Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Голям човек е! 70-годишен ветеран без крака посадил 17 000 дървета
  • Новини

Голям човек е! 70-годишен ветеран без крака посадил 17 000 дървета

Иван Димитров Пешев април 23, 2023
drrvasorkasrkasir.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Китайски ветеран, който загубил и двата си крака заради болест, посадил над 17 000 дървета за 19 години в някога безплодна гора, пише Daily Mail.

70-годишният Ма Сансяо създал буен лес от нулата, използвайки лопата, мотика и своята желязна воля. Този човек с ампутирани крайници започнал да сади дървета през 2000 година, за да си погаси дълговете, но сега смята, че това е начин да събуди обществото.

Той казва: „Въпреки че нямам два крака и възможностите ми са ограничени, докато съм жив, ще продължавам да садя дървета“.

Ма живее в село на име Маю. Когато бил на 20 години, той се присъединил към отряд в провинция Фуцзян, за да стане военен разузнавач.

Три години по-късно пострадал от инфекция по време на задача и в започнал сепсис – потенциално опасно за живот състояние. Заради болестта си трябвало да се пенсионира през 1974 година. Първо работил като учител, после като фермер. През 1984 година болестта довела до възпаление в десния крак, заради което през 1985 трябвало да ампутират крака му.

През следващата година същото възпаление се случило и в левия крак. За да спасят крака му, семейството взело назаем над 200 000 юани (22 780 лири стерлинги), за да платят медицинските разноски. За съжаление, лекарите не успели да спасят левия му крак и той също бил ампутиран през 2004.

От 2000 година Ма започнал да сади дървета, за да погаси огромните кредити за лечението си. Пенсионираният войник излиза в 5 сутринта до залез слънце, за да сади дървета в гората в западната част на совето село. Той си взима храна и прекарва целия ден в пустинята сам.

Господин Ма се вози на тук-тук (рикша) от дома си до гората. Веднага щом стигне участъка, върху който иска да посади дърветата, той сваля протезите си, слага дебелите си ръкавици и пълзи с инструментите до крайната точка.

Саденето на дървета не е лесна задача за млад и физически здрав човек, какво остава пък за пенсионер-инвалид. Ма споделя, че е получил няколко сериозни травми след падане в дълбоки процепи по време на своите разходки.

Ма казва, че в началото садил дървета, за да ги продава и да изхранва семейството си. През 2008 година китайските медии разказали историята му и правителството му отпуснало финансова помощ. Но дори след това възрастният човек продължил своята мисия, защото „решил да се отплати на обществото и да благодари на правителството за помощта“.

Той казва, че се чувства защитен, когато е сред дърветата. „За мен те не са дървета. Смятам ги за войници, които командвам. Те ме карат да се чувствам много доволен и докато съм жив, ще садя дървета за бъдещите поколения“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Зазидана в моста кърмачка плаче с глас край Струма
Next: Нашият Мастър тайно плащаше семестриалните такси на закъснелите студенти

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
  • Бях в самолет, седнала до прозореца, когато машината попадна в турбуленция. Не леко поклащане, а такова, което те кара да преосмислиш всичките си житейски избори. Корпусът на самолета изстена като ранен звяр
  • Всяка година семейството ми планира пътуване. Откакто се помня, това е ритуал – седмица, в която трябва да сме заедно, да се преструваме на идеалното семейство от реклама за зърнена закуска. И всяка година
  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.