Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • В Бургаско пропищяха: Наглостта на украинските бежанци мина всякакви граници! Това вече е прекалено!
  • Новини

В Бургаско пропищяха: Наглостта на украинските бежанци мина всякакви граници! Това вече е прекалено!

Иван Димитров Пешев април 4, 2022
granicaiciac.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Служителите по бензиностанциите в Бургаско вече са предупредени да внимават с украинците, защото зареждали и бягали. Продавачи и търговци също се оплакват, че поръчват храна или искат да им бъде извършена услуга като ремонт на кола, но след това казват, че няма да платят, защото са бежанци. Това показа проучване в региона, направено от „Труд“.

Усилено се говори, че историята с украинските бежанци има и втори план. Според хората по морето, където основно те се установяват, бягат от войната само богатите. Със супер скъпи коли, поръчващи си в ресторантите стекове и глезотии, не спазващи правилата за движение и не уважаващи българите.

Откъде са тези пари за толкова висок стандарт, за толкова скъпи коли? Дали тези богаташи, които виждаме да кръстосват имат легален бизнес, питат се хората.

„Карахме по пътя за Истанбул, в колата бяхме с дъщеря ми, когато изпреварихме супер скъп украински джип. Явно бяха цял кортеж, защото изведнъж отдясно и то, започнаха да ни изпреварват няколко джипа като този. Бяха пълни с млади мъже и се учудихме, че не са останали да воюват“, това разказа бургазлийка, а случката е отпреди няколко дни.

Местните разказват истории за това как занесли дрехи в Кризисния център на Морска гара, за да помогнат на бежанците и замръзнали, защото ги видели облечени с много скъпи дрехи. На всичко отгоре били предупредени от наши служители в Центъра да не носят „вехти дрехи“.

„А дрехи с табели ли искат? Ние за себе си не купуваме такива в момента“, възмущават се две бургазлийки.

Пазаруват и не искат да си плащат. Това масово се коментира по морето. Много бургазлии са възмутени от бежанците, но понеже са добре възпитани, не смеят нищо да кажат, за да не ги обвинят, че не са благородни а са завистливи и зли. Разказва се как украинец и то с „Лексус“ го ремонтирал и не искал да плати за услугата, защото е бежанец.

Продавачи разказват и как две бежанки си поръчали два сандвича и после казали, че няма да платят, защото са бежанци и нямат пари. “От неудобство не се оплакахме на компетентните органи”, казаха търговците.

Брокери споделят, че специално в Бургас никой не иска да взима бежанци и за наематели.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Виктор Николаев аут от Здравей, България
Next: Не го предвидиха! Руските военни са стабилно облъчени с радиация в Чернобил, спасяват се

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.