Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • В църквата срещнах ангела, който ми спаси живота: Точно когато бях напълно загубила надежда
  • Новини

В църквата срещнах ангела, който ми спаси живота: Точно когато бях напълно загубила надежда

Иван Димитров Пешев април 30, 2023
angglasglasogasgaslgas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

С майчинска нежност погалих корема си, обещавайки на малкото създание, което растеше в него, че ще има най-добрите родители на този свят.

Наистина бях късметлийка с момче като Галин. Двамата се срещахме по-малко от година и все пак бях напълно убедена, че той е мъжът, с когото искам да остарея.

Като всички хора и той имаше недостатъци, но бях сигурна, че мога да ги пренебрегна в името на щастливия ни живот. Надявах се вестта за детето, което очаквах, да го зарадва и да го привърже още повече към мен.
Няколко часа по-късно се прибрах, смачкана от болка и безсилие.

От огледалото ме гледаше едно подуто от сълзи лице. За миг тялото ми потрепера, зениците ми се разшириха и от устата ми се изтръгна нечовешки писък. Той отхвърли мен и нероденото ми дете. Беше толкова студен, надменен и непознат. Какво щях да правя сега?

От кого можех да очаквам помощ? Родителите ми бяха разведени и отдавна всеки живееше сам за себе си, без да се интересуват, че някога са имали семейство. Стиснах очи и почувствах остра раздираща болка в гърдите. Душата ми агонизираше.

Никога няма да забравя как реагира Галин на новината, че ще става баща. Не каза много, но достатъчно, за да ме унищожи. Вместо обичайната му усмивка, лицето му помръкна, а ръцете му рязко ме отблъснаха. Последва и втори шок – с привидно спокоен тон, той попита дали съм сигурна, че бебето е от него.

Без да дочака отговор, Галин допълни, че може би е станала някаква грешка. Трудно ми беше да повярвам, че мъжът, когото обичах, постави под съмнение верността ми. След моментното зашеметяване се запитах има ли смисъл да му давам каквито и да е обяснения.

През следващите дни очаквах да ми се обади и да ми поиска извинение. Надявах се, че все пак е размислил и съжалява за думите, които толкова необмислено изрече. От напрежение коремът ме болеше.
Три дни по-късно Галин наистина се обади и пожела да се видим. Излязох с надежда и отново се прибрах смачкана от разочарование.

В ушите ми още звучаха грубият му глас и просташкото му държание. Както предишния път, той беше студен и далечен.

Заяви ми, че дете не влизало в плановете му, тъй като целял да гради кариера. Накрая ми предложи да направя аборт и обеща да го плати. Когато му отказах, Галин ми обърна гръб и подвикна отсега нататък да се оправям сама и повече да не го търся. Само за миг унищожи всичката топлина и вяра в душата ми.

Дълго стоях отпуснала рамене под тежестта на отчаянието, което ме завладя. Що за човек би съсипал мечтите на момичето, на което довчера се кълнеше, че обича?

Що за баща би осъдил собственото си дете на смърт? Безотговорността и хладнокръвието му ме довършиха. Потънах в депресия. Не исках да работя или да се срещам с хора. Предпочитах да стоя затворена вкъщи и да плача. Спрях да мечтая.

Дните ми бяха мрачни, а нощите – изпълнени с кошмари. Намирах се на границата да изгубя напълно разсъдъка си.
Една ранна утрин, няколко седмици след раздялата с Галин, се събудих с мисълта, че няма смисъл да живея повече. В момент на умопомрачение реших да убия себе си и нероденото си дете. Като в просъница станах и хукнах по улицата.

Тичах, докато останах без дъх. Болката ми не знаеше граници – прииждаше на влудяващи вълни. Смъртта неудържимо ме изкушаваше. Не усетих как се озовах в двора на църквата. Храмът още не беше отворен.

Уморена от лудешкото тичане, рухнах на една пейка, наведох глава и помолих Бог да ми прости греха, който се канех да извърша. Изведнъж усетих нечие присъствие. Бавно повдигнах очи и срещнах погледа на непознат млад мъж. Известно време, затаили дъх, двамата се гледахме.

Не говорехме, но очите ни си казаха всичко. Когато час по-късно си тръгнах, желанието да убия себе си и нероденото си дете беше изчезнало напълно. Напуснах двора на църквата, уверена, че не съм сама в това изпитание.
Днес аз и странникът сме добри приятели. Всъщност най-добрите. Доброволец е в храма. Не е красив като Галин, нито толкова образован, няма собствен дом, кола или банкова сметка.

Но е богат духовно. Благодарение на него преминах през най-сериозната криза в живота си. Той носи библейското име Лазар и има душа на ангел. Ангелът, който спаси два живота.
Лина
Източник: Лична драма

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Вдигат ударно социалните помощи! Безработните ще се зарадват най-много, възползвайте се
Next: Любовна драма съсипа сина на Ваня Костова

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.