Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Дадох на бездомна жена 100 лв и на другия ден тя изчезна. След година ме намери
  • Новини

Дадох на бездомна жена 100 лв и на другия ден тя изчезна. След година ме намери

Иван Димитров Пешев октомври 21, 2023
fasddfdggewgdgdfg.png

Тази история, красива и в някои отношения дори поучителна, ми се случи веднъж в столицата, където хора от цялата страна идват да работят.

Тук всеки ден хиляди хора се стичат в безкраен поток, надявайки се да грабнат парче по-добър живот. Някой има късмет: намира работа, установява се на ново място.

При други нещата не се получават. Няколко неуспешни опита и човек се удавя в собственото си блато на безсилие и отчаяние.

Аз бях от първите. Намерих си добра работа, жилище, всичко ми спореше. Но всеки ден, на път за работа, виждах просякиня в един подлез. Тя стоеше в мръсни, мазни дрехи с дълга немита коса, свела очи и молеше.

Наистина я съжалявах, но не съм привърженик на спасяването на бездомните, защото смятам, че всеки човек сам е отговорен за живота си. Разбира се, хубаво е да помагаш н хората, но не смятам да им помагам, за да се напият отново.

Но един ден, минавайки покрай това момиче, не издържах и отидох да я попитам какво се е случило с нея и как е попаднала в такава ситуация.

Тя ме погледна през разрошената си сплъстена коса и аз не можах да произнеса нито дума.

Вместо това извадих всичко, което имах в джобовете си, и й го дадох.

На следващия ден я нямаше в подлеза. Както и след ден, както и след седмица. Тя никога повече не се появи там, но този поглед не ми излизаше от ума.

Година по-късно, по работни дела, се озовах в друг район на града, който рядко посещавах. Влязох в едно кафене. Там, на съседната маса, седеше добре облечено, красиво поддържано момиче. Тя вдигна поглед и веднага я познах.

Беше тя, същата немарлива жена от подлеза. Тя също ме позна, усмихна се и се приближи до мен.

Казвала се Катя. Оказа се, че тя ме е търсила шест месеца, за да ми благодари. Парите, които й дадох, успели да променят живота й. Или по-скоро да й дадат тласък към нормален живот.

След случката се върнала в родния си град, помирла се с родителите си, взела решение, намерила работа.

Сега понякога идва тук по работа, има собствена фирма. И всичко започна само с около стотина лева, които бяха в джобовете ми.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Първи съвети за левовете в евро. Най-важните неща, които трябва да знаем
Next: Извънредни новини след адското меле край Щъркелово гнездо

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.