Георги се грижеше за баща си, който беше тежко болен и прикован на легло. Креватът в старата родителска спалня, някога символ на сигурност и покой, сега се беше превърнал в олтар на болката и бавното гаснене. Миризмата на лекарства и антисептици се беше впила в тапетите, в пердетата, в дървения под, който скърцаше под стъпките на Георги като старчески стон. Денем ходеше на работа в една сива, безлична офис сграда, където се занимаваше с цифри и таблици, които губеха всякакъв смисъл в момента, в който прекрачеше прага на дома. Вечер се връщаше, за да поеме своята смяна. Сменяше превръзки, приготвяше леки, почти безвкусни храни, които баща му едва поглеждаше, и стоеше до него, заслушан в неравномерното му дишане.
Братята му, Петър и Павел, живееха в чужбина. Петър, големият, беше успял бизнесмен в Германия. Животът му беше подреден като немска магистрала – скъпи коли, луксозни почивки, съпруга, която приличаше на модел от списание. Павел, най-малкият, се беше установил в Испания, където водеше бохемски живот, рисуваше и се издържаше от парите, които баща им му беше дал преди години, за да стартира „артистичната си кариера“. Двамата звъняха рядко. Разговорите бяха кратки, неловки, пълни с клишета. „Как е той?“, „Държи ли се?“, „Ти как си?“, „Гордеем се с теб, брат“. Думи, които се сипеха като сухи листа, безтегловни и лишени от съдържание. Никога не предлагаха да се върнат, дори за седмица. Имали работа, ангажименти, деца, които не трябвало да отсъстват от училище. Извинения, които звучаха като добре заучени реплики от лоша пиеса.
Всичко падаше върху Георги. Цялата тежест на грижата, на болката, на безпомощността. Изтощението му растеше с всеки изминал ден, превръщаше се във физическа болка в раменете и постоянен шум в ушите. Понякога се ядосваше. Ядосваше се на баща си за това, че се предаваше, на братята си за тяхното бездушие, на себе си за слабостта си. Сърдеше се, макар и да не искаше. После вината го заливаше като ледена вълна и той оставаше буден до късно, взирайки се в тавана, молейки се за прошка, която никой не можеше да му даде.
Жена му, Ралица, беше неговата опора. Тя поемаше грижата за сина им, за домакинството, за сметките, за всичко онова, което съставляваше нормалния живот, от който Георги се чувстваше все по-откъснат. Често му казваше: „Почини си, Жоро. Ще остана аз при него тази вечер.“ Но той отказваше. Чувстваше го като свой дълг, като последен акт на синовна обич, който трябваше да извърви сам. Беше взел голям кредит за жилището им преди няколко години и сега всяка стотинка беше от значение. Мисълта да напусне работа, за да се грижи за баща си целодневно, беше немислима, но и сегашното положение беше непоносимо. Живееше два живота едновременно и се проваляше и в двата.
Една вечер, докато навън вилнееше късна есенна буря, баща му отвори очи. Те бяха необичайно ясни, сякаш мъглата на болестта се беше вдигнала за миг. Той протегна сухата си, осеяна с петна ръка и я постави върху ръката на Георги. Хватката му беше изненадващо силна.
– Сине… – прошепна той, а гласът му беше дрезгав, като скърцане на ръждясала панта. – Знам колко тежко ти е. Но преди да си тръгна от този свят, има нещо, което искам да направиш. Нещо, което пазя в тайна от всички. От теб, от братята ти, от майка ви…
Георги се наведе по-близо.
– Кажи, татко. Каквото и да е, ще го направя.
Старецът пое дълбоко дъх, сякаш събираше последните си сили от най-дълбоките кътчета на душата си.
– Ако се съгласиш… ако изпълниш това, което ще поискам… семейството ни никога няма да е същото. Всичко, което имаме, всичко, което сте вие… може да се срути.
В очите му проблесна искра на страх, но и на решителност.
– Искам да поправиш една ужасна грешка. Грешка, която аз направих преди много, много години. Грешка, върху която е изграден целият ни живот. Трябва да намериш едно момиче. Дъщерята на Васил. Трябва да ѝ върнеш всичко.
Името „Васил“ проехтя в съзнанието на Георги. Беше го чувал смътно, име от миналото, споменавано шепнешком, сякаш беше проклятие. Стар съдружник на баща му, за когото се говореше, че е пропилял всичко и е изчезнал.
– Татко, не разбирам… Какво да ѝ върна?
Бащата стисна ръката му още по-силно.
– Всичко, сине. Абсолютно всичко. Защото нищо от това, което имаме, не е наше по право. То е нейно.
Глава 2
Смъртта дойде тихо, няколко дни по-късно, в предутринния сумрак. Просто дишането спря. Георги беше до него. Не усети нито облекчение, нито внезапна скръб, а само една огромна, всепоглъщаща празнота. Сякаш част от него самия си беше отишла завинаги.
Братята му пристигнаха за погребението. Петър долетя с първия полет, облечен в скъп черен костюм, който сякаш беше ушит специално за траурни събития. Лицето му беше непроницаемо, движенията му – отмерени и делови. Прегърна Георги формално, потупа го по гърба и първите му думи бяха:
– Трябва да говорим за документите. Има ли завещание? Адвокатът знае ли?
Павел пристигна с автобус от съседна държава, където беше на „артистичен пленер“. Изглеждаше изтощен и объркан, с дълга коса и няколкодневна брада. Той прегърна Георги силно, почти отчаяно, и в очите му имаше сълзи.
– Не мога да повярвам, брат. Просто не мога…
Погребението беше тягостно. Събраха се роднини и стари приятели на баща им. Всеки от тях гледаше с мълчаливо съчувствие към Георги и с едва прикрито любопитство към двамата „чужденци“. След ритуала се прибраха в бащиния апартамент. Миризмата на болест все още витаеше във въздуха, смесена с тежкия аромат на восък от свещи и прегорял тамян.
Ралица беше подредила маса с храна, но никой не се докосваше до нея. Напрежението можеше да се разреже с нож.
Петър не чака дълго. Щом последният гост си тръгна, той отвори едно куфарче и извади папка с документи.
– Така. Нека да сме практични – започна той с леден тон. – Говорих с адвокат Марков. Има завещание. Всичко се дели поравно между нас тримата. Имоти, спестявания, акциите от старата фирма. Трябва да решим какво правим. Аз предлагам да продадем всичко и да разделим парите. Така е най-чисто.
– Да продадем? – обади се Павел. – Това е домът ни…
– Това е сграда, Павел. Камъни и тухли. Емоциите не плащат сметки – отсече Петър.
Георги мълчеше. Думите на баща му горяха в съзнанието му. „Трябва да ѝ върнеш всичко.“ Той пое дълбоко дъх.
– Преди да говорим за продажби и пари… има нещо, което трябва да знаете. Татко ми каза нещо преди да умре. Нещо много важно.
Петър вдигна вежди.
– И какво е то? Някоя последна бащина мъдрост?
– Каза ми, че нищо от това не е наше – изрече Георги бавно и отчетливо. – Каза, че всичко е построено върху лъжа. Каза, че трябва да намерим дъщерята на Васил и да ѝ върнем това, което ѝ се полага.
В стаята настана мъртва тишина. Павел го гледаше с широко отворени очи, неразбиращ. Лицето на Петър обаче се промени. За миг то загуби своята маска на безразличие и се изкриви в грозна гримаса на гняв и презрение.
– Какво? – изсъска той. – Какви ги говориш? Баща ни е бил в делириум от лекарствата. Говорил е несвързани неща.
– Не беше в делириум. Беше напълно ясен. Каза, че е откраднал бизнеса от Васил. Че го е съсипал.
– Глупости! – изкрещя Петър и удари с юмрук по масата. Чиниите подскочиха. – Абсолютни глупости! Васил беше комарджия и пияница! Пропи всичко и избяга! Баща ни спаси фирмата от фалит! Това е историята! Това е истината!
– Това е историята, която той е разказвал. Но не е истината.
– И ти му повярва? На един умиращ старец, чийто мозък е прояден от болестта? Георги, ти си бил преуморен, не си разсъждавал трезво. Хайде да забравим тази нелепица и да се върнем към реалността.
– Това е реалността, Петър! – повиши тон и Георги. – Това е последното му желание! Да изчистим съвестта си!
Петър се изсмя. Смехът му беше студен и остър.
– Съвест? Ти за съвест ли ми говориш? Аз съм изградил империя от това, което баща ни започна! Павел живее като паразит от същите тези пари! Ти си изплащаш апартамента с тях! И сега искаш да изхвърлим всичко това на боклука заради предсмъртните брътвежи на един болен човек? Ти луд ли си?
– Става въпрос за справедливост! – извика Георги.
– Справедливостта е за бедните и наивните! – отвърна Петър. – В реалния свят има победители и губещи. Нашето семейство е от победителите. И аз няма да позволя ти, с твоите сантиментални глупости, да промениш това. Край на темата!
Той се изправи, оправи сакото си и погледна към Павел.
– А ти? И ти ли вярваш в приказки?
Павел сведе поглед.
– Не знам… Звучи… налудничаво.
– Защото е налудничаво! – заключи Петър. – Утре сутринта отиваме при адвоката. Ще задвижим процедурата. Който не е съгласен, може да се откаже от наследството си и да ходи да търси призраци от миналото. Изборът е твой, Георги.
Глава 3
След скандала Петър се настани в скъп хотел в центъра на града, отказвайки да остане в бащиния апартамент, който според него „миришеше на смърт“. Павел остана при Георги и Ралица, но беше мълчалив и умислен. Атмосферата в малкия им апартамент беше наситена с неизказани въпроси и растящо напрежение.
Георги не спа цяла нощ. Думите на Петър го бяха засегнали дълбоко, но не го бяха разколебали. Напротив, бяха запалили в него искра на инат и решителност. Той не можеше просто да забрави последната воля на баща си. Не можеше да живее с мисълта, че целият им живот е измама.
На следващата сутрин, докато Ралица и Павел още спяха, той се върна в апартамента на родителите си. Имаше нужда да остане сам с мислите си, да потърси някакво доказателство, нещо, което да потвърди или отхвърли думите на баща му. Започна да преглежда старите шкафове, бюрата, библиотеката. Всичко беше покрито с тънък слой прах. Сред купища стари сметки, пожълтели вестници и забравени сувенири, в най-долното чекмедже на писалището на баща си, Георги намери стара метална кутия от пури. Беше заключена.
Сърцето му заби учестено. Намери в кухнята малка отвертка и след няколко минути борба ключалката поддаде с щракване. Вътре, грижливо подредени, лежаха няколко папки. Отвори първата. В нея имаше стари писма, писани на ръка с избледняло мастило. Това бяха писмата, които баща му и Васил си бяха разменяли в началото на тяхното партньорство. Те говореха за мечти, за планове, за едно общо бъдеще. Гласът, който звучеше от тези редове, беше гласът на млад, ентусиазиран човек – съвсем различен от болния старец, когото Георги познаваше.
Във втората папка имаше копия от документи за регистрация на фирмата. Имената на Димитър и Васил стояха едно до друго, с равни дялове. Всичко изглеждаше законно и чисто. Георги почти се беше отчаял, когато отвори третата, най-тънка папка. В нея имаше само няколко листа. Единият беше нотариално заверено пълномощно, с което Васил даваше на Димитър пълни права да управлява неговия дял от фирмата за срок от една година, поради „лични причини“. Подписът на Васил беше там, но изглеждаше някак разкривен, неуверен.
Под пълномощното лежеше изрезка от стар вестник. Кратка дописка в криминалната хроника съобщаваше за ареста на Васил по обвинение в злоупотреба с доверие и финансови измами. Според статията, той бил изтеглил големи суми от фирмената сметка и ги бил проиграл на хазарт. Нямаше информация за изхода от делото.
Последният документ беше чернова на писмо, никога неизпратено. Беше написано с треперещия почерк на баща му, вероятно от последните му години.
„Василе, приятелю мой… ако можех да върна времето назад… алчността ме заслепи. Използвах слабостта ти, твоята болест, твоята зависимост… Подхвърлих ти онези документи, докато беше пиян, накарах те да подпишеш пълномощното. После подадох фалшивите сигнали. Унищожих те. Отнех ти всичко. Сега, на прага на смъртта, разбирам, че съм унищожил и себе си. Прости ми…“
Георги четеше и не можеше да повярва на очите си. Беше черно на бяло. Признание. Доказателството, от което се нуждаеше. Той внимателно прибра документите обратно в кутията и я взе със себе си.
Реши да се свърже с адвокат Марков, старият семеен приятел, който се занимаваше с делата на баща му от десетилетия. Уговориха си среща за следобеда. Офисът на Марков беше в стара сграда, с високи тавани и мирис на хартия и време. Самият той беше възрастен мъж с посребрени коси и уморени, но проницателни очи.
Георги му разказа всичко. За последния разговор с баща си, за реакцията на Петър, за документите, които беше намерил. Марков го изслуша внимателно, без да го прекъсва. Когато Георги приключи и му показа съдържанието на кутията, адвокатът дълго разглеждаше документите, като от време на време поклащаше глава.
– Помня тази история – каза накрая той с дълбока въздишка. – Бях млад тогава, едва прохождащ в професията. Всички в града говореха за това. Баща ти беше представен като спасител, а Васил – като безотговорен нехранимайко. Никой не се усъмни. Димитър беше толкова убедителен…
– И какво можем да направим? – попита Георги. – Искам да изпълня волята на баща си. Искам да намеря дъщерята на Васил.
Марков се замисли.
– От правна гледна точка, нещата са сложни. Минала е давност за повечето престъпления. Ще бъде изключително трудно, почти невъзможно, да се докаже нещо в съда след толкова години. Писмото е само чернова, без подпис. Пълномощното е нотариално заверено. От юридическа страна Петър е прав – каузата е почти загубена.
Той видя разочарованието в очите на Георги и добави:
– Но от морална гледна точка… ти си абсолютно прав. Това е огромен товар. Мога да ти помогна. Мога да направя някои проверки в архивите, да се опитам да открия какво се е случило с Васил след ареста, дали е бил осъден, къде е живял. И най-важното – да се опитаме да намерим дъщеря му. Но трябва да си наясно, Георги. Това ще е дълга и мръсна битка. Петър няма да се спре пред нищо, за да защити парите си. Той ще се опита да те дискредитира, да те смачка. Готов ли си за това?
Георги погледна през прозореца. Градът кипеше от живот, без да подозира за моралните дилеми, които се разиграваха в тази тиха кантора.
– Готов съм – каза той твърдо. – Дължа го на баща си. И на себе си.
Глава 4
В същото време, на хиляди километри оттам, в просторния си, минималистично обзаведен апартамент с изглед към реката, Петър водеше съвсем различен разговор. Съпругата му, Силвия, елегантна жена с изваяна фигура и леден поглед, го наблюдаваше как крачи нервно из хола, стиснал телефона до ухото си.
– Не ме интересува как! – крещеше той в слушалката. – Искам да блокирате всяка негова инициатива! Той няма право да рови в миналото. Наследството е общо! Той не може да взима еднолични решения!
От другата страна на линията, гласът на наетия от него адвокат се опитваше да го успокои, но без особен успех. Петър затвори с трясък.
– Идиоти! – изруга той. – За какво им плащам толкова пари?
– Какво има, скъпи? – попита Силвия с равен тон, отпивайки от чашата си с бяло вино. – Проблеми с малкото ти братче?
– Той не ми е брат! Той е един наивен глупак! Представяш ли си, иска да раздаде всичко, което имаме, на някаква непозната, защото баща ни му е наговорил някакви глупости на смъртния си одър!
– Всичко? – в гласа на Силвия се появи първата нотка на тревога. – Какво имаш предвид под „всичко“? Нали нашите активи са отделно?
– Формално, да. Но основата, началният капитал, дойде оттам. Ако тази история излезе наяве, ще настане такъв скандал, че всичките ми бизнес партньори ще се разбягат. Репутацията ми ще бъде срината!
Силвия остави чашата си.
– Не можеш да позволиш това. Трябва да го спреш.
– Опитвам се! – сопна се Петър. – Но той е инат като магаре. Винаги е бил такъв. Вечно с някакви идеали, с някакви морални принципи. Сякаш живее в друг свят.
– Може би трябва да подходиш по-меко. Предложи му пари. Дай му по-голям дял от наследството, само да си затвори устата.
– Вече се сетих за това. Не ги иска. Говори ми за чест, за справедливост… Дрън-дрън!
Телефонът му извибрира отново. На екрана светна името „Ирена“. Петър хвърли бърз поглед към Силвия и отхвърли обаждането.
– Кой беше? – попита жена му, без да откъсва поглед от него.
– Никой. Грешка. – отвърна той твърде бързо.
Силвия се усмихна ледено. Тя знаеше. Отдавна знаеше за Ирена, неговата млада и амбициозна асистентка, с която той имаше тайна връзка от почти година. Не казваше нищо, защото бракът им беше сделка, удобен съюз, който и на двамата носеше ползи. Но знанието беше сила. И тя чакаше своя момент да я използва.
– Добре – каза тя. – Прави каквото трябва. Но не забравяй, Петър, че аз и децата сме свикнали на определен стандарт на живот. И нямам никакво намерение да се отказвам от него заради моралните терзания на брат ти.
Петър кимна и излезе на терасата. Градът светеше под него като разпилени диаманти. Той отново набра адвоката си.
– Слушай ме внимателно. Искам да започнете проучване на Георги. Всичко. Финансовото му състояние, ипотеката на апартамента му, отношенията със съпругата му. Намерете нещо. Нещо, с което да го притиснем. Някоя слабост. Всеки има такава.
Междувременно, в един шумен бар на испанския бряг, Павел се опитваше да заглуши мислите си с алкохол. Обаждането на Петър по-рано през деня го беше разтърсило.
– На чия страна си, Павел? – беше го попитал брат му директно. – На страната на семейството, което те е хранило цял живот, или на страната на един луд, който иска да ни унищожи? Помисли си добре. Защото ако избереш грешната страна, кранчето спира. Завинаги.
Заплахата беше ясна. Павел беше зависим. Артистичната му кариера беше по-скоро хоби, отколкото професия. Той живееше от щедрата издръжка, която Петър му изпращаше всеки месец. Идеята, че този поток от пари може да спре, го ужасяваше.
Но думите на Георги също не му даваха мира. Образът на баща им, молещ за прошка на смъртния си одър… имаше нещо толкова истинско, толкова отчаяно в това.
Павел поръча още едно питие. Той беше слаб. Винаги беше бягал от конфликти, винаги беше избирал по-лесния път. И сега се намираше по средата на война, която не разбираше и не искаше. Той извади телефона си и набра номера на Георги. Когато брат му вдигна, Павел промълви:
– Батко, аз… не знам какво да правя. Петър ми се обади. Заплаши ме.
– Знам – отвърна спокойно Георги. – Очаквах го. Не се притеснявай. Просто направи това, което смяташ за правилно.
– Но кое е правилното? – изхленчи Павел. – Да унищожим всичко заради една стара история?
– Не става дума за унищожение, Павел. Става дума за поправяне на грешка. Помисли си. Би ли могъл да живееш спокойно, знаейки, че всичко, което имаш, е откраднато?
Павел мълчеше. Той гледаше отражението си в тъмния екран на телефона. Един мъж на средна възраст, който все още не знаеше кой е и какво иска от живота.
– Не знам – прошепна той и затвори.
Глава 5
Минаха няколко седмици. Адвокат Марков работеше усърдно. С помощта на стари контакти и много ровене из прашни архиви, той успя да сглоби пъзела на трагичната съдба на Васил. След ареста, той бил осъден на няколко години затвор. Присъдата била лека, но достатъчна, за да съсипе репутацията му. Когато излязъл на свобода, той бил пречупен човек. Опитал се да започне отначало, но клеймото на престъпник го следвало навсякъде. Жена му го напуснала, взимайки със себе си малката им дъщеря. Васил се пропил и починал няколко години по-късно, сам и забравен, от цироза на черния дроб.
Най-важното откритие обаче беше свързано с дъщеря му. Името ѝ беше Анелия. След като майка ѝ се омъжила повторно, Анелия била отгледана от баба си и дядо си по майчина линия в малък провинциален град. Била отлична ученичка. Преди няколко години се преместила в столицата, за да учи право в университета. Живеела под наем в скромна гарсониера в краен квартал и работела вечер като сервитьорка, за да се издържа.
– Намерихме я, Георги – каза Марков по телефона. Гласът му беше сериозен. – Сега идва трудната част. Как ще подходиш? Как ще кажеш на едно младо момиче, че баща ѝ не е бил престъпник, а жертва, и че животът, който тя познава, е резултат от една ужасна несправедливост?
Георги усещаше как сърцето му бие до пръсване. Това беше моментът на истината.
– Не знам – призна той. – Но трябва да го направя.
Стресът започваше да се отразява на семейния му живот. Той беше станал раздразнителен и мълчалив. Ралица усещаше това. Една вечер, докато синът им спеше, тя седна до него на дивана.
– Жоро, какво става? От седмици не си на себе си. Изглеждаш така, сякаш носиш целия свят на раменете си.
Георги въздъхна.
– Защото е така, Рали. Намерихме я. Дъщерята на Васил.
– И? Какво ще правиш?
– Ще се срещна с нея. Ще ѝ кажа истината.
Ралица го хвана за ръка.
– Сигурен ли си? Петър няма ли да…
– Петър може да върви по дяволите! – прекъсна я той по-остро, отколкото искаше. – Става дума за нещо по-голямо от парите и заплахите му. Става дума за това да мога да се погледна в огледалото сутрин. Става дума за това какъв пример давам на сина ни.
Той се изправи и отиде до прозореца. Точно в този момент пощенската кутия на входа щракна. Беше дошла пощата. Сред рекламните брошури имаше и един официален плик. Беше известие от банката. Вноската по ипотечния им кредит се увеличаваше заради покачващите се лихвени проценти. Сумата беше значителна. Георги усети как стомахът му се свива. Това беше реалността. Реалността, за която Петър говореше. Парите може и да не носеха щастие, но липсата им определено носеше нещастие. За миг той се разколеба. Дали си струваше? Да рискува сигурността на собственото си семейство заради призрак от миналото?
Тогава погледът му попадна върху снимката на баща му на рафта. Спомни си ясния му, умоляващ поглед в онази последна вечер.
– Да, сигурен съм – каза той тихо, по-скоро на себе си, отколкото на Ралица. – По-сигурен не съм бил никога в живота си.
На следващия ден, със свито сърце и адрес в ръка, Георги потегли към квартала, в който живееше Анелия. Беше сив, панелен лабиринт, който изглеждаше потискащ дори и в слънчевия следобед. Намери блока, изкачи се по мръсното стълбище до петия етаж и позвъни на вратата.
След малко вратата се отвори и пред него застана младо момиче. Беше на не повече от двадесет и две, с дълга кестенява коса, вързана на опашка, и големи, сериозни очи. Очите на баща ѝ, ако се съдеше по старите снимки.
– Да? – попита тя с лека подозрителност.
Георги преглътна. Всички заучени фрази, които беше подготвил, излетяха от главата му.
– Здравейте. Казвам се Георги. Вие ли сте Анелия?
– Да, аз съм. Какво обичате?
– Аз… баща ми беше съдружник на вашия баща. Преди много години. Исках да поговоря с вас за него, ако имате малко време.
В очите на Анелия проблесна нещо – смесица от любопитство и стара болка.
– За баща ми? – попита тя тихо. – Никой не е искал да говори за него от години.
Тя се отдръпна от вратата.
– Влезте.
Глава 6
Гарсониерата беше малка, но чиста и подредена. По стените имаше рафтове, отрупани с дебели юридически книги. На малко бюро до прозореца имаше отворен лаптоп и купчина разпечатани лекции. Миришеше на кафе и хартия.
– Няма къде да седне, освен на леглото – каза Анелия, посочвайки с леко притеснение. – Или на този стол.
– Няма проблем – отвърна Георги и седна на стола до бюрото. Чувстваше се като слон в стъкларски магазин. Всичко в тази стая говореше за труд, амбиция и лишения. Един живот, коренно различен от охолния свят, в който бяха израснали той и братята му.
Настъпи неловко мълчание.
– И така… – започна Анелия, сядайки на ръба на леглото. – Познавали сте баща ми?
– Не лично. Баща ми, Димитър, ми е разказвал за него. Били са добри приятели и съдружници в началото.
– В началото – повтори тя с лека горчивина. – Знам какво се е случило след това. Знам, че е проиграл всичко, че е предал доверието на баща ви. Знам, че е бил в затвора. Баба ми ми е разказвала.
– А вярвате ли в тази история? – попита внимателно Георги.
Тя сви рамене.
– Какво друго ми остава? Не го помня добре. Бях много малка, когато той… си тръгна. Помня само, че мама винаги плачеше, когато станеше дума за него. Казваше, че е бил слаб човек.
– А ако ви кажа, че може би не е бил слаб, а просто е имал лош късмет? Или… че е бил предаден?
Анелия го погледна право в очите. Погледът ѝ беше пронизващ, интелигентен. Поглед на бъдещ юрист.
– Какво точно се опитвате да ми кажете, господин…
– Георги. Просто Георги.
– Какво се опитвате да ми кажете, Георги? Защо сте тук? Баща ви е починал, нали? Прочетох некролога във вестника. Съболезнования.
– Благодаря. Да, почина. И преди да умре, той… той ми разкри нещо. Нещо, което е пазил в тайна през всичките тези години. Каза ми, че историята, която всички знаят, не е истина.
Георги реши да не разкрива всичко наведнъж. Щеше да е твърде голям шок.
– Той вярваше, че на баща ви е била сторена голяма несправедливост. Че е бил подведен, измамен. Не от някой друг, а от самия него. От моя баща.
Анелия не трепна. Лицето ѝ остана безизразно, но Георги забеляза как пръстите ѝ се свиха в юмрук.
– И защо ми казвате това сега? Какво искате от мен?
– Нищо не искам. Искам да ви дам нещо. Искам да поправя една грешка. Баща ми ме помоли да го направя. Той искаше да ви се извини, чрез мен. И да ви… компенсира.
– Компенсира? – тя се изсмя, но в смеха ѝ нямаше веселие. – Как се компенсира един съсипан живот? Един живот без баща? Знаете ли какво е да растеш с клеймото, че си дъщеря на престъпник и пияница? Знаете ли колко пъти са ме сочили с пръст в училище? Компенсация…
Тя се изправи и отиде до прозореца, обръщайки му гръб.
– Оценявам жеста ви, наистина. Но мисля, че е твърде късно за това. Нямам нужда от вашите пари или от вашето съжаление. Уча, работя, справям се сама. Точно както баба ме е учила.
– Не става дума за съжаление. Става дума за истината. За изчистване на името на баща ви.
Анелия се обърна. В очите ѝ имаше сълзи.
– Името му… Мислите ли, че някой го е грижа за името му след толкова години?
– Аз ме е грижа – каза тихо Георги. – И вие също трябва. Имате ли някакви негови документи? Писма? Нещо, останало от него?
Тя поклати глава.
– Мама изхвърли всичко след развода. Каза, че иска да забрави.
– Разбирам. Вижте, Анелия, знам, че това е много за възприемане. Няма да ви притискам. Но имам доказателства, документи, които подкрепят думите ми. Ако решите, че искате да ги видите, ако решите, че искате да научите цялата истина, просто ми се обадете.
Георги извади от джоба си визитка и я остави на бюрото, до лаптопа.
– Помислете. Дължите го на него. И на себе си.
Той стана и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна.
– Той не е бил слаб човек, Анелия. Бил е просто доверчив. А в света на бизнеса, това понякога е най-големият грях.
Когато вратата се затвори след него, Анелия остана неподвижна до прозореца. После бавно отиде до бюрото и взе визитката. Ръцете ѝ трепереха. Целият ѝ свят, построен върху основите на една болезнена, но приета истина, започваше да се пропуква.
Глава 7
Новината за срещата на Георги с Анелия достигна до Петър по-бързо, отколкото Георги предполагаше. Частният детектив, нает от Петър, беше ефективен. Два дни по-късно Петър кацна отново в родината. Този път не се обади предварително. Просто се появи на вратата на апартамента на Георги и Ралица. Беше късно вечерта, синът им вече спеше.
Лицето на Петър беше мрачно като буреносен облак. Той влезе, без да чака покана, и се изправи пред Георги.
– Ти си преминал всякакви граници! – изсъска той, без дори да поздрави Ралица, която стоеше слисана встрани.
– За какво говориш, Петре? – попита спокойно Георги, макар че знаеше отговора.
– Не се прави на луд! Срещал си се с нея! С дъщерята на онзи нещастник! Какво си ѝ наговорил? Какви лъжи си ѝ наплещил?
– Казах ѝ истината. Или поне част от нея.
– Истината? – изкрещя Петър. – Ти не знаеш какво е истина! Ти живееш в някакъв твой измислен свят на чест и морал! В истинския свят, Георги, хората правят каквото е нужно, за да оцелеят и да успеят! Баща ни го е направил! И аз го правя!
– Наричаш кражбата и предателството „оцеляване“?
– Наричам го бизнес! – отвърна Петър. – Нещо, от което ти и понятие си нямаш, докато си седиш на бюрото и местиш цифрички за мизерната си заплата! Ти си слаб, Георги! Винаги си бил! Затова баща ни избра мен да поема нещата, а не теб!
Обидата засегна Георги, но той не го показа.
– Той не е избрал теб. Той просто те е предпазвал от истината, както и мен. Може би е смятал, че ти няма да имаш съвестта да поправиш нещата.
Петър се изсмя подигравателно.
– Съвест… Пак тази дума. Добре. Щом искаш да играем така, ще играем. Слушай ме сега много внимателно. Ще спреш веднага. Няма да се виждаш повече с това момиче. Няма да ровиш повече в миналото. Ще забравиш за предсмъртните глупости на татко. Ще подпишеш документите за продажба на имотите и ще си получиш дела. Дори ще ти дам бонус. Двоен дял. Вземи го. Плати си кредита, купи си нова кола, заведи семейството си на почивка. Живей си живота и не се меси там, където не ти е работа.
Той извади от джоба на сакото си чек и го хвърли на масата.
– Ето. Аванс. Само кажи „да“.
Георги погледна чека. Сумата беше достатъчна, за да покрие ипотеката му и да му останат пари за години напред. За миг си представи живота без този постоянен финансов стрес. Без страха от следващата сметка, от неочакван разход. Видя облекчението в очите на Ралица.
После погледна брат си. Видя самодоволната му, презрителна усмивка. И разбра, че не може да го направи. Това не бяха просто пари. Това беше цената на мълчанието му. Цената на душата му.
– Не – каза той тихо.
– Какво?
– Казах не. Прибери си парите, Петре. Не се продавам.
Лицето на Петър се вкамени. Усмивката изчезна, заменена от ледена ярост.
– Добре. Ти си го избра. Но да знаеш, че от този момент нататък, аз нямам брат на име Георги. Ти си просто един проблем, който трябва да бъде решен. И аз ще го реша. Ще те унищожа, Георги. Ще направя така, че да съжаляваш за деня, в който си се родил. Ще използвам всеки лев, който имам, всеки контакт, всяко мръсно оръжие, за да те смачкам. Ще разбия теб, семейството ти, всичко, което обичаш.
– Заплашваш ли ме? – попита Георги.
– Не. Обещавам ти. – каза Петър.
Той се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, спря и се обърна към Ралица.
– А ти… Добре си помисли до кого заставаш. Защото когато корабът започне да потъва, плъховете първи го напускат.
След тези думи той излезе и затръшна вратата след себе си. В апартамента остана да витае само заплахата му, студена и реална.
Глава 8
Животът на Петър, който отвън изглеждаше перфектен и подреден, всъщност беше пропукан от тайни. Най-голямата от тях беше Ирена. Тя не беше просто асистентка или мимолетна афера. Тя беше интелигентна, амбициозна и безскрупулна. Беше научила много, работейки толкова близо до Петър. Беше виждала документите, беше чувала разговорите, беше наясно с много от неговите не толкова законни сделки и схеми за избягване на данъци.
Докато Петър беше в родината си, за да се разправя с Георги, Ирена ставаше все по-нетърпелива. Тя не искаше да бъде вечно втората, тайната жена. Искаше повече. Искаше всичко, което имаше Силвия – статут, богатство, признание.
Тя му се обади отново, този път късно през нощта. Петър беше в хотелската си стая, ядосан и фрустриран след сблъсъка с Георги.
– Какво искаш, Ирена? Не е удобно сега.
– Никога не е удобно, нали, Петре? – гласът ѝ беше остър. – Уморих се да чакам. Уморих се от празните ти обещания. Кога ще напуснеш Силвия?
– Говорили сме за това. Нещата са сложни. Имам деца…
– И аз искам деца! – прекъсна го тя. – Искам семейство. Искам живот. Не искам да бъда твоята мръсна малка тайна, която криеш в задния джоб.
– Ирена, моля те, имам огромни проблеми в момента. Семейни. Не ми е до това.
– О, знам за семейните ти проблеми. Знам за брат ти, който иска да раздаде наследството. Знам, че си притеснен. Но може би аз мога да ти помогна.
В гласа ѝ се появи нова, хищна нотка.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че знам много неща, Петре. Неща за твоя бизнес. Неща, които ако стигнат до данъчните власти или до конкурентите ти, ще направят проблемите с брат ти да изглеждат като детска игра.
Петър замръзна.
– Шантажираш ли ме?
– Не. Наричам го презастраховане. Искам гаранция. Искам да прехвърлиш на мое име онази къща извън града и една прилична сума в швейцарска сметка. Като застраховка. Като гаранция, че няма да ме изхвърлиш на улицата, когато ти омръзна.
Петър мълчеше. Беше в капан. Сам го беше създал. Беше подценил Ирена, беше я смятал за красива играчка, а тя се беше оказала бомба със закъснител.
– Добре. – каза той накрая с пресъхнало гърло. – Ще го направя. Но ми дай време.
– Нямаш много време, скъпи. – измърка Ирена. – Часовникът тиктака.
След този разговор, Петър разбра, че стените около него се срутват. Натискът идваше от всички страни. От Георги и неговата мания за справедливост, от Анелия, която можеше да заведе дело, от Ирена и нейния шантаж, дори от Силвия с нейните ледени погледи и неизказани заплахи.
Той вече не се бореше просто за пари. Бореше се за оцеляването си. И беше готов на всичко.
Първата му стъпка беше да наеме най-добрия и най-безскрупулен адвокат в страната. Човек, известен с това, че печели делата си с всички възможни средства – законни и не толкова.
– Искам да съсипете брат ми. – каза Петър на първата им среща. – Искам да заведете дело срещу него. За психически тормоз, за опит за изнудване, за каквото се сетите. Искам да го вкарате в такава съдебна въртележка, че да му се завие свят. Да го накарате да похарчи и последната си стотинка за адвокати. Искам да го представите пред съда като един нестабилен, обсебен човек, повлиян от смъртта на баща си, който се опитва да открадне наследството на братята си. Можете ли да го направите?
Адвокатът се усмихна хищно.
– С удоволствие.
Глава 9
Междувременно, Анелия не можеше да спре да мисли за разговора с Георги. Думите му отекваха в съзнанието ѝ, разклащайки основите на всичко, в което вярваше. Тя се опита да се съсредоточи върху ученето си, но буквите в учебниците се размазваха пред очите ѝ.
След няколко безсънни нощи, тя взе решение. Обади се на Георги.
– Искам да видя документите. – каза тя без предисловия.
Срещнаха се в едно малко, тихо кафене. Георги ѝ показа всичко – писмата, пълномощното, черновата на баща му. Анелия четеше бавно, внимателно, лицето ѝ беше пребледняло. Когато стигна до последното писмо, очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Значи е истина… – прошепна тя. – През цялото това време… той е бил жертва.
Георги кимна мълчаливо.
– Защо? – попита тя, а в гласа ѝ трепереше гняв и болка. – Защо баща ви е направил това? Били са приятели.
– Алчност. Амбиция. Не знам. Може би никога няма да разберем истинските мотиви.
Анелия затвори папката. Ръцете ѝ вече не трепереха. Бяха стиснати в юмруци. Сълзите бяха изчезнали, заменени от леден пламък в очите ѝ.
– Той не просто му е отнел бизнеса. Отнел му е честта. Отнел му е живота. Отнел ми е баща.
Тя вдигна поглед към Георги.
– Какво ще правим сега?
– Аз съм готов да ти върна моя дял от наследството. И да свидетелствам в твоя полза. Но брат ми, Петър, ще се бори докрай. Той няма да се откаже от нищо доброволно.
– Тогава ще го принудим. – каза Анелия с твърдост, която изненада и самата нея. – Аз уча право. Знам какви са възможностите. Ще заведем дело. Не просто за пари. За реабилитация. Искам всички да научат истината. Искам името на баща ми да бъде изчистено.
– Готова ли си за това? Ще бъде мръсно. Те ще се опитат да те очернят, да те представят като алчна златотърсачка.
– Нека се опитват. – отвърна тя. – Аз нямам какво да губя. Те имат.
Анелия се свърза с един от преподавателите си в университета – професор по гражданско право, известен със своята принципност и опит. Разказа му цялата история и му показа документите. Професорът беше впечатлен от нейната решителност и от сложността на казуса.
– Това ще бъде делото на десетилетието. – каза той, след като разгледа всичко. – Шансовете ни не са големи, заради изтеклата давност. Но моралната страна на въпроса е неоспорима. Имаме черновата на писмото, имаме и свидетел – Георги. Ще се позоваваме на принципа за неоснователно обогатяване. Ще бъде тежко. Но си струва да се опита. Ще ти помагам с каквото мога. Безплатно.
Така започна подготовката. Анелия се хвърли в работата с цялата си енергия. Прекарваше дните си в библиотеката, а нощите – в подготовка на документи. За нея това вече не беше просто юридически казус. Беше лична мисия. Мисия да върне достойнството на един баща, когото почти не познаваше, но чиято болка сега усещаше като своя собствена.
Глава 10
Точно както Петър беше обещал, войната започна. Призовката пристигна в един студен и дъждовен ден. Петър съдеше Георги за „опит за присвояване на наследство чрез психологически манипулации и уронване на престижа на семейството“. Обвиненията бяха абсурдни, но формулирани така, че да звучат зловещо и правдоподобно.
За Георги това беше шок. Едно беше да получаваш заплахи, съвсем друго – да държиш в ръцете си официален документ, който те превръщаше в престъпник в очите на закона. Първата му работа беше да наеме адвокат. Марков му препоръча свой колега, специалист по семейни дела.
– Ще се борим, Георги. – каза му той. – Това е класическа тактика за сплашване. Опитват се да те изтощят финансово и психически, преди истинското дело да е започнало.
В същото време, исковата молба на Анелия беше внесена в съда. Новината гръмна като бомба в бизнес средите. В началото беше само слух, подхвърлен в икономическите издания, но скоро се превърна в основна тема. Акциите на компанията на Петър започнаха да падат. Партньори започнаха да се отдръпват. Скандалът, от който той толкова се страхуваше, беше вече факт.
Съдебната битка се водеше на няколко фронта. Адвокатите на Петър бяха агресивни и безкомпромисни. Те поискаха психиатрична експертиза на Георги, твърдейки, че той е нестабилен след смъртта на баща си. Призоваха като свидетели съседи и далечни роднини, които да потвърдят, че Георги е бил „странен“ и „затворен“ напоследък. Опитваха се да го смажат, да го унижат, да го накарат да се откаже.
Напрежението в дома на Георги и Ралица стана почти непоносимо. Парите започнаха да се топят с плашеща скорост. Адвокатски хонорари, съдебни такси, експертизи. Ипотеката тежеше като воденичен камък на шията им. Ралица започна втора работа през уикендите, за да свързват двата края. Скандалите им зачестиха.
– Докога ще продължава това, Жоро? – питаше го тя вечер, изтощена до краен предел. – Погледни се, не приличаш на себе си! Погледни нас! Заслужава ли си всичко това?
– Трябва да си заслужава, Рали. Иначе всичко е било напразно.
Анелия също беше подложена на огромен натиск. Жълтата преса се нахвърли върху нея като глутница лешояди. Публикуваха нейни снимки, ровеха в миналото ѝ, представяха я като хитра опортюнистка, която се опитва да забогатее на гърба на уважавано семейство. Адвокатите на Петър се опитаха да я подкупят, предлагайки ѝ огромна сума, за да оттегли иска си. Тя отказа.
В университета започнаха да я гледат с подозрение. Някои от състудентите ѝ я избягваха. Тя се чувстваше сама и изолирана, но не се предаваше. Образът на баща ѝ ѝ даваше сили.
Ключов момент в делото беше първото заседание, на което трябваше да се разпитат свидетели. В съдебната зала атмосферата беше ледена. Георги и Петър седяха на няколко метра един от друг, но не размениха и поглед. Анелия беше седнала до своя професор, спокойна и съсредоточена.
Адвокатът на Петър призова Павел като свидетел. Всички погледи се насочиха към най-малкия брат, който влезе в залата неуверен и пребледнял. Всички знаеха, че неговите показания можеха да наклонят везните в едната или другата посока.
Глава 11
Павел стоеше на свидетелската скамейка, чувствайки се като прикован на позорния стълб. От едната страна беше Петър, който го гледаше с леден, предупредителен поглед. От другата беше Георги, чиито очи изразяваха надежда и мълчалива молба. В дъното на залата седеше Анелия – лице, което той никога не беше виждал, но което вече беше променило живота му завинаги.
Адвокатът на Петър започна разпита.
– Господин… – той се поколеба за фамилията, но се поправи – Павел, вие познавате ли добре брат си Георги?
– Да, той ми е брат.
– Бихте ли го описали като емоционално стабилен човек? Особено в месеците около смъртта на баща ви?
Павел преглътна.
– Той беше под голям стрес. Грижеше се сам за татко. Беше изтощен.
– Точно така, изтощен. Възможно ли е в това състояние да не е възприел правилно думите на баща ви? Възможно ли е да си е внушил неща?
– Аз… не знам. Не бях там.
– Но след това, след погребението, вие присъствахте на разговор, в който Георги изложи своята… теория, нали? Какво беше вашето първо впечатление?
Павел си спомни онзи разговор. Спомни си гнева на Петър и объркването си.
– Звучеше… невероятно.
– Невероятно? Или налудничаво?
– Аз…
Адвокатът го притискаше. Павел се чувстваше като в менгеме. Той знаеше, че ако каже истината, ако каже, че дълбоко в себе си е усетил зрънцето истина в думите на Георги, щеше да загуби всичко. Издръжката от Петър, бохемския живот, свободата да не мисли за утрешния ден. Но ако излъжеше, ако застанеше на страната на Петър, щеше да загуби последното парченце самоуважение, което му беше останало.
Той погледна към Георги. Видя умореното му, но честно лице. Спомни си всичките години, в които Георги беше „добрият син“, онзи, който остана, който се грижеше, докато другите двама преследваха мечтите си.
После погледна към Анелия. Видя младостта ѝ, решителността ѝ, болката в очите ѝ. И за пръв път в живота си, Павел почувства не просто страх, а срам. Срам от себе си, от своята слабост, от своя егоизъм.
– Господин Павел? – настоя адвокатът. – Отговорете на въпроса. Думите на брат ви звучаха ли ви налудничаво?
Павел пое дълбоко дъх.
– Не. – каза той тихо, но гласът му проехтя в напрегнатата тишина на залата. – Не звучаха налудничаво. Звучаха като думи на човек, който е намерил сили да каже истината преди смъртта си.
В залата се надигна ропот. Петър скочи на крака, лицето му беше изкривено от ярост. Съдията удари с чукчето, призовавайки за тишина.
Адвокатът на Петър беше видимо изненадан.
– Какво искате да кажете?
– Искам да кажа – продължи Павел, набирайки смелост с всяка дума, – че аз също имах своите съмнения. Спомням си като дете, че името на Васил беше табу вкъщи. Спомням си страха в очите на баща ми, когато веднъж го попитах за него. Вярвам на брат си Георги. Вярвам, че баща ни е искал да поправим една ужасна грешка. И аз искам да бъда част от това.
Това беше неговият момент. Моментът, в който спря да бъде сянка и се превърна в човек.
Последствията дойдоха незабавно. Още същата вечер банковата му сметка беше блокирана. Получи съобщение от Петър, което съдържаше само три думи: „Ти си мъртъв“.
Павел остана без пукнат лев, в чужда държава, с наем, който трябваше да плати. За пръв път в живота си беше истински сам. Но странно, не се чувстваше уплашен. Чувстваше се свободен.
Той се обади на Георги.
– Аз съм с теб, батко. Докрай.
Гласът на Георги от другата страна беше задавен от емоции.
– Добре дошъл, братко.
Глава 12
Показанията на Павел бяха повратна точка. Те дадоха огромна морална подкрепа на Георги и Анелия и нанесоха тежък удар върху стратегията на Петър. Делото вече не изглеждаше като „един луд срещу всички“, а като „двама братя срещу третия“. Общественото мнение, до този момент по-скоро на страната на богатия и успешен бизнесмен, започна да се накланя.
Но Петър не беше човек, който се предава лесно. Той отвърна на удара с още по-голяма ярост. Неговите адвокати започнаха да ровят в миналото на Павел, изкарвайки наяве негови младежки прегрешения, дългове, бохемски прояви. Опитваха се да го представят като безотговорен и ненадежден свидетел, който се е съюзил с Георги, за да получи дял от евентуална компенсация.
Битката се ожесточаваше. Георги и Ралица бяха принудени да продадат колата си, за да покрият растящите разходи. Георги взе неплатен отпуск от работа, защото не можеше да се концентрира. Всеки ден беше борба за оцеляване.
Една вечер, докато преглеждаше за пореден път съдържанието на металната кутия, Георги забеляза нещо, което досега му беше убягвало. На гърба на една от старите снимки на баща му и Васил имаше нещо написано с молив, почти изтрито от времето. Той го занесе до лампата и присви очи. Успя да разчете няколко думи: „Банков сейф. Ключ при Марков.“
Сърцето му подскочи. Веднага се обади на стария адвокат.
– Марков, баща ми оставял ли ти е ключ за банков сейф?
От другата страна на линията настана мълчание. После Марков въздъхна.
– Да, Георги. Остави ми го преди много години. Каза ми, че е за „черни дни“ и че трябва да го отворим само ако се случи най-лошото. Мисля, че този ден дойде.
На следващата сутрин двамата отидоха в банката. След като преминаха през всички процедури, служител ги отведе до трезора. Марков пъхна ключа, завъртя го и отвори тежката метална врата. Вътре имаше само една папка и един малък, запечатан плик.
В папката бяха оригиналите. Не копия, а оригиналите. Договорът за съдружие. Пълномощното, на което ясно се виждаше, че подписът на Васил е положен с трепереща ръка, коренно различен от подписа му на други документи. И най-важното – нотариално заверено, саморъчно написано признание от Димитър, бащата на Георги.
В него той описваше всичко в детайли. Как е напоил Васил. Как е подхвърлил документите. Как е използвал връзките си, за да го осъдят. Как е откраднал не само фирмата, но и всичките му идеи и проекти. Писмото завършваше с думите: „Ако това писмо някога види бял свят, значи не съм намерил сили да поправя стореното зло приживе. Моля синовете си, ако в тях е останала капка чест, да намерят наследниците на Васил и да им върнат всичко, което им принадлежи по право. Това не е молба, а завет.“
Това беше неоспоримото доказателство. Бомбата, която можеше да сложи край на всичко.
В малкия плик имаше и нещо друго. Кратко писмо, адресирано лично до Георги.
„Сине мой, знам, че от тримата само ти имаш силата и сърцето да извървиш този път. Прости ми за товара, който ти оставям. Прости ми, че бях слаб. Обичам те. Татко.“
Георги четеше и сълзи се стичаха по лицето му. Това не бяха сълзи на тъга, а на облекчение. И на гордост. Баща му, въпреки всичко, беше намерил начин да потърси изкупление.
С това доказателство в ръце, позицията им стана непоклатима. Адвокатът на Петър, след като се запозна с документите, посъветва клиента си незабавно да търси извънсъдебно споразумение.
– Край, Петър. – каза му той по телефона. – Ако това излезе в съда, ти не просто ще загубиш парите. Ще отидеш в затвора за лъжесвидетелстване и опит за възпрепятстване на правосъдието.
Глава 13
Изправен пред неоспоримите доказателства и заплахата от наказателна отговорност, Петър беше притиснат до стената. Неговата арогантност и самоувереност се изпариха, заменени от животински страх. За пръв път в живота си той губеше контрол.
Срещата за извънсъдебно споразумение беше организирана в неутрална територия – голяма адвокатска кантора. В едната стая бяха Георги, Павел, Анелия и техните адвокати. В другата – Петър и неговият екип. Един посредник сновaше между двете стаи, предавайки оферти и контраоферти.
Петър започна с опит да минимизира щетите. Предложи на Анелия значителна сума пари, много по-голяма от първоначалната, но само малка част от реалната стойност на откраднатия бизнес.
Анелия, след кратък разговор със своя професор и с Георги, отхвърли предложението.
– Не става дума само за пари. – предаде посредникът думите ѝ. – Тя иска публично извинение. Иска пълна реабилитация на името на баща ѝ. Иска справедливост, а не подаяние.
Преговорите продължиха часове. Петър вдигаше сумата, но упорито отказваше да се извини публично. Това за него беше равносилно на капитулация, на публично унижение, което егото му не можеше да понесе.
Напрежението ескалираше. В един момент Георги не издържа. Той стана, влезе без предупреждение в стаята на Петър и застана пред него.
– Погледни ме, Петре. – каза той тихо, но гласът му беше изпълнен със стоманена твърдост. – Всичко свърши. Ти загуби. Можеш да продължиш да се бориш, да хвърляш пари за адвокати, да протакаш неизбежното. Но накрая истината ще излезе наяве. И колкото повече се съпротивляваш, толкова по-грозна ще бъде тя за теб. Имаш един последен шанс. Да постъпиш като мъж. Не заради мен. Не заради Анелия. А заради паметта на баща ни, който в последния си миг се опита да бъде такъв.
Петър гледаше брат си, но сякаш не го виждаше. В съзнанието му се въртяха картини от неговия живот – успехи, сделки, лукс. Всичко това сега се разпадаше на прах. Телефонът му извибрира. Беше съобщение от Ирена. „Времето изтече.“
Това беше последната капка. Той осъзна, че е напълно сам. Предаден от всички, дори от тези, които беше купил.
– Добре. – прошепна той. – Добре. Приемам.
Споразумението беше подписано късно през нощта. То предвиждаше Анелия да получи петдесет процента от цялото наследство, както и значителна компенсация от личното състояние на Петър. Но най-важният член беше този, който задължаваше Петър да публикува открито писмо във всички големи вестници, в което признава истината за случилото се с Васил и се извинява на неговата дъщеря.
Глава 14
На следващата сутрин писмото се появи. Беше на първа страница. Кратко, написано със сух, юридически език, но съдържанието му беше взривоопасно. Скандалът избухна с нова сила, но този път беше различен. Вече не беше въпрос на слухове и обвинения, а на признат факт.
За Анелия това беше краят на един дълъг и болезнен път. Тя четеше писмото отново и отново, а сълзите капеха по вестникарската хартия. Това беше нейната победа. Победа за баща ѝ. Името му беше изчистено.
За Петър това беше началото на края. Бизнес империята му започна да се разпада. Партньори прекратиха договори, банката поиска предсрочно погасяване на кредити. Силвия подаде молба за развод, искайки половината от това, което беше останало. Ирена, след като получи парите си, изчезна от живота му. Той остана сам в огромния си празен апартамент, разорен не толкова финансово, колкото морално. Беше загубил всичко – семейство, репутация, самоуважение.
Павел реши да остане в родината. С неговия дял от наследството той си купи малко ателие и започна да рисува отново. Но този път не като хоби, а като призвание. Картините му бяха различни – по-мрачни, но и по-дълбоки. Той беше намерил себе си в кризата.
Георги и Ралица се върнаха към своя нормален живот, но нищо вече не беше същото. Те бяха изплатили ипотеката, финансовите им грижи бяха приключили. Но белезите от битката останаха. Георги беше загубил единия си брат, но беше намерил другия. Беше изпълнил последната воля на баща си, но на непосилна цена. Семейството им, такова, каквото го познаваше, беше унищожено завинаги.
Един следобед, няколко месеца по-късно, Анелия се обади на Георги.
– Искам да те видя. Има нещо, което искам да ти дам.
Срещнаха се отново в същото кафене. Анелия изглеждаше различно. Беше по-спокойна, по-уверена.
– Завърших семестъра с отличие. – каза тя с усмивка. – Благодарение на теб, вече не ми се налага да работя нощем. Мога да се съсредоточа изцяло върху ученето.
Тя му подаде един плик.
– Какво е това? – попита Георги.
– Това е чек. За половината от сумата, която ми дадохте от твоя и на Павел дял.
Георги поклати глава.
– Не мога да го приема. Това са твои пари.
– Не. Половината са ваши. Вие двамата рискувахте всичко, за да ми помогнете. Павел има нужда от нов старт. Ти и семейството ти преживяхте ад заради мен. Това не е благотворителност. Това е благодарност. И справедливост. – каза тя, натъртвайки на последната дума. – Научих от теб, че тя е най-важна.
Георги погледна чека, после погледна младото момиче пред себе си. В нейните очи видя не само благодарност, но и уважение. И разбра, че може би, все пак, всичко си е струвало. Може би не беше загубил семейство, а просто го беше преоткрил в една нова, по-истинска форма. Семейство, основано не на кръв и лъжи, а на избор, чест и споделена истина.
Той взе чека.
– Благодаря.
– Аз ти благодаря, Георги. – каза Анелия. – Ти върна баща ми при мен.
И докато седяха в тишината на кафенето, двама души, събрани от греховете на миналото, те знаеха, че бъдещето, макар и несигурно, ще бъде изградено върху една много по-здрава основа. Основата на истината.