В продължение на четиридесет години животът ми се въртеше около една ос – работата. Всеки ден, в продължение на четири десетилетия, ставах преди слънцето, обличах строгия си костюм и се отправях към счетоводната фирма, където цифрите и балансите бяха моята вселена. Бях Маргарита, жената зад бюрото, сянката, която подреждаше финансовия хаос на другите, докато собственият ѝ живот минаваше в предвидима монотонност. Всеки спестен лев, всяко отказано удоволствие, всяко преглътнато разочарование беше тухла в стената, която строях около мечтата си – ранно пенсиониране. Не просто пенсиониране, а освобождение.
И ето че денят дойде. Последният работен ден. Колегите ми подариха позлатен часовник и казаха няколко мили, но кухи думи. Приех ги с усмивка, благодарих, но в съзнанието си вече бях далеч. Бях на гарата в Рим, пред Лувъра в Париж, в малките кафенета на Виена. Европа ме очакваше. Не луксозната, бляскава Европа на туристическите брошури, а моята Европа – тази на дългите разходки, на тихите площади, на случайните разговори с непознати. Бях планирала всичко до последния детайл. Билети, хотели, маршрути. Това не беше просто пътуване, а награда. Компенсация за четиридесет години тиха служба.
Същата вечер бях поканила сина ми Огнян, снаха ми Ивана и двете ми внучета, за да отпразнуваме. Масата беше отрупана. Ухаеше на печено пиле и домашна баница. Смехът на децата отекваше в малкия ми апартамент, изпълвайки го с живот. Чувствах се едновременно щастлива и леко напрегната. Знаех, че трябва да им кажа.
По средата на вечерята, докато сипвах от виното, събрах смелост.
– Е, имам новина – казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи небрежно. – След толкова години работа, реших да си направя подарък. Заминавам.
Огнян вдигна поглед от чинията си, леко изненадан.
– Заминаваш? Къде? За колко време?
– За дълго. Планирала съм пътуване из Европа. Ще започна от Италия, после Австрия, Франция… Колкото ми се иска.
За момент настана тишина. Внучетата продължаваха да си играят с трохите хляб, без да обръщат внимание. Огнян изглеждаше объркан, сякаш не можеше да осмисли думите ми. Но Ивана… лицето ѝ светна. Тя плесна с ръце и широка, искрена усмивка се разля по лицето ѝ.
– Супер! – възкликна тя, а гласът ѝ беше по-висок от обикновено. – Просто супер! Значи вече ще си свободна! Сега ще можеш да гледаш децата всеки ден!
Думите ѝ увиснаха във въздуха, тежки и студени като оловни сачми. Свободна. Да, това беше думата, която и аз използвах. Но в нейните уста тя звучеше различно. Като присъда. Моята свобода, моята мечта, моето пътуване, всичко това беше сведено до едно-единствено нещо – безплатна детегледачка. Четиридесет години работа, за да заменя едно бюро с друго – това на домакиня за внуците ми. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Усмивката, която се опитвах да задържа, се вкамени.
Аз само се усмихнах. Кимнах леко, без да кажа нищо. Не исках да развалям вечерта. Не исках да влизам в спор. Огнян усети напрежението и бързо смени темата, заговаряйки за новия си проект в работата. Ивана, напълно несъзнаваща ефекта на думите си, започна да разказва колко трудно намират надеждна жена за децата и как моето пенсиониране идва точно навреме. Всяка нейна дума беше нов пирон в ковчега на моята мечта.
Щом си тръгнаха, тишината в апартамента стана оглушителна. Прибрах чиниите, измих ги на ръка, подредих всичко по местата му. Движех се като автомат, а в главата ми бушуваше буря. Гняв, разочарование, обида. Нима не ме виждаха? Нима за тях бях просто функция, удобство? Не бях Маргарита, майката, жената с мечти, а просто „баба“, ресурс, който трябва да бъде използван.
Застанах до прозореца и погледнах светлините на града. Не. Нямаше да позволя това да се случи. Не и след всичко. Бръкнах в джоба на престилката си и извадих телефона. Пръстите ми трепереха леко, докато намирах номера. Веднага се обадих на единствения човек, който щеше да ме разбере. Единственият човек, който знаеше истинската цена на моята мечта.
– Лидия? Аз съм. Да, всичко е наред. Слушай, трябва да изтеглим плана. Заминавам. Още следващата седмица.
Глава 2
Лидия беше моята котва в реалността. Приятелка от гимназията, тя беше единственият човек, пред когото никога не се налагаше да се преструвам. Докато аз бях избрала сигурния, утъпкан път, Лидия беше поела по пътеката на неизвестното. Беше художник, живяла в няколко различни държави, разведена два пъти и притежаваше заразителен апетит за живот, който аз тайно обожавах. Тя беше пазителката на моите мечти, единствената, която знаеше за „европейския фонд“ – тайната банкова сметка, в която в продължение на десетилетия бях внасяла малки суми.
– Следващата седмица? – Гласът ѝ от другата страна на линията беше смесица от изненада и триумф. – Какво стана? Да не би семейният съвет да не е одобрил бягството ти?
Разказах ѝ за вечерята, за думите на Ивана, за вкаменената усмивка на лицето ми. Лидия мълчеше и слушаше, а аз усещах как съчувствието ѝ преминава през слушалката.
– Разбирам – каза тя накрая, а в гласа ѝ се долавяше стоманена нотка. – Класически случай на емоционално изнудване под формата на семейна обич. Те не го правят от злоба, Марго. Правят го, защото са свикнали да те приемат за даденост. Ти си скалата, винаги си била там. Не могат да си представят, че скалата има намерение да се превърне в птица и да отлети.
– Но аз искам да отлетя, Лиди. Повече от всичко.
– И ще отлетиш. Утре сутрин, в десет, в нашето кафене. Ще финализираме всичко. А дотогава, моля те, не мисли за тях. Мисли за себе си. Заслужаваш го.
След разговора се почувствах по-добре. Сякаш част от тежестта беше свалена от плещите ми. На следващата сутрин бях в кафенето точно в десет. Лидия вече ме чакаше на нашата маса в ъгъла, с две чаши димящо капучино и разтворени пред нея брошури. Изглеждаше великолепно, с артистичния си шал и сребърни обеци, които подрънкваха при всяко движение.
– Първо, най-важното – каза тя, подавайки ми едната чаша. – Билетите. Резервирала съм ти полет за Рим за следващия четвъртък. Еднопосочен.
Думите „еднопосочен билет“ прозвучаха като музика. Символ на свобода без краен срок.
– А хотелите? – попитах аз.
– Резервирах първите три нощувки. Останалото ще решаваш на място. Това е смисълът на приключението, нали? Да не знаеш къде ще се събудиш след седмица.
Прекарахме следващите два часа в уточняване на детайли. Лидия беше помислила за всичко – от застраховката до най-удобните обувки за дълги разходки. Докато говорехме, усещах как вълнението бавно измества гнева и разочарованието от предишната вечер.
– А какво ще кажеш на Огнян? – попита ме тя предпазливо.
Въздъхнах. Това беше най-трудната част.
– Истината. Че това е моят живот и моята мечта. Че ги обичам, но не мога да пожертвам себе си.
– Ще се опитат да те накарат да се чувстваш виновна. Бъди готова.
– Знам. Но този път няма да се поддам.
Междувременно, в другия край на града, Огнян и Ивана водеха съвсем различен разговор. Те живееха в нова, модерна къща в покрайнините, която бяха купили с огромен ипотечен кредит. Всяка сутрин, преди да тръгнат за работа, те правеха бърз преглед на семейните финанси.
– Сметката за тока този месец е ужасна – каза Ивана, докато разглеждаше таблета си на кухненската маса. – А и таксата за детската градина пак се е увеличила. Просто не виждам как ще се справим, ако и аз не започна работа на пълен ден.
Огнян пиеше кафето си на крак, вече облечен за работа. Той беше мениджър продажби в голяма строителна компания и напоследък напрежението беше огромно.
– Спокойно, ще се оправим. Мисля, че съм на път да сключа голяма сделка.
– Голяма сделка? – Ивана вдигна вежди. – Същата, за която говориш от три месеца? Оги, трябват ни реални пари, не обещания. Пенсионирането на майка ти е дар от съдбата. Ще спестим хиляди от детегледачка. Ще мога да започна онзи онлайн магазин, за който си мечтая.
Огнян мълчеше. Той обичаше майка си и смътно усещаше, че нещо в снощния разговор не е било наред. Видя застиналата ѝ усмивка, но предпочете да не задълбава. Винаги избягваше конфликтите.
– Да, сигурно си права – каза той накрая, просто за да приключи темата. – Ще говоря с нея по-късно.
Но дълбоко в себе си знаеше, че разговорът няма да е лесен.
Освен Огнян, имах и дъщеря. Десислава. Тя беше моята тиха гордост. Пълна противоположност на брат си – пряма, борбена и независима. Учеше право в университета и работеше на половин работен ден, за да не бъде в тежест. Тя единствена знаеше за моите планове от самото начало и ме подкрепяше безрезервно. Когато ѝ се обадих, за да ѝ кажа, че изтеглям датата, тя реагира точно както очаквах.
– Най-после! Крайно време беше! – възкликна тя. – Не им позволявай да те манипулират, мамо. Нито за миг. Това е твоят живот.
Подкрепата ѝ ми даде силата, от която се нуждаех. През следващите няколко дни се заех с подготовката. Опаковах един-единствен куфар, оставяйки зад гърба си целия материален свят, който бях трупала. Прегледах старите си албуми, припомняйки си моменти от един друг живот. В една стара кутия от обувки, под пожълтели снимки, намерих нещо, което бях забравила. Папка със стари документи на покойния ми съпруг Стефан. Той почина преди десет години, оставяйки ме да се справям сама. Винаги съм го смятала за добър и честен човек, макар и малко мечтател. От любопитство отворих папката. Вътре имаше нотариални актове, стари договори и едно писмо, което никога не бях виждала. Беше от мъж на име Симеон, адресирано до Стефан. В него се говореше за „общ бизнес“, „неуредени сметки“ и „дълг на честта“. Побиха ме тръпки. Какъв бизнес? Какви сметки? Стефан беше обикновен държавен служител. Или поне така си мислех.
Прибрах писмото, решена да не позволя на призраци от миналото да развалят бъдещето ми. Но едно малко семе на безпокойство беше посято.
Глава 3
Разговорът с Огнян се състоя в неделя следобед. Бях го поканила сам, без Ивана и децата. Исках да поговорим на четири очи, като майка и син. Той пристигна напрегнат, сякаш очакваше битка. Направих кафе и седнахме в хола, сред тишината на моя подреден свят.
– Мамо, трябва да поговорим за плановете ти – започна той, без да ме поглежда в очите. – С Ивана мислихме много…
– Огняне – прекъснах го аз меко, но твърдо. – Преди да ми кажеш какво сте мислили с Ивана, искам ти да ми кажеш какво мислиш ти. Като мой син.
Той се поколеба, въртейки чашата в ръце.
– Аз… искам да си щастлива, разбира се. Но… малко е внезапно. И знаеш, с децата е трудно. Ивана иска да започне работа, кредита по къщата… твоята помощ би била… безценна.
Гледах го и виждах не мъжа на тридесет и пет, а малкото момче, което се страхуваше да не разочарова някого.
– Огняне, аз съм ви помагала винаги. Гледала съм децата всеки път, когато сте имали нужда. Но това, което Ивана иска, не е помощ. Тя иска да прехвърли отговорността за децата си на мен, за да може да преследва своите цели. Аз моите цели кога да ги преследвам? Когато стана на осемдесет и не мога да ходя?
– Не е така, мамо, преувеличаваш…
– Не преувеличавам. В четвъртък заминавам за Рим. Билетът е купен. Това е моето решение. Моля те, опитай се да го разбереш и уважиш.
В очите му се четеше смесица от разочарование и може би малко срам. Той не беше лош човек, просто беше слаб, поставен между две силни жени – майка си и съпругата си.
– Ивана ще бъде бясна – промълви той.
– Ивана ще се справи. Както се справят милиони други майки по света.
Когато си тръгна, знаех, че съм пресякла Рубикон. Нямаше връщане назад. Последвалият телефонен разговор с Ивана беше точно толкова неприятен, колкото очаквах. Тя ме обвини в егоизъм, в липса на обич към внуците, в безотговорност. Аз изслушах тирадата ѝ мълчаливо и накрая просто казах: „Съжалявам, че се чувстваш така“ и затворих.
Междувременно, в света на Огнян, нещата се развиваха с бързи темпове. „Голямата сделка“, за която беше споменал, беше свързана с шефа му. Човек на име Симеон. Същото име като от писмото до съпруга ми. Сърцето ми подскочи, когато Огнян го спомена в един от предишните ни разговори, но реших, че е съвпадение. Сега вече не бях толкова сигурна.
Симеон беше обаятелен, елегантен мъж на около петдесет, с репутация на безскрупулен бизнесмен, който винаги постига своето. Той беше собственик на строителната компания „Монолит“, където работеше Огнян. От месеци Симеон обработваше сина ми, говорейки му за нов, изключително печеливш проект – изграждането на луксозен ваканционен комплекс на парцел със спорен статут.
– Огняне, момчето ми – казваше му той с бащински тон. – В теб виждам себе си на младини. Глад за успех, амбиция. Но за да успееш в този бизнес, трябва да си готов да поемаш рискове. Този проект е златна мина, но банката иска допълнителни гаранции. Трябва да учредим дъщерна фирма, на която ти ще бъдеш управител. Ще вложим малко лични средства като обезпечение, ще вземем голям заем и след година ще сме милионери.
Огнян беше заслепен. Обещанието за бързи пари, възможността да се измъкне от хватката на ипотечния кредит и да впечатли Ивана, беше твърде изкусително. Симеон му представи документи, пълни със сложни клаузи и дребен шрифт.
– Просто формалност – увери го той. – Подпиши тук и тук. Аз ще се погрижа за всичко останало.
Без да се консултира с адвокат, без дори да сподели с Ивана за какво точно става въпрос, Огнян подписа. Той стана управител на новосъздадена фирма „Перспектива Инвест“ и с подписа си обезпечи огромен бизнес заем с единственото си голямо притежание – семейната къща. Той вярваше, че прави най-доброто за семейството си. В действителност, току-що беше заложил бъдещето им на карта.
В деня преди полета ми, Десислава дойде да ми помогне с последните приготовления. Докато сгъвахме дрехи, аз ѝ разказах за странното писмо, което бях намерила.
– Симеон? – каза тя, намръщвайки се. – Шефът на Оги се казва така.
– Знам. Сигурно е просто съвпадение на имената.
– Може би. Но може и да не е. В кой университет е учил татко? Имаш ли някакви негови стари документи?
– Мисля, че всичко е в онази кутия на тавана. Защо?
– Имам достъп до университетските архиви. Имам и един професор, който се занимава с разследваща журналистика. Може да проверя някои неща, докато те няма. Просто от любопитство.
Съгласих се, макар и с известна неохота. Част от мен не искаше да знае. Исках да оставя миналото зад гърба си. Но другата част, тази на вечната счетоводителка, която търсеше баланс и ред, усещаше, че има неплатена сметка, която може да се върне и да преследва децата ми.
– Добре – казах аз. – Провери. Но бъди внимателна.
В четвъртък сутринта, Десислава ме закара до летището. Огнян и Ивана не дойдоха. Бях получила само кратко, студено съобщение от сина ми: „Лек път“. Болеше ме, но знаех, че съм взела правилното решение. Докато преминавах през проверката за сигурност, се обърнах и помахах на Десислава.
– Обичам те, мамо! И се забавлявай! – извика тя.
Когато седнах на мястото си в самолета и усетих как се отлепяме от земята, за пръв път от четиридесет години се почувствах истински лека. Погледнах през илюминатора към смаляващия се град. Оставях зад себе си не само семейни конфликти, но и мистерия, която тепърва започваше да се разплита. Не знаех, че моето пътуване към свободата ще задейства верига от събития, които ще променят живота на всички ни завинаги.
Глава 4
Първите седмици в Италия бяха като сън. Оставих телефона си изключен през по-голямата част от деня, проверявайки го само вечер за съобщения от Десислава. С Огнян не се бяхме чували. Знаех, че има нужда от време. Аз също.
Рим ме погълна с хаотичната си красота. Дни наред се лутах из улиците без карта, водена единствено от любопитството си. Откривах малки тратории, където възрастни жени готвеха паста по рецепти на своите баби, седях с часове на „Кампо де Фиори“, наблюдавайки хората, и прекарвах следобедите в галерия „Боргезе“, потънала в съзерцание на скулптурите на Бернини. Чувствах се жива по начин, който бях забравила, че е възможен. Сякаш сивата пелена, която ме беше обвивала в продължение на десетилетия, бавно се вдигаше.
След Рим се отправих на север, към Флоренция. Там, сред ренесансовите шедьоври, започнах да водя дневник. Не за да описвам местата, които посещавам, а за да записвам мислите и чувствата си. Пишех за гнева към Ивана, за разочарованието от Огнян, за вината, която въпреки всичко се опитваше да пропълзи в съзнанието ми. И колкото повече пишех, толкова повече осъзнавах, че проблемът не е в тях, а в мен. В моята дългогодишна неспособност да поставям граници, в мълчаливото ми съгласие да бъда удобна, в страха ми да заявя собствените си нужди. Това пътуване не беше просто бягство. Беше терапия.
Междувременно, у дома, Десислава не си губеше времето. Като бъдещ юрист, тя подходи към задачата методично. Прекара дни на тавана, ровейки се в кутиите със стари вещи на баща ѝ. Откри дипломата му, студентската му книжка и няколко стари снимки с колеги. След това се свърза с професора си, Димитров, опитен адвокат с остър ум и нюх към скрити истини.
– Професор Димитров, знам, че звучи странно – каза му тя, – но бихте ли ми помогнали да проверя миналото на един човек? Баща ми. И връзката му с бизнесмен на име Симеон.
Димитров, заинтригуван от пламъка в очите на най-добрата си студентка, се съгласи. Използвайки своите контакти, той започна да рови в търговските регистри и имотните партиди.
Това, което откриха, беше шокиращо. Оказа се, че Стефан, моят тих и скромен съпруг, и бащата на Симеон са били съдружници в малка строителна фирма в началото на 90-те години. Фирмата е фалирала грандиозно, оставяйки след себе си огромни дългове. Бащата на Симеон е влязъл в затвора за измама, а моят съпруг по някакъв начин се е измъкнал невредим, но е подписал запис на заповед за колосална сума – онзи „дълг на честта“, споменат в писмото. Дълг, който очевидно никога не е бил изплатен.
– Симеон не е избрал Огнян случайно – заключи професор Димитров, когато представиха откритията си един на друг. – Това е отмъщение. Дълго планирано и студенокръвно. Той използва сина, за да плати за греховете на бащата. И ще съсипе брат ти, Десислава. Ще му вземе всичко.
Десислава беше ужасена. Веднага се опита да говори с Огнян, но той отказа да я слуша.
– Глупости! – отсече той. – Просто завиждаш, защото на мен най-после ми е провървяло. Симеон е мой приятел и бизнес партньор. Няма да слушам конспиративните ти теории.
Огнян беше твърде дълбоко затънал в илюзията за бърз успех. Всеки ден ходеше на „обекта“ – пуст парцел, на който нищо не се случваше. Симеон постоянно го уверяваше, че „чакат последното разрешително“ и че „всичко е под контрол“. В същото време, парите от огромния заем, който Огнян беше изтеглил, бавно се източваха от сметките на фирма „Перспектива Инвест“ към офшорни сметки, контролирани от Симеон.
В живота на Огнян и Ивана напрежението растеше. Ивана, ядосана от моето заминаване, ставаше все по-раздразнителна. Тя непрекъснато се оплакваше от липсата на пари и от това, че е „затворник“ в собствения си дом.
– Кога ще видя и аз малко свят? – крещеше тя на Огнян една вечер. – Ти си все по бизнес срещи, майка ти си вее байрака из Европа, а аз тук сменям памперси!
– Търпение, скъпа! – отвръщаше той. – Още малко и всичко ще се промени. Ще бъдем богати.
Но думите му вече звучаха кухо дори на самия него. Той започна да пие повече, да се прибира късно. Започна да избягва погледа на жена си. Лъжите, които трябваше да поддържа, го изяждаха отвътре. Една вечер, след поредния скандал с Ивана, той не се прибра. Отиде в бар близо до офиса и се напи до безпаметност. Събуди се на сутринта в хотелска стая, а до него спеше колежката му Ася, която от месеци му хвърляше недвусмислени погледи. Той не помнеше почти нищо, но усещането за вина и срам беше смазващо. Предателството към Ивана беше последният пирон в ковчега на неговото самоуважение.
Аз не знаех нищо за тези драми. Бях във Венеция, плавах с гондола по Канале Гранде и се чувствах по-щастлива от всякога. Вечерта, докато седях в малък ресторант с изглед към моста Риалто, получих дълъг имейл от Десислава. В него тя ми разказваше всичко, което бяха открили с професор Димитров. Четях и не можех да повярвам. Животът ми със Стефан, четиридесет години брак, всичко се оказа една лъжа. Бях живяла с човек, който е имал тайни, дългове, който е предал партньора си. И сега, години след смъртта му, неговите призраци се връщаха, за да унищожат сина ни.
Щастието ми се изпари. Венецианската нощ изведнъж ми се стори студена и враждебна. Разбрах, че не мога да избягам. Колкото и далеч да отидех, проблемите на семейството ми щяха да ме намерят. Трябваше да се върна. Не заради тях, а заради себе си. За да затворя тази последна, неплатена сметка от миналото. Още на следващата сутрин си купих билет за връщане. Ваканцията беше свършила. Войната тепърва започваше.
Глава 5
Пристигането ми беше изненадващо за всички. Не бях казала на никого, освен на Десислава, която ме чакаше на летището. Когато ме видя, тя се хвърли в прегръдките ми.
– Знаех си, че ще се върнеш – прошепна тя.
– Нямах избор – отвърнах аз, усещайки тежестта на света отново върху раменете си.
Още същата вечер организирах семейна среща в моя апартамент. Настоях да присъстват всички – Огнян, Ивана и Десислава. Атмосферата беше ледена. Ивана ме гледаше с неприкрита враждебност, а Огнян избягваше погледа ми, впил очи в пода.
Започнах без заобикалки. Разказах им всичко, което знаех – за миналото на баща им, за фалиралата фирма, за дълга към бащата на Симеон.
– Симеон ви използва, Огняне – казах аз, гледайки право в сина си. – Това не е бизнес, това е отмъщение. Той ще ви вземе къщата и ще ви остави на улицата.
Огнян мълчеше, лицето му беше пребледняло. Но Ивана избухна.
– Глупости! – изкрещя тя. – Ти просто не можеш да понесеш, че на нас ще ни провърви! Завиждаш ни! Върна се само за да развалиш всичко!
– Ивана, моля те… – опита се да я спре Огнян.
– Не! Няма да мълча! Тя ни изостави, когато имахме най-голяма нужда от нея, а сега се връща като някакъв пророк на страшния съд!
В този момент Десислава се намеси.
– Ивана, престани! – каза тя с леден тон. – Мама се опитва да ви помогне. Аз лично видях документите. Брат ми е подписал пълномощни, с които Симеон може да прави каквото си поиска с фирмата и с нейните активи. А единственият актив е вашата къща!
Ивана се обърна към Огнян, очите ѝ търсеха опровержение.
– Оги? Вярно ли е това?
Огнян най-после вдигна глава. В очите му имаше сълзи.
– Аз… не знам. Той каза, че е формалност. Вярвах му.
Това беше моментът, в който светът на Ивана се срина. Тя осъзна, че съпругът ѝ, в своята наивност и алчност, е заложил бъдещето на децата им. Тя не каза нищо повече. Просто стана, облече си палтото и излезе от апартамента, затръшвайки вратата след себе си. Огнян остана свит на дивана, ридаейки като малко дете.
Следващите дни бяха хаос. Ивана се изнесе при родителите си, взимайки децата със себе си. Огнян беше в тотален срив. Аз и Десислава поехме нещата в свои ръце. Първата ни стъпка беше да се срещнем с професор Димитров в неговата адвокатска кантора.
Той ни посрещна в елегантния си кабинет, затрупан с книги. Изслуша внимателно разказа ни, преглеждайки копията от документите, които Огнян най-накрая ни беше дал.
– Ситуацията е много тежка – каза той накрая, сваляйки очилата си. – Симеон е изпипал всичко перфектно. От юридическа гледна точка, брат ви доброволно е прехвърлил всички права. Да докажем измама ще бъде изключително трудно и скъпо.
– Но ние трябва да опитаме! – настоя Десислава.
– Разбира се. Първо, трябва незабавно да подадем молба в съда за спиране на всякакви действия по разпореждане с имуществото на фирма „Перспектива Инвест“. Второ, ще заведем дело за измама и злоупотреба с доверие срещу Симеон. Но бъдете подготвени. Това ще е дълга и мръсна война. Симеон има пари, влияние и най-добрите адвокати.
Точно както предсказа Димитров, войната започна. В момента, в който Симеон получи призовката, той премина в контраатака. Започна процедура по обявяване на „Перспектива Инвест“ в несъстоятелност, което автоматично задейства ипотеката върху къщата на Огнян. Банката ги уведоми, че ако не погасят целия бизнес заем в рамките на месец, имотът ще бъде обявен на публична продан. Сумата беше астрономическа. Нямахме такива пари.
Огнян беше съсипан. Той осъзна мащаба на грешката си и вината го смазваше. Започна да пропуска работа, спря да се храни. Една вечер го намерих в апартамента му, седнал на тъмно, с бутилка уиски в ръка.
– Всичко свърши, мамо – каза той с празен глас. – Загубих всичко. Къщата, Ивана, децата… живота си.
Седнах до него и за пръв път от години го прегърнах силно.
– Не, не си. Докато сме заедно, не си загубил нищо. Ще се борим.
В този момент разбрах нещо важно. Моето пътуване към Европа беше бягство не само от очакванията на другите, но и от собствените ми страхове. Страхът да се изправя срещу проблемите, страхът от конфронтация. Сега вече не можех да бягам. Трябваше да бъда скалата, за която ме мислеха. Но този път по моите собствени правила.
Взех решение. „Европейският фонд“, парите на моята свобода, които бях събирала капка по капка в продължение на четиридесет години. Това бяха нашите единствени оръжия в тази война. На следващата сутрин отидох в банката и изтеглих всичко. Сумата не беше достатъчна, за да покрие целия заем, но беше достатъчна, за да платим на Димитров и да започнем битката.
Когато казах на Огнян, той се разплака.
– Не мога да ти причиня това, мамо. Това са парите за твоята мечта.
– Моята мечта се промени, Огняне – отвърнах аз. – Сега мечтата ми е да видя сина си отново на крака. Но имам едно условие. Оттук нататък, аз взимам решенията.
Огнян се съгласи. Той ми подписа генерално пълномощно. Поех контрол над финансите му, над кореспонденцията му, над живота му. Заедно с Десислава и Димитров се превърнахме в боен щаб. Прекарвахме дните и нощите в кантората, ровейки се в документи, търсейки пролука в перфектния план на Симеон.
Междувременно, Ивана също преживяваше своята трансформация. След първоначалния гняв, тя беше изпаднала в депресия. Но когато видя, че съм се върнала и съм заложила всичко, за да спася сина си, нещо в нея се пречупи. Един ден тя дойде в кантората. Изглеждаше уморена, но в очите ѝ имаше нова решителност.
– Искам да помогна – каза тя. – Не знам как, но искам да бъда част от това. Това е и моят дом, и моето семейство.
Присъствието ѝ промени динамиката. Тя пое грижата за децата, носейки ни храна в кантората, давайки ни възможност да работим денонощно. Четиримата – аз, Огнян, Десислава и Ивана – се обединихме срещу общия враг. Кризата, която заплашваше да ни унищожи, всъщност ни направи по-силни от всякога. Битката за къщата се беше превърнала в битка за семейството. И ние бяхме решени да я спечелим.
Глава 6
Съдебният процес беше бавен и мъчителен. Симеон и неговият екип от адвокати използваха всяка възможна тактика за протакане и оказване на натиск. Те оспорваха всяко наше искане, заливаха съда с контра-искове и процедурни хватки. Медиите, подхранвани от „източници, близки до разследването“, започнаха да публикуват статии, които представяха Огнян като некадърен и алчен бизнесмен, който се опитва да прехвърли вината за своя провал на уважаван предприемач. Нашият живот се превърна в ад.
Огнян понесе най-тежкия удар. Той трябваше да се явява на безкрайни разпити, където адвокатите на Симеон го унижаваха, изкарвайки наяве всяка негова грешка, всяка негова наивност. Една вечер той се върна от поредното заседание напълно сломен.
– Те ме накараха да изглеждам като идиот, мамо. Като пълен идиот. И са прави. Аз съм виновен за всичко.
– Не си – казах аз твърдо. – Ти си бил жертва на измама. Не позволявай да те убедят в противното.
Но виждах как увереността му се руши. Нощната авантюра с колежката му Ася също излезе наяве. Адвокатите на Симеон бяха намерили начин да се свържат с нея и я бяха убедили да свидетелства, че Огнян е харчел фирмени пари по хотели и ресторанти, създавайки фалшив образ на лекомислен и безотговорен човек. Когато Ивана научи за изневярата, това беше нов, тежък удар. За няколко дни тя отново се отдръпна, затворена в леденото си мълчание. Но този път, вместо да избяга, тя остана.
– Ще се справим с това по-късно – каза ми тя една вечер с безизразен глас. – Първо трябва да спечелим войната.
Нейната сила в този момент ме изуми.
Ключът към нашия случай се криеше в миналото. Трябваше да намерим доказателство, че действията на Симеон са били предумишлени и мотивирани от отмъщение. Десислава се зае с тази задача с енергията на хрътка. Тя прекара седмици в ровене из стари вестници в библиотеката, търсейки информация за фалита на фирмата на бащите им. И накрая намери нещо. Кратка статия в забравен икономически вестник от 90-те. В нея се споменаваше името на трети съдружник – счетоводителят на фирмата, човек на име Петър. Според статията, той е изчезнал безследно малко преди фирмата да обяви фалит.
– Ако намерим този човек, той може да е нашият ключ – каза професор Димитров. – Той е единственият жив свидетел на случилото се тогава.
Но как да намериш човек, изчезнал преди повече от двадесет години? Задачата изглеждаше невъзможна. Опитахме всичко – социални мрежи, стари адресни регистрации, но без успех. Петър сякаш беше потънал вдън земя.
Когато бяхме напът да се откажем, се сетих за нещо. Старите тефтери на Стефан. Той записваше всичко – имена, телефони, адреси. Прекарах цяла нощ, прелиствайки пожълтелите страници. И там, с избледняло мастило, намерих името „Петър“ и телефонен номер. Номерът, разбира се, вече не беше актуален. Но до него имаше малка бележка: „сестра му – учителка по музика“.
Това беше нашата следа. На следващия ден с Десислава започнахме методично да звъним на всяка музикална школа и читалище в града и околността. След десетки неуспешни опита, най-накрая попаднахме на възрастна жена, която си спомни за колежка с това име, пенсионирала се преди години. Тя ни даде адреса ѝ.
Сестрата на Петър живееше в малък апартамент в стар блок. Отначало беше подозрителна и не искаше да говори с нас. Но когато ѝ разказахме историята, за това как синът ми е напът да загуби всичко заради стара вражда, тя се смили.
– Петър не е изчезнал – каза тя с треперещ глас. – Той се крие. След фалита получи заплахи. Бащата на Симеон го обвиняваше, че е откраднал пари. А вашият съпруг… той просто го изостави. Петър живее под друго име в едно малко градче в планината. Страхува се.
Тя ни даде новия му адрес, но ни помоли да бъдем внимателни.
Пътуването до планинското градче беше дълго и напрегнато. Намерихме Петър в малка къща с подредена градина. Беше остарял, прегърбен мъж с уплашени очи. Отначало отказа да говори.
– Миналото е минало – повтаряше той. – Не искам проблеми.
Тогава му показах снимка на внуците си.
– Това са децата на Огнян – казах аз. – Те може да останат на улицата заради това, което се е случило тогава. Моля ви, ако знаете нещо, кажете ни.
Той гледа дълго снимката. И накрая проговори. Разказа ни истинската история. За това как бащата на Симеон и Стефан са се опитали да направят измама с ДДС. Как той, Петър, е отказал да подпише фалшивите документи. Как те са го заплашвали. И как, в крайна сметка, Стефан се е уплашил и е предал партньора си, стоварвайки цялата вина върху него, в замяна на това да се отърве от наказателна отговорност. Петър беше запазил копие от оригиналните документи, които доказваха измамата. Той ги беше крил повече от двадесет години като застраховка.
Това беше пробивът, който чакахме. Свидетелските показания на Петър и документите, които ни даде, обърнаха делото. Когато представихме доказателствата в съда, защитата на Симеон се пропука. Лицето му, когато видя Петър да влиза в съдебната зала, беше гледка, която никога няма да забравя. Беше лицето на човек, чийто перфектен план току-що се беше сринал.
Съдът постанови в наша полза. Договорите, подписани от Огнян, бяха обявени за нищожни поради измама. Ипотеката върху къщата беше вдигната. Симеон беше осъден да заплати огромно обезщетение и срещу него започна ново разследване за финансови злоупотреби. Бяхме победили.
В деня, в който излезе окончателното решение, ние четиримата стояхме пред сградата на съда. Не крещяхме от радост. Бяхме твърде изтощени. Просто стояхме мълчаливо, прегърнати. Бяхме минали през ада и бяхме оцелели.
Парите, които Симеон трябваше да ни плати, покриха всичките ни разходи по делото. Остана и достатъчно, за да възстановя моя „европейски фонд“. Но аз знаех, че вече не съм същият човек.
Онази вечер Огнян и Ивана дойдоха в моя апартамент.
– Мамо – каза Огнян, а гласът му беше изпълнен с разкаяние, което не бях чувала досега. – Няма думи, с които да ти благодаря. И да се извиня.
– И аз се извинявам – добави Ивана тихо. – Бях сляпа и егоистична. Ти ни спаси.
– Ние се спасихме сами. Заедно – отвърнах аз.
Връзката им беше променена завинаги. Те трябваше да се справят с последиците от изневярата на Огнян и това щеше да отнеме време. Но сега имаха основа, върху която да градят – основа от споделена болка и обща победа.
Няколко седмици по-късно, седях на дивана в хола си и преглеждах туристически брошури. Десислава влезе в стаята.
– Пак ли планираш бягство? – попита тя с усмивка.
– Не бягство. Пътуване – отвърнах аз. – Но този път е различно.
Телефонът ми иззвъня. Беше Лидия.
– Е, готова ли си за истинското приключение? – попита ме тя.
– По-готова от всякога – отвърнах аз.
Защото вече знаех коя съм. Не бях просто счетоводителка, майка или баба. Бях Маргарита. Жената, която се изправи срещу миналото и спечели бъдещето си. Погледнах брошурата в ръцете си. На нея имаше снимка на малко, китно селце в Тоскана. Усмихнах се. Този път усмивката беше истинска.