Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • В емоционално видео майка обяснява на сина си защо го дава за осиновяване
  • Новини

В емоционално видео майка обяснява на сина си защо го дава за осиновяване

Иван Димитров Пешев януари 25, 2023
smstamsgkas.png

Майка споделя видео, запечатало емоционалните моменти, прекарани с новородения си син, преди да го даде на осиновителите му.

В трогателното видео майката Хани Монджи казва на сина си Тагарт „Таг“ Марш, който днес е на 6 години, колко много е обичан и желан и че това е най-доброто решение за него.

Забременяването

Днес Хана Монджи е на 26, но на 18-годишна въраст неочаквано забременява от гаджето си Кейдън Уитни, с когото са били заедно от едва 8 седмици.

Тя била сериозно обезпокоена, когато Уитни, църковен мисионер, починал в съня си от естествена смърт два месеца по-късно.

Не изпускай тези оферти:

Двойката вече била обсъдила осиновяването и след смъртта на бащата Уитни, Монджи решила да продължи, тъй като вярвала, че това ще бъде най-доброто за нейното бебе.

„Бях на 18 години и току-що завърших гимназия няколко месеца преди да разбера, че съм бременна“, казва Монджи пред CafeMom. „През целия си живот винаги съм копнеела да бъда съпруга и майка. Това беше единственият „кариерен“ път, който можех да си представя за себе си до този момент.

Разбрах, че съм бременна при най-невероятните обстоятелства и бащата и аз обсъдихме заедно това какви са възможностите ни. Той беше първият, който повдигна идеята за осиновяване заради това къде се намирахме и двамата в живота си. Никой от нас нямаше истинска работа или много образование и той ми каза, че трябва да започна да мисля кой би бил най-добрият вариант не за нас, а за нашето дете.“

Първоначално Монджи признава, че е доста „обидена“ от идеята.
Нямало как дори да си помисли, че може просто да даде детето си.

„Не защото беше безсърдечно, а защото просто не мислех, че мога да преживея такъв вид мъка“, отбелязва тя. „След известно време на разговор обаче и двамата стигнахме до заключението, че настаняването на сина ни в друго семейство би било най-доброто решение за нас.“

Когато бащата умира, тя обаче е разбита. Не излиза от вкъщи, не вдига щорите. „Бях толкова разкъсана от това известно време, но един ден се събудих и просто почувствах този необясним мир. Знаех, че ще направя това. Това беше най-доброто за нашето бебе.”

Семейството за осиновяване

Монджи е бременна в седмия месец, когато намира приемно семейство за неродения си син – това са Брад и Емили Марш.

„До този момент бях много придирчива за това какъв живот и семейство искам за моя син“, обяснява тя. „Веднага щом намерих техния профил, бях обляна в сълзи и тичах из къщата, показвайки всички от семейството ми.“

Видеото към сина й

Във видеото си, което тя пусна в социалните медии, Монджи споделя безрезервната си любов към сина си и обяснява защо тя не е правилният човек, който да го отгледа.

„Направих това видео, за да знаеш колко много те обичам. Исках да ти кажа защо взех решението да те настаня при семейството ти“, казва Монджи през сълзи във видеото.

Така малкият Таг бил осиновен от Емили и Брад Марш, а Хана Монджи може да се каже, че е член на тяхното задружно семейство.

Шокиращо, нали? Най-малкото неочаквано?

„Не е така, казва осиновителката Марш. „Мисля, че за някои хора е трудно да разберат идеята, че имаме такава здрава, балансирана връзка помежду си, където всеки се чувства сигурен и защитен в своите роли“, споделя Марш. „Емоциите, които Хана споделя във видеото си, са много сурови и много реални. Не мисля, че много хора разбират колко е трудно за тези родилки да дадат бебетата си за осиновяване. Те не разбират как това, което тя прави е от голяма любов и себеотрицание. Тя обича малкия Таг толкова много, че осъзнава, че не може да му предложи това, което иска да има, в този момент от живота си.“

В деветминутния клип, заснет след като е родила, майката ридае: „Ако не те обичах, изобщо нямаше да съм в това положение и ти нямаше да имаш това страхотно семейство.

„Ще те даря с всичките си целувки, преди да подпиша отдаването ти на Брад и Емили.“

Монджи прекарала 48 часа със сина си Тагарт, преди да го предаде на новите му родители, Брад и Емили Марш, като част от „отвореното“ осиновяване.

Отворено осиновяване е, когато се запази контакта между биологичното семейство и осиновяващото семейство, които споделят обща връзка – осиновеното дете.

„През тези първи 48 часа го имах само за себе си. Беше вълшебно, но в същото време знаех, че часовникът тиктака, докато не трябваше да го дам“, споделя Монджи.

„Продължавах да си мисля: „Как ще направя това?“ Но никога не съм си помисляла, че няма да го направя.

„Беше толкова трудно, защото в съзнанието ми беше Кейдън. Таг беше последната част от него, която ни беше останала.“

„Исках Таг да знае, когато порасне, как се чувствах в този момент и да му обясня защо избрах осиновяване.“

Тагарт днес е едно усмихнато хлапе и Монджи е важна част от живота му, благодарение на откритото споразумение за осиновяване между семействата.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Рогът на изобилието, щастието и парите ще се излее върху 5 зодии през 2023 година
Next: Скръбна вест, издъхна един от най-добрите български футболисти

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.