Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Голяма лична трагедия сполетя знаменитата Вера Маринова
  • Без категория

Голяма лична трагедия сполетя знаменитата Вера Маринова

Иван Димитров Пешев декември 21, 2024
Screenshot_29

Голяма лична трагедия сполетя знаменитата спортна журналистка и бивша световна шампионка по художествената гимнастика Вера Маринова. На 19 декември след дълго боледуване е починал нейният съпруг Джон Аткинсън.

Новината беше съобщена едновременно от Британската федерация по гимнастика, както и от световната централа. Аткинсън е починал в съня си, като до болничното му легло е била неговата съпруга Вера Маринова.

Джон Аткинсън беше старши треньор на британския мъжки отбор по гимнастика в продължение на 30 години и национален треньор в продължение на 43 години, като се пенсионира през 2003 г. Той е треньор на три олимпийски игри (Москва 1980 г., Лос Анджелис 1984 г. и Барселона 1992 г.) и 14 световни първенства, от Варна през 1974 г. до Тиендзин в 1999 г.

Аткинсън беше член-основател на Международната федерация по спортна акробатика, член на Изпълнителния комитет на FIG и първият президент на Техническия комитет по аеробна гимнастика на FIG между 1994 и 2009 г., след като спортът аеробна гимнастика беше включен в рамките на FIG. Той беше отговорен за разработването на техническите правила и Кодекса на точките за аеробна гимнастика, които проправиха пътя за първото Световно първенство, трансформирайки аеробната гимнастика от фитнес тенденция в състезателен спорт.

Дълго след като участието му в Техническия комитет по аеробна гимнастика приключва, Джон Аткинсън има активна роля в гимнастическата общност, служейки като експерт на академията на FIG както за художествена гимнастика, така и за аеробна гимнастика.

През 1989 г. той е обявен за член на Британската империя (MBE) от кралица Елизабет II за заслугите му към спорта и треньорството във Великобритания. На конгреса на FIG в Хелзинки на 19 октомври 2008 г. е удостоен с отличието Почетен вицепрезидент на FIG като признание за отличната му работа като дългогодишен президент на Техническия комитет. На негово име е кръстена наградата „Джон Аткинсън“, връчвана от Британската гимнастическа федерация на световни шампиони по гимнастика.

Continue Reading

Previous: Когато бившият ми съпруг разбра, че съм бременна, той ме напусна и си тръгна. Появи се отново едва когато синът ни беше на път да постъпи в университет
Next: Ето къде отиде Орбан след Радев и Борисов, предизвика сериозна полемика

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.