Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • В църквата срещнах ангела, който ми спаси живота: Точно когато бях напълно загубила надежда
  • Новини

В църквата срещнах ангела, който ми спаси живота: Точно когато бях напълно загубила надежда

Иван Димитров Пешев април 30, 2023
angglasglasogasgaslgas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

С майчинска нежност погалих корема си, обещавайки на малкото създание, което растеше в него, че ще има най-добрите родители на този свят.

Наистина бях късметлийка с момче като Галин. Двамата се срещахме по-малко от година и все пак бях напълно убедена, че той е мъжът, с когото искам да остарея.

Като всички хора и той имаше недостатъци, но бях сигурна, че мога да ги пренебрегна в името на щастливия ни живот. Надявах се вестта за детето, което очаквах, да го зарадва и да го привърже още повече към мен.
Няколко часа по-късно се прибрах, смачкана от болка и безсилие.

От огледалото ме гледаше едно подуто от сълзи лице. За миг тялото ми потрепера, зениците ми се разшириха и от устата ми се изтръгна нечовешки писък. Той отхвърли мен и нероденото ми дете. Беше толкова студен, надменен и непознат. Какво щях да правя сега?

От кого можех да очаквам помощ? Родителите ми бяха разведени и отдавна всеки живееше сам за себе си, без да се интересуват, че някога са имали семейство. Стиснах очи и почувствах остра раздираща болка в гърдите. Душата ми агонизираше.

Никога няма да забравя как реагира Галин на новината, че ще става баща. Не каза много, но достатъчно, за да ме унищожи. Вместо обичайната му усмивка, лицето му помръкна, а ръцете му рязко ме отблъснаха. Последва и втори шок – с привидно спокоен тон, той попита дали съм сигурна, че бебето е от него.

Без да дочака отговор, Галин допълни, че може би е станала някаква грешка. Трудно ми беше да повярвам, че мъжът, когото обичах, постави под съмнение верността ми. След моментното зашеметяване се запитах има ли смисъл да му давам каквито и да е обяснения.

През следващите дни очаквах да ми се обади и да ми поиска извинение. Надявах се, че все пак е размислил и съжалява за думите, които толкова необмислено изрече. От напрежение коремът ме болеше.
Три дни по-късно Галин наистина се обади и пожела да се видим. Излязох с надежда и отново се прибрах смачкана от разочарование.

В ушите ми още звучаха грубият му глас и просташкото му държание. Както предишния път, той беше студен и далечен.

Заяви ми, че дете не влизало в плановете му, тъй като целял да гради кариера. Накрая ми предложи да направя аборт и обеща да го плати. Когато му отказах, Галин ми обърна гръб и подвикна отсега нататък да се оправям сама и повече да не го търся. Само за миг унищожи всичката топлина и вяра в душата ми.

Дълго стоях отпуснала рамене под тежестта на отчаянието, което ме завладя. Що за човек би съсипал мечтите на момичето, на което довчера се кълнеше, че обича?

Що за баща би осъдил собственото си дете на смърт? Безотговорността и хладнокръвието му ме довършиха. Потънах в депресия. Не исках да работя или да се срещам с хора. Предпочитах да стоя затворена вкъщи и да плача. Спрях да мечтая.

Дните ми бяха мрачни, а нощите – изпълнени с кошмари. Намирах се на границата да изгубя напълно разсъдъка си.
Една ранна утрин, няколко седмици след раздялата с Галин, се събудих с мисълта, че няма смисъл да живея повече. В момент на умопомрачение реших да убия себе си и нероденото си дете. Като в просъница станах и хукнах по улицата.

Тичах, докато останах без дъх. Болката ми не знаеше граници – прииждаше на влудяващи вълни. Смъртта неудържимо ме изкушаваше. Не усетих как се озовах в двора на църквата. Храмът още не беше отворен.

Уморена от лудешкото тичане, рухнах на една пейка, наведох глава и помолих Бог да ми прости греха, който се канех да извърша. Изведнъж усетих нечие присъствие. Бавно повдигнах очи и срещнах погледа на непознат млад мъж. Известно време, затаили дъх, двамата се гледахме.

Не говорехме, но очите ни си казаха всичко. Когато час по-късно си тръгнах, желанието да убия себе си и нероденото си дете беше изчезнало напълно. Напуснах двора на църквата, уверена, че не съм сама в това изпитание.
Днес аз и странникът сме добри приятели. Всъщност най-добрите. Доброволец е в храма. Не е красив като Галин, нито толкова образован, няма собствен дом, кола или банкова сметка.

Но е богат духовно. Благодарение на него преминах през най-сериозната криза в живота си. Той носи библейското име Лазар и има душа на ангел. Ангелът, който спаси два живота.
Лина
Източник: Лична драма

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Вдигат ударно социалните помощи! Безработните ще се зарадват най-много, възползвайте се
Next: Любовна драма съсипа сина на Ваня Костова

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.