротив. Той се усмихна, поздрави Асен със здраво ръкостискане и целуна Ивелина по бузата. Естествено. Сякаш го беше правил стотици пъти.
Гледката ме прониза. Въздухът в дробовете ми свърши. Това не беше просто бизнес среща. Това не беше нещо, на което са го принудили. Начинът, по който той погледна Ивелина, начинът, по който тя му се усмихна… имаше история. Имаше близост.
„Видя ли достатъчно?“, попита тихо Нора до мен.
Не можех да говоря. Само кимнах, а сълзите се стичаха по лицето ми. Това беше краят. Всяка частица надежда, всяко съмнение в негова полза, всичко беше изтрито от онази целувка по бузата, от онази интимна усмивка.
Втурнаха се вътре, като едно голямо, щастливо, лъжливо семейство. А аз седях в тъмната кола и гледах празния вход на ресторанта. Не беше просто предателство. Беше унижение. Той не просто беше избрал друга. Той се опитваше да има и двете. Държеше ме като резервен вариант, като застрахователна полица, докато уреждаше истинския си живот зад гърба ми.
„Да се махаме оттук“, прошепнах, а гласът ми беше дрезгав.
Нора запали двигателя и потеглихме в нощта. Не се прибрах в апартамента, който делях с Мартин. Нямаше как. Вместо това отидох при Нора. Онази вечер не плаках повече. Сълзите бяха свършили. На тяхно място се беше настанил студен, твърд гняв. Гняв, който щеше да бъде моето гориво. Играта на преструвки беше приключила. Беше време за война.
Глава 6: Мотивите на кукловода
Снежана стоеше до прозореца на кабинета си и гледаше как последните служители напускат сградата на „Селект Груп“. Градът долу запалваше светлините си, превръщайки се в блещукащо море, но тя не виждаше красотата му. Виждаше само заплахи. Конкуренти, кредитори, адвокати. Всеки искаше парче от това, което тя беше градила с цената на всичко.
Вратата се отвори и влезе Петър. Лицето му беше сиво, раменете му – превити. Той се свлече в едно от креслата пред бюрото ѝ, без да каже и дума.
„Вечерята мина добре“, каза Снежана, без да се обръща. Гласът ѝ беше равен, делови. „Асен е доволен. Ивелина е очарователна. Мартин се държа безупречно.“
„Мартин е добър актьор“, промърмори Петър в чашата с уиски, която си беше налял. „Научил го е от теб.“
Снежана се обърна бавно и го изгледа с леден поглед. „Не започвай отново, Петре. Нямам сили за твоите морални терзания тази вечер. Това, което правя, е за да спася наследството на сина ти.“
„Нашето наследство е построено върху лъжи и дългове!“, повиши тон той. „И сега добавяме и разбитото сърце на едно добро момиче към сметката.“
„Доброто момиче нямаше да плати лихвите по заема, който ти изтегли, за да покриеш комарджийските си борчове преди петнадесет години!“, изсъска тя, а думите ѝ бяха пълни с отрова. „Забрави ли? Забрави ли как дойде при мен, плачейки като дете, защото си задлъжнял на грешните хора? Забрави ли, че Асен беше единственият, който се съгласи да ни даде пари, когато всички банки ни отказаха?“
Петър се сви в стола си, сякаш думите ѝ го удряха физически.
„Това беше само началото“, прошепна той. „Той ни хвана в капана си. Оттогава всеки път, когато имаме нужда от помощ, той затяга примката. Този брак не е спасение. Това е последната стъпка към пълното му поглъщане на компанията.“
„По-добре той да я погълне, отколкото да я обявят в несъстоятелност!“, отвърна Снежана. „Аз няма да позволя името на баща ми, който е основал тази фирма с двете си ръце, да бъде окаляно по този начин. Ще направя всичко необходимо, за да я спася. Всичко.“
Тя се приближи до бюрото си и отвори едно чекмедже. Извади папка.
„Това е предбрачният договор, който адвокатите на Асен подготвиха. Прочети го. Активите на Ивелина остават нейни, разбира се. Но след брака компанията на баща ѝ ще инвестира огромна сума в „Селект Груп“, която ще покрие всичките ни задължения и ще ни даде оперативен капитал за години напред. Мартин ще остане изпълнителен директор, но Асен ще има контролния пакет акции.“
Петър поклати глава. „Значи това е цената. Продаваме контрола над собствената си фирма.“
„Ние купуваме време!“, отсече Снежана. „Купуваме шанс да се изправим на крака. Мартин е умен. С времето ще намери начин да си върне контрола. Но сега трябва да оцелеем.“
Тя седна зад масивното си бюро от махагон, символ на властта, която толкова се страхуваше да не загуби. За момент изражението ѝ омекна.
„Не мислиш ли, че ми е тежко? Не мислиш ли, че знам какво причинявам на Ани? Тя е мило дете. В други времена може би дори щях да я харесам. Но тя е лукс, който не можем да си позволим. Тя е емоция, а в нашия свят няма място за емоции. Има само балансови отчети, договори и сделки.“
Снежана не беше родена злодей. Тя беше продукт на своята среда – свят, в който стойността на човека се измерваше с банковата му сметка. Беше я страх. Панически се страхуваше от провал, от бедност, от загуба на статуса, който определяше коя е тя. За да предотврати това, тя беше готова да пожертва всичко и всеки – щастието на сина си, чувствата на невинна жена, дори собствената си съвест. Беше се убедила, че целта оправдава средствата. Че жестокостта ѝ е просто прагматизъм, а манипулациите ѝ – стратегия за оцеляване.
„А Мартин?“, попита тихо Петър. „Наистина ли вярваш, че той ще бъде щастлив с Ивелина? Той обича Ани.“
Снежана се изсмя сухо. „Любовта е за поетите, Петре. В реалния живот има уважение, партньорство и общи цели. Ивелина е от неговата класа. Тя разбира неговия свят, неговите отговорности. С времето той ще се научи да я цени. А любовта… тя избледнява. Парите остават.“
Тя затвори папката с договора с рязко, окончателно движение. Решението беше взето. Пътят беше начертан. В нейния подреден, безмилостен свят, нямаше място за съмнения или съжаление. Тя беше кукловодът и вярваше, че дърпа конците за доброто на всички. Не осъзнаваше, че конците вече са започнали да се късат и цялата сцена е на път да се срути върху главата ѝ.
Глава 7: В кабинета на адвоката
В понеделник сутринта, вместо да отида на лекции, аз и Нора влязохме в сградата на престижна адвокатска кантора. Името на адвоката беше Димитър, препоръчан от един от професорите на Нора като най-добрия в областта на семейното и облигационно право. Беше около петдесетте, със спокойни, проницателни очи и аура на човек, който е видял всичко.
Седнахме в кабинета му, обзаведен с тежки мебели от тъмно дърво и рафтове, отрупани с правна литература. Чувствах се малка и уязвима. Разказах му всичко, от началото. Нора се намесваше от време на време, за да добави някой факт или да уточни хронологията. Димитър слушаше внимателно, без да ни прекъсва, като си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато приключих, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти пред себе си.
„Това е една много, много грозна ситуация, госпожице“, каза той с равен глас. „Имаме няколко преплетени казуса тук. Първо, емоционалната страна, която, за съжаление, има малка тежест в съда. Но имаме и много сериозни финансови и правни аспекти.“
Той се обърна към мен. „Нека започнем с най-очевидното – апартамента. Казвате, че сте изтеглили ипотечен кредит, като и двамата сте съдлъжници?“
Кимнах. „Да. Вноската се тегли автоматично от сметката на Мартин, но аз му превеждам моята половина всеки месец. Имам всички банкови извлечения.“
„Много добре“, каза Димитър. „Това е важно. Въпреки че апартаментът вероятно е на негово име, фактът, че вие редовно сте участвали в изплащането на кредита, ви дава определени права. Можем да претендираме за възстановяване на всички направени от вас вноски, а при определени обстоятелства, дори и за дял от собствеността, доказвайки наличието на неформално гражданско дружество с цел съвместно съжителство и придобиване на имущество.“
Нора кимна, следейки мисълта му. „А какво ще кажете за разходите по сватбата? Платени са депозити за ресторанта, за фотограф, роклята ми е почти готова…“
„Запазете всички фактури и разписки“, посъветва ме Димитър. „Можем да заведем иск за възстановяване на тези разходи на основание неоснователно обогатяване и преддоговорна отговорност. Годежът, макар и да няма силата на брак, създава определени очаквания и задължения. Неговото едностранно и недобросъвестно прекратяване ви дава право на обезщетение за претърпените вреди.“
Думите му – „иск“, „обезщетение“, „съд“ – звучаха толкова студено и чуждо. Преди седмици планирах сватба, а сега планирах съдебна битка.
„Не става въпрос само за парите“, казах тихо аз. „Става въпрос за лъжата. За унижението. Има ли начин да ги накарам да си платят за това?“
Димитър ме погледна със съчувствие. „Разбирам ви напълно. За съжаление, моралните щети са най-трудни за доказване и оценяване в българското право. Но има нещо друго, което споменахте и което привлече вниманието ми. Съдебното дело срещу фирмата им за финансови злоупотреби.“
Той се наведе напред, а в очите му се появи интерес. „Ако успеем да се сдобием с повече информация по това дело, може да открием нещо, което да ни даде много по-силен коз. Ако се докаже, че годеникът ви е бил наясно и е участвал в незаконни схеми, това може да се използва като лост за извънсъдебно споразумение, което да е много по-благоприятно за вас. Хора като тях мразят публичността. Особено негативната.“
„Как можем да получим достъп до делото?“, попита Нора.
„Официално, не можем, тъй като не сме страна по него. Но…“, Димитър се усмихна леко, „…правният свят е малък. Ще направя няколко телефонни разговора. Ще видя какво мога да открия.“
Излязохме от кантората с чувство на облекчение и страх едновременно. Нещата ставаха реални. Вече не бях просто наранена жена, а ищец в бъдещ правен спор. Имах съюзник, професионалист, който преведе моята болка на езика на закона.
Пътят напред щеше да е труден и неприятен. Щеше да се наложи да се изправя срещу Мартин и семейството му не само емоционално, но и в съда. Щеше да има грозни обвинения и публично пране на мръсно бельо. Но за първи път от дни почувствах прилив на сила. Вече не бях жертва, която чака следващия удар. Бях боец, който се подготвя за битка. Битката за моето достойнство, за моето бъдеще и за справедливост.
Глава 8: Пропукването на съюза
Вината тежеше на Десислава като физическа болест. Тя харесваше Ани. Смяташе я за топъл и искрен човек, глътка свеж въздух в задушната, пресметлива атмосфера на собственото ѝ семейство. Всяка нова лъжа, в която беше принудена да участва, всяка тайна вечеря и всеки престорен разговор я караха да се мрази все повече. Тя виждаше болката в очите на Ани и знаеше, че е съучастник в причиняването ѝ.
Една вечер, след поредния напрегнат семеен обяд, на който Снежана с ентусиазъм обсъждаше детайлите по „истинската“ сватба, на Десислава ѝ дойде до гуша. Тя изчака удобен момент и се обади на Ани от скрит номер.
„Ани, аз съм“, прошепна тя. „Не мога да говоря дълго. Просто не издържам повече. Това, което ти правят, е ужасно.“
„Деси, благодаря ти за всичко, което направи досега. Наистина“, отвърна Ани, а в гласа ѝ се усещаше искрена благодарност, която накара Десислава да се почувства още по-зле.
„Има още“, каза бързо братовчедката. „Чух ги да говорят. Снежана и баща ми. Истинската сватба е насрочена за седмица след твоята дата. В същата църква, със същия ресторант. Всичко е просто… копирано. Снежана иска да минимизира загубите от депозитите, които вече е платила с теб.“
Ани мълчеше от другата страна на линията. Десислава можеше почти да я усети как осмисля жестокостта на този факт.
„И това не е всичко“, продължи тя, искайки да изхвърли всичко от себе си. „Ивелина не е просто дъщеря на партньор. Баща ѝ, Асен, е човекът, на когото чичо Петър е дължал огромна сума пари от години. Това е стар дълг, нещо свързано с хазарт, отпреди много време. Снежана е успяла да го преструктурира в бизнес заем, но на практика Асен ги държи в ръцете си. Тази сватба е последната вноска по дълга. Асен получава контрол над фирмата, а Мартин получава дъщеря му. Това е сделка за собственост, Ани. Те продават Мартин, а той е съгласен.“
Тази информация беше липсващото парче от пъзела. Сега всичко си идваше на мястото – отчаянието на Петър, безскрупулността на Снежана, усложнената роля на Мартин. Той не беше просто слаб и манипулиран. Той беше активен участник в собствената си продажба, за да изчисти греховете на баща си.
„Благодаря ти, Деси“, каза Ани тихо, но в гласа ѝ имаше нова, стоманена твърдост. „Тази информация е безценна. Пази се.“
След като затвори, Ани веднага се обади на Нора и ѝ разказа всичко.
„Това е!“, възкликна Нора. „Това е изнудване. Принуда. Можем да използваме това. Ако успеем да докажем, че бракът е част от сделка за погасяване на дълг, това може да направи целия договор между Асен и „Селект Груп“ невалиден, или поне оспорим.“
Но за Ани това вече не беше само правен казус. Беше дълбоко лично. Лъжата на Мартин придоби нови, много по-грозни измерения. Той не просто я беше измамил. Той беше омаловажил любовта им, превръщайки я в прикритие за мръсна семейна сделка. Беше я използвал като параван, докато истинската транзакция се случва зад кулисите.
Тя знаеше какво трябва да направи. Вече не можеше да чака. Нямаше нужда от повече доказателства. Трябваше да го чуе от неговата уста.
Изпрати му съобщение: „Трябва да говорим. Веднага. В нашия апартамент.“
Той пристигна след по-малко от час. Лицето му беше напрегнато. Сигурно се чудеше коя от лъжите му е била разкрита този път.
Ани го чакаше, седнала на дивана в хола, който бяха обзавели заедно. Всичко наоколо ѝ напомняше за лъжливото им щастие – снимките им на стената, чашите за вино, от които бяха пили, празнувайки годежа.
„Какво има, Ани?“, попита той, опитвайки се да звучи загрижено.
Тя го погледна право в очите. Без сълзи. Без гняв. Само студено, безкрайно разочарование.
„Разкажи ми за дълга на баща ти към Асен. Разкажи ми за хазарта. И ми разкажи как сватбата ти с Ивелина е последната вноска, за да спасиш семейството си от позора“, каза тя бавно и отчетливо.
Цветът изчезна от лицето на Мартин. Той се вцепени, сякаш го беше ударил гръм. За първи път от началото на тази криза той нямаше готово оправдание, нямаше подготвена лъжа. Беше хванат напълно неподготвен.
Гледаше я с отворена уста, а в очите му се четеше ужас. Ужасът на човек, чийто свят от карти се срива пред очите му.
Глава 9: Признание в руините
Тишината в апартамента беше оглушителна. Мартин стоеше като статуя в средата на стаята, а думите на Ани висяха във въздуха като дим след експлозия. Фасадата му най-накрая се беше пропукала и под нея се разкри не просто лъжец, а уплашен, отчаян мъж, смазан под тежестта на семейни тайни, които не са негови.
„Как…“, успя да прошепне той, а гласът му беше едва чуваем. „Как разбра?“
„Това има ли значение, Мартин?“, отвърна Ани, а гласът ѝ беше спокоен, но остър като стъкло. „Единственото, което има значение, е, че е истина. Всичко е било истина. През цялото време.“
Той се свлече на фотьойла срещу нея, сякаш краката му не го държаха повече. Скри лицето си в ръце. Раменете му се разтърсиха в безмълвни ридания. Беше жалка гледка, но Ани не изпита съчувствие. Беше твърде късно за сълзи.
„Да“, каза той през сълзи, а гласът му беше задавен. „Да, истина е. Всичко.“
Той вдигна поглед към нея, очите му бяха зачервени и плувнали в сълзи. „Започна преди много години. Бях още тийнейджър. Баща ми… той имаше проблем. Хазарт. Загуби огромна сума пари. Пари, които нямахме. Дължеше ги на много опасни хора. Майка ми беше в паника. Единственият, който се съгласи да им помогне, беше Асен. Той беше стар познат на баща ми. Плати дълговете, но в замяна ги накара да подпишат договор. Заем с лихви, които растяха с всяка година. Превърна се в тумор, който разяждаше финансите на фирмата, живота ни…“
Той спря, за да си поеме дъх, изгубен в спомените.
„През годините се опитвахме да се измъкнем. Работехме денонощно. Но Асен винаги намираше начин да ни държи зависими. Преди около година нещата станаха критични. Бяхме на ръба на фалита. Тогава той предложи сделката.“
Мартин погледна към Ани, а в погледа му имаше отчаяна молба за разбиране.
„Сватба. Той искаше дъщеря му Ивелина да стане част от семейството, а той – част от бизнеса. В замяна щеше да опрости всички дългове и да инвестира във фирмата. Майка ми го видя като единствен изход. Като спасение.“
„А ти?“, попита Ани студено. „Ти какво видя?“
„Аз видях капан!“, извика той. „Казах им, че няма да го направя! Казах им, че те обичам, че ще се оженя за теб! Борих се, Ани, кълна се, че се борих!“
„Не достатъчно силно, очевидно“, отбеляза тя. „Щом си седял на вечеря с тях и си обсъждал бъдещето си с друга жена.“
Той се сви от думите ѝ. „Не знаех какво да правя. Майка ми ме молеше, плачеше, казваше, че ще погубя семейството, че ще пратя баща си в гроба от срам и стрес. Баща ми… той просто седеше мълчаливо и се самосъжаляваше. Целият товар падна върху мен.“
„И ти реши да го понесеш, като ме лъжеш?“, попита Ани. „Като ме направи на глупачка? Мислеше ли си, че няма да разбера? Че ще можеш да се ожениш за нея, да спасиш фирмата, а после какво? Щеше да ми се извиниш ли?“
„Не знам!“, изкрещя той, а отчаянието му изпълни стаята. „Не мислех! Просто се опитвах да оцелея ден за ден! Планът ми беше да протакам. Да се съгласявам с майка ми, да успокоявам Асен, докато тайно търся друг инвеститор, друг изход. Мислех, че ако успея да намеря парите от друго място, ще мога да им кажа, че сделката пропада. И щях да избера теб. Винаги щях да избера теб, Ани!“
Думите му звучаха искрено, но те бяха думите на един слаб човек, който се е провалил. Човек, който е избрал пътя на лъжата, вместо да се изправи и да се бори честно.
„Имал си избор, Мартин“, каза Ани тихо. „Можеше да ми кажеш истината от самото начало. Можехме да се борим заедно. Можехме да се изправим срещу тях като екип. Щях да бъда до теб, независимо от всичко. Дори да бяхте загубили всичко, щяхме да имаме нас. Но ти избра да не ми се довериш. Ти избра да ме предадеш.“
Тя стана. Чувстваше се изтощена, но и някак… празна. Вече нямаше гняв, само една огромна, непреодолима тъга по това, което можеше да бъде, но никога нямаше да бъде.
„Искам да си събереш нещата и да си тръгнеш“, каза тя.
Той я погледна с ужас. „Ани, не. Моля те. Можем да оправим това. Ще им кажа всичко. Ще прекратя сделката още утре! Не ме интересуват последствията!“
„Късно е, Мартин“, отвърна тя и поклати глава. „Много е късно. Не става въпрос за сделката. Не става въпрос дори за Ивелина. Става въпрос за доверието. А ти го унищожи. Напълно и безвъзвратно. Между нас всичко свърши.“
Той се опита да се приближи, да я докосне, но тя отстъпи назад.
„Върви си. Моля те.“
Мартин стоя там още миг, лицето му беше маска на агония. После, осъзнавайки, че всичко е загубено, той се обърна и излезе от апартамента, затваряйки вратата тихо след себе си.
Ани остана сама сред руините на общия им живот. Сватбата беше отменена. Любовта беше мъртва. Но в тишината на празния апартамент тя осъзна, че това не е краят. Беше началото на нейния собствен живот, свободен от лъжи.
Глава 10: Среща с противника
Няколко дни след като Мартин напусна апартамента, Ани получи неочаквано обаждане. Беше от секретарката на Асен. Той искаше да се срещне с нея. Настоятелно. Ани беше изненадана, но след кратко колебание се съгласи. Посъветва се с Нора и адвоката Димитър, които я подкрепиха. „Чуй какво има да каже. Не обещавай нищо. Просто слушай“, беше съветът на Димитър.
Срещата се състоя в луксозен ресторант на последния етаж на бизнес сграда, откъдето се откриваше панорамна гледка към целия град. Асен беше там преди нея. Той стана, когато тя се приближи, и я поздрави с учтива, но хладна усмивка. Беше точно такъв, какъвто си го представяше – елегантен, властен, с очи, които сякаш виждаха право през теб.
„Благодаря ви, че приехте поканата ми, госпожице“, каза той, след като сервитьорът прие поръчките им.
„Няма защо. Макар че трябва да призная, че съм изненадана. Не очаквах да искате да се срещнете с мен“, отвърна Ани, стараейки се гласът ѝ да звучи спокойно и уверено.
Асен се усмихна леко. „Аз съм прагматичен човек. И не обичам усложненията. А вие, изглежда, се превръщате в усложнение.“
„Аз просто живеех живота си, докато вашето „прагматично“ семейство не реши да го съсипе“, отвърна тя.
Той не се обиди. Напротив, кимна с уважение. „Имате право. И затова съм тук. Искам да ви предложа решение, което ще бъде от полза и за двете страни.“
Той направи пауза, оценявайки ефекта от думите си.
„Чух, че Мартин е прекратил годежа си с вас. И че сте го помолили да напусне общия ви апартамент. Разбирам, че сте наранена. Разбирам също така, че имате финансови претенции – ипотеката, разходите по сватбата. Аз съм готов да покрия всичко това. И повече.“
Той плъзна по масата малък, дискретен плик.
„Вътре има чек. Сумата е достатъчна, за да изплатите целия ипотечен кредит, както и да ви компенсира за всички разходи и причинени неудобства. В замяна искам само едно нещо – да се оттеглите тихо. Без съдебни дела, без скандали, без публичност. Просто изчезнете от живота на семейството на Мартин и ги оставете да продължат напред.“
Ани гледаше плика, без да го докосва. Това беше. Цената на нейното мълчание. Цената на разбитото ѝ сърце.
Тя вдигна поглед към него. „Мислите, че всичко може да се купи с пари, нали?“
„Не всичко. Но повечето неща – да. Спестявам ви дълга и неприятна съдебна битка, която ще ви изтощи емоционално и финансово. Предлагам ви чисто нов старт. Свободна от дългове и от хора, които очевидно не ви заслужават.“
Думите му бяха логични, дори съблазнителни. За момент тя се замисли. Можеше просто да вземе парите и да си тръгне. Да забрави всичко. Да започне на чисто.
Но тогава си спомни за унижението, за лъжите, за начина, по който Снежана я беше нарекла „лоша инвестиция“. Ако приемеше парите, щеше да докаже, че е точно това. Стока, която може да бъде купена и продадена.
„Има нещо, което не разбирам“, каза Ани, променяйки темата. „Защо ви е толкова притрябвала тази сватба? Вие сте богат и влиятелен човек. Можехте просто да погълнете фирмата им, без цялата тази семейна драма.“
Асен я погледна с изненада, явно впечатлен от директния ѝ въпрос.
„Дъщеря ми“, каза той просто. „Ивелина. Тя и Мартин имаха връзка преди години, в университета. Преди да се появите вие. Той я изостави. Тя никога не го преодоля напълно. Когато се появи възможността да ги събера отново и същевременно да си осигуря контрола над „Селект Груп“, видях в това перфектната синергия между бизнеса и личното щастие на дъщеря ми.“
Това беше последният, най-жесток удар. Значи е имало и минало. Мартин не просто е избрал друга, той се е върнал при старата си любов. Цялата им връзка, нейните три години, са били просто интерлюдия между два акта на неговата истинска любовна история.
Асен видя промяната в изражението ѝ. Помисли си, че я е убедил.
„Виждате ли? Всичко е много по-сложно. Затова е най-добре просто да се оттеглите. Вземете парите, Ани. Това е най-умният ход.“
Ани бавно плъзна плика обратно към него.
„Благодаря за предложението, господин Асен“, каза тя, а в гласа ѝ звучеше непоклатима решителност. „Но ще си търся правата по законния ред. Някои неща не са за продан. Като достойнството, например.“
Тя стана, без да докосва поръчаната напитка.
„И още нещо. Кажете на Снежана, че лошата инвестиция понякога може да доведе до банкрут. Приятен ден.“
С тези думи тя се обърна и си тръгна, оставяйки един от най-влиятелните мъже в града да я гледа с невярващ, почти изумен поглед. В този момент тя разбра, че битката ѝ вече не е само срещу Мартин или Снежана. Беше срещу цялата им система от ценности, където всичко си има цена. И тя беше твърдо решена да им докаже, че грешат.
Глава 11: Последиците
Новината за отказа на Ани да приеме парите на Асен и за окончателния край на връзката ѝ с Мартин се разпространи като горски пожар в малкия, затворен свят на двете семейства. Реакциите бяха бурни и разнопосочни.
Снежана беше вбесена. Тя възприе действията на Ани не като защита на достойнството, а като обявяване на война. В нейния свят никой не отказваше такава щедра оферта. Това беше нелогично, ирационално и най-вече – обидно. Тя видя в отказа на Ани опит да саботира сделката с Асен и да съсипе семейството ѝ от чиста злоба. В разговорите си с Мартин тя непрекъснато я наричаше „отмъстителна“ и „неблагодарна“, опитвайки се да го настрои окончателно срещу нея.
Мартин, от своя страна, изпадна в дълбока депресия. Той се чувстваше разкъсан. От една страна, разбираше защо Ани го е напуснала. Вината го изяждаше отвътре. От друга страна, беше подложен на огромен натиск от майка си и Асен да „влезе в правия път“ и да продължи с плановете за сватбата с Ивелина. Той се затвори в себе си, прекарваше дните си в офиса, а вечерите – сам с бутилка уиски. Опитите му да се свърже с Ани удряха на камък – тя не отговаряше на обажданията и съобщенията му. Той беше загубил единственото нещо, което имаше истински смисъл за него, и сега беше просто пионка в играта на другите.
Петър, бащата на Мартин, беше може би единственият, който изпитваше истинско угризение. Той виждаше в Ани жертва на собствените му минали грешки. Срамът го караше да избягва всякакви разговори по темата, но мълчаливото му страдание беше очевидно за всички. Той започна да пие още повече, превръщайки се в сянка на самия себе си.
Ани, макар и опустошена, намери сили да продължи напред. Тя се премести окончателно в апартамента на Нора. Първите дни бяха най-трудни. Всичко ѝ напомняше за Мартин. Но постепенно, с подкрепата на сестра си, тя започна да събира парчетата от живота си. Фокусира се върху ученето, подготвяйки се усилено за предстоящите държавни изпити. Това ѝ даваше цел и я разсейваше от болката.
Най-голямото предизвикателство беше апартаментът. Тя спря да превежда своята част от вноската на Мартин и чрез адвоката си го уведоми официално, че настоява за уреждане на финансовите им взаимоотношения. Това беше първият ход в правната битка, която предстоеше.
Адвокат Димитър не си губеше времето. Той заведе иск от името на Ани за възстановяване на всички направени от нея вноски по ипотечния кредит, както и за всички доказани разходи по отменената сватба. В кантората на „Селект Груп“ пристигна призовка, която официално постави началото на съдебния процес.
Това беше капката, която преля чашата за Снежана. Публичността, от която толкова се страхуваше, вече беше факт. Тя знаеше, че един съдебен процес ще привлече нежелано внимание към финансите на фирмата и към личния им живот. Тя опита да контраатакува. Техният адвокат изпрати отговор, в който твърдеше, доколкото бе възможно, че вноските на Ани са били просто „компенсация за съжителство“ и че тя няма никакви права върху имота. Започна грозна битка на писма и правни становища.
Ани знаеше, че ще е трудно, но не се отказа. Всеки документ, който подписваше, всяка среща с Димитър, я правеше по-силна. Тя вече не беше наивното, влюбено момиче. Беше жена, която се бори за справедливост. Болката бавно се трансформираше в решителност. Тя щеше да си върне не само парите, но и самоуважението. И нямаше да позволи на никого повече да я третира като разходна позиция в балансовия си отчет.
Глава 12: Неочакван съюзник
Съдебната битка се проточваше. Адвокатите на Снежана използваха всяка възможна процедурна хватка, за да бавят делото, надявайки се да изтощят Ани финансово и емоционално. Междувременно, подготовката за сватбата на Мартин и Ивелина вървеше с пълна сила, макар и без никакъв ентусиазъм от страна на младоженеца.
Ани и Нора знаеха, че им трябва нещо повече. Нещо, което да обърне хода на събитията. Трябваше им доказателство за нечистите сделки на „Селект Груп“, за да окажат реален натиск.
Една вечер, докато Ани се ровеше из старите си вещи, които беше пренесла от апартамента, попадна на кутия със снимки и спомени от връзката ѝ с Мартин. С болка в сърцето започна да ги преглежда, готова да ги изхвърли. Сред тях намери стара визитка. Беше на главен счетоводител от фирмата на Мартин, мъж на име Станислав. Спомни си го смътно от едно коледно парти – беше тих, скромен човек, който изглеждаше не на място сред лъскавата тълпа. Спомни си също, че Мартин беше споменал, че Станислав е бил уволнен преди няколко месеца при доста неясни обстоятелства.
„Това е човекът, който е завел делото за финансови злоупотреби“, каза Нора, когато Ани ѝ показа визитката. Името съвпадаше с това, което бяха открили в съдебните регистри.
„Мислиш ли, че би говорил с нас?“, попита Ани.
„Няма какво да губим“, отвърна Нора.
След няколко дни колебание Ани събра смелост и се обади на номера от визитката. Очакваше да ѝ затворят, но Станислав я изслуша. Гласът му беше предпазлив, но в него се долавяше и нотка на любопитство. Той се съгласи да се срещнат, но на обществено място и с уговорката, че това е „неофициален разговор“.
Срещнаха се в парка. Станислав беше нервен, постоянно се оглеждаше.
„Не знам защо се съгласих на това“, започна той. „Тези хора са опасни. Могат да съсипят живота ми.“
„Те вече съсипаха моя“, отвърна Ани тихо. „Искам само справедливост. Знаем, че сте завели дело срещу тях. Знаем, че са ви уволнили, защото сте открили нещо.“
Станислав въздъхна тежко. „Открих, да. В продължение на години Снежана и Петър са източвали пари от фирмата чрез фиктивни договори с офшорни компании. Парите са отивали за покриване на лични дългове и за поддържане на луксозния им начин на живот. Когато Асен се намеси и започна да рови из финансите, те се паникьосаха. Накараха ме да фалшифицирам отчети, за да прикрият дупките. Аз отказах. И на следващия ден бях уволнен по взаимно съгласие, с ясното послание да си държа устата затворена, ако не искам да си навлека проблеми.“
„Но вие все пак сте завели дело“, каза Нора.
„Да. Отне ми месеци да събера смелост. Но те унищожиха репутацията ми. Никой не иска да наеме счетоводител, уволнен при такива обстоятелства. Нямах избор.“
„Имате ли доказателства?“, попита Ани, а сърцето ѝ заби по-бързо.
Станислав се поколеба. „Имам копия. На някои от договорите. На банкови преводи. Но техните адвокати твърдят, че са фалшификати, че го правя от отмъщение. Трудно е да се преборя с тяхната машина.“
В този момент се случи нещо неочаквано. Към тяхната пейка се приближи фигура, която Ани не очакваше да види никога повече на такова място. Беше Петър, бащата на Мартин. Изглеждаше ужасно – небръснат, с подпухнали очи и треперещи ръце. Но в погледа му имаше странна решителност.
„Петре?“, каза Станислав, изправяйки се на крака. „Какво правиш тук?“
„Проследих те“, отвърна Петър с дрезгав глас. „Видях те да говориш с Ани. Трябва да се сложи край на това.“
Ани и Нора го гледаха втрещени. Очакваха заплахи, обвинения.
Но Петър се обърна към Ани.
„Съжалявам“, каза той. „За всичко. Ти не заслужаваше това. Аз започнах тази бъркотия преди години и е време аз да я довърша.“
Той извади от джоба на сакото си флашка. Подаде я на Ани.
„Тук е всичко“, каза той. „Оригиналните документи, които Станислав спомена. Имейли между мен, Снежана и Асен, които обсъждат сделката за сватбата. Доказателства за пране на пари. Всичко. Не мога повече да живея с тази вина. Не мога да гледам какво причиняваме на собствения си син.“
Ани пое флашката с трепереща ръка. Не можеше да повярва.
„Защо?“, попита тя.
„Защото ти беше единственият светъл лъч, който влезе в нашето семейство от години. И ние го угасихме. Може би е твърде късно за изкупление, но поне мога да опитам да направя правилното нещо. Веднъж в живота си.“
С тези думи Петър се обърна и си тръгна, преди някой да успее да каже и дума повече.
Ани, Нора и Станислав останаха сами, гледайки след него. В ръката си Ани държеше ключа, който можеше да отключи всички врати и да срути цялата империя, изградена върху лъжи. Неочакваният съюзник им беше дал оръжието, от което се нуждаеха. Войната навлизаше в своята финална фаза.
Глава 13: Буря в съдебната зала
С флашката от Петър в ръце, адвокат Димитър премина в офанзива. Той подаде молба до съда за прилагане на нови доказателства по делото на Ани срещу Мартин. Същевременно, предостави копие от съдържанието на прокуратурата, която от своя страна възобнови с нова сила разследването по сигнала на Станислав.
Новината, че Петър е предал собственото си семейство, предизвика земетресение. Снежана беше извън себе си от ярост. Тя се опита да го обяви за психически нестабилен, за алкохолик, чиито действия са неадекватни. Но беше твърде късно. Машината на правосъдието вече се беше задвижила.
На следващото заседание по делото за имота атмосферата беше наелектризирана. Залата беше пълна с журналисти, привлечени от слуховете за скандал във висшето общество. Снежана, Мартин и Асен седяха на едната скамейка, каменни лица, опитващи се да излъчват увереност, която не притежаваха. На другата бяха Ани и Нора, спокойни и решени.
Адвокат Димитър представи новите доказателства – имейлите, в които ясно се обсъждаше бракът като част от финансова сделка. Той призова Петър като свидетел.
Когато Петър се качи на свидетелската скамейка, в залата настана пълна тишина. Той изглеждаше състарен с десет години, но за първи път от много време изглеждаше трезвен и с ясен поглед. Той спокойно и методично разказа цялата история – от хазартния дълг, през годините на изнудване от страна на Асен, до плана за фиктивния брак.
Адвокатът на Снежана се опита да го дискредитира, да го изкара лъжец и предател. Но думите на Петър носеха тежестта на истината. Той не се защитаваше, а признаваше собствената си вина.
„Да, аз бях слаб. Да, аз направих ужасна грешка преди години“, каза той, гледайки право към сина си. „Но най-голямата ми грешка беше, че позволих на тази лъжа да отрови живота на всички ни и да ви превърне в заложници. Това свърши днес.“
След него беше призован Станислав, който подкрепи думите на Петър с конкретни финансови данни, обяснявайки схемата за източване на фирмата. Картината ставаше все по-ясна и все по-грозна.
Кулминацията настъпи, когато адвокат Димитър призова Ани. Тя се изправи и с ясен, спокоен глас разказа своята версия на събитията. Разказа за любовта и доверието си, за мечтите, които е градила, и за начина, по който всичко е било разрушено. Тя не хленчеше, не обвиняваше. Просто излагаше фактите.
„Аз не съм тук само за пари“, каза тя в края на изложението си. „Аз съм тук, защото вярвам, че никой не трябва да бъде третиран като стока. Ничия любов не трябва да бъде използвана като прикритие за сделка. Ничие достойнство не трябва да има цена.“
Думите ѝ отекнаха в залата. Мартин не издържа. Той скочи на крака.
„Тя е права!“, извика той, игнорирайки опитите на майка си и адвоката да го спрат. „Всичко е вярно! Аз участвах в тази лъжа и съжалявам повече, отколкото мога да изразя с думи. Ани, съжалявам!“
Настана хаос. Съдията удари с чукчето и обяви почивка. Но битката вече беше спечелена. Не в юридическия, а в моралния смисъл. Цялата мръсотия беше извадена на показ. Семейната империя на Снежана се разпадаше не от външни врагове, а от собствената си вътрешна гнилоч.
Глава 14: Разкрития и последствия
Съдебната драма беше само началото. Признанията на Петър и Мартин, подкрепени от доказателствата на Станислав, предизвикаха лавина от последствия.
Прокуратурата повдигна обвинения срещу Снежана и Асен за данъчни измами, пране на пари и принуда. Техните банкови сметки бяха запорирани, а бизнесът им беше подложен на щателна проверка. Лъскавата им фасада се срина с трясък, разкривайки грозната истина, която се криеше под нея.
Делото, заведено от Ани, приключи бързо. Съдът не само ѝ присъди пълно възстановяване на всички направени разходи и вноски по кредита, но и определи значително обезщетение за причинените морални вреди, позовавайки се на доказаната преднамерена измама. Апартаментът беше продаден, кредитът – погасен, а Ани получи своята част, която ѝ позволи да започне на чисто, без финансови тежести.
За семейството на Мартин последствията бяха опустошителни. „Селект Груп“ обяви фалит. Години на лошо управление и незаконни схеми бяха довели компанията до ръба и скандалът беше просто последният тласък към пропастта. Снежана, изправена пред реална заплаха от затвор, се превърна в озлобена и изолирана жена. Цялата ѝ идентичност, изградена върху власт и богатство, беше унищожена.
Петър, макар и също разследван, получи по-лека присъда заради съдействието, което оказа на властите. Той започна лечение за алкохолната си зависимост, опитвайки се да събере парчетата от разбития си живот. За първи път от десетилетия той беше свободен от контрола на жена си и от хватката на Асен.
Мартин беше може би най-трагичната фигура. Той не беше обвинен в престъпления, но загуби всичко – любовта на Ани, семейния бизнес, уважението към себе си. Връзката му с Ивелина се разпадна още преди да е започнала, тъй като и тя, и баща ѝ го виждаха като част от проваленото семейство, което ги беше завлякло в скандал. Той остана сам, принуден да се изправи пред собствените си слабости и грешки.
В един от последните дни на процеса, по време на почивка, той се приближи до Ани в коридора на съда.
„Знам, че думите не означават нищо вече“, каза той тихо. „Но исках да знаеш, че ти беше най-доброто нещо, което ми се е случвало. И аз го пропилях заради страх и слабост. Надявам се някой ден да бъдеш щастлива. Наистина го заслужаваш.“
Ани го погледна, вече без гняв. Видя просто един изгубен и нещастен човек.
„И аз ти желая същото, Мартин“, отвърна тя. „Надявам се да намериш своя път. Но той вече не е свързан с моя.“
Това беше техният последен разговор. Прошката може би щеше да дойде с времето, но забравата – никога.
Глава 15: Ново начало
Година по-късно. Есента обагряше листата на дърветата в парка в златисти и червени тонове. Ани седеше на една пейка, потънала в страниците на дебел юридически учебник. Беше взела успешно държавните си изпити с отличен и сега стажуваше в кантората на Димитър. Беше открила своето призвание – да помага на хора, оказали се в капана на несправедливостта.
Животът ѝ беше спокоен и подреден. Живееше в малък, уютен апартамент под наем, който беше обзавела сама, по свой вкус. Беше свободна – от дългове, от лъжи, от токсични връзки. Беше се научила да бъде сама и да се наслаждава на собствената си компания. Раните от миналото бяха започнали да заздравяват, оставяйки след себе си белези, които ѝ напомняха не за болката, а за силата, която беше открила в себе си.
Нора, която вече беше младши адвокат, седна до нея с две чаши кафе в ръка.
„Почиваш ли си или пак учиш?“, попита тя с усмивка.
„И двете“, отвърна Ани. „Никога не знаеш кога ще ти потрябва нещо.“
Двете поседяха мълчаливо известно време, наслаждавайки се на топлия следобед.
„Чу ли нещо за тях?“, попита Нора внимателно.
Ани знаеше кои са „тях“.
„Малко. Десислава ми писа онзи ден. Петър е излязъл от клиниката, живее в малко градче в провинцията. Мартин е започнал работа в някаква малка фирма, опитвал се да започне от нулата. А Снежана… тя е получила условна присъда, но е изгубила всичко. Живее под наем и отказва да вижда когото и да било.“
В гласа на Ани нямаше злорадство. Само констатация на фактите. Съдбата беше раздала своите карти.
„Понякога се чудя…“, започна Ани, „…дали можеше да е различно. Ако той ми беше казал от самото начало…“
„Може би“, прекъсна я Нора. „Но не бива да живееш в миналото. Той направи своя избор. Ти направи своя. И виж къде си сега – силна, независима, с блестящо бъдеще пред себе си. Ти спечели, Ани. Не само в съда. Спечели обратно живота си.“
Ани се усмихна. Сестра ѝ беше права. Бурята беше отминала. И след нея небето беше по-чисто от всякога. Тя вдигна лице към слънцето, усещайки топлината му върху кожата си. Не знаеше какво ѝ предстои, но за първи път от много време гледаше към бъдещето не със страх, а с надежда. Беше готова за следващата глава. Нейната собствена.