Двама мъже си поръчаха най-скъпото от менюто. Държаха се така, сякаш ресторантът беше тяхна лична собственост, а ние – сервитьорите – невидими призраци, които се материализират само за да напълнят чашите им с уиски или да донесат поредната порция сочно телешко. Единият, по-възрастният, с прошарена коса и часовник, който струваше повече от годишната ми заплата, говореше тихо, но думите му отекваха с тежест, която караше по-младия му спътник да кима енергично. По-младият беше с лъскав костюм и самодоволна усмивка, която не слизаше от лицето му. Оставяха след себе си облак от скъп парфюм и усещане за власт.
Обслужваше ги колежката ми Милена. Тя беше самотна майка, която работеше на две места, за да свързва двата края и да плаща за частните уроци на сина си. Лицето ѝ беше бледо от умора, но тя се усмихваше професионално, кимаше и изпълняваше всяка тяхна прищявка. Гледах я от другия край на салона и усещах как напрежението в нея расте. Тези клиенти бяха от типа, който можеше да остави огромен бакшиш или да направи чудовищен скандал за дреболия. Тази вечер изглеждаха доволни, смееха се гръмогласно, а жестовете им бяха широки и разточителни.
Когато поискаха сметката, Милена пристъпи към тях с треперещи ръце. Сумата беше колосална – няколкостотин лева. Единият от мъжете просто махна с ръка, сякаш това бяха джобни пари. „Ей сега ще се върнем, забравили сме нещо в колата“, промърмори той и двамата се изправиха. Милена кимна, без да посмее да ги спре. Минаха пет минути. После десет. Тихата паника започна да пълзи по лицето ѝ. Управителят мина покрай масата им и погледна въпросително първо към празните столове, а после към нея.
„Казаха, че ще се върнат веднага“, прошепна тя, сякаш се опитваше да убеди самата себе си.
Но те не се върнаха. След още пет мъчителни минути истината се стовари върху нас с цялата си грозота. Те просто си бяха тръгнали. Измъкнали се бяха тихомълком, без да платят.
Милена се свлече на най-близкия стол, а лицето ѝ се сгърчи. Една сълза, после втора, потекоха по бузата ѝ. Знаех какво означава това. Според правилата на ресторанта, сервитьорът трябваше да покрие неплатената сметка. За нея тази сума беше катастрофа. Означаваше, че ще работи следващите две седмици за нищо. Означаваше, че няма да може да плати наема навреме, че синът ѝ ще пропусне уроците по математика. Тя броеше всяка стотинка, всеки лев имаше значение. Безмълвните ѝ ридания бяха по-шумни от всякакви крясъци.
В мен кипна нещо. Гняв, несправедливост, импулс, който не можех да контролирам. Без да мисля, без да грабвам яке, се хвърлих към вратата и изскочих навън в студената есенна нощ. Въздухът беше леден и ме зашлеви като плесница. Огледах се трескаво. И ги видях. Вървяха спокойно към лъскав черен джип, паркиран в края на улицата. Смееха се за нещо.
Адреналинът заглуши всякакъв разум. Затичах след тях, а тънките ми обувки на сервитьорка шляпаха по мокрия асфалт. Сърцето ми биеше до пръсване.
„Хей!“, извиках аз, а гласът ми прозвуча пискливо и слабо в нощния въздух.
Те спряха и се обърнаха. По-младият ме изгледа с раздразнение, сякаш бях досадно насекомо. По-възрастният обаче, този с часовника, ме погледна с ледено спокойствие. В очите му нямаше изненада.
„Не сте платили!“, извиках отново, този път по-силно, събрала цялата си смелост. Застанах на няколко крачки от тях, задъхана, с премръзнали ръце, които трепереха неконтролируемо.
По-младият пристъпи към мен с намерението да каже нещо заплашително, но по-възрастният вдигна ръка и го спря. Той ме изгледа от глава до пети, а на устните му бавно се разля подигравателна усмивка. В този момент, под уличната лампа, светлината падна върху лицето му и аз замръзнах. Кръвта се оттегли от лицето ми. Това не беше непознат.
Това беше Огнян. Съпругът на сестра ми.
И тогава един от тях… Огнян… направи нещо, което беше хиляди пъти по-лошо от крясък или заплаха. Той ме погледна право в очите, усмивката му стана още по-широка, и бръкна в джоба си. Извади смачкана банкнота от пет лева и я хвърли в краката ми. Парите се приземиха в една мръсна локва.
„Това стига ли за услугата?“, попита той с глас, пропит с презрение. После се обърна, качи се в колата и потеглиха, оставяйки ме да стоя там, в студа, унизена и потресена до дъното на душата си.
Глава 2
Стоях като вкаменена, взирайки се в подгизналата банкнота в локвата. Студът вече не го усещах. Вътре в мен гореше пожар – от срам, от гняв, от пълно неразбиране. Огнян. Зет ми. Мъжът, който на семейните събирания говореше за морал и чест, който целуваше ръка на майка ми и наричаше баща ми „татко“. Мъжът, който беше превърнал сестра ми Ралица в принцеса, живееща в стъклен дворец, далеч от проблемите на обикновените хора.
Какво беше това? Някаква жестока шега? Тест? Или просто бях видяла истинското му лице – лицето на арогантен и безскрупулен човек, за когото хората като мен и Милена бяха просто прашинки под скъпите му италиански обувки.
Бавно се наведох и взех мокрите пет лева. Усещах ги като позорно клеймо в дланта си. Върнах се в ресторанта като в транс. Милена все още плачеше тихо, а управителят стоеше до нея с каменно лице, вече извадил тефтера, за да запише дълга ѝ.
„Аз ще я платя“, казах с дрезгав глас, който сама не познах.
И двамата ме погледнаха изненадано.
„Ани, не можеш… това са всичките ти спестявания“, прошепна Милена.
„Няма значение. Аз ще я платя.“
Извадих картата си и я подадох на управителя, без да поглеждам никого в очите. Докато той обработваше плащането, аз усещах как всеки лев, изтеглен от сметката ми, беше като капка кръв. Това бяха парите ми за наема за следващия месец. Парите, които събирах за нов учебник по архитектура, който струваше цяло състояние. Парите, които ми даваха онази крехка сигурност, че мога да изкарам месеца, докато уча и работя едновременно. Сега ги нямаше. Изгорени за една вечеря на двама богаташи, които дори не си направиха труда да платят.
Когато се прибрах в малката си квартира, не можех да заспя. Образът на Огнян, хвърлящ парите в локвата, се въртеше в главата ми като натрапчив филм. Това не беше просто арогантност. Беше демонстрация на сила. Беше послание. Но какво?
Сестра ми Ралица. Тя беше по-голяма от мен с пет години и живееше в съвсем различен свят. Още от малка тя мечтаеше за живот като от списание – с голяма къща, скъпи коли и съпруг, който да я обожава и да ѝ осигурява всичко. И го беше намерила в лицето на Огнян. Той беше преуспяващ бизнесмен в строителния бранш, винаги облечен в безупречни костюми, винаги спокоен и уверен. За Ралица той беше принцът на бял кон. Тя не виждаше, или не искаше да вижда, нищо друго освен бляскавата фасада. Къщата им беше огромна, с басейн и прислуга. Ралица не работеше, занимаваше се с благотворителност, организираше приеми и пътуваше до екзотични дестинации. Тя искрено вярваше, че живее в приказка.
А аз сега държах в ръцете си парченце от истината, която можеше да срути целия ѝ свят. Трябваше ли да ѝ кажа? Трябваше ли да разбия илюзията ѝ и да ѝ покажа какъв човек е съпругът ѝ? Човек, който унижава работещи момичета за забавление.
Но какво, ако имаше някакво обяснение? Може би беше пиян? Може би се е объркал? Не, усмивката му беше твърде трезва, твърде пресметната. Жестът му беше целенасочен. Той знаеше точно коя съм. Разпозна ме в тъмното, задъхана и разрошена, и реши да ме унижи по най-жестокия възможен начин.
В съзнанието ми изплуваха спомени. Баща ми, Петър, също имаше малка строителна фирма. В началото, когато Ралица се запозна с Огнян, баща ми беше във възторг. Мислеше, че ще могат да работят заедно, че Огнян ще помогне на неговия бизнес. Огнян беше поел няколко от по-малките обекти на баща ми като подизпълнител. В последно време обаче забелязвах, че баща ми е все по-мрачен и притеснен. Разговорите по телефона ставаха все по-напрегнати. Майка ми често го питаше какво става, но той само махваше с ръка и казваше: „Бизнес проблеми, нищо сериозно.“
Дали това, което видях тази вечер, не беше свързано с техните бизнес отношения? Дали тази демонстрация на презрение не беше насочена не толкова към мен, колкото към семейството ми, към баща ми? Тази мисъл ме смрази. Вече не ставаше въпрос само за една неплатена сметка и една унизена сервитьорка. Залогът беше много по-голям.
Чувствах се като в капан. Ако проговоря, рискувам да предизвикам семейна война, да разбия сърцето на сестра си и може би да влоша бизнес проблемите на баща ми. Ако мълча, ставам съучастник в лъжата, която Огнян беше изградил. Ще трябва да го гледам на следващия семеен обяд, да се усмихвам и да се преструвам, че нищо не се е случило, докато споменът за онази мръсна банкнота гори в съзнанието ми.
На сутринта взех решение. Ще мълча. Поне за момента. Трябваше ми време да помисля, да събера повече информация. Трябваше да разбера какво точно се случва, преди да хвърля бомбата. Но знаех едно – онази нощ нещо се беше счупило безвъзвратно. Илюзията за щастливото и задружно семейство беше разбита на хиляди парченца. А аз бях тази, която трябваше да реши дали да се опита да ги залепи, или да позволи на истината да помете всичко по пътя си.
Глава 3
Следващите няколко дни бяха мъчение. Ходех на лекции в университета като сомнамбул. Архитектурните чертежи, които обикновено ме поглъщаха, сега ми изглеждаха безсмислени и плоски. В ресторанта работех на автопилот, като избягвах погледа на Милена. Тя се опита да ми върне парите на няколко пъти, но аз категорично отказах. Чувствах се виновна, сякаш аз бях причината за нейното нещастие, защото бях свързана с човека, който го причини.
В неделя, както всяка седмица, отидох на обяд у нашите. Още с влизането усетих тежката атмосфера. Майка ми, жена с винаги топла усмивка, сега изглеждаше изтощена, с тъмни кръгове под очите. Баща ми седеше на дивана и гледаше в една точка, без да вижда нищо. По телевизора вървеше някакъв футболен мач, но звукът беше намален и никой не го гледаше.
„Здравейте“, казах тихо.
Майка ми се насили да се усмихне. „Здравей, миличка. Как си?“
„Добре съм. Вие как сте?“
Въпросът увисна във въздуха. Баща ми въздъхна дълбоко, сякаш носеше тежестта на целия свят на раменете си.
„Баща ти е притеснен“, каза майка ми, като му хвърли бърз поглед. „Пак заради работата.“
Седнах срещу него. „Татко, какво става? Сериозно ли е?“
Той най-накрая ме погледна. В очите му видях нещо, което не бях виждала досега – страх. Баща ми беше силен човек, скала. Той беше започнал своята фирма от нулата, с двама работници и един стар камион. Беше преминал през кризи, през фалити на партньори, през безброй трудности, но никога не се беше предавал. Сега изглеждаше сломен.
„Огнян…“, започна той и гласът му пресекна. „Той ме съсипва, Ани. Систематично.“
Сърцето ми спря. Значи бях права. Инцидентът в ресторанта не беше случаен.
„Какво прави?“, попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„Всичко. Забавя плащания с месеци. Оспорва качеството на вече приета работа и иска неустойки за абсурдни неща. Настройва доставчици срещу мен. Използва позицията си на пазара, за да ме изолира. Дължа пари на хората, на банката… Взехме втори ипотечен кредит за къщата, за да мога да платя заплати миналия месец.“
Думите му бяха като удари. Къщата, в която бях израснала, домът, пълен със спомени, беше заложен. Заради Огнян.
„Но защо? Нали сте семейство? Той е женен за Ралица!“
Баща ми се изсмя горчиво. „Семейство? За хора като него семейството е просто още един инструмент за постигане на целите. Той иска фирмата ми. Иска я за жълти стотинки. Иска да ме докара до фалит, за да дойде накрая и да ми я „откупи“ като спасител. И тогава ще притежава всичко, което съм градил през целия си живот.“
Майка ми започна да плаче безмълвно, бършейки сълзите си с крайчеца на престилката.
„Говори ли с Ралица?“, попитах аз.
„Тя не вярва. Или не иска да повярва. За нея Огнян е светец. Всеки път, когато се опитам да заговоря с нея, тя казва, че не разбирам от бизнес, че съм старомоден и че сигурно аз нещо съм объркал. Казва, че Огнян ѝ е обяснил, че просто се опитва да ми помогне да модернизирам фирмата. Помощ…“, той изсумтя презрително.
В този момент омразата към Огнян в мен се разгоря с пълна сила. Той не просто унищожаваше бизнеса на баща ми. Той разкъсваше семейството ни отвътре, настройваше сестра срещу родителите ѝ, манипулираше я и я използваше като щит.
Исках да им разкажа. Исках да изкрещя какво видях, как се отнесе с мен, да им докажа, че са прави за него. Но като ги гледах – баща ми, смазан от грижи, и майка ми, съсипана от тревога – не можех. Какво щеше да промени? Щеше само да добави още болка към тяхната. Щеше да ги накара да се чувстват виновни и безпомощни, че зет им е унизил дъщеря им.
Просто станах, отидох до баща ми и го прегърнах. Той беше изненадан за момент, после ме прегърна силно. Усетих как раменете му треперят.
„Ще се справим, татко“, прошепнах. „Ще намерим начин.“
Но в себе си нямах никаква представа как. Бяхме изправени пред чудовище с пари, власт и без никакви скрупули. А ние бяхме просто едно обикновено семейство, което се опитваше да оцелее.
По-късно същия ден получих съобщение от Ралица. „Скъпа, другия уикенд правим малко градинско парти. Само най-близките. Ела, моля те, отдавна не сме се виждали. Оги също много иска да те види.“
Прочетох съобщението няколко пъти. „Оги също много иска да те види.“ Побиха ме тръпки. Това покана ли беше, или предупреждение? Дали знаеше, че съм аз онази сервитьорка? Дали искаше да ме види, за да се увери, че мълча?
Знаех, че трябва да отида. Трябваше да се изправя срещу него. Трябваше да го погледна в очите и да се опитам да разбера с какво си имаме работа. Трябваше да вляза в леговището на звяра.
Глава 4
Къщата на Ралица и Огнян беше разположена в затворен комплекс в покрайнините на града. Беше модерна, с огромни френски прозорци, перфектно поддържана морава и басейн, чиято вода блестеше в тюркоазено дори в хладния есенен ден. Всичко тук крещеше за пари и успех. Всичко беше лъскаво, подредено и бездушно.
Когато пристигнах, партито вече беше в разгара си. Гостите бяха като излезли от корица на списание – елегантни жени с дизайнерски рокли и мъже с маркови ризи, които разговаряха за инвестиции и голф. Музиката беше тиха и приятна, а сервитьори от кетъринг фирма разнасяха плата с изискани хапки и шампанско. С моите дънки и обикновена блуза се чувствах като попаднала в друг свят.
Ралица ме видя и се втурна към мен, цялата обляна в усмивки. Беше облечена в копринена рокля, която подчертаваше перфектната ѝ фигура.
„Ани, миличка, толкова се радвам, че дойде!“, изчурулика тя и ме целуна по двете бузи. Парфюмът ѝ струваше повече от наема ми за два месеца. „Ела, ела да те запозная с някои хора.“
Тя ме поведе из градината, като ме представяше на своите приятели с думите: „Това е моята талантлива по-малка сестра, тя ще стане велик архитект!“ Хората ми се усмихваха любезно, но погледите им се плъзгаха по мен и бързо ме забравяха. Бях просто бедната роднина, допусната за малко в рая.
Търсех Огнян с поглед. Намерих го в центъра на една група мъже, до басейна. Той държеше чаша уиски и разказваше нещо, а останалите го слушаха с благоговение, смеейки се на всяка негова дума. Беше в стихията си – чаровен, уверен, господар на вселената. Когато погледите ни се срещнаха за миг, той ми се усмихна. Беше топла, приятелска усмивка, сякаш бях любимата му балдъза. Никакъв знак за разпознаване, никаква следа от онази студена, подигравателна гримаса отпреди седмица. Сякаш онази нощ никога не се беше случвала.
Това ме разтърси повече от всичко. Способността му да сменя маските, да бъде двама напълно различни човека, беше плашеща. Той беше перфектният актьор.
Откъснах се от Ралица под предлог, че искам питие, и се опитах да се слея с тълпата. Исках да наблюдавам, да слушам. Застанах близо до група, в която беше и Огнян. Той говореше за нов, огромен проект – строеж на луксозен жилищен комплекс.
„…и най-хубавото е, че разчистихме всички малки фирмички наоколо“, каза той със самодоволна усмивка. „Някои се дърпаха, разбира се, имаха сантиментални причини да не продават. Но в крайна сметка всеки си има цена. Или слабо място.“ Той отпи от уискито си, а погледът му отново се плъзна към мен, този път за по-дълго. В очите му проблесна нещо – триумф.
Думите му бяха предназначени за мен. Разбрах го веднага. Той не просто се хвалеше. Той ми изпращаше послание. Казваше ми: „Виждаш ли? Баща ти е следващият. И нищо не можеш да направиш.“
Почувствах как ми прилошава. Трябваше да се махна оттам. Обърнах се, за да си тръгна, но се блъснах в някого. Беше онзи другият мъж от ресторанта, по-младият. Симеон, беше го нарекъл Огнян.
„О, извинете“, промърморих аз.
Той ме хвана за лакътя, за да не падна, но хватката му беше твърде силна. „Няма проблем, красавице. Трябва да внимаваш къде ходиш“, каза той с мазна усмивка. Той също ме разпозна. В очите му имаше наглост и подигравка. „Надявам се да се забавляваш на нашето малко парти. Тук сметката е платена.“
Отскубнах ръката си от неговата. „Трябва да вървя.“
„Толкова бързо? А тъкмо стана интересно.“
В този момент Огнян се приближи до нас. Усмивката му все още беше на лицето му, но очите му бяха студени като стомана.
„Симеоне, остави дамата на мира“, каза той с равен тон, който обаче носеше скрита заплаха. „Ани, добре ли си? Радвам се, че успя да дойдеш.“
„Тръгвам си“, казах аз, без да го гледам.
„Разбира се. Но преди това, искам да ти кажа нещо.“ Той се приближи и заговори по-тихо, така че само аз да го чувам. „Баща ти е добър човек. Но е старомоден. Светът на бизнеса е джунгла, Ани. И в нея оцеляват само хищниците. По-добре е да си в моя отбор, отколкото срещу мен. Предай му го. И за твое добро, забрави какво си видяла онази вечер. Беше просто недоразумение.“
Това не беше извинение. Беше заплаха. Ясна и директна. Той не просто признаваше, но и се гордееше с това, което беше направил.
„Недоразумение?“, попитах аз, а гласът ми трепереше от гняв. „Да унижиш човек, който работи по дванадесет часа на ден, за да нахрани детето си, е недоразумение?“
Усмивката му изчезна за миг. „Всеки сам избира съдбата си. Тя е избрала да бъде сервитьорка. Аз съм избрал да бъда победител. Помисли върху това.“
Той се обърна и се върна при гостите си, оставяйки ме да стоя там, разтърсена и безсилна. Симеон ми се ухили за последно и го последва.
Тръгнах си, без да се сбогувам с Ралица. Докато вървях по дългата алея към портала, чувах смеха и глъчката от партито зад гърба си. Звучеше ми като пир по време на чума. Те празнуваха своя успех, изграден върху руините на живота на други хора.
Вече знаех. Мълчанието не беше опция. Трябваше да направя нещо. Не знаех какво, но нямаше да стоя безучастна, докато този човек унищожава семейството ми. Войната беше обявена. И макар да нямах неговите оръжия – пари и власт – имах нещо друго. Истината. И бях решена да я използвам.
Глава 5
Прибрах се в квартирата си с блъскащо сърце и чувство за неотложност. Заплахата на Огнян отекваше в ушите ми. „По-добре е да си в моя отбор, отколкото срещу мен.“ Той беше хвърлил ръкавицата. Сега беше мой ред.
Не можех да се боря с него на негов терен. Нямах пари, нямах власт. Но бях студентка по архитектура. Бях научена да бъда методична, да проучвам, да търся слабости в конструкциите. Реших да приложа същия подход и към Огнян. Неговата империя изглеждаше монолитна, но всяка сграда, колкото и да е голяма, има основи. И ако основите са прогнили, всичко се срива.
Прекарах цялата нощ пред компютъра. Започнах да ровя. Търговски регистри, новинарски сайтове, бизнес форуми, социални мрежи. Търсех всичко, свързано с Огнян и неговата компания „Монолит Груп“. На повърхността всичко изглеждаше перфектно. Награди за „Инвеститор на годината“, статии за неговите благотворителни дарения, снимки с политици и обществени фигури. Той беше изградил безупречен публичен образ.
Но аз търсех пукнатините. Започнах да чета коментарите под статиите. Повечето бяха хвалебствени, но тук-там се намираха и други. Анонимни коментари от бивши служители, които го обвиняваха в експлоатация и нечовешки условия на труд. Малки предприемачи, които се оплакваха, че е откраднал идеите им или ги е изхвърлил от проекти по нечестен начин. Всичко това бяха само думи, без доказателства, но те рисуваха съвсем различна картина.
Намерих няколко стари съдебни дела срещу неговата компания. Повечето бяха прекратени или решени извънсъдебно. Явно е предпочитал да плати, за да запази мълчанието на ищците. Но едно дело привлече вниманието ми. Беше заведено от малка фирма, подобна на тази на баща ми, която го обвиняваше в същите неща – забавени плащания, саботаж и опит за враждебно поглъщане. Фирмата беше обявила фалит малко преди делото да влезе в същинската си фаза. Собственикът се казваше Димитър.
Започнах да търся информация за този човек. Открих, че след фалита е напуснал града. Повече следи нямаше. Но името му остана в съзнанието ми.
На сутринта, изтощена, но с ясна цел, отидох в университета. Не отидох на лекции, а намерих моя приятел и колега Стефан. Стефан не беше архитект. Той учеше право и беше един от най-блестящите студенти в курса си. Беше умен, аналитичен и имаше силно чувство за справедливост. И най-важното – можех да му имам доверие.
Намерих го в библиотеката, заровен в дебели книги. Разказах му всичко. От случката в ресторанта, през проблемите на баща ми, до заплахите на Огнян и нощното ми проучване. Докато говорех, той ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Лицето му ставаше все по-сериозно.
Когато свърших, той мълча известно време, подпрял брадичка с ръка.
„Ани, това е много, много сериозно“, каза той накрая. „Този човек не е просто арогантен богаташ. Той е хищник, както сам се е определил. И методите му са класически за този тип хора. Той действа на ръба на закона, а понякога и отвъд него, но е достатъчно умен, за да прикрива следите си.“
„Какво да правя, Стефане? Чувствам се напълно безсилна.“
„Не си безсилна. Ти вече си направила първата и най-важна стъпка – събрала си информация. Това, което си открила за другите фирми, е много важно. Това се нарича „модел на поведение“. Ако успеем да докажем, че той прилага една и съща схема към множество компании, това може да се използва в съда.“
Думите му ми вдъхнаха искрица надежда.
„Трябва ви адвокат“, продължи той. „И то не какъв да е. Трябва ви някой, който не се страхува да се изправи срещу хора като Огнян. Някой, който е специалист по търговско право и нелоялна конкуренция.“
„Но добрите адвокати струват скъпо. Родителите ми едва свързват двата края.“
„Знам. Но познавам един човек. Казва се адвокат Марков. Той е един от преподавателите ми. Има репутация на корав играч, който понякога поема случаи „про боно“ или срещу процент от печалбата, ако вярва в каузата. Той мрази корпоративни хулигани като твоя зет.“
Стефан се наведе към компютъра си и започна да пише нещо. След малко ми подаде листче с име и телефонен номер.
„Обади се на баща си. Кажи му, че трябва незабавно да се срещне с този човек. Нека вземе всички документи, договори, фактури, имейли – всичко, което има, свързано с Огнян. В тази битка информацията е най-силното ви оръжие.“
Той ме погледна сериозно. „И Ани… бъди много внимателна. Хора като Огнян не обичат да ровят в мръсните им ризи. Той те наблюдава. Не го подценявай.“
Кимнах. Знаех, че е прав. Вече не бях просто наблюдател. Бях се превърнала в играч. И залогът беше бъдещето на моето семейство.
Обадих се на баща си и му разказах за адвокат Марков. В началото беше скептичен. Беше уморен от битки, загубил надежда. Но аз настоях. Казах му, че нямаме друг избор, освен да се борим. Нещо в гласа ми трябва да го е убедило, защото накрая се съгласи. Уговориха си среща за следващия ден.
През следващите няколко дни живеех в постоянно напрежение. Всяка кола, която забавяше ход пред квартирата ми, ме караше да настръхвам. Всеки непознат номер на телефона ми караше сърцето ми да прескача. Знаех, че Огнян ме наблюдава. Усещах го. Но страхът беше изместен от решимост. Той беше запалил война. Аз просто трябваше да намеря правилните оръжия, за да я водя.
Глава 6
Кабинетът на адвокат Марков не приличаше на лъскавите кантори, които бях виждала по филмите. Намираше се в стара сграда в центъра на града, а стаите бяха отрупани с книги и папки от пода до тавана. Миришеше на хартия, прах и силен черен чай. Самият Марков беше мъж на около петдесет, с проницателни очи зад очила с дебели рамки и вид на човек, който е видял всичко.
Отидохме с баща ми. Той носеше голяма чанта, пълна с документи, които беше събирал през последните две безсънни нощи. Адвокатът ни посрещна с леко кимване и посочи столовете пред масивното си бюро.
„Стефан ми се обади“, каза той, без излишни предисловия. „Разкажете ми.“
Баща ми започна да говори. В началото плахо, после все по-уверено, той изложи цялата история на отношенията си с Огнян. Разказа за първоначалните обещания, за постепенната промяна в поведението, за забавените плащания, за неоснователните претенции, за натиска върху доставчиците. Докато говореше, Марков слушаше с абсолютна концентрация, като от време на време си водеше бележки в стар, очукан тефтер.
Когато баща ми свърши, адвокатът се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
„Класическа схема“, каза той спокойно. „Нарича се „хищническо ценообразуване“ и „изстискване“. Целта е да се постави по-малкият партньор в състояние на пълна финансова зависимост, да се източат ресурсите му и накрая да се придобие компанията му на безценица. Трудно е за доказване, но не и невъзможно.“
Той се обърна към мен. „А ти си дъщерята, която е видяла инцидента в ресторанта.“
Кимнах.
„Разкажи ми го. С всички подробности.“
Разказах му. За арогантното поведение, за напускането без плащане, за конфронтацията, за хвърлената в локвата банкнота, за думите на Огнян. Разказах му и за партито, за заплахата, за начина, по който парадираше с унищожаването на малките фирми.
Когато приключих, в очите на Марков се появи нещо като боен плам.
„Това е добре“, каза той, което ни изненада. „Това е много добре. Неговата арогантност е най-голямата му слабост. Той се смята за недосегаем. И това го кара да прави грешки. Инцидентът в ресторанта е една такава грешка. Това показва неговия „animus“ – неговото намерение, неговата злонамереност. Това не е просто бизнес спор. Това е лична вендета, демонстрация на сила.“
Той се изправи и започна да крачи из малкия си кабинет.
„Ще поема случая ви“, заяви той. „Ще ви струва… един лев. Това е хонорарът ми. Ако спечелим, ще взема десет процента от обезщетението, което съдът ще ви присъди. Съгласни ли сте?“
Погледнахме се с баща ми, невярващи.
„Но защо?“, попита баща ми.
Марков спря и го погледна право в очите. „Защото съм виждал десетки като вашия зет. Хора, които смятат, че светът им принадлежи и че могат да мачкат всеки, който им се изпречи на пътя. И мразя това. А сега, да се захващаме за работа.“
Следващите няколко часа преминаха в трескава дейност. Марков прегледа всеки документ, който баща ми беше донесъл. Задаваше въпроси, искаше уточнения, диктуваше на стара пишеща машина. Картината, която се оформяше, беше по-мрачна, отколкото си представяхме. Огнян беше изградил сложна паяжина от договори с дребен шрифт, скрити клаузи и устни договорки, които сега отричаше. Беше заложил капани на всяка крачка.
„Той е подготвял това от самото начало“, заключи Марков. „Още от първия договор, който е сключил с вас. Всяка стъпка е била планирана.“
„Значи нямаме шанс?“, попита отчаяно баща ми.
„Напротив. Имаме. Той е оставил следи. Имейли, свидетели на разговори, банкови извлечения. Ще трябва да работим здраво, за да ги съберем. Ще заведем контраиск. Не само ще се защитаваме, но и ще го атакуваме. Ще го обвиним в нелоялна конкуренция и умишлено причиняване на вреди.“
Той се обърна към мен. „Ани, твоята роля също е важна. Трябва да намериш онзи човек, Димитър. Собственикът на другата фалирала фирма. Ако той се съгласи да свидетелства, това ще подкрепи тезата ни за „модел на поведение“. Също така, опитай се да намериш други бивши служители или партньори, които са пострадали от него. Но бъди дискретна. Много дискретна.“
Тръгнахме си от кантората му с ново чувство. Надеждата се беше върнала. Вече не бяхме сами в тази битка. Имахме съюзник – опитен и решен да се бори докрай.
Пътят обаче щеше да е дълъг и труден. Знаех, че Огнян няма да седи със скръстени ръце. Когато разбере, че баща ми е наел адвокат и се готви за война, той щеше да отвърне на удара. И ударът му щеше да бъде силен. Трябваше да сме подготвени. Трябваше да намеря Димитър. И трябваше да се подготвя за следващия ход на Огнян, защото знаех, че той ще дойде. И най-вероятно щеше да бъде насочен право към мен.
Глава 7
Решението да говоря с Ралица беше едно от най-трудните, които някога съм взимала. Отлагах го дни наред, търсейки правилния момент, правилните думи. Но такъв момент не съществуваше. Всяка отложена минута беше минута, в която тя живееше в своята лъжа, а Огнян затягаше примката около врата на семейството ни.
Избрах делничен следобед, когато знаех, че Огнян ще е в офиса си. Отидох до тяхната къща без предупреждение. Исках да я видя в нейната естествена среда, неподготвена.
Отвори ми прислужницата и ме поведе към огромната всекидневна с изглед към басейна. Ралица седеше на бял кожен диван, прелистваше модно списание и пиеше кафе. Изглеждаше спокойна и отегчена.
Когато ме видя, на лицето ѝ се изписа изненада, но бързо я прикри с усмивка.
„Ани! Каква изненада! Защо не се обади?“
„Исках да поговорим насаме“, казах аз, сядайки на фотьойла срещу нея.
„Разбира се, миличка. Какво има? Изглеждаш притеснена.“ Тя остави списанието и ме погледна с онзи покровителствен поглед на по-голяма сестра, която знае всичко по-добре.
Поех си дълбоко дъх. „Става въпрос за Огнян.“
Усмивката ѝ леко се сви. „Какво за Оги? Да не би пак да си слушала оплакванията на татко? Казах му хиляда пъти, че бизнесът е сложна работа…“
„Не, Рали. Не става въпрос за това. Става въпрос за нещо, което видях със собствените си очи.“
И ѝ разказах. Започнах от самото начало. Описах двамата мъже в ресторанта, арогантността им, неплатената сметка, отчаянието на Милена. Докато говорех, Ралица ме слушаше с леко раздразнение, сякаш ѝ разказвах някаква маловажна клюка. Но когато стигнах до момента, в който излязох навън и ги конфронтирах, и когато произнесох името на Огнян, лицето ѝ се промени. Тя застина.
Разказах ѝ за подигравателната му усмивка, за банкнотата, хвърлена в локвата, за унизителните му думи. Разказах ѝ за партито, за прикритата заплаха. Докато говорех, гласът ми трепереше, но не спирах. Исках тя да чуе всичко, всяка грозна подробност.
Когато свърших, в стаята настъпи тежка тишина. Ралица седеше неподвижно, втренчена в мен. Очите ѝ бяха станали тъмни и непроницаеми. Очаквах сълзи, шок, може би дори гняв, но насочен към него. Вместо това, видях как лицето ѝ бавно се втвърдява, как чертите ѝ се изострят в ледена маска.
„Ти лъжеш“, каза тя с равен, лишен от емоция глас.
Думите ѝ ме удариха като плесница.
„Не лъжа, Рали! Бях там! Видях го!“
„Лъжеш“, повтори тя, този път по-силно. „Ти просто завиждаш. Винаги си завиждала. Завиждаш, че аз имам всичко, за което ти само можеш да мечтаеш. Завиждаш, че имам прекрасен, успял съпруг, който ме обича, а ти трябва да работиш като сервитьорка, за да си плащаш наема!“
Всяка дума беше като отровна стрела. Тя стана и започна да крачи из стаята.
„Не можеш да понесеш, че съм щастлива! И затова си измисляш тези гнусни истории! Опитваш се да съсипеш брака ми, да ме настроиш срещу Оги, защото не можеш да понесеш собствения си провал!“
„Това не е вярно!“, извиках аз, също ставайки на крака. „Става въпрос за това какъв човек е той! Как се отнася с хората! Какво причинява на татко!“
„Татко е слаб!“, изкрещя тя. „А Оги е силен! Това е разликата! В този свят слабите губят, а силните печелят! Моят съпруг е победител! И аз съм на негова страна! Не на страната на провалили се, мрънкащи неудачници!“
Бях потресена. Това не беше моята сестра. Това беше чужд човек, който повтаряше думите на Огнян, който беше приел неговата безмилостна философия. Беше напълно индоктринирана, заслепена от лукса и парите.
„Той те е превърнал в чудовище“, прошепнах аз, повече на себе си.
„Не“, отвърна тя, спирайки пред мен. Погледна ме с презрение. „Той ме спаси. Спаси ме от живота, който ти водиш. Живот на борба за всяка стотинка, на унижение и безкрайна работа. Аз избрах своя път. И няма да позволя на теб или на когото и да било друг да ми го отнеме.“
Тя отиде до вратата и я отвори.
„Върви си, Ани. И не се връщай, докато не си готова да се извиниш на мен и на съпруга ми за гнусните си лъжи.“
Излязох от къщата като в мъгла. Сърцето ми беше разбито. Бях загубила сестра си. Тя беше избрала своята позлатена клетка пред семейството си. Беше избрала илюзията пред истината.
Разбирах, че тя е жертва. Жертва на манипулациите на Огнян, на собствените си мечти за бляскав живот. Но разбирането не намаляваше болката.
Докато се прибирах, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Имаше само две думи: „Предупредих те.“
Нямаше нужда да се чудя от кого е. Огнян вече знаеше. Ралица му беше казала. И сега той знаеше, че съм нарушила мълчанието си. Знаеше, че съм обявила война. И нямаше да има повече предупреждения.
Глава 8
Следващите дни бяха изпълнени с тих ужас. Съобщението на Огнян беше ясен знак, че той вече не играеше прикрито. Той знаеше, че сме наели адвокат и че съм говорила със сестра си. Беше преминал в настъпление.
Започна с дребни, но обезпокоителни неща. Един ден намерих гумите на колата си, стара трошка, която едва се движеше, нарязани. Друг път получих имейл от анонимен адрес със снимка на входната врата на квартирата ми, направена през нощта. Нямаше заплахи, само снимката. Но посланието беше кристално ясно: „Знаем къде живееш. Можем да стигнем до теб по всяко време.“
Опитвах се да не се поддавам на страха. Продължавах да ходя на лекции и на работа, но постоянно се озъртах. Чувствах се наблюдавана. Стефан забеляза промяната в мен.
„Трябва да отидеш в полицията“, каза ми той един ден, когато ме видя да подскачам при всеки по-силен шум.
„И какво да им кажа? Че някой ми е нарязал гумите и ми е пратил снимка? Ще ми се изсмеят. Нямам доказателства, че е той.“
„Той точно на това разчита“, отвърна Стефан. „На това, че ще те е страх и няма да направиш нищо. Това е психологически тормоз.“
Но истинският удар дойде няколко дни по-късно. Получих обаждане от хазайката ми, възрастна жена, която досега винаги беше мила и любезна. Сега гласът ѝ беше студен.
„Госпожице, съжалявам, но трябва да напуснете апартамента до края на месеца.“
„Какво? Но защо? Винаги съм си плащала наема навреме.“
„Получих… оплаквания. От съседите. За шум, за късни посещения…“
„Но това не е вярно! Аз живея сама и почти не се прибирам!“
„Няма значение. Просто искам да напуснете.“ Гласът ѝ трепереше, сякаш се страхуваше. Разбрах веднага. Огнян я беше намерил. Беше я заплашил или подкупил. Беше ме ударил там, където боли – беше ме оставил без дом.
Изпаднах в паника. Да намеря нова квартира за толкова кратко време, с моите ограничени средства, беше почти невъзможно.
Но Огнян не спря дотук. Реши да ме удари и в университета. Един ден бях извикана в кабинета на декана на архитектурния факултет. Той беше строг, но справедлив мъж, когото уважавах. Сега ме гледаше с разочарование.
„Госпожице, получихме анонимен сигнал срещу вас“, започна той. „Сигнал, че сте използвали чужди проекти в курсовата си работа. Това е много сериозно обвинение в плагиатство.“
Светът се завъртя около мен. Това беше най-големият ми кошмар. Моят проект, по който бях работила денонощно в продължение на месеци, беше поставен под съмнение.
„Това е абсурдно! Не е вярно! Мога да покажа всичките си работни чертежи, скици, всичко!“
„Ще трябва“, каза деканът. „Ще бъде назначена комисия, която да разгледа случая. Дотогава студентските ви права са временно спрени.“
Излязох от кабинета му като пребита. Това беше удар под кръста. Той се опитваше да съсипе бъдещето ми, да унищожи мечтата ми да стана архитект. Опитваше се да ме пречупи, да ме накара да се откажа.
Вечерта се прибрах вкъщи, в апартамента, който скоро нямаше да е мой, и се сринах. Седнах на пода и се разплаках. От безсилие, от гняв, от страх. Той беше твърде силен. Имаше пипала навсякъде. Можеше да съсипе живота ми с едно телефонно обаждане. Може би трябваше да се откажа. Да се скрия, да го оставя да довърши баща ми, да забравя за всичко.
В този момент на отчаяние телефонът ми звънна. Беше Стефан.
„Ани, къде си? Деканът ми каза какво е станало. Слушай ме внимателно. Не се предавай. Точно това иска той.“
„Но как да се боря, Стефане? Той ме унищожава. Отнема ми всичко.“
„Не, не ти отнема. Той само те тества. Иска да види колко ще издържиш. Трябва да му покажеш. За проекта ти не се притеснявай. Ще съберем всичките ти скици, ще намерим свидетели от колегите, които са те виждали как работиш. Ще докажем, че е лъжа. За квартирата – ще живееш при мен, докато си намериш нещо. Имам свободна стая. Но най-важното – не спирай да търсиш онзи човек. Димитър. Той е ключът. Ако намериш него, ще обърнеш играта.“
Думите му бяха като спасителен пояс в бурно море. Той не ми позволи да се удавя в самосъжаление. Вдъхна ми нова сила.
Права беше. Нямаше да се предам. Огнян искаше война? Щеше да я получи. Беше подценил едно нещо. Когато отнемеш всичко на един човек, той вече няма какво да губи. А човек, който няма какво да губи, е най-опасният противник.
Глава 9
През следващите седмици животът ми се превърна в трескава надпревара с времето. Преместих се в квартирата на Стефан, благодарение на което имах покрив над главата си. Прекарахме безброй часове в подреждане на моите чертежи и скици, подготвяйки защитата ми пред университетската комисия. Стефан, с неговите юридически познания, ми помогна да съставя детайлно опровержение на обвиненията в плагиатство.
Същевременно, с адвокат Марков работехме по делото на баща ми. Той беше завел контраиск и правната машина бавно се беше задвижила. Огнян, разбира се, беше наел една от най-големите и скъпи адвокатски кантори в страната. Те ни засипваха с искания, възражения и процедурни хватки, опитвайки се да ни изтощят финансово и психически.
Но основната ми задача, тази, която Марков ми беше възложил, беше да намеря Димитър. Човекът, чиято фирма беше унищожена от Огнян преди години. Това се оказа почти невъзможна мисия. Той беше изчезнал, сякаш се беше изпарил. Рових в социални мрежи, в стари адресни регистри, свързах се с негови бивши служители. Никой не знаеше къде е. Някои казваха, че е емигрирал, други – че се е преместил в малко село и не иска да вижда никого.
Започнах да губя надежда. Без неговото свидетелство, нашият случай беше просто думата на баща ми срещу тази на Огнян, а всички знаехме чия дума тежи повече в очите на света.
Междувременно, видях сестра си Ралица веднъж. Беше на откриването на някаква галерия, за което имаше статия в светските хроники. На снимката тя стоеше до Огнян, усмихната и сияеща, облечена в рокля, която струваше повече от колата на баща ми. Погледът ѝ обаче беше празен. Усмивката не достигаше до очите ѝ. Тя играеше своята роля на щастлива съпруга на преуспяващ мъж, но аз видях пукнатините. Запитах се дали дълбоко в себе си тя знае истината, но просто се страхува да си я признае.
Един ден, докато ровех в стари бизнес форуми, попаднах на публикация отпреди няколко години. Беше от анонимен потребител, който разказваше история, поразително приличаща на тази на баща ми и на Димитър. Говореше за „Монолит Груп“, за неплатени фактури, за саботаж на обекти. В края на публикацията потребителят беше написал: „Той ми отне всичко. Но един ден ще си плати. Знам тайните му. Знам за Ива.“
Ива. Това име се заби в съзнанието ми. Коя беше Ива? Беше ли тя ключът към нещо?
Започнах да търся връзка между Огнян и жена на име Ива. Прекарах дни в търсене, но без резултат. Името беше твърде често срещано.
Реших да сменя тактиката. Вместо да търся Димитър, започнах да търся Ива. Върнах се към проучването на компанията на Огнян. Преглеждах стари списъци със служители, партньори, всичко, до което можех да се добера онлайн. И тогава, в един стар годишен финансов отчет на „Монолит Груп“, в списъка на членовете на надзорния съвет за кратък период от време, видях името: Иванова. Ива Иванова.
Сърцето ми подскочи. Това беше нещо. Започнах да търся конкретно нея. Оказа се, че е била финансов директор в компанията преди около пет години, но е напуснала внезапно. След това следите ѝ се губеха. Нямаше профили в социалните мрежи, нямаше актуална информация.
Почувствах, че съм близо до нещо важно. Споделих откритието си с адвокат Марков. Той се намръщи.
„Ива Иванова… Името ми е познато“, каза той и започна да рови из папките си. След малко извади една стара папка. „Да. Представлявал съм я при развода ѝ. Беше тежък случай. Съпругът ѝ я беше оставил без стотинка.“ Той ме погледна. „Тя е бившата съпруга на Симеон.“
Бях шокирана. Симеон – дясната ръка на Огнян, мъжът от ресторанта, онзи с наглата усмивка.
„Защо е напуснала компанията?“, попитах аз.
„Не знам със сигурност. Тогава се носеха слухове. Слухове, че е разкрила някаква голяма финансова измама, свързана с Огнян и Симеон. И че те са я заплашили, за да мълчи. Разводът със Симеон е бил част от сделката – той е получил всичко, а тя е трябвало да изчезне. Но това са само слухове.“
„Трябва да я намерим“, казах аз. „Тя знае нещо. Сигурна съм.“
Марков въздъхна. „Ще бъде трудно, Ани. Такива хора не искат да бъдат намирани. Те се страхуват.“
Но аз бях решена. Ако Ива знаеше за финансови измами, това беше козът, от който се нуждаехме. Това беше нещо, което можеше да срине империята на Огнян отвътре. Вече нямах за цел само да спася фирмата на баща ми. Исках справедливост. За баща ми, за Димитър, за Милена, за самата Ива. И за себе си.
Глава 10
Търсенето на Ива се превърна в моя фикс идея. С помощта на Стефан и някои негови контакти успяхме да намерим последния ѝ известен адрес. Беше в друг град, на другия край на страната. Реших да рискувам. Взех няколко дни отпуск от работа, излъгах, че имам семейни проблеми, и хванах автобуса.
Кварталът беше сив и западнал, пълна противоположност на лъскавия свят, в който живееше Огнян. Намерих сградата – стар панелен блок с олющена мазилка. Сърцето ми биеше силно, докато се качвах по стълбите. Какво щях да ѝ кажа? Как щях да я убедя да говори?
Почуках на вратата. След малко се отвори и на прага застана жена на около четиридесет. Беше слаба, с уморени очи и измъчено лице. Нямаше и следа от блясъка, който си представях за бивш финансов директор на голяма компания.
„Ива Иванова?“, попитах плахо.
Тя ме изгледа подозрително. „Кой пита?“
„Казвам се Ани. Трябва да говоря с вас. Става въпрос за Огнян и „Монолит Груп“.“
При споменаването на името му, лицето ѝ пребледня. Тя направи опит да затвори вратата.
„Моля ви!“, казах бързо, като подложих крака си. „Моля ви, само пет минути. Той съсипва семейството ми. Знам, че е съсипал и вас. Може би можем да си помогнем.“
Тя се поколеба за момент. В очите ѝ видях смесица от страх и стара, незараснала болка. Накрая въздъхна и ме пусна да вляза.
Апартаментът беше малък и скромно обзаведен, но чист. Седнахме на малка маса в кухнята. Дълго време мълчахме.
„Какво искате от мен?“, попита тя накрая с тих, треперещ глас.
Разказах ѝ всичко. За баща ми, за инцидента в ресторанта, за заплахите. Разказах ѝ как съм стигнала до нея. Докато говорех, тя не ме погледна нито веднъж. Гледаше в празната си чаша за кафе.
Когато свърших, тя се изсмя горчиво. „Значи все още го прави. Все още унищожава хората за удоволствие.“
„Какво е направил? Какво знаете?“, попитах аз.
Тя вдигна поглед към мен и за първи път видях в очите ѝ искра на стария огън, който някога е горял там.
„Знам всичко“, каза тя. „Аз изградих финансовите им схеми. Бях добра. Твърде добра. Мислех, че сме партньори. Аз, Огнян и Симеон. Бях влюбена в Симеон, бях заслепена. Не виждах, че те просто ме използват.“
Тя си пое дъх и продължи. „Огнян не просто източваше фирмите на партньорите си. Той източваше собствената си компания. Създадохме мрежа от офшорни фирми. „Монолит Груп“ сключваше договори с тези фирми за фиктивни консултантски услуги или за доставка на материали на завишени цени. Парите изтичаха към тези сметки, а после се връщаха обратно към Огнян и Симеон лично. Това беше мащабна схема за пране на пари и данъчни измами.“
Бях зашеметена. Това беше много по-голямо, отколкото си представях.
„В един момент започнах да осъзнавам какво правим. Имах угризения. Опитах се да говоря със Симеон, да го убедя да спрем. Но той ми се изсмя. Каза, че съм станала твърде сантиментална. Тогава разбрах, че за тях аз съм просто инструмент. Когато реших да се оттегля и заплаших, че ще проговоря, те ми показаха истинските си лица.“
Сълзи се появиха в очите ѝ. „Огнян ме заплаши. Каза, че ще съсипе не само мен, но и родителите ми. Симеон, мъжът, когото обичах, ме преби. Каза, че ако кажа и една дума, следващия път няма да оцелея. Принудиха ме да подпиша документи, с които се отказвам от всичко. Взеха ми всичко, което имах. И ме изхвърлиха. Казаха ми да изчезна и да не се появявам повече.“
Тя потрепери при спомена. „Оттогава живея в страх. Всеки ден. Но успях да запазя нещо. Преди да си тръгна, копирах част от документите. Банкови извлечения, договори с офшорните фирми… Пазя ги. Като застраховка.“
Надеждата в мен избухна с пълна сила. „Тези документи… ще ни ги дадете ли? С тях можем да го съсипем. Можем да го вкараме в затвора.“
Тя ме погледна, а страхът в очите ѝ отново се бореше с желанието за отмъщение. „Ако го направя, те ще ме намерят. Ще ме убият.“
„Няма да ви оставяме сама. Адвокатът ми ще ви осигури защита. Ще влезете в програма за защитени свидетели. Този път няма да сте сама срещу тях.“
Тя мълчеше дълго време. Гледаше през прозореца към сивите блокове навън. Виждах вътрешната ѝ борба.
„Добре“, каза тя накрая с твърд глас. „Ще го направя. Уморих се да се страхувам. Време е да си платят.“
Тя стана, отиде в другата стая и се върна с малка кутия. Вътре имаше папка с документи и флашка.
„Тук е всичко“, каза тя, подавайки ми кутията. „Сега го унищожете.“
Държах кутията в ръцете си, сякаш беше направена от злато. Това беше нашето оръжие. Това беше краят на Огнян.
Глава 11
Връщането в града беше като пътуване в друг свят. Държах кутията с документите през цялото време, страхувайки се да не я изгубя. Още от автобуса се обадих на адвокат Марков. Когато му казах какво нося, в слушалката настана мълчание за няколко секунди.
„Ани, не се прибирай вкъщи“, каза той с напрегнат глас. „Не ходи и при Стефан. Ела директно в кантората. И се оглеждай.“
Разбрах сериозността в гласа му. Огнян беше опасен. Ако подозираше какво сме намерили, щеше да направи всичко, за да ни спре.
Когато пристигнах в кантората, Марков и Стефан ме чакаха. Лицата им бяха сериозни. Заключихме вратата и Марков спусна щорите. Поставих кутията на бюрото.
В продължение на часове тримата преглеждахме документите и файловете от флашката. Картината, която се разкриваше, беше потресаваща. Ива не беше преувеличила. Това беше огромна, перфектно организирана схема за финансови измами, простираща се в няколко държави. Имената на офшорните фирми, номерата на банковите сметки, фалшивите договори – всичко беше там. Огнян беше източил десетки милиони от собствената си компания, ощетявайки държавата, акционерите и бизнес партньорите си, включително и баща ми.
„Това е… това е динамит“, прошепна Стефан, взирайки се в един от документите.
Марков кимна бавно, а в очите му имаше мрачно задоволство. „Това е много повече от дело за нелоялна конкуренция. Това е за прокурор. Това е за затвор.“
Той вдигна телефона и набра номер. „Трябва да се обадя на един човек. Прокурор, на когото имам доверие. Трябва да действаме бързо, преди Огнян да е усетил нещо и да е започнал да заличава следите.“
Докато той говореше, аз се замислих за Ралица. Какво щеше да стане с нея, когато всичко това излезеше наяве? Нейният стъклен дворец щеше да се срути. Тя щеше да загуби всичко – къщата, парите, статута си. Щеше да остане съпруга на престъпник. Почувствах прилив на съжаление към нея, въпреки всичко, което ми беше казала. Тя беше жертва, колкото и да не искаше да го признае.
Трябваше да я предупредя. Не за да спаси него, а за да спаси себе си. За да ѝ дам шанс да се подготви за бурята, която идваше.
Когато Марков приключи разговора, казах им какво смятам да направя.
„Недей, Ани“, каза веднага Стефан. „Тя ще му каже. Ще го предупреди.“
„Тя ми е сестра“, отвърнах аз. „Дължа ѝ поне това. Няма да ѝ казвам подробности. Просто ще ѝ кажа, че всичко ще се срине и че трябва да се погрижи за себе си.“
Марков ме погледна замислено. „Може би не е толкова лоша идея. Ако тя се стресне достатъчно, може дори да се съгласи да сътрудничи. Нейното свидетелство като съпруга ще бъде много ценно.“
Решението беше взето. Отидох до къщата им за последен път. Този път Огнян беше там. Колата му беше паркирана отпред. Сърцето ми прескочи, но продължих.
Отвори ми лично той. Когато ме видя, на лицето му се изписа изненада, последвана от студена, подигравателна усмивка.
„Балдъзата! На какво дължа тази чест? Идваш да се извиниш ли?“
„Дойдох да видя сестра си“, казах аз, като го заобиколих и влязох вътре.
Ралица беше във всекидневната. Изглеждаше зле. Беше бледа, с подпухнали очи. Сякаш не беше спала от дни.
„Рали, трябва да поговорим“, казах аз.
„Нямаме какво да си кажем“, отвърна тя с празен глас.
Огнян застана до нея, като сложи ръка на рамото ѝ. Беше жест на собственичество.
„Каквото имаш да казваш, можеш да го кажеш и пред мен.“
Погледнах го право в очите. Реших да рискувам всичко.
„Добре. Играта свърши, Огнян. Знаем всичко. Знаем за офшорните фирми. Знаем за прането на пари. Знаем за Ива.“
При споменаването на името на Ива, видях как цветът се оттегли от лицето му. Усмивката му изчезна. За първи път го видях без маската му. В очите му имаше шок, неверие, а след това – чиста, неподправена ярост.
Ралица ни гледаше объркано. „Каква Ива? За какво говорите?“
„Твоят прекрасен съпруг ще ти обясни“, казах аз. „Или прокурорът ще го направи. Всичко свърши. Дойдох да ти кажа да си събереш багажа и да се махаш оттук, преди тази къща, купена с откраднати пари, да се срути върху главата ти.“
Огнян направи крачка към мен, а лицето му беше изкривено от гняв. „Ти… малка кучка… ще те унищожа!“
В този момент Ралица се изправи между нас. „Спри!“, извика тя, обръщайки се към него. „Вярно ли е? Всичко, което тя казва, вярно ли е?“
Той я изгледа с такова презрение, че ме заболя. „Ти не се меси. Това не е твоя работа.“
„Това е моят живот!“, изкрещя тя, а в гласа ѝ се чу цялата болка и съмнение, които беше таила в себе си. „Лъгал ли си ме през цялото време?“
Вместо да отговори, той я блъсна грубо настрани. Тя залитна и падна на дивана. В този момент всичко за нея стана ясно. Лъскавата фасада се пропука и тя видя чудовището, за което се беше омъжила.
Аз се обърнах и тръгнах към вратата. Работата ми тук беше свършена.
„Няма да се измъкнеш!“, извика Огнян след мен. „Ще ви съсипя всичките!“
Но заплахите му вече звучаха кухо. Той беше животно, притиснато в ъгъла. И знаеше, че краят е близо.
Глава 12
На следващата сутрин бурята се разрази. Прокуратурата, заедно с икономическа полиция, влезе в офисите на „Монолит Груп“. Новината беше на всички новинарски емисии. „Мащабна схема за пране на пари и данъчни измами разкрита в голяма строителна компания.“ Лицето на Огнян беше на екрана, но този път не като „Инвеститор на годината“, а като обвиняем. Беше арестуван в дома си. Симеон също беше задържан.
Светът, който познавахме, се преобърна. Телефонът на баща ми не спираше да звъни. Други ужилени предприемачи, които досега се страхуваха да говорят, сега се обаждаха, за да му благодарят и да предложат своите свидетелства. Фирмата му беше спасена. Нещо повече, той се превърна в символ на борбата срещу корпоративната арогантност.
Университетската комисия свали всички обвинения срещу мен, след като стана ясно, че сигналът е бил част от кампания за тормоз. Деканът лично ми се извини. Моето бъдеще отново беше в ръцете ми.
Но в цялата тази суматоха аз мислех само за едно – за Ралица. Не се беше обадила. Не знаех къде е, какво прави. Част от мен се страхуваше, че може да е направила нещо глупаво.
След два дни тя се появи пред вратата на квартирата на Стефан. Беше като сянка на самата себе си. Без грим, облечена в обикновени дрехи, с празен поглед. Носеше малък куфар.
„Може ли… може ли да остана при теб за няколко дни?“, попита тя с пресипнал глас. „Нямам къде да отида. Всички сметки са запорирани. „Приятелите“ ни не си вдигат телефоните.“
Разбира се, че я приех. Стефан беше достатъчно деликатен да ни остави сами. Седнахме в малката кухня, също както бях седяла с Ива. Две жени, чиито животи бяха белязани от един и същи мъж.
Дълго време тя не каза нищо. Просто гледаше през прозореца.
„Ти беше права“, прошепна накрая. „За всичко. Аз бях такава глупачка.“
Тя започна да плаче. Не истерично, а тихо и горчиво. Сълзи на съжаление за изгубените години, за сгрешения избор, за умишлената слепота.
„Не исках да виждам. Беше ми толкова по-лесно да вярвам в приказката. Защото истината… истината означаваше, че целият ми живот е лъжа. Че съм продала душата си за рокли и диаманти.“
Не казах нищо. Просто я прегърнах. В този момент тя не беше богатата, арогантна жена от партито. Беше просто моята сестра, която страдаше.
„Той ме удари онази вечер, след като ти си тръгна“, продължи тя през сълзи. „За първи път. Тогава разбрах, че всичко е свършено. Че чудовището, което ти видя, е истинското му лице.“
Тя остана при нас няколко седмици. Беше труден период. Трябваше да се научи да живее отново. Да живее без пари, без лукс, без илюзии. Трябваше да се изправи пред родителите си и да поиска прошка. Беше дълъг и болезнен процес, но за първи път от години видях истинската Ралица да се завръща – онази, която познавах от детството, преди парите и амбициите да я променят.
Делото срещу Огнян и Симеон беше шумно и дълго. Доказателствата бяха неопровержими. Ива свидетелства смело и уверено, вече не се страхуваше. Ралица също даде показания срещу съпруга си. Разказа за начина му на живот, за разговорите, които е чувала, за заплахите.
В крайна сметка и двамата получиха дълги и ефективни присъди. Империята „Монолит“ се срина.
Глава 13
Година по-късно. Есента отново беше дошла. Седях на една пейка в парка и скицирах в бележника си. Студентските ми права бяха възстановени и скоро ми предстоеше дипломиране. Бях получила предложение за работа в престижно архитектурно студио.
Фирмата на баща ми се беше възстановила. Той беше поел някои от недовършените обекти на „Монолит“ и работеше повече от всякога, но беше щастлив. Беше си върнал достойнството. Къщата беше спасена.
Стефан завърши право с отличие и започна работа в кантората на адвокат Марков. Връзката ни се беше задълбочила. Той беше до мен в най-трудния ми момент и това ни свърза по начин, който не очаквах.
Ралица си намери работа. Обикновена, чиновническа работа. Живееше в малък апартамент под наем. Беше започнала процедура по развод. Беше трудно за нея, но тя бавно, стъпка по стъпка, изграждаше нов живот, този път свой собствен. Отношенията ни все още бяха крехки, но се възстановяваха. Раните бяха дълбоки, но времето лекуваше.
Понякога се сещах за онази вечер в ресторанта. За двамата арогантни мъже, за сълзите на Милена, за моето импулсивно решение да изтичам в студа. Милена, между другото, беше напуснала ресторанта. С малко помощ от баща ми беше започнала собствен малък бизнес – сладкарница. Видях я преди няколко седмици. Изглеждаше щастлива.
Онази нощ промени всичко. Тя ме хвърли в свят на лъжи, предателства и опасности, за които не бях подготвена. Но тя ме направи и по-силна. Научи ме, че справедливостта не е даденост, а нещо, за което трябва да се бориш. Научи ме, че дори най-малкият човек може да събори гигант, ако има смелостта да каже истината.
Погледнах скицата си. Беше проект за малка, но уютна къща. Къща с големи прозорци, които да пропускат светлината. Къща, построена върху здрави основи. Като живота, който всички ние се опитвахме да изградим отново – не лъскав и грандиозен, а истински и стабилен. Войната беше свършила. Бяхме загубили илюзии, но бяхме спечелили себе си. И това беше най-важната победа.