Въздухът в малкия апартамент тежеше, просмукан от миризмата на прегоряла манджа и неизказани тревоги. Аз, Лилия, седях на ръба на дивана, опряла длани върху опънатата кожа на корема си. Осми месец. Всяко движение на бебето вътре в мен беше едновременно чудо и напомняне за тиктакащия часовник. Още работех, стисках зъби в счетоводната кантора, опитвайки се да заделя всеки възможен лев, преди да изляза в това така жадувано, но и плашещо майчинство.
Имах две доведени деца. Мартин, по-големият, беше първа година студент в университета, гордост и тиха тревога. Беше поел по своя път, но сянката на студентския му заем и ипотеката за мъничката гарсониера, която настоя да купи, висеше над всички ни. Дара, вятърничавата тийнейджърка, беше в онзи труден период, в който всяка моя дума беше повод за война, а вратата на стаята ѝ се затръшваше с оглушителен трясък.
Съпругът ми, Кирил, се прибра. Познах стъпките му по износения паркет – бавни, уморени. Той работеше като санитар в голяма болница. Благородна професия, както казваше майка ми, но трагично ниско платена. Миризмата на дезинфектант и болнична храна се носеше от него като втора кожа.
Той целуна върха на главата ми, жест, който някога ме караше да потръпвам, а сега просто регистрирах.
— Как мина денят? — попита той, без да ме гледа, вече отваряйки хладилника.
— Както обикновено. Фактури, срокове. — поех си дъх. Време беше. — Киро, говорихме за това.
Той застина, с ръка върху дръжката на хладилника.
— Пак ли, Лили? Мислех, че…
— Не, не си мислел. — Гласът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах. Умората и хормоните воюваха в мен. — Не можем да си го позволим. Бебето идва. Мартин едва смогва с неговия кредит, Дара има нужда от… всичко. А ти… ти си санитар. Разчитаме на теб. Трябват ни повече средства. Моля те, обеща да си намериш нова работа.
Кирил бавно затвори хладилника. Обърна се към мен. Лицето му, обикновено меко и добродушно, беше сиво и изпито. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега. Не беше просто умора. Беше страх.
— Търсих. Наистина търсих. — промълви той.
— И?
— И… намерих. По-скоро… тя ме намери.
Облекчението, което ме заля, беше кратко. Начинът, по който го каза…
— Какво искаш да кажеш? Каква работа?
Той седна тежко до мен на дивана, който изскърца протестиращо. Сключи ръцете си толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Той не ме погледна. Гледаше в изтъркания килим, сякаш търсеше думи, изтъкани в шарките му.
— Лили, аз… не мога да напусна болницата.
Сърцето ми пропусна удар. — Какво? Защо? Киро, не те разбирам! Обеща!
Той вдигна глава. Очите му бяха пълни с отчаяние, което ме прониза.
— Той се съгласи, да… съгласи се, че трябва промяна. Но за мой ужас, призна, че…
Гласът му пресекна.
— …че не може да напусне. Не защото не иска. А защото не може.
— Шантажират ли те? — пошепнах, а в стомаха ми се надигна леден възел.
— По-лошо е. — Той най-после ме погледна. — Аз… преди да се срещнем, Лили. Дълго преди теб. Когато първата ми съпруга, Мира, беше… когато галерията ѝ фалира.
Знаех за Мира, разбира се. Майката на Мартин и Дара. Починала от болест. Галерията беше нейната голяма мечта и нейният голям провал.
— Какво за галерията? — настоях аз.
— За да я спася… аз… изтеглих огромен заем.
— Заем? От банка? Киро, защо не си ми казал! Можем да го предоговорим, аз съм счетоводител, ще…
— Не. — прекъсна ме той, а гласът му беше мъртъв. — Не от банка.
Тишината в стаята стана оглушителна. Чувах само бученето на кръвта в ушите си и далечния трясък на вратата на Дара.
— От кого тогава?
— От човек. — прошепна Кирил. — И сега… сега той иска услуга. Той знае, че работя в болницата. Иска от мен нещо. И ако не го направя… каза, че лихвите са станали… астрономически. Каза, че знае за теб. За Мартин. За Дара. И за бебето.
Студът, който ме обзе, беше по-дълбок от всяка зимна нощ. Това не беше просто признание. Това беше началото на края.
Глава 2: Първите пукнатини
Последвалите часове бяха мъгла от неверие и тих ужас. Кирил говореше трескаво, думите се изливаха от него като гной от инфектирана рана. Човекът се казваше Асен. Кирил го беше срещнал покрай Мира. Асен бил „ценител на изкуството“, „меценат“, който всъщност давал пари на отчаяни хора срещу унизителни лихви. Когато галерията на Мира се сринала, тя го молела. Кирил, в опит да спаси брака си и нейната гордост, подписал документите.
— Не знаех какво подписвам, Лили! Кълна се! Мислех, че е просто… приятелска помощ. — Гласът му се задави.
— Колко? — попитах тихо, взирайки се в една пукнатина на тавана.
Той мълчеше.
— Колко, Кирил?!
— Първоначалната сума беше… петдесет хиляди.
Преглътнах. Това беше много, но не и невъзможно.
— …но това беше преди осем години. С лихвите… той твърди, че сега му дължим близо триста хиляди.
Станах рязко, въпреки тежестта в корема ми. Светът се завъртя.
— Триста… — не можех да довърша. — Ти си луд! Това е незаконно! Това е…
— Той има документите, Лили! С моя подпис!
— Какво иска от теб? Каква „услуга“ в болницата?
Кирил сведе поглед. — Да… да разменя няколко листа от едно досие. На пациент. Каза, че е дреболия. Че никой няма да разбере.
— Дреболия?! — изкрещях аз. — Да фалшифицираш медицинско досие? Това е престъпление! Можеш да влезеш в затвора!
— А какво ще стане, ако не го направя? — извика той в отговор, а вените на врата му изпъкнаха. — Мислиш ли, че Асен ще ни изпрати призовка? Хората като него не ходят в съда, Лили! Те идват в дома ти!
В този момент вратата на стаята на Дара се отвори със скърцане. Тя стоеше там, сънена, с разрошена коса и слушалки, увиснали на врата ѝ.
— Какво става? Защо крещите?
Лицето на Кирил пребледня още повече. Аз инстинктивно прикрих корема си, сякаш можех да скрия бебето от отровата в тази стая.
— Нищо, миличка. — Гласът ми трепереше. — Върни се да спиш. Баща ти и аз просто… обсъждаме нещо.
Тя ни изгледа подозрително, сви рамене и тръшна вратата отново.
Обърнах се към Кирил, шепнейки яростно. — Ти ни въвлече в това. Ти излъга. Лъга ме през цялото време, докато се влюбвах в теб, докато се съгласявах да нося детето ти!
— Не знаех! — настоя той. — Той мълчеше години. Мира почина, аз плащах колкото мога, по малко, мислех, че… мислех, че е забравил. Но сега… той се появи отново.
— Защо сега?
— Не знам! Каза само, че досието е важно. Че е за някакъв негов „бизнес партньор“.
Първото нещо, което направих на следващата сутрин, беше да се обадя на сестра си, Вера. Вера беше моята пълна противоположност – прагматична, остра като бръснач и безмилостно честна. Тя беше адвокат. Специализираше в корпоративно право, но познаваше и мръсните номера.
Срещнахме се в едно малко кафене, далеч от офиса ми и от болницата. Ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да държа чашата с чай. Разказах ѝ всичко.
Вера слушаше, без да мига, с каменно лице. Когато свърших, тя се облегна назад и издиша бавно.
— Значи, — каза тя тихо, — съпругът ти не е просто санитар. Той е идиот.
— Вера!
— Не, Лили, слушай ме. Това не е просто заем. Това е примка. Хора като този Асен не дават пари, те купуват души. Фактът, че е чакал толкова дълго, означава, че не е искал парите. Искал е Кирил. Искал е „човек отвътре“ в тази болница.
— Какво да правя?
— Първо, Кирил няма да пипа никакво досие. Това е ясно. В момента, в който го направи, Асен ще го държи завинаги. Ще има запис, доказателство. Ще го накара да прави по-лоши неща.
— Но той заплашва…
— Разбира се, че заплашва! Това му е работата! — Вера се наведе напред. — Трябва да разбера кой е този Асен. И кой е пациентът. Това е ключът. Кирил каза ли ти име?
— Не. Само, че е в… интензивното отделение.
— Добре. — Вера вече изваждаше телефона си. — А ти… ти трябва да бъдеш много внимателна. Този Огнян от твоята работа…
— Огнян? — стреснах се аз. — Какво общо има той?
Огнян беше старши партньор в кантората. Богат, елегантен, вдовец. И проявяваше подчертан интерес към мен, който аз деликатно игнорирах.
— Ти ми каза, че той е поел голямо дело. Често говори за „битката“ си в болницата.
— Да, съди една болница. За лекарска грешка. Но… не може да е същата…
— В този град няма десетки големи болници, Лили. Шансовете са… — Вера замръзна. — Не. Огнян съди болницата. А Асен иска досие от болницата. Това може да не е съвпадение. Може би са врагове.
Или, както подсказа една ледена мисъл в главата ми, може би бяха партньори.
Глава 3: Студентски тревоги
Мартин седеше в последната редица на огромната аудитория. Гласът на професора по „Основи на икономиката“ кънтеше монотонно, но Мартин не чуваше нищо. Пред очите му бяха цифри, но не тези от учебника. Бяха цифрите по ипотечния му кредит.
Той беше настоял да се изнесе. Искаше да бъде независим, да не тежи на Лилия и баща си, особено сега, с бебето напът. Беше горд с малката си гарсониера в крайния квартал. Но комбинацията от вноската по ипотеката и студентския заем го задушаваше. Работеше нощем, редейки стоки в един супермаркет, и почти не спеше.
Снощи се беше прибрал късно и беше чул. Беше чул крясъците. „Триста хиляди.“ „Асен.“ „Досие.“
Ръцете му се свиха в юмруци. „Асен.“
Това име… Той го знаеше.
Споменът изплува, мътен и болезнен. Беше малък, може би на десет. Беше на едно от онези бляскави, фалшиви откривания в галерията на майка му. Мира, облечена в скъпа копринена рокля, се смееше високо, с чаша шампанско в ръка. А до нея стоеше мъж. Елегантен, с лъскава черна коса и очи, студени като лед. Всички го наричаха господин Асен. Дори тогава, като дете, Мартин беше усетил нещо… хлъзгаво у него. Нещо хищно.
Значи баща му ги е лъгал. Не е било просто „фалит“. Било е това.
Той стана рязко, събирайки нещата си. Няколко студенти го погледнаха раздразнено. Професорът спря по средата на изречението.
— Проблем ли има, млади господине?
— Не. — изръмжа Мартин. — Просто ми се гади.
Той излетя от залата. Не отиде в гарсониерата си. Отиде у дома.
Дара беше там, разбира се. Беше избягала от последните два часа. Седеше на кухненската маса и яростно лакираше ноктите си в крещящо лилаво.
— Къде е татко? — попита Мартин, без предисловие.
— На работа. Където и да е. — отвърна тя, без да вдига поглед. — Лилия е в стаята си. Пак ѝ е зле.
— Чу ли снощи?
Дара най-после вдигна очи. В тях имаше смесица от бунт и страх. — Чух, че крещят за пари. Какво ново? Откакто мама умря, всички крещят за пари.
— Не беше само за пари, Дара. Беше за мъж. На име Асен.
Лакочистителната четчица замръзна върху нокътя ѝ. — Асен? Онзи… приятел на мама?
Мартин кимна бавно. — Същият.
— Той беше гадняр. — прошепна Дара. — Веднъж го чух да казва на мама, че е „лоша инвестиция“. Тя плака след това.
В този момент вратата на спалнята се отвори и Лилия излезе, бледа и изтощена. Сутрешното гадене, което би трябвало да е отминало, се беше върнало с пълна сила заради стреса.
— Мартин? Какво правиш тук? Нямаш ли лекции?
— Имах. — погледна я той. Погледна я наистина. Тя изглеждаше толкова крехка, а носеше товара на всички тях. — Лили, трябва да ми кажеш. Какво точно иска този Асен от татко?
Лилия прехапа устна. Искаше да го защити, да го излъже, както Кирил беше лъгал нея. Но като видя твърдостта в очите на това почти-мъж момче, тя разбра, че е безсмислено.
— Иска от него да открадне досие. От болницата.
— Досието на майка ми. — каза Мартин тихо. Не беше въпрос.
Лилия се вцепени. — Какво? Не. На някакъв пациент. Защо… защо мислиш, че е за Мира?
— Защото тя не е умряла от болест. — Гласът на Мартин беше дрезгав. — Не точно. Тя се самоуби. Свръхдоза. Татко ни каза, че е било… усложнение. Но аз знам. Видях празните опаковки.
Светът на Лилия се наклони отново. Кирил я беше излъгал и за това.
— И Асен е бил там. — продължи Мартин, а очите му се пълнеха със сълзи на гняв. — В деня преди да се случи. Чух ги да крещят. Той ѝ каза, че ще съсипе не само нея, но и баща ми, и нас. Че ще вземе всичко.
Тишината в кухнята беше прекъсната от тихия плач на Дара. Лилавият лак се стичаше по пръстите ѝ.
— Аз… аз мислех, че е било сън… — прошепна тя.
Лъжите се разплитаха, една по една, разкривайки една много по-грозна и по-опасна истина. Асен не просто е държал Кирил с дълг. Той е бил пряко замесен в смъртта на Мира. И сега, по някаква причина, той искаше досието ѝ да изчезне.
Глава 4: Неочаквано предложение
На следващия ден в кантората беше непоносимо. Цифрите плуваха пред очите ми. Всяко иззвъняване на телефона ме караше да подскачам. Очаквах обаждане от Кирил, че е направил глупост. Или обаждане от Вера, че е открила нещо. Или – и тази мисъл ме вледеняваше най-много – обаждане от самия Асен.
— Лилия, изглеждаш ужасно.
Вдигнах глава. Огнян стоеше на вратата на моя малък, претрупан кабинет. Беше облечен в безупречен тъмносин костюм, а от него се носеше лек, скъп аромат на сандалово дърво. Той беше всичко, което Кирил не беше – уверен, успешен, богат.
— Просто съм уморена. Бебето…
— Разбира се. — той се усмихна топло, но очите му останаха пресметливи. — Но мисля, че е повече от това. Чух, че си имала… семеен проблем.
Косата на врата ми настръхна. — Откъде си чул?
— Малка кантора, Лилия. Хората говорят. Видели са те да плачеш в тоалетната. — Той влезе и затвори вратата след себе си, жест, който беше твърде интимен. — Искам да помогна.
— Оценявам го, Огнян, но това са лични неща.
— Всичко е лично, когато става дума за пари, нали? — Той седна на стола срещу бюрото ми. — Слушай, ти си един от най-добрите ни счетоводители. Умна си. Предана. Мразя да те гледам така разсеяна.
Той се наведе напред. — Имам едно предложение. Неофициално.
Гледах го мълчаливо.
— Делото, което водя срещу болницата. То е… сложно. Замесени са много пари. Отсрещната страна е безскрупулна. Те крият доказателства.
— Какво общо имам аз?
— Съпругът ти. Той работи там. — каза Огнян тихо.
Стомахът ми се сви. Вера беше права.
— Той е просто санитар, Огнян. Не знае нищо за…
— Не ми трябва да знае. Трябва ми само да слуша. Да ми казва какво чува. Кои лекари са нервни. Дали изнасят документи. Дребни неща. — Той видя ужаса на лицето ми и вдигна ръка. — Разбира се, това няма да е безплатно. Ще се погрижа лично за теб. Един… бонус. Да речем, достатъчен да покрие всичките ти притеснения. И тези на съпруга ти.
Това беше то. Изборът. Морална дилема, облечена в скъп костюм. Асен искаше от Кирил да фалшифицира досие. Огнян искаше от мен да шпионирам чрез Кирил. И двамата използваха болницата като бойно поле.
— Ти искаш от мен да накарам съпруга си да шпионира за теб? — попитах невярващо.
— Аз искам да ти помогна, Лилия. — Гласът му стана мек, почти съблазнителен. — Представи си. Без повече безсънни нощи. Ще можеш да си вземеш по-дълго майчинство. Да се преместите в по-голям апартамент. Децата… Мартин и Дара… ще имат всичко, от което се нуждаят.
Той замълча за момент, оглеждайки опънатата ми рокля.
— Аз мога да се погрижа за всичко. За теб. За децата. Само кажи.
Това беше повече от предложение за работа. Това беше предложение за… друг живот. Живот, в който нямаше дългове към лихвари, нямаше тайни за самоубийства, нямаше страх. Имаше само една малка, мръсна сделка.
— Трябва да си помисля. — прошепнах, неспособна да го погледна в очите.
— Разбира се. — Огнян се изправи. — Но не мисли твърде дълго. В моята игра, както и в твоята, времето е пари. А аз мразя да губя.
Той излезе, оставяйки след себе си аромата на сандалово дърво и миризмата на корупция.
Вечерта се прибрах в празната къща. Дара беше на „уроци“, Мартин – на „лекции“. Кирил още беше на смяна. На кухненската маса имаше бележка. Беше от банката. Вноската по ипотеката на Мартин. Беше просрочена.
Взех телефона. Пръстите ми трепереха, докато намирах номера на Вера.
— Вера? Аз съм. Откри ли нещо за Асен?
— О, да. — Гласът на сестра ми беше мрачен. — Открих. Той не е просто лихвар, Лили. Той е… професионален съсипвач. Купува дългове, бизнеси… и ги унищожава. Но има нещо по-интересно.
— Какво?
— Делото, което Огнян води. Пациентът, който той представлява… знаеш ли кой е?
— Не.
— Конкурент. Бизнесмен, който е щял да сключи голяма сделка, но е получил… „инцидент“. Сега е в кома. В същата болница, в която работи Кирил.
— А Огнян твърди, че е лекарска грешка…
— Да. Но аз се свързах с адвоката на болницата. Неофициално. Те твърдят, че не е грешка. Твърдят, че е саботаж. Някой е манипулирал животоподдържащата система. И знаеш ли какво?
— Какво, Вера?
— Асен. Той е имал среща с този пациент в деня на инцидента. Те са били в ожесточен спор за… познай какво?
— Не знам!
— Галерията. Старата галерия на Мира. Оказва се, че земята под нея струва милиони. Бизнесменът в кома е искал да я купи. А Асен, като притежател на дълга на Мира, е бил единственият, който е можел да му попречи.
Парчетата от пъзела започнаха да се подреждат, но картината, която оформяха, беше по-чудовищна, отколкото можех да си представя.
— А досието, което Асен иска от Кирил… — прошепнах аз.
— …вероятно не е на Мира. — довърши Вера. — Вероятно е досието на бизнесмена в кома. Асен не иска Кирил да открадне досието на Мира. Той иска Кирил да промени досието на този мъж. Да заличи следите от саботажа.
— А Огнян? — попитах със свито сърце.
— Огнян… той също го иска. Той иска истинското досие. За да докаже саботажа и да спечели делото.
Бяхме в средата. Между двама безмилостни мъже, които играеха смъртоносна игра. А съпругът ми, децата ми и нероденото ми дете бяхме просто пешки.
Глава 5: Примката се затяга
Страхът има физическо проявление. Той е студен метал в гърлото и тежест в крайниците. Кирил се движеше из болничните коридори като автомат. Обичайната миризма на хлор и страдание сега беше пропита със собствения му ужас. Беше получил съобщение. „Днес. След смяната ти. В мазето.“
Асен не беше човек, който приема „не“ за отговор.
Смяната свърши. Кирил не се преоблече. С белите си санитарски дрехи той слезе по стълбите към мазето. Тук долу въздухът беше застоял и топъл от тръбите на парното.
Асен го чакаше до един от големите бойлери. Не беше сам. С него имаше двама мъже, които изглеждаха така, сякаш никога през живота си не се бяха усмихвали.
— Кирил. — Гласът на Асен беше мек, почти приятелски. — Притесних се за теб. Не отговаряш на съобщенията ми.
— Бях зает. — излъга Кирил.
— Разбирам. Тежка работа. Благородна. — Асен се усмихна, но очите му останаха студени. — Е, имаш ли каквото ми трябва?
— Аз… не мога да го направя. — изрече Кирил, а гласът му беше едва чуваем. — Това е… погрешно.
Усмивката на Асен изчезна. — „Погрешно“? Интересен избор на дума. „Погрешно“ ли беше, когато жена ти пропиляваше парите ми? „Погрешно“ ли беше, когато се молеше да спася името ѝ? „Погрешно“ ли беше, когато подписа документите, без дори да ги прочетеш?
— Тя беше болна! — защити я Кирил.
— Беше слаба. — отсече Асен. — И ти си слаб. Но аз съм тук, за да ти дам сила. Искам досието на господин Димитров от стая 304. И не просто го искам. Искам да добавиш нещо в него.
Той подаде на Кирил малък, сгънат лист хартия.
— Това е… рецепта? — Кирил се вгледа в неразбираемия почерк.
— Това е запис. Че пациентът е получил тази инжекция. Четири часа преди инцидента. Лекарска грешка. Разбираш ли? Дреболия.
Кирил поклати глава. — Не мога. Ще ме уволнят. Ще…
— Ти се тревожиш за уволнение? — Асен се изсмя. — Киро, ти трябва да се тревожиш за бременната си жена. За сина си студент, който изглежда има проблеми с плащането на ипотеката си. Чух, че банката става нетърпелива. И за малката Дара… тя е красиво момиче. Би било жалко, ако нещо ѝ се случи на път за училище.
Заплахата увисна във въздуха, тежка и задушаваща.
— Ти си чудовище.
— Аз съм бизнесмен. — поправи го Асен. — Давам ти 24 часа. Донеси ми копие от досието, с добавения лист, и ще говорим за дълга ти. Може би дори ще го „забравя“. Откажи… и ще започна да събирам дълга си. Парче по парче. Като се започне от семейството ти.
Той се обърна да си тръгне. — Между другото, Кирил. Не си мисли да ходиш в полицията. Досието на Мира… онова, истинското… все още е при мен. Онова, което описва в детайли как се е молила на лекарите за още хапчета. Онова, което доказва, че не е било „усложнение“. Мислиш ли, че Мартин и Дара искат да прочетат това във вестниците?
Асен и хората му изчезнаха в сенките, оставяйки Кирил да трепери до топлия бойлер, впримчен от миналото си и ужасен от бъдещето си.
Глава 6: Семейни тайни
Когато Кирил се прибра, той беше друг човек. Беше призрак. Не каза нищо. Просто влезе, седна на кухненската маса и зарови лице в ръцете си. Разказах му за разговора си с Вера. За бизнесмена в кома. За саботажа. За Огнян.
Той вдигна глава. — Значи знаеш.
— Знам, че Асен иска да прикрие опит за убийство. А Огнян иска да го докаже.
— Той иска аз да фалшифицирам досието. Да добавя фалшива инжекция. — Кирил ми подаде сгънатия лист. — Даде ми 24 часа.
— И заплаши децата. — прошепнах аз, разпознавайки погледа му.
— И Дара. И Мартин. И теб. И… — ръката му се плъзна към корема ми. — …и бебето.
Точно тогава на вратата се позвъни. И двамата подскочихме. Беше оглушително в напрегнатата тишина. Кирил погледна към мен в паника.
— Не отваряй!
Но звънецът иззвъня отново, този път настоятелно. Последва силно чукане.
— Киро! Лили! Отворете! Знам, че сте вътре!
Беше Леля Петя. Сестрата на бащата на Кирил. Жена, която бяхме виждали рядко, обикновено по погребения. Тя беше дребна, с остри черти и очи, които виждаха всичко.
Кирил отвори неохотно.
— Какво правиш тук, лельо? Късно е.
— Знам колко е часът. — Тя ни избута и влезе в апартамента, носейки със себе си миризма на нафталин и силно кафе. — Чух, че си имате неприятности.
— Какви… какви неприятности? — опитах се да прозвуча невинно.
Леля Петя изсумтя. — Градът е малък, а аз имам уши. Чух, че Асен се е върнал в живота ти, Киро.
Кирил пребледня. — Не знам за какво говориш.
— О, знаеш. Много добре знаеш. — Тя се настани на дивана, сякаш ѝ принадлежеше. — Винаги съм знаела, че онази твоя Мира ще ти докара само беля. Винаги е искала повече. Повече рокли, повече картини, повече… мъже.
— Лельо, престани! Тя е мъртва! — извика Кирил.
— Мъртва е, да. Но дълговете ѝ не са. — Тя ме погледна пронизващо. — А ти, момиче, си бременна. В тази кочина. Заради неговите лъжи.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, а сърцето ми биеше силно.
— Мислиш, че Кирил е взел заема, за да спаси галерията ѝ? — Леля Петя се изсмя сухо. — Глупости. Тя е взела заема. И не само от Асен. Тя е била затънала до уши. Асен беше просто най-големият ѝ кредитор. И не само кредитор.
Кирил затвори очи. — Млъкни.
— Той ѝ беше любовник. — изстреля Петя. — Мислеше, че като спи с него, ще ѝ опрости дълга. Глупачка. Той я използва. А когато му омръзна, я заплаши, че ще каже на теб. Затова се самоуби. Не заради галерията. Заради срама.
Кирил се свлече на стола. — Не е вярно.
— О, вярно е. — каза лелята. — И знаеш ли още какво е вярно? Аз бях счетоводителката на галерията ѝ. За кратко. Преди да ме уволни, защото „задавах твърде много въпроси“. Но аз си запазих някои неща.
Тя отвори очуканата си дамска чанта и извади дебел плик. Хвърли го на масата.
— Това са истинските документи. Тези, които Мира криеше. Тези, които показват, че Асен я е изнудвал месеци преди смъртта ѝ. Тези, които показват, че той е прехвърлил дълга на Кирил незаконно след смъртта ѝ, използвайки фалшифициран подпис.
Взирахме се в плика.
— Защо… защо ни ги даваш чак сега? — прошепна Кирил.
— Защото те мразех. — отвърна тя просто. — Мразех те, задето я боготвореше. Задето остави децата си да вярват, че е била светица, а тя беше просто една разглезена глупачка, която съсипа живота ти. Но… — тя погледна към корема ми — …сега има невинни. Това бебе не е виновно за глупостта на баща си или за греховете на мъртвата му жена.
Тя се изправи. — Използвайте ги. Дайте ги на полицията. Дайте ги на адвокати. Но го смажете този Асен. И ти, Киро… е време да пораснеш.
Леля Петя излезе толкова внезапно, колкото беше дошла, оставяйки след себе си плик, пълен с тайни, и един съсипан мъж.
Глава 7: Разделени светове
Взех плика. Без да кажа и дума на Кирил, се облякох и излязох. Не можех да дишам в апартамента. Не можех да го гледам. Лъжа след лъжа, предателство след предателство. Той не просто беше задлъжнял; той беше позволил на цялото ни семейство да живее върху минирано поле от тайните на мъртвата му съпруга.
Краката ми ме отведоха сами. Вървях, без да знам накъде, докато не се озовах пред луксозната кооперация в центъра, където живееше Огнян.
Той отвори веднага, сякаш ме е очаквал. Беше по халат от тъмна коприна, в ръката си държеше чаша с кехлибарена течност.
— Лилия. — Той не изглеждаше изненадан. — Влез.
Апартаментът му беше всичко, което нашият не беше. Просторен, тих, с прозорци от пода до тавана, които гледаха към светлините на притихналия град. Миришеше на скъпа кожа и успех.
— Какво те води насам толкова късно? — попита той меко.
Аз просто му подадох плика от леля Петя.
Той го взе, извади документите и започна да ги преглежда. Веждите му се повдигнаха. — Това… това е…
— Доказателство. Че Асен е изнудвал Мира. Че е фалшифицирал подписа на Кирил. — Гласът ми трепереше.
— Това променя всичко. — прошепна Огнян. — С това мога да го унищожа. Мога да докажа, че той има мотив за саботажа.
— Той даде на Кирил 24 часа. — казах аз. — Иска да фалшифицира досието на твоя клиент. Заплаши децата ми, Огнян.
Той вдигна поглед от документите. Очите му бяха различни сега – не топли, а хищни. — А ти донесе това на мен. Не на полицията. Защо?
— Защото… — запънах се. — Защото полицията е бавна. А аз нямам 24 часа. Ти си във война с него. Искам… искам да го спреш.
— И ще го направя. — Той остави документите и се приближи. — Ти направи правилния избор, Лилия.
Той постави ръка на рамото ми. Беше топла и тежка. — Казах ти, че ще се погрижа за теб. Сега имам нужда от още едно нещо. Кирил. Той трябва да се съгласи да свидетелства. Трябва да каже на полицията за опита на Асен да го накара да фалшифицира досието.
— Той се страхува.
— Всички се страхуваме. — каза Огнян. — Но разликата между победителите и губещите е какво правят с този страх. — Той се приближи още повече. Усещах дъха му. — Аз мога да ви защитя. Мога да ви измъкна от тази дупка. Кирил никога повече няма да бъде просто санитар. А ти… ти никога повече няма да се тревожиш за пари.
Той ме гледаше, а в погледа му нямаше съблазън, а сделка. Предлагаше ми сигурност. Предлагаше ми свят, толкова различен от моя.
И в този момент, изтощена от лъжите на Кирил, ужасена от заплахите на Асен, аз се поддадох. Почти. Почти се облегнах на него.
— Аз… — започнах.
Но тогава бебето ритна. Силно. Болезнено. Напомняне за реалността, която носех в себе си. Реалността, която споделях с Кирил, колкото и да е сбъркана.
Отдръпнах се рязко.
— Не. — казах аз, а гласът ми отново беше мой. — Това са документите. Използвай ги, за да спечелиш делото си. Използвай ги, за да вкараш Асен в затвора. Но не ме докосвай. И не си мисли, че правя това за теб. Правя го, за да спася семейството си.
Взех телефона си. — Вера, аз съм. Имам нещо. Нещо голямо. Срещни ме в кантората си. Веднага.
Обърнах се към Огнян, чието лице се беше втвърдило. — Ти ще получиш своето свидетелство. Но ние ще го направим по моя начин. Чрез адвоката ми.
Глава 8: Синът знае
Мартин не беше нито на лекции, нито на работа. Седеше в празната си гарсониера, взирайки се в известието за просрочена вноска. Беше унижен. Беше се опитал да бъде мъж, да поеме отговорност, а се беше провалил. И всичко това, защото баща му беше… какво? Страхливец? Лъжец?
Той взе решение. Грабна якето си и отиде до болницата. Не влезе през главния вход. Влезе през спешното, където знаеше, че баща му понякога помага.
Намери Кирил в една малка стаичка за почивка, да седи с глава в ръцете, точно както го беше оставила Лилия.
— Татко.
Кирил вдигна глава. Очите му бяха кървясали. — Мартин? Какво…
— Трябва да спреш. — каза Мартин тихо. — Каквото и да правиш, спри.
— Не знаеш за какво говориш, сине. Прибирай се.
— Знам. Знам за Асен. Знам за мама. — думите излязоха рязко. — Знам, че не е било болест.
Кирил сякаш остаря с десет години в този момент.
— Кой ти каза?
— Чух те. Теб и Лилия. А после… си спомних. Спомних си го от галерията. Спомних си как мама плачеше. — Мартин седна срещу баща си. — Ти ни излъга. През цялото това време. Ти ме остави да мисля, че тя… че просто се е разболяла. А тя се е предала. Заради него.
— Исках да ви предпазя! — извика Кирил. — Какво трябваше да ви кажа? Че майка ви е била… слаба? Че е направила ужасни грешки? Че е спала с чудовище, за да плати за картините си?
— Трябваше да ни кажеш истината! — извика Мартин в отговор. — Мислиш ли, че лъжата е по-добра? Живяхме в лъжа! Ти ни накара да я боготворим, а тя… тя ни е предала. Ти ни предаде!
— Аз я обичах! — Гласът на Кирил се пречупи. — И обичам вас. Всичко, което направих, беше…
— Беше страхливо. — довърши Мартин. — И сега този Асен те държи. Иска да направиш нещо ужасно, нали? В тази болница.
Кирил кимна, неспособен да говори.
— И ти щеше да го направиш. За да спасиш кожата си.
— За да спася вас! — изкрещя Кирил, скачайки на крака. — Той заплаши теб! Заплаши Дара! Заплаши Лилия и бебето! Какво очакваш да направя, Мартин? Да бъда смел? Да се изправя срещу него и да гледам как ви наранява един по един?
— Очаквам да бъдеш баща! — Гласът на Мартин също се повиши. — Очаквам да отидеш в полицията! Да кажеш на някого!
— И да им кажа какво? Че съм глупак, който е подписал собствената си присъда? Че жена ми се е самоубила заради изнудване? Асен ще ни унищожи в медиите, преди полицията дори да си е отворила бележника!
— Значи ще се предадеш? Ще фалшифицираш това досие?
Кирил погледна сина си. Видя в него разочарованието, гнева, но и същия онзи страх, който разяждаше и него.
— Не. — прошепна Кирил. — Няма.
Той отиде до шкафчето си и извади ключовете си. — Има нещо, което трябва да направя.
— Какво? Татко?
— Трябва да взема досието. — каза Кирил.
— Ще го фалшифицираш? — извика Мартин невярващо.
— Не. Ще го взема. Истинското. И ще го дам на Лилия и Вера. Това е единственият начин. Асен иска да го променя, Огнян иска да го използва… е, никой от тях няма да го получи. Ще го дадем на полицията. Заедно с документите на леля ти.
— Това е кражба, татко.
— Това е справедливост, сине. — каза Кирил. Той сложи ръка на рамото на Мартин. — Ти беше прав. Време е да спра да се страхувам.
Глава 9: Адвокатска битка
Кантората на Вера в три сутринта беше осветена само от екрана на компютъра ѝ. Тя, аз и Кирил бяхме наведени над бюрото ѝ, върху което бяха разпръснати документите от леля Петя и медицинското досие на господин Димитров, което Кирил беше успял да измъкне от архива на болницата.
— Добре. — каза Вера, отпивайки от поредното си кафе. — Това е динамит. Документите на Петя доказват изнудването и фалшифицирането на дълга. А досието…
Тя посочи един ред в изследванията. — Ето. Точно преди инцидента. Нивата на калий при пациента са били леко завишени. Нищо сериозно. Но ако някой му беше инжектирал още… това би спряло сърцето му. Точно това е искал Асен да прикриеш, Киро. Искал е да добавиш фалшива инжекция с обезболяващо, за да изглежда като лекарска грешка, която е прикрила истинската причина.
— Значи Асен се е опитал да го убие. — прошепнах аз.
— И почти е успял. — кимна Вера. — А Огнян… — тя погледна към мен — …той също е мръсник, Лили. Не се заблуждавай. Той не иска справедливост. Той иска да осъди болницата за милиони и да придобие контрол над активите на онзи бизнесмен, включително и онази златна земя под галерията. И двамата са лешояди.
— И какво правим сега? — попита Кирил.
— Сега отиваме в полицията. — каза Вера. — Но не при кой да е. Имам бивш колега в Икономическа полиция. Ще се срещнем с него на зазоряване. Ще му дадем всичко. Ще поискаме защита за теб и децата.
— А Асен? — попитах аз. — Той очаква Кирил днес.
— Ще се погрижим за това. — Вера се усмихна мрачно.
Планът беше рискован. Кирил трябваше да отиде на срещата с Асен. Но нямаше да носи фалшифицирано досие. Щеше да носи диктофон. А екипът на Икономическа полиция щеше да е наблизо.
Сърцето ми щеше да изскочи. — Не. Това е твърде опасно.
— Това е единственият начин да го хванат „на местопрестъплението“. — каза Вера твърдо. — Да го запишем как те изнудва и как ти признава за опита за убийство. Ти трябва да го предизвикаш, Киро.
Кирил, който само преди часове беше съсипан, сега изглеждаше твърд. Срещата с Мартин го беше променила.
— Ще го направя. — каза той.
Глава 10: Изборът на Кирил
Сутринта беше сива и студена. Кирил отиде в мазето на болницата в уречения час. Аз, Вера и Мартин чакахме в една необозначена кола на улицата, заедно с двама цивилни полицаи, които наблюдаваха камерите, които бяха монтирали набързо. Чувахме всичко през микрофона, скрит на ревера на Кирил.
Асен вече беше там. Без мутрите си този път.
— Закъсня. — изсъска той.
— Трябваше да съм сигурен, че никой не ме следи. — Гласът на Кирил трепереше съвсем леко. — Нося го.
Чухме шумолене на хартия.
— Това… — Асен спря. — Това е истинското досие. Ти си по-глупав, отколкото си мислех. Казах ти да го…
— Знам какво каза. — прекъсна го Кирил. — Но преди да го направя, искам да знам. Защо? Защо го направи? Защо го уби?
Настъпи тишина. В колата никой не дишаше.
— Той беше пречка. — каза Асен най-накрая, а гласът му беше лишен от емоции. — Искаше земята, която беше моя. Също като Мира. Тя също беше пречка. Мислеше, че може да ме изиграе.
— Ти я уби. — каза Кирил.
— Тя се уби сама. Аз просто ѝ показах вратата. — изсмя се Асен. — А сега, дай ми това досие и да приключваме.
— Не.
— …Какво?
— Няма да ти го дам. — каза Кирил. — И няма да фалшифицирам нищо.
— Ти си мъртъв! — изрева Асен. Чухме звук от борба.
— Полиция! Ръцете горе! — извикаха полицаите в слушалката.
Изскочихме от колата. Втурнахме се към мазето точно навреме, за да видим как извеждат Асен с белезници. Той ни видя. Погледът му се спря на мен и на Кирил. Беше поглед на чиста, концентрирана омраза.
Кирил се приближи до нас, треперещ, но цял. Прегърнах го, заравяйки лице в униформата му на санитар.
— Свърши. — прошепна той.
Но аз знаех, че не е.
Глава 11: Предателството на Огнян
Арестът на Асен беше само началото. Веднага след това се озовахме в капана на съдебната система. Вера беше великолепна, но от другата страна имаше армия от адвокати.
И тогава дойде вторият удар. Огнян.
Мислех, че ще е доволен. Асен беше арестуван, а той имаше доказателствата, от които се нуждаеше за делото си.
Срещнах го в кантората. Той изглеждаше всичко друго, но не и доволен.
— Ти ме предаде, Лилия. — каза той студено.
— Какво? Аз ти дадох…
— Ти даде всичко на полицията! Включително и документите, които ми донесе. Трябваше да ги използвам аз. В моето гражданско дело. Сега те са част от криминално разследване. Всичко се бави!
— Асен е в затвора за опит за убийство! — извиках аз.
— Не ме интересува Асен! — извика той. — Интересуваше ме делото! Интересуваше ме земята! А ти и твоят жалък съпруг провалихте всичко!
Тогава разбрах. Той никога не се е интересувал от справедливост. Той не е искал Асен в затвора. Той е искал Асен да бъде притиснат, за да се откаже от правата си върху земята.
— Ти си знаел. — прошепнах. — Ти си знаел, че Асен е саботьорът.
— Разбира се, че знаех. — изсмя се Огнян. — Мислех, че мога да те използвам, за да стигна до съпруга ти. Мислех, че си достатъчно умна, за да видиш какво ти предлагам. Шанс да бъдеш с победител. Но ти избра… него. Санитаря-лъжец.
— Ти си същият като Асен. — казах аз с погнуса.
— Аз съм по-умен. — Той седна зад махагоновото си бюро. — И още нещо, Лилия. Ти си уволнена.
— Какво?!
— Нарушение на конфиденциалността. Изнасяне на информация за клиент… а аз бях твой клиент, нали? Помоли ме за помощ. А после отиде при полицията. Довиждане, Лилия.
Излязох от кантората, а краката ми едва ме държаха. Бях бременна в осмия месец, без работа, а съпругът ми беше ключов свидетел в дело за опит за убийство.
Глава 12: Истината на леля Петя
Делото беше кошмар. Адвокатите на Асен бяха безмилостни. Те представиха Кирил като отчаян длъжник и лъжец. Опитаха се да очернят паметта на Мира, но и да я използват, твърдейки, че Кирил е бил съучастник в нейните измами.
Огнян, от своя страна, даде показания, които подкрепиха тезата, че Кирил е „нестабилен“ и е откраднал досието, за да го продаде на него. Той играеше и от двете страни.
Изглеждаше, че ще се измъкнат. Че Асен ще получи по-лека присъда, а ние ще бъдем съсипани.
И тогава, в последния ден от изслушванията, се появи леля Петя.
Тя влезе в съдебната зала, облечена в най-хубавия си тъмен костюм, стискайки очуканата си чанта.
— Имам какво да кажа. — обяви тя на прокурора.
На свидетелската скамейка тя беше спокойна и смъртоносна. Адвокатът на Асен се опита да я дискредитира.
— Вие сте просто една възрастна жена с обида, нали?
— Аз съм счетоводител. — отвърна Петя ледено. — И за разлика от някои хора, аз пазя всичко.
Тя извади не плик, а цяла папка.
— Това са не просто договорите за заем. Това са банкови извлечения. Които показват директни преводи от Асен към личната сметка на Мира. А това… — тя извади малък диктофон — …е запис. На последния ми разговор с Мира, в деня преди да умре. В който тя плаче и казва, че Асен я е принудил да фалшифицира подписа на Кирил и че той ще я „унищожи“, ако не му прехвърли собствеността върху земята.
В залата настъпи мълчание.
— Защо не дадохте това по-рано? — попита прокурорът.
— Защото чаках. — каза Петя, гледайки право към Асен. — Чаках да видя колко дълбоко ще се зарови. А и… — тя погледна към Кирил — …исках племенникът ми най-накрая да се научи да се бори сам за себе си. Изглежда, успя.
Това беше краят. Записът, съчетан с показанията на Кирил и медицинското досие, беше неопровержим.
Глава 13: Съдебна зала
Асен беше осъден. Опит за убийство, изнудване, фалшификация. Огнян също беше разследван за съучастие и опит за манипулиране на свидетели, и кантората му беше пред фалит.
Излязохме от съдебната зала в ярката слънчева светлина. Бяхме изтощени, но бяхме заедно. Мартин беше до баща си, а Дара, за първи път от месеци, държеше ръката ми.
Кирил беше загубил работата си в болницата заради „кражбата“ на досието, въпреки че беше свидетел. Аз бях без работа. Дълговете на Мартин и нашите собствени все още бяха там.
Но бяхме свободни.
Глава 14: Нови начала
Минаха шест месеца. Животът беше труден. Много труден.
Родих красиво, здраво момиченце. Кръстихме я Десислава.
Кирил не можеше да си намери работа в болница. Никой не искаше да наеме „крадец“, дори и да е герой. Но той не се отказа. Започна да учи отново, вечерно, за парамедик. През деня работеше в една строителна фирма – тежка, физическа работа, която му плащаше достатъчно, за да слагаме храна на масата.
Мартин, вдъхновен от леля Петя, се прехвърли от икономика в право. Все още работеше нощем, но сега имаше цел. Беше предоговорил ипотеката си.
Дара… Дара беше най-голямата изненада. Сянката на Мира беше вдигната. Истината, колкото и да е грозна, я беше освободила. Тя започна да рисува, точно като майка си. Но картините ѝ не бяха мрачни. Бяха пълни с цветове.
Аз започнах малък, собствен счетоводен бизнес от вкъщи. Клиентите бяха малко, предимно приятели на Вера и леля Петя, но беше начало.
Глава 15: Крехък мир
Една вечер седяхме всички в хола. Апартаментът беше все така малък, мебелите – все така стари. Десислава спеше в ръцете ми. Дара рисуваше на пода. Мартин четеше дебел учебник по право на кухненската маса. Кирил влезе, уморен от работа, с мазоли по ръцете, но с усмивка.
Той седна до мен и целуна бебето, а после и мен.
— Как мина денят? — попитах го.
— Тежък. Но добър. — той ме погледна. В очите му вече нямаше страх. Имаше умора, но и гордост.
Той взе ръката ми.
— Знам, че още е трудно да ми вярваш напълно. — прошепна той.
Погледнах го. Беше прав. Белезите от лъжите му бяха дълбоки. Доверието беше крехко нещо, като стъкло, което е било счупено и залепено отново. Все още можеше да държи вода, но пукнатините винаги щяха да са там.
— Знам. — отвърнах аз. — Но сме тук. Заедно. И това е достатъчно. Засега.
Той кимна, стисна ръката ми и облегна глава на моята. В малкия ни апартамент, сред хаоса на нашия нов, счупен, но борещ се живот, ние бяхме намерили не щастие, а нещо по-трайно. Бяхме намерили крехък мир.