Въздухът в стаята се сгъсти, сякаш думите ми бяха изсмукали целия кислород. Седях на ръба на старото кресло в хола на родителите ми, а сърцето ми биеше в гърлото, оглушително и неравномерно. Току-що бях споделила новината – онази крехка, сияйна новина, която пазех като съкровище през последните няколко седмици. Имах си приятел. Нов човек в живота ми след дългата, пуста зима на самотата. Казваше се Александър.
Очаквах усмивки, може би няколко смутени въпроса, прегръдка от майка ми. Вместо това получих леден поглед от доведената си сестра, Мира. Тя седеше на дивана срещу мен, скръстила ръце пред гърдите си, а в очите ѝ гореше онзи познат, унищожителен пламък. Разводът ѝ беше финализиран само преди месец и сякаш цялата горчивина на света се беше концентрирала в нейната крехка фигура.
„И кога точно намери време за това?“ – изсъска тя, а гласът ѝ беше остър като счупено стъкло. „Между всичките ти ангажименти и… всичко останало.“
Не разбрах какво има предвид под „всичко останало“. Животът ми беше подреден, дори скучен. Работа в малка фирма, вечерни курсове по дизайн, ипотечен кредит за малкия ми апартамент, който изплащах с прецизността на швейцарски часовник.
„Просто се случи, Мира“, отвърнах тихо, опитвайки се да запазя треперенето в гласа си под контрол.
Майка ми, Мария, се опита да замаже положението. „Миличка, това е прекрасна новина! Радвам се за теб, Ралица. Разкажи ни повече за него.“
Но Мира не беше свършила. Тя се изправи, сякаш сцената беше нейна. „Прекрасна новина? Наистина ли? Някои хора се борят да съберат парченцата от живота си, а други просто трябва да щракнат с пръсти, за да получат всичко. Винаги си била такава, Ралица. Винаги жадна за внимание.“
Думите ѝ ме пронизаха. Не бяха просто думи, а отровни стрели, изстреляни с перфектна точност. Жадна за внимание. Аз, която прекарвах вечерите си сама, сгушена с книга, докато тя обикаляше най-скъпите заведения с вече бившия си съпруг. Аз, която плахо споделях най-съкровеното си щастие, бях обвинена в нарцисизъм.
Баща ми, Петър, който беше втори баща за мен, но роден за Мира, само въздъхна тежко и се загледа в пода. Неговият мълчалив неутралитет винаги беше форма на подкрепа за нея. В тази къща аз винаги бях гостенката, придатъкът, дошъл с новата съпруга на баща ѝ.
Вечерта приключи в напрегнато мълчание. Прибрах се в апартамента си с буца в стомаха. Щастието ми беше опетнено, радостта – отровена. Опитах се да се убедя, че Мира просто страда. Че болката я кара да бъде жестока. Но дълбоко в себе си знаех, че има нещо повече. Нейната завист беше стара, дълбоко вкоренена плевел, който сега, след бурята на развода ѝ, намираше плодородна почва да избуи.
Александър. Той беше моят пристан. Успешен бизнесмен, с онази тиха увереност, която винаги ме беше привличала. Занимаваше се със строителство, превръщаше стари, рушащи се сгради в модерни архитектурни бижута. Срещнахме се случайно, в една галерия. Говорихме с часове за изкуство, за мечти, за живота. С него се чувствах видяна, чута. Той не ме караше да се чувствам като придатък.
Но през последните дни нещо се беше променило. Една едва доловима дистанция се беше прокраднала между нас. Телефонните разговори станаха по-кратки. Съобщенията му – по-лаконични. Отдавах го на напрежението в работата му. Наскоро ми беше споменал за голям проект, който го изцеждал, за проблеми с неговия съдружник, някой си Дамян, и за заеми, които трябвало да бъдат предоговорени. Опитвах се да бъда разбираща. Да му дам пространство.
Тази вечер обаче, след думите на Мира, параноята започна да ме разяжда отвътре. Жадна за внимание. Ами ако бях толкова отчаяна за обич, че си въобразявах неща? Ако бях сляпа за очевидното?
Александър ми беше писал по-рано, че ще работи до късно и ще ми се обади, когато свърши. Беше почти полунощ, а телефонът ми мълчеше. Сърцето ми отново заблъска, този път от страх. Седях на дивана, телефонът му лежеше на масичката за кафе. Беше го забравил предишната вечер, бързайки за среща. Знаех, че е грешно. Инвазия в личното пространство. Предателство на доверието. Но червеят на съмнението вече беше прокопал твърде дълбока дупка в душата ми.
Ръцете ми трепереха, докато взимах студения стъклен правоъгълник. Нямаше парола. Той винаги казваше, че няма какво да крие от мен. Пръстът ми застина над иконата за съобщения. Един дъх. Втори. Натиснах.
И тогава светът ми се разпадна.
На върха на списъка, с няколко непрочетени съобщения, стоеше името ѝ. Мира. Не „Сестрата на Ралица“ или нещо подобно. Само „Мира“. Отворих чата и думите започнаха да плуват пред очите ми, размазани от сълзите, които бликнаха неканени.
Мира: Утре по същото време?
Александър: Да. Трябва да сме внимателни.
Мира: Аз винаги съм внимателна. Не се тревожи за нея, тя нищо не подозира.
Александър: По-добре да е така. Рискът е огромен.
Мира: Колкото е по-голям рискът, толкова по-сладка е наградата, нали така?
Последното съобщение беше изпратено само преди час.
„Тя нищо не подозира.“
Думите кънтяха в главата ми, заглушавайки всичко останало. Не беше просто разговор. Беше заговор. И аз бях глупачката в центъра му. Жадната за внимание глупачка, която не виждаше очевидното.
Сестра ми. Моят приятел. Зад гърба ми.
Телефонът изтрака на пода, но аз не го чух. Чувах само счупването на собственото си сърце.
Глава втора
Нощта се проточи като безкраен кошмар. Сън не ме хвана. Лежах в леглото, взирайки се в тавана, докато сенките танцуваха своя зловещ танц, а всяка дума от онази кореспонденция се забиваше все по-дълбоко в съзнанието ми. „Трябва да сме внимателни.“ „Тя нищо не подозира.“ „Колкото по-голям е рискът, толкова по-сладка е наградата.“
Каква награда? Какво, по дяволите, се случваше? Умът ми препускаше през хиляди сценарии, всеки по-ужасяващ от предишния. Най-простото обяснение беше и най-болезненото – те имаха връзка. Афера. Мира, съсипана от развода си, беше решила да отмъсти на света, като открадне моето щастие. А Александър… той беше просто поредният мъж, неспособен да устои на изкушението.
Но нещо не се връзваше. Тонът на съобщенията беше делови, почти конспиративен. „Рискът е огромен.“ Това не звучеше като думи на влюбени. Звучеше като… сделка.
С първите лъчи на слънцето, които се прокраднаха през щорите, взех решение. Нямаше да потъна в самосъжаление. Щях да се изправя срещу тях. И двамата. Първо срещу него.
Александър се прибра малко след седем сутринта. Изглеждаше изтощен. Сенки под очите, ризата леко измачкана. Когато ме видя будна, на лицето му се изписа изненада.
„Рали, будна си? Мислех, че ще спиш. Имах ужасна нощ, съдружникът ми…“
„Къде беше, Александър?“ – прекъснах го аз, а гласът ми беше спокоен, но студен като стомана.
Той замръзна по средата на хола. „Нали ти казах, работих. Имахме проблем с един доставчик, сроковете…“
„Не ме лъжи повече.“ – пристъпих към него, държейки телефона му в ръка. Показах му екрана. Лицето му пребледня. За миг видях паника в очите му, истинска, неподправена паника, но тя бързо беше заменена от онази маска на спокойна увереност, която той носеше толкова добре.
„Ралица, не е това, което си мислиш.“ – започна той с мек, умоляващ тон.
„А какво е, Александър? Какво може да бъде? Сестра ми и ти си пишете зад гърба ми, уговаряте тайни срещи, говорите за рискове и награди. Обясни ми го така, че да не се почувствам като последната идиотка.“
Той си пое дълбоко дъх, прокара ръка през косата си. „Виж, сложно е. Мира… тя има нужда от помощ. Разводът я съсипа, особено финансово. Бившият ѝ съпруг, Симеон, я остави почти без нищо. Тя се свърза с мен за съвет. Като бизнесмен, нали разбираш… Искаше да знае дали има някакви възможности за нея, някаква инвестиция, нещо, с което да стъпи на крака.“
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на съществото си. Думите му бяха гладки, репетирани, но очите му шареха из стаята, избягвайки моя поглед.
„И затова трябва да сте „внимателни“? Затова аз не трябва да „подозирам“ нищо? Защото ѝ даваш финансов съвет?“ – сарказмът в гласа ми беше язвителен.
„Тя не искаше ти да знаеш, защото не иска да я съжаляваш! Срамува се, Ралица! Гордостта ѝ е наранена. Помоли ме да е тайна, докато нещата не се уредят. Това е всичко. Кълна се.“
Той пристъпи към мен, опита се да ме прегърне, но аз отстъпих назад, сякаш докосването му щеше да ме изгори. Газлайтинг. Манипулация в най-чистата ѝ форма. Той се опитваше да обърне нещата, да ме накара да се почувствам виновна, че съм се усъмнила, че съм нарушила „тайната“ на сестра си.
„Махай се.“ – прошепнах аз.
„Какво?“
„Махай се от апартамента ми, Александър. Вземи си нещата и си върви.“
„Рали, моля те, не прави това. Нека поговорим…“
„Няма за какво да говорим. Всичко, което казваш, е лъжа. Не знам каква е играта ви с Мира, но не искам да съм част от нея. Върви.“
В очите му проблесна нещо друго – раздразнение, може би дори гняв. Маската на загрижения приятел започваше да се пропуква. Той видя, че манипулацията му не работи. Без да каже и дума повече, той отиде в спалнята, събра набързо няколко неща в една чанта и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна.
„Ще съжаляваш за това, Ралица. Ти просто не разбираш за какво става въпрос.“
След като вратата се затвори след него, краката ми се подкосиха и аз се свлякох на пода. Не съжалявах. Бях уплашена, объркана, с разбито сърце, но не съжалявах. Дори и да грешах, дори и да имаше някакво абсурдно, невинно обяснение, доверието беше счупено. А без доверие любовта е просто празна черупка.
Оставаше втората част от плана. Конфронтацията с Мира.
Глава трета
Няколко часа по-късно стоях пред вратата на апартамента, в който Мира се беше нанесла след раздялата. Беше луксозна сграда в престижен квартал – явно бившият ѝ съпруг не я беше оставил съвсем „без нищо“, както твърдеше Александър. Поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца.
Тя отвори след няколко секунди, облечена в копринен халат, с чаша кафе в ръка. Когато ме видя, на лицето ѝ не се изписа изненада, а по-скоро досада, сякаш съм нежелан търговски представител.
„Ралица? Какво правиш тук толкова рано?“
„Дойдох да поговорим.“ – казах аз, влизайки вътре, без да чакам покана. Апартаментът беше просторен и светъл, с минималистичен дизайн и скъпи мебели. Гордостта ѝ може и да беше наранена, но стандартът ѝ на живот определено не беше.
„Нямам време за разговори. Имам среща.“ – отвърна тя хладно и отпи от кафето си.
„Ще трябва да я отложиш.“ – застанах пред нея. „Искам да ми кажеш какво става между теб и Александър.“
Тя вдигна вежда, а в ъгълчето на устните ѝ заигра лека, подигравателна усмивка. „Ах, значи си разбрала. Колко време ти отне? Предполагах, че си по-наблюдателна.“
Признанието ѝ, толкова бързо и безцеремонно, ме свари неподготвена. Очаквах отричане, лъжи, същата история като на Александър. Но не. Тя се наслаждаваше на момента.
„Какво сте направили? Какво е това?“ – гласът ми трепереше от гняв.
„Това се нарича бизнес, скъпа сестричке. Нещо, от което ти очевидно нищо не разбираш.“ – тя остави чашата си на мраморния плот. „Но нека ти обясня, за да не си правиш грешни изводи. Въпреки че, честно казано, ми е все тая какво си мислиш.“
Тя се облегна на плота, скръсти ръце и ме изгледа с превъзходство. „Бившият ми скъп съпруг, Симеон, може и да е негодник, но не е глупав. Преди да обяви фалита на фирмата си и да ме остави с празни ръце, той е прехвърлил най-ценните си активи – няколко парцела с огромен потенциал – на името на офшорна компания. Информация, до която аз, разбира се, имам достъп, благодарение на неговата небрежност.“
Слушах я и не можех да повярвам. Говореше за измами и схеми с лекотата, с която друга жена би обсъждала рецепта за сладкиш.
„А твоят прекрасен Александър“, продължи тя, натъртвайки на „твоят“, „има сериозни финансови затруднения. Неговият голям нов проект е на ръба на провала. Банката диша във врата му, а съдружникът му, онзи противен Дамян, заплашва да го съди за лошо управление. Александър има нужда от спасителен пояс. И този пояс съм аз. Или по-точно, информацията, която имам.“
Стомахът ми се сви на топка. Значи Александър не просто ме е лъгал. Целият му образ, целият му живот беше лъжа. Успешният, уверен бизнесмен беше закъсал до шия в дългове и проблеми.
„И каква е „наградата“, Мира? За какво ти е всичко това?“
Тя се засмя. Смехът ѝ беше кратък и лишен от всякаква топлина. „Наградата, Ралица, е двойна. Първо, отмъщение. Ще използвам информацията, за да съсипя Симеон докрай, като помогна на Александър да му вземе парцелите под носа за жълти стотинки. И второ, печалба. Аз ще получа солиден процент от бъдещия проект, който ще бъде построен върху тези парцели. Ще си върна всичко, което ми беше отнето, и дори повече. А ти… ти беше просто удобен път до него. Трябваше ми начин да се доближа до Александър, да го проуча, да разбера слабостите му. И ти ми го поднесе на тепсия.“
Думите ѝ бяха като шамари. Бях използвана. Бях пионка в нейната мръсна игра. Примамка.
„Ти си чудовище.“ – прошепнах аз, а сълзите, които сдържах досега, потекоха по лицето ми.
„Не, Ралица. Аз съм оцеляваща. Светът е жестоко място и слабите като теб биват смачкани. Аз просто се научих да бъда от тези, които мачкат. Винаги си мислиш, че с доброта и честност ще постигнеш нещо. Ето докъде те доведе твоята честност – сама, излъгана и с разбит живот. Докато аз съм напът да стана по-богата и по-силна от всякога.“
Тя ме погледна с презрение. „А сега, ако обичаш, ме извини. Имам среща с адвоката си. Имаме да обсъждаме някои детайли по бъдещи съдебни дела. А ти… върви си в малкия апартамент с ипотеката и се радвай на моралните си принципи. Да видим дали ще те стоплят през нощта.“
Обърнах се и излязох, без да кажа и дума повече. Нямаше смисъл. Не можеш да спориш с човек, лишен от съвест. Докато вървях по улицата, светът около мен изглеждаше сив и безцветен. Гневът беше отстъпил място на една огромна, празна дупка. Тя не беше откраднала само приятеля ми. Тя беше откраднала вярата ми в доброто.
Глава четвърта
Следващите няколко дни преминаха като в мъгла. Ходех на работа, плащах си сметките, водех разговори, но се чувствах като автомат. Сърцето ми беше празно, а умът ми непрестанно превърташе разговора с Мира. „Слабите като теб биват смачкани.“ Може би беше права.
Единственият човек, с когото исках да споделя, беше по-малкият ми брат, Виктор. Той беше всичко, което Мира не беше – добър, съпричастен и с непоклатимо чувство за справедливост. Учеше право в университета и макар да беше само на двадесет и две, понякога разсъждаваше по-трезво от всички нас.
Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Когато му разказах всичко – за Александър, за телефона, за признанията на Мира – лицето му ставаше все по-мрачно. Той не ме прекъсваше, само слушаше внимателно, а пръстите му нервно барабаняха по масата.
„Това е ужасно, Рали.“ – каза той, когато свърших. „Не мога да повярвам, че Мира е способна на такова нещо. Всъщност, мога. Винаги е била безскрупулна, но това минава всякакви граници.“
„Най-лошото е, че се чувствам толкова глупава, Вики. Толкова наивна.“
„Не си глупава. Била си влюбена. Искала си да вярваш в най-доброто. Александър е бил добър манипулатор, а Мира е използвала това.“ – той млъкна за момент, загледан в чашата си. „Знаеш ли, това, което ми разказваш за Симеон, за фалита и скритите активи… звучи ми познато. Точно в момента учим по търговско право за умишлени фалити и прехвърляне на активи с цел укриване от кредитори. Това е сериозно престъпление.“
Думите му запалиха малка искра в мен. „Мислиш ли, че… може да се направи нещо?“
„Не знам. Сложно е. Ще са нужни доказателства, които Мира твърди, че има. Но ако тя и Александър се опитат да придобият тези имоти на базата на незаконно придобита информация, те също извършват престъпление. Това се нарича корпоративен шпионаж и използване на вътрешна информация. Адвокатите им може и да са добри, но законът има начини да стигне до истината.“
Виктор извади един тефтер и започна да си води бележки. „Кой е съдружникът на Александър?“
„Дамян. Спомням си, че Александър го споменаваше с раздразнение. Каза, че е паникьор и му създава проблеми.“
„Може би този Дамян е ключът.“ – каза замислено Виктор. „Ако той е на път да бъде измамен от собствения си партньор, може да е склонен да сътрудничи. Ако Александър използва фирмени пари или ресурси за тази тайна сделка с Мира, Дамян има пълното право да го съди.“
За първи път от дни почувствах нещо различно от болка. Беше гняв, но този път конструктивен. Гняв, който ме караше да искам не отмъщение, а справедливост. Мира беше толкова сигурна в победата си, толкова убедена, че е над закона и над всички останали. Може би беше време някой да ѝ покаже, че не е така.
„Какво предлагаш да направя?“ – попитах аз.
„Засега нищо. Ти трябва да се дистанцираш напълно от тях. Не им давай никаква информация, не отговаряй на обаждания, ако се опитат да се свържат с теб. Важно е да си чиста. Аз ще се поровя малко. Ще прочета някои казуси, ще се консултирам с един от професорите си, без да споменавам имена, разбира се. Просто като хипотетична ситуация. Да видим какви са възможните правни ходове.“
Кимнах. Беше малко, но беше нещо. Беше лъч светлина в тъмния тунел, в който се намирах.
Когато се прибирах към вкъщи, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но накрая го направих.
„Ало?“
„Ралица? Обажда се Дамян.“
Сърцето ми подскочи. Дамян. Съдружникът на Александър.
„Откъде имате номера ми?“
„Александър го беше записал като контакт при спешен случай. Слушай, знам, че това ще прозвучи странно, но трябва да се видим. Спешно е. Мисля, че и двамата сме жертва на една и съща измама.“
Глава пета
Срещнах се с Дамян в едно безлично заведение в покрайнините на града. Той беше мъж на средна възраст, с уморен поглед и прошарена коса. Ръцете му леко трепереха, докато разбъркваше захарта в кафето си. Очевидно беше под огромно напрежение.
„Благодаря, че дойде.“ – започна той. „Сигурно ти е трудно да говориш за Александър.“
„Трудно е да говоря за човека, за когото го мислех. За истинския Александър, изглежда, не знам почти нищо.“ – отвърнах аз.
Дамян въздъхна тежко. „И аз така си мислех. Бяхме партньори от почти десет години. Изградихме фирмата от нулата. Аз бях с техническата част, той – с бизнес нюха и контактите. Или поне така си мислех. В последно време обаче той стана потаен, раздразнителен. Вземаше решения еднолично, теглеше фирмени средства без мое знание, оправдавайки се с „неотложни разходи по проекта“.
Той се наведе напред, а гласът му стана по-тих. „Започнах да го подозирам. Наех частен детектив. Не се гордея с това, но усещах, че нещо не е наред. И се оказах прав. Детективът го проследи. Александър е имал няколко тайни срещи с една жена. Доведената ти сестра, Мира.“
Кимнах бавно. „Знам. Разбрах за тях.“
Дамян ме погледна изненадано. „Значи знаеш? Тогава сигурно знаеш и за какво са се срещали.“
„Знам нейната версия.“ – и му разказах всичко, което Мира ми беше казала. За Симеон, за скритите парцели, за плана им да ги придобият.
Докато говорех, лицето на Дамян преминаваше от изненада към гняв и накрая към пълно отчаяние. „Значи е по-лошо, отколкото си мислех.“ – промълви той. „Той не просто източва фирмата. Той използва нашите ресурси, за да финансира странична сделка зад гърба ми. Тези парцели струват милиони. Ако успее, той ще ме изхвърли от бизнеса и ще остане едноличен собственик на всичко, докато аз ще остана с дълговете от проваления ни проект. Проект, който той умишлено саботира, за да отклони вниманието и парите.“
„Какво ще правиш?“ – попитах аз.
„Ще го съдя. Ще го съдя за всичко, което има.“ – в гласа му имаше стоманена решителност. „Адвокатът ми вече подготвя иска. Ще поискаме пълен одит на фирмата, запор на сметките и обезщетение за пропуснати ползи и нанесени щети. Но имам нужда от твоята помощ.“
„Моята помощ? Аз нямам нищо общо с вашия бизнес.“
„Нямаш, но си свидетел. Ти знаеш за контактите му с Мира преди мен. Можеш да потвърдиш, че те са имали тайна връзка и са заговорничели. Всяко доказателство, всяка дума ще е от полза в съда.“ – той ме погледна умоляващо. „Ралица, знам, че ти е тежко. Но тук не става въпрос само за пари. Става въпрос за справедливост. Хора като Александър и Мира не трябва да печелят. Те не трябва да си мислят, че могат да мачкат другите безнаказано.“
Думите му бяха почти същите като тези на брат ми. Справедливост. Може би това беше пътят. Не да отмъщавам, а да помогна истината да излезе наяве.
„Ще го направя.“ – казах аз, а решението дойде лесно и естествено. „Ще свидетелствам. Ще разкажа всичко, което знам.“
На лицето на Дамян се изписа облекчение. „Благодаря ти. Наистина ти благодаря.“
Когато се прибрах, ме чакаше нова изненада. На прага на апартамента ми стоеше майка ми. Изглеждаше притеснена.
„Ралица, миличка, къде се губиш? Не си вдигаш телефона. Притесних се за теб.“
„Добре съм, мамо. Просто имах много работа.“
Тя влезе вътре и седна на дивана. „Мира ми се обади. Разстроена е. Каза, че сте се карали. Каза, че си я обвинила в ужасни неща. Каза, че си развалила годежа си с онзи прекрасен мъж, Александър, от чиста ревност.“
Погледнах я невярващо. Мира не просто беше безскрупулна. Тя беше гений на манипулацията. Беше успяла да обърне всичко и да се представи като жертва пред собствената ни майка.
„Мамо, нищо от това не е вярно.“ – започнах аз, но тя ме прекъсна.
„Ралица, знам, че ти е тежко след всичко, което се случи. Но Мира е твоя сестра. Тя премина през ужасен развод. Не можеш да изливаш гнева си върху нея. Тя просто се е опитала да ти помогне, да те предпази, а ти…“
„Да ме предпази? Мамо, тя и Александър са ме използвали! Те имат бизнес сделка зад гърба ми, която е на ръба на закона! Тя ми се изсмя в лицето и ми каза, че съм била просто пионка!“
Майка ми поклати глава. „Мира каза, че може да реагираш така. Каза, че си объркана и си въобразяваш неща. Александър е говорил с баща ти, Петър. Обяснил му е всичко. Как се е опитвал да помогне на Мира с бизнес съвет, а ти си направила от мухата слон.“
Светът ми се завъртя. Те бяха настроили цялото ми семейство срещу мен. Баща ми, който така или иначе винаги беше на страната на дъщеря си, и сега майка ми. Те бяха изплели такава мрежа от лъжи, че моята истина звучеше като истерична измислица.
„Значи им вярваш? Вярваш на тях, а не на мен?“ – гласът ми се задави.
„Вярвам, че си разстроена и имаш нужда от помощ, миличка. Може би трябва да поговориш с някого, с психолог…“
Това беше краят. Изгубих не само любовта, но и семейството си. Бях сама. Напълно сама срещу тях.
„Излез, мамо.“ – казах тихо.
„Рали…“
„Моля те, излез от дома ми.“
Тя ме погледна с очи, пълни със съжаление – съжаление не към мен, а към моето „състояние“. Стана и си тръгна.
Затворих вратата и се облегнах на нея. Вече не плачех. Вътре в мен имаше само лед. Те искаха война? Щяха да я получат.
Глава шеста
В следващите седмици животът ми се превърна в бойно поле. Адвокатът на Дамян, строга и прецизна жена на име Весела, ме викаше няколко пъти, за да уточним показанията ми. Тя преглеждаше всяка дума, всеки детайл, търсейки слабости и противоречия. Бях основният им свидетел, свързващото звено между личната вендета на Мира и бизнес измамата на Александър.
Междувременно, Александър и Мира не стояха със скръстени ръце. Бяха наели един от най-добрите и най-безскрупулни адвокати в града, известен с умението си да очерня свидетели и да превръща жертвите във виновници. Започна се кампания по моето дискредитиране. Разпространяваха слухове сред общи познати, че съм „емоционално нестабилна“ след раздялата, че съм „обсебена“ и си „измислям конспирации“. Дори се опитаха да използват факта, че изплащам ипотека, като мотив, че съм търсела финансова облага от Александър и когато не съм я получила, съм решила да му отмъстя. Беше грозно, подло и ефективно. Хора, които ми се усмихваха до вчера, днес извръщаха поглед.
Семейният фронт беше още по-тежък. Баща ми, Петър, напълно беше прекъснал контакт с мен. Веднъж се засякохме на улицата и той просто ме подмина, сякаш съм непозната. Майка ми продължаваше да ми звъни, умолявайки ме „да се вразумя“ и „да спра тази лудост“, преди да съм съсипала напълно семейството. Всяко нейно обаждане беше като посипване на сол в раната. Само Виктор остана до мен. Той идваше всяка вечер, носеше ми храна, защото често забравях да ям, и ми разказваше за лекциите си, опитвайки се да ме разсее. Той беше моята котва в тази буря.
„Не се предавай, Рали.“ – казваше ми той. „Точно на това разчитат. Искат да те смачкат психически, за да се откажеш да свидетелстваш. Не им доставяй това удоволствие.“
Един следобед, докато се прибирах от работа, пред входа на блока ме чакаше Симеон, бившият съпруг на Мира. Никога не съм го харесвала особено – беше шумен, арогантен и винаги гледаше на хората отвисоко. Сега обаче изглеждаше различно. Беше отслабнал, а предишната му самоувереност беше заменена с притеснение.
„Ралица, трябва да поговорим.“ – каза той.
„Няма за какво да говорим.“ – отвърнах аз, опитвайки се да го заобиколя.
„Моля те. Става въпрос за Мира. Чух, че ще свидетелстваш срещу нейния нов… партньор. Чух и какво се опитват да ти причинят.“
Спрях и го погледнах. „И какво от това? Идваш да я защитаваш ли?“
Той поклати глава. „Не. Идвам да ти предложа помощ.“
Поканих го да се качим в апартамента ми. Той седна на ръба на дивана, видимо неспокоен.
„Аз не съм ангел, Ралица. Направих много грешки в бизнеса и в брака си. Но не съм крадец. Фирмата ми не фалира умишлено. Бях притиснат от конкуренцията, направих няколко лоши инвестиции и загубих всичко. Наистина всичко. Мира не повярва. Тя беше убедена, че крия пари от нея. Това беше основната причина за развода ни – нейната мания, че съм я измамил.“
Той извади папка от чантата си. „Това са всички документи от фалита. Всички банкови извлечения, договори, всичко. Напълно прозрачно. Няма офшорни сметки, няма скрити парцели. Това, което тя твърди, че знае, е пълна лъжа. Или по-скоро, тя е създала тази лъжа, за да примами Александър в капана си.“
Прелиствах документите. Изглеждаха автентични.
„Но защо? Защо ще го прави?“ – попитах объркано.
„Защото Мира е такава. Тя не може да приеме провала. В нейния свят тя винаги трябва да е отгоре. Когато загубих парите си, аз престанах да бъда полезен за нея. Тя не можеше да приеме, че вече не е съпруга на богат мъж. Затова си е измислила история, в която тя отново е силната, тази, която дърпа конците. Намерила е закъсал бизнесмен в лицето на Александър, обещала му е лесна печалба, за да го върже към себе си, и е щяла да го използва, докато ѝ е изгоден. А след това… вероятно щеше да го съсипе и него.“
Симеон ме погледна в очите. „Знам, че Мира ти е сестра. Но тя е опасна. Лъже и манипулира, без да ѝ мигне окото. Тези документи доказват, че цялата им „сделка“ се основава на измама от нейна страна. Ако ги дадеш на адвоката на Дамян, това може да е козът, който ще спечели делото.“
Взех папката. Ръцете ми трепереха. Това променяше всичко. Мира не просто беше използвала информация. Тя я беше измислила. Беше изградила цяла кула от лъжи, готова да погребе всички ни под развалините ѝ.
„Защо ми помагаш?“ – попитах го.
„Защото съм уморен да бъда злодеят в нейната история. И защото това, което тя причинява на теб, е сто пъти по-лошо от това, което причини на мен. Тя се опитва да унищожи собствената си сестра. Има граници, които дори аз не бих преминал.“
След като той си тръгна, дълго стоях с папката в ръце. Това беше моето оръжие. Доказателството, че не съм луда. Доказателството, че аз казвам истината.
Сега вече не ставаше въпрос само за справедливост. Ставаше въпрос за оцеляване.
Глава седма
Съдебната зала беше студена и безлична. Дървените пейки бяха твърди, а въздухът беше пропит със смесица от прах, евтин парфюм и тихо отчаяние. Седях до Дамян и неговата адвокатка, Весела. От другата страна на залата бяха Александър и Мира. Той изглеждаше напрегнат, постоянно оправяше възела на вратовръзката си. Тя, от друга страна, беше самото спокойствие. Седеше с изправен гръб, облечена в безупречен тъмен костюм, и гледаше право напред с ледена увереност. Сякаш не беше на съдебно дело, а на бизнес среща, на която държи всички козове.
Първите няколко часа бяха мъчителни. Адвокати представяха документи, счетоводители даваха експертни мнения, които звучаха като на чужд език. Адвокатът на Александър и Мира, един мазен и самодоволен тип, се опитваше да представи Дамян като некадърен партньор, който със своята некомпетентност е довел фирмата до ръба на фалита и сега се опитва да прехвърли вината върху Александър.
Когато дойде моят ред да свидетелствам, сърцето ми заблъска лудо. Докато вървях към свидетелската скамейка, усещах погледа на Мира, вперен в гърба ми. Беше тежък и студен, изпълнен с омраза.
Разказах всичко. За началото на връзката ми с Александър, за неговата промяна, за съобщенията в телефона, за разговора ми с него и последвалата конфронтация с Мира. Разказах за думите ѝ, за това как се похвали, че ме е използвала, за плана ѝ да съсипе бившия си съпруг и да забогатее.
Когато дойде време за кръстосан разпит, адвокатът на Мира се нахвърли върху мен като хищник.
„Госпожице, твърдите, че сте били влюбена в моя клиент, господин Александър, нали така?“
„Да.“
„И когато той е прекратил връзката ви, вие сте били, меко казано, разстроена?“
„Той не я прекрати. Аз го изгоних, след като разбрах, че ме лъже.“
„Така ли? Или може би той е осъзнал, че вие сте емоционално нестабилна, обсебваща личност, и е решил да се отдръпне, а вие не сте могли да приемете отказа? Не е ли вярно, че сте го заплашвали, че ще „съсипете живота му“, ако ви напусне?“
„Това е абсолютна лъжа!“ – възразих аз, усещайки как кръвта нахлува в лицето ми.
Той продължи със същия тон, задавайки въпроси за ипотеката ми, за финансовото ми състояние, опитвайки се да ме изкара алчна златотърсачка. Беше брутално. С всяка негова дума усещах как членовете на съдебния състав ме гледат с все по-голямо подозрение. Лъжите, изречени достатъчно уверено, започваха да звучат като истина. Погледнах към Мира. Тя се усмихваше. Една едва забележима, триумфална усмивка.
Но тогава дойде ред на Весела, адвокатката на Дамян. Тя изчака напрежението в залата да стихне и се изправи.
„Госпожо Мира, бихте ли заели мястото на свидетел?“
Мира пристъпи към скамейката с грацията на котка.
„Твърдите, че сте притежавали вътрешна информация за скрити активи на бившия ви съпруг, господин Симеон, така ли?“
„Да. Информация, до която имах достъп като негова съпруга.“
„И на базата на тази информация, вие и господин Александър сте възнамерявали да придобиете тези активи, така ли?“
„Имахме такова бизнес намерение, да.“
Весела кимна бавно. След това се обърна към съдията. „Господин съдия, защитата би искала да представи нови доказателства, които получихме едва вчера. Това е пълната документация от делото по несъстоятелност на фирмата на господин Симеон, заверена от синдика. Както и банкови извлечения от всички негови известни сметки за последните пет години.“
Тя подаде дебелата папка, която Симеон ми беше дал. „Тези документи, господин съдия, недвусмислено доказват, че не съществуват никакви скрити активи. Никакви офшорни сметки. Никакви тайни парцели. Цялата „вътрешна информация“, която госпожа Мира твърди, че притежава, е пълна измислица.“
В залата настъпи гробна тишина. Всички погледи бяха насочени към Мира. Нейната маска на ледено спокойствие най-накрая се пропука. Лицето ѝ пребледня. Адвокатът ѝ скочи на крака, крещейки възражения, но беше твърде късно.
Весела се обърна отново към Мира, а гласът ѝ беше остър като бръснач. „Госпожо Мира, можете ли да обясните на съда? Вие излъгахте ли господин Александър, обещавайки му несъществуващи активи, за да го въвлечете в схема за източване на собствената му фирма? Излъгахте ли съда току-що, под клетва?“
Мира мълчеше. Очите ѝ шареха панически из залата. Погледна към Александър, сякаш търсеше помощ, но той я гледаше с невярващ, леден поглед. Той осъзнаваше. Осъзнаваше, че е бил изигран. Че е заложил всичко – бизнеса си, репутацията си, партньорството си с Дамян – заради една лъжа. Бил е просто поредната пионка в нейната игра, точно като мен.
Адвокатът ѝ успя да издейства почивка. Докато извеждаха Мира от залата, погледите ни се срещнаха за миг. В нейния вече нямаше омраза, нито триумф. Имаше само гол, животински страх. Страхът на хищник, който най-накрая е попаднал в капан.
В този момент разбрах, че съм спечелила. Не делото. Нещо много по-важно. Бях спечелила обратно себе си.
Глава осма
Краят дойде бързо и безславно. С разкритието, че цялата схема се основава на лъжа, защитата им се срина като къща от карти. Делото, заведено от Дамян, беше спечелено с лекота. Съдът наложи запор върху всички активи на Александър и фирмата, докато не се изчислят пълните щети. Той беше съсипан – финансово и репутационно.
Но последствията за Мира бяха далеч по-сериозни. Прокуратурата повдигна обвинения срещу нея за лъжесвидетелстване и опит за измама в особено големи размери. Нейната голяма игра беше приключила. Вместо богатство и отмъщение, я чакаше условна присъда, огромни глоби и пълна социална изолация. Хората, които преди се възхищаваха на блясъка ѝ, сега я избягваха като чумава.
Семейството ми беше в шок. Петър, бащата на Мира, не можеше да повярва. Той беше толкова убеден в невинността на дъщеря си, толкова заслепен от лъжите ѝ, че истината го удари като товарен влак. Опитваше се да я подкрепя, да ѝ наема най-добрите адвокати за обжалване, но дори той виждаше, че каузата е загубена.
Майка ми беше съкрушена. Тя дойде в апартамента ми една вечер, с подпухнали от плач очи.
„Ралица, прости ми.“ – прошепна тя. „Трябваше да ти повярвам. Трябваше да видя каква е Мира в действителност, но… тя ми е дъщеря. Любовта на майката понякога е сляпа.“
Прегърнах я. Нямаше смисъл от повече обвинения. Всички бяхме жертви на манипулациите на Мира, всеки по свой начин.
„Всичко ще се оправи, мамо.“
Но знаех, че няма да е лесно. Раните бяха твърде дълбоки. Щеше да е нужно много време, преди семейството ни да може отново да се нарече цяло.
Един ден, около месец след делото, получих съобщение от Александър. „Може ли да поговорим? За последно.“
Колебаех се, но се съгласих. Срещнахме се в същото кафене, където се бях срещнала с Дамян. Александър изглеждаше като сянка на предишното си аз. Скъпият костюм беше заменен от обикновени дънки и риза, а увереността в погледа му беше изчезнала, заменена от празнота.
„Не очаквам да ми простиш.“ – каза той. „Няма извинение за това, което направих. Бях отчаян, притиснат до стената. Дългове, заеми, проектът се проваляше… И тогава се появи тя, с нейното предложение. Звучеше като манна небесна. Като лесен изход. Бях толкова заслепен от алчност и страх, че не видях очевидното – че тя е отровна.“
Той ме погледна, а в очите му имаше искрено съжаление. „Най-много съжалявам за теб, Ралица. Ти беше единственото истинско и чисто нещо в живота ми по онова време. А аз те предадох по най-ужасния начин. Използвах те. И ще живея с този срам до края на дните си.“
„Защо ми го казваш сега, Александър?“
„Защото исках да го знаеш. И защото… исках да те предупредя. Дори и съсипана, Мира е опасна. Пази се от нея.“
Кимнах. Вече го знаех.
След този разговор никога повече не го видях. Чух, че е продал каквото му е останало и е заминал за чужбина, за да започне отначало.
Животът ми бавно започна да се връща към нормалния си ритъм. Ходех на работа, на курсовете си по дизайн, срещах се с приятели. Раната в сърцето ми все още беше там, но вече не кървеше. Беше се превърнала в белег – напомняне за това, което бях преживяла и преодоляла.
Отношенията в семейството се подобряваха, макар и бавно. Виктор беше неотлъчно до мен. Той беше завършил семестриално и беше приет на стаж в кантората на Весела. Тя беше видяла в него огромен потенциал. Брат ми беше намерил своето призвание.
Една слънчева пролетна утрин, докато пиех кафе на балкона си и се наслаждавах на спокойствието, телефонът ми иззвъня. Беше Мира. Не бяхме говорили от деня на делото.
„Какво искаш?“ – попитах хладно.
„Искам да се видим.“ – гласът ѝ беше дрезгав, лишен от предишната си арогантност.
„Мисля, че си казахме всичко.“
„Не, не сме. Моля те, Ралица. Само за десет минути.“
Съгласих се, водена от някакво мрачно любопитство. Срещнахме се в един парк. Тя беше облечена скромно, без маркови дрехи и скъпи бижута. Изглеждаше състарена и изтощена.
Седнахме на една пейка. Дълго мълчахме.
„Аз…“ – започна тя, но гласът ѝ секна. Пое си дъх и опита отново. „Никога не съм искала да става така.“
Погледнах я невярващо. „Точно така искаше да стане, Мира. Искаше да спечелиш, без значение кого ще смачкаш по пътя си.“
Тя поклати глава. Сълзи се стичаха по лицето ѝ. „Не. Не и теб. Да, завиждах ти. Винаги съм ти завиждала. Защото ти беше лесно. Всички те харесваха. Майка, баща… дори Симеон, в началото. Ти беше добрата, тихата, талантливата. А аз трябваше да се боря за всяко внимание, за всяко одобрение. Когато Симеон ме изостави, светът ми се срина. Чувствах се толкова слаба. Исках да докажа на всички, и най-вече на себе си, че мога да бъда силна. Че мога да контролирам съдбата си.“
„И реши да го направиш, като унищожиш моята?“
„Не мислех така. В главата ми ти беше просто… част от плана. Не те виждах като човек, а като средство. Едва когато видях лицето ти в съда, когато видях какво съм ти причинила, осъзнах чудовището, в което съм се превърнала.“
Тя се обърна към мен, а в очите ѝ имаше отчаяние. „Знам, че не мога да върна времето назад. Знам, че „извинявай“ е празна дума. Но исках да го чуеш от мен. Аз съм виновна. За всичко. И ще си платя за това. Но ти… ти не позволявай това да те промени. Не позволявай на моята отрова да те зарази. Запази добротата си, Ралица. Светът има нужда от хора като теб.“
След тези думи тя стана и си тръгна, без да се обръща. Гледах я как се отдалечава, една смалена, пречупена фигура. За първи път от много време не изпитвах гняв към нея. Изпитвах само съжаление.
Не знаех дали някога ще мога да ѝ простя. Може би не. Но знаех, че мога да продължа напред. Бях паднала, но се бях изправила. Бях слаба, но намерих сила. Бях изгубила всичко, но намерих себе си.
Слънцето грееше, птиците пееха. Вдишах дълбоко. Бях свободна. Историята беше приключила. А моят живот тепърва започваше.