Две седмици преди осмия рожден ден на сина ми Даниел, телефонът иззвъня. Беше номер, който не бях виждал от години, но разпознах веднага. Сърцето ми подскочи – смесица от стара болка и неохотно любопитство. Беше Лилия. Бившата ми съпруга. Майката на моето дете.
Гласът ѝ беше същият – леко дрезгав, с онзи меден оттенък, който някога ме караше да забравям целия свят. Сега обаче звучеше различно. Имаше нотка на припряност, на крехкост, която не познавах.
— Здравей, Александър — започна тя, сякаш сме се чули вчера. — Знам, че мина много време.
— Лилия. Какво има? Даниел добре ли е? — попитах веднага, умът ми препусна през всички възможни сценарии. Даниел живееше с мен от три години, след като тя реши, че животът в друг, далечен край на страната е по-подходящ за нейните „амбиции“.
— Да, да, разбира се. Просто… наближава рожденият му ден. Осмият. Не мога да повярвам.
Тишината, която последва, беше тежка. Усещах накъде отива разговорът.
— Искам да дойда — изстреля тя на един дъх. — Искам да бъда там за него. Знам, че е много да го искам, но… той е и мое дете.
Въздъхнах. Всяка фибра в тялото ми крещеше „не“. Животът ми най-накрая беше подреден. Имах Михаела – жена, която обичах и която обичаше Даниел като свое дете. Имахме наш дом, наш ритъм, нашето малко, но стабилно щастие. Лилия беше буря, която не исках да каня обратно.
— Разбира се, че можеш да дойдеш за рождения ден — казах предпазливо. — Ще се радва да те види.
— Има само един проблем — гласът ѝ стана още по-тих, почти шепот. — Финансово съм малко… затруднена в момента. Чудех се дали би могъл да ми платиш билета. И… може би да остана у вас за няколко дни? Само докато мине празникът. Хотелите са толкова скъпи, а аз наистина искам всички пари, които имам, да отидат за подаръка на Дани.
Ето го. Винаги имаше уловка. Винаги имаше някаква драма, някаква финансова дупка, от която трябваше да бъде спасявана. Част от мен искаше да затръшне телефона. Онази част, която помнеше безсънните нощи, празния хладилник и вечните ѝ „бизнес планове“, които винаги завършваха с провал и дългове.
Но тогава си представих лицето на Даниел. Той рядко говореше за нея, но понякога го намирах да разглежда старите албуми. Виждах копнежа в очите му. Какво право имах аз да го лиша от това?
— Добре — казах, думата заседна в гърлото ми. — Добре, Лилия. Ще ти купя билет и можеш да останеш в стаята за гости. Но само заради Даниел.
— О, благодаря ти! Не знаеш колко много означава това за мен! — в гласа ѝ се появи почти истерична нотка на облекчение.
След като затворих, стоях дълго време неподвижен. Чувствах се като човек, който доброволно е отворил вратата на ураган. Вечерта разказах на Михаела. Тя изслуша мълчаливо, с присвити устни.
— Сигурен ли си, че това е добра идея, Александър? — попита тя тихо, без упрек, само с искрена загриженост. — Помниш ли какво беше последния път?
Как бих могъл да забравя? Последният път, когато се появи „за малко“, си тръгна с половината ми спестявания и остави след себе си емоционална разруха, която ми отне година да разчистя.
— Правя го заради Даниел — отвърнах, сякаш се опитвах да убедя и себе си. — Той заслужава да има майка на рождения си ден. Ще са само няколко дни. Какво толкова може да се обърка?
Михаела не каза нищо повече, само ме прегърна. Но усещах напрежението в тялото ѝ. И двамата знаехме, че с Лилия нищо никога не е просто „няколко дни“.
Мислех, че е правилното решение. Наистина го мислех. Вярвах, че съм достатъчно силен, за да се справя. Че съм изградил стени около сърцето си, които тя не може да пробие.
Но после, три дни след като пристигна, я чух да говори по телефона. Беше късно през нощта. Стоях в коридора, отивайки да пия вода, когато долових приглушения ѝ шепот от стаята за гости. Думите ѝ бяха като ледени парчета, които пронизаха тишината и се забиха право в стомаха ми.
— Нямам ги, Пламене… Още не… Моля те, дай ми още малко време… Да, тук съм. Точно както се разбрахме… Той не подозира нищо. Скоро всичко ще е наше.
Светът под краката ми се разлюля. „Наше“? Кой беше този Пламен? И какво, по дяволите, означаваше „скоро всичко ще е наше“? В този момент разбрах. Това не беше просто посещение. Това беше инвазия. И аз тъкмо ѝ бях дал ключовете от крепостта.
Глава 2: Пристигането на бурята
Лилия пристигна в сряда следобед. Спрях колата пред къщата и я погледнах. Беше се променила. Или по-скоро, беше станала още повече себе си. Облечена в скъпо изглеждащо палто, което със сигурност не можеше да си позволи, с маркова чанта, преметната през рамо. Косата ѝ беше в перфектен рус цвят, гримът ѝ – безупречен. Изглеждаше като жена от корица на списание, но в очите ѝ имаше трескав блясък, който не ми хареса.
Даниел изтича навън и се хвърли в прегръдките ѝ. Гледката беше едновременно стопляща сърцето и разкъсваща. Той я прегръщаше толкова силно, сякаш се страхуваше, че ще изчезне отново. Лилия го целуваше и му говореше с онзи сладък, майчински глас, който използваше, когато искаше нещо.
Михаела излезе на верандата. По лицето ѝ беше изписано усилието да се усмихва.
— Здравей, Лилия. Добре дошла.
— Михаела. Радвам се да те видя отново — отвърна Лилия, но погледът ѝ я плъзна преценяващо, от главата до петите. Беше поглед, който казваше: „Значи, това е моята заместничка. Не е зле, но аз съм си аз.“
Внесох куфара ѝ. Беше изненадващо тежък. Настаних я в стаята за гости в края на коридора. Стаята беше слънчева, с изглед към градината. Михаела я беше подготвила безупречно – с чисти чаршафи, свежи цветя на нощното шкафче и комплект нови кърпи.
— Прекрасно е. Наистина сте се подредили добре — каза Лилия, оглеждайки стаята. В гласа ѝ имаше нещо, което не беше възхищение. Беше по-скоро оценка. Инвентаризация.
Първите два дни бяха странна пиеса на учтивост. Лилия играеше ролята на перфектната майка. Готвеше любимите ястия на Даниел, играеше на игри с него, помагаше му с домашните. Смехът им отекваше из къщата и част от мен се чувстваше виновна за подозренията си. Може би наистина се беше променила. Може би просто искаше да навакса изгубеното време.
Михаела обаче не беше толкова убедена. Тя беше тиха и наблюдателна.
— Забеляза ли как постоянно си гледа телефона? — попита ме тя една вечер, докато лежахме в леглото. — Скрива екрана всеки път, когато някой влезе в стаята. И говори тихо, почти шепнешком.
— Може би си има приятел. Има право на личен живот — опитах се да я успокоя, но думите звучаха кухо дори за мен.
— Не е това, Александър. Има нещо друго. Онзи ден я видях да разглежда документите на бюрото ти. Когато ме видя, ги пусна бързо, сякаш са я опарили. Бяха плановете на новия ти проект.
Това ме накара да се напрегна. Бях архитект и работех по голям проект за луксозен жилищен комплекс. Беше най-големият ми шанс досега, сделка, която можеше да осигури бъдещето ни за години напред. Бях вложил всичко в него – време, пари, дори бях взел втори кредит срещу къщата, за да финансирам първоначалните етапи.
— Сигурно просто е била любопитна — казах, но вече не вярвах на собствените си думи.
И тогава дойде онази нощ. Нощта на телефонния разговор.
Събудих се от жажда. Къщата беше потънала в тишина, само хладилникът в кухнята бръмчеше монотонно. Когато минавах покрай стаята за гости, чух шепота. Спрях. Думите бяха неясни, но напрегнати. Приближих се до вратата, която беше леко открехната.
— Нямам ги, Пламене… — гласът на Лилия беше напрегнат, изпълнен със страх. — Още не… Моля те, дай ми още малко време… Да, тук съм. Точно както се разбрахме… Той не подозира нищо. Просто е заслепен от бащината си любов. Глупак… Да, огледах всичко. Къщата е страхотна. А проектът му… струва милиони. Просто трябва да намеря документите… Не, не мога сега. Но скоро… Скоро всичко ще е наше.
Кръвта замръзна в жилите ми. Всяка дума беше като удар с нож. „Глупак.“ „Заслепен от бащината си любов.“ „Всичко ще е наше.“
Отстъпих назад, като се опрях на стената, за да не падна. Дишах тежко. Чувствах се предаден, използван, омерзен. Бурята не просто беше пристигнала. Тя беше в центъра на дома ми и целта ѝ беше да унищожи всичко, което бях изградил.
Върнах се в спалнята. Михаела спеше спокойно. Погледнах я и ме заля вълна от вина. Бях довел тази змия в дома ни. Бях я пуснал близо до детето ни. Бях изложил на риск всичко, което обичах, заради една измамна сантименталност.
Онази нощ не спах. Лежах буден, а в ума ми се въртяха думите на Лилия. Кой беше Пламен? Какъв беше техният план? И какви документи търсеше тя?
На сутринта, когато седнахме на закуска, погледнах Лилия по съвсем различен начин. Усмивката ѝ ми се струваше хищническа. Загрижеността ѝ към Даниел – фалшива. Всяка нейна дума, всеки неин жест бяха част от представление, а аз бях публиката, която досега беше аплодирала най-голямата лъжа.
Играта беше започнала. И аз трябваше да науча правилата ѝ много, много бързо. Преди да е станало твърде късно.
Глава 3: Сенки от миналото
Следващите дни се превърнаха в мъчително представление. Трябваше да се преструвам, че всичко е наред, докато във вътрешността ми бушуваше война. Всеки път, когато Лилия се усмихваше на Даниел, ми се искаше да изкрещя истината. Всеки път, когато докосваше нещо в къщата ми, си представях как нейните невидими, алчни пръсти оставят лепкави отпечатъци навсякъде.
Започнах да я наблюдавам. Дискретно, но неотлъчно. Забелязах как погледът ѝ се спираше върху картините по стените, върху техниката в хола, върху колата ми, паркирана отпред. Тя не просто гледаше, тя оценяваше. Пресмяташе.
Мислите ми се върнаха към нашето общо минало, търсейки знаци, които бях пропуснал. Спомних си как се запознахме. Аз бях млад, начинаещ архитект, пълен с мечти. Тя беше ослепителна, амбициозна, с глад за живот, който ми се струваше неустоим. Влюбих се в енергията ѝ, в начина, по който ме караше да се чувствам, сякаш мога да завладея света.
Но скоро след сватбата започнаха да се появяват пукнатини. Тя винаги искаше повече. По-голяма къща, по-скъпа кола, по-луксозни почивки. Нейните „бизнес начинания“ бяха безкрайна въртележка от ентусиазъм и последващ провал. Бутик за дрехи, който фалира за шест месеца. Инвестиция в „революционен“ козметичен продукт, който се оказа пирамида. Всяка нова идея изискваше пари, които нямахме. Аз работех денонощно, за да покрия дълговете ѝ, докато тя говореше за „визия“ и „поемане на рискове“.
Раждането на Даниел за кратко промени нещата. За момент си помислих, че майчинството я е укротило. Но това беше само затишие. Скоро тя започна да се оплаква, че е „затворена у дома“, че „губи себе си“. Когато Даниел беше на четири, тя обяви, че заминава. Имала „невероятна възможност за работа“, която не можела да изпусне. Остави ни без да погледне назад.
Сега, докато я гледах как се смее с нашия син, разбирах. Тя не се беше върнала за него. Беше се върнала за това, което аз имах. Успехът, който бях постигнал без нея. Стабилността, която тя никога не успя да намери.
Една вечер Михаела ме намери в кабинета ми. Стоях пред бюрото, гледайки разпръснатите планове на новия проект, но не виждах нищо.
— Какво става, Александър? — попита тя тихо, слагайки ръка на рамото ми. — От дни си като буреносен облак. Не говориш, не се храниш. Знам, че е заради нея.
Не издържах повече. Разказах ѝ всичко. За телефонния разговор, за думите „Пламен“, „документи“, „всичко ще е наше“.
Лицето на Михаела пребледня. Тя седна на стола до мен.
— Знаех си. Усещах го. Тази жена е хищник. И сега е влязла в дома ни.
— Не знам какво да правя — признах, чувствайки се безсилен. — Ако я изгоня, ще разбия сърцето на Даниел. Рожденият му ден е след по-малко от седмица. Ако я оставя да остане, не знам на какво е способна.
— Трябва да разберем кой е този Пламен и какъв е планът им — каза Михаела с твърдост, която ми вдъхна кураж. — Не можем да стоим и да чакаме да нанесат удара си. Трябва да сме една крачка пред тях.
В този момент в кабинета влезе Лилия, без да почука. Носеше две чаши чай.
— Помислих си, че може да искате. Изглеждате толкова уморени — каза тя с онази фалшива загриженост. Погледът ѝ обаче се стрелна към отворените планове на бюрото ми. Видях как зениците ѝ се разшириха за части от секундата.
— Благодаря, Лилия. Тъкмо си лягаме — отвърна студено Михаела, изправяйки се и заставайки между Лилия и бюрото. Беше ясен знак. Територията беше маркирана.
Лилия се усмихна леко, но усмивката не достигна до очите ѝ. Тя остави чашите и се оттегли. Когато вратата се затвори, Михаела ме погледна.
— Тя търси нещо в тези планове, Александър. Нещо конкретно. Финансови детайли, договори, може би нещо, което може да се използва срещу теб.
Идеята ме удари като леден душ. Проектът беше съвместно предприятие с голяма инвестиционна компания. Имаше клаузи за неустойки, срокове, които бяха изключително строги. Един саботаж, едно изтичане на вътрешна информация към конкурент и можех да загубя всичко. Можех да бъда съден за милиони. Дългът към банката за къщата щеше да е най-малкият ми проблем.
— Трябва да се свържа със Симеон — казах аз, мислейки за стария ми приятел от университета, който сега беше един от най-добрите адвокати в областта на корпоративното право. — Трябва ми съвет. И то веднага.
Докато набирах номера му, погледнах през прозореца. В градината, на лунната светлина, видях силуета на Лилия. Тя отново говореше по телефона. Този път не шепнеше. Лицето ѝ беше изкривено от гняв и отчаяние.
Сенките от миналото се бяха сгъстили. И аз бях напът да открия, че те крият чудовища, много по-страшни, отколкото някога съм си представял.
Глава 4: Разплитането на мрежата
На следващия ден се срещнах със Симеон в неговата лъскава кантора в центъра на града. Той беше елегантен мъж с проницателни сиви очи и ум, остър като бръснач. Изслуша ме внимателно, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в кожен бележник.
Когато свърших, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
— Александър, ситуацията е по-сериозна, отколкото предполагаш. Името Пламен не ми говори нищо конкретно, но начинът на действие е класически. Това е хищническа схема. Те не искат просто да ти вземат парите. Искат да ти вземат проекта. Целия.
— Но как? Всички договори са на мое име.
— Договорите могат да бъдат оспорени. Могат да те обвинят във финансови нередности, да изфабрикуват доказателства. Ако имат вътрешна информация, могат да те саботират по десетки начини. Целта им вероятно е да те доведат до фалит, за да могат да купят проекта ти за стотинки. Или по-лошо – да го отнемат чрез юридически натиск.
Думите му ме накараха да ми прилошее.
— Какво да правя?
— Първо, обезопаси всичката си информация. Незабавно. Всички документи, свързани с проекта – договори, финансови отчети, планове – изнеси ги от къщата си. Донеси ми копия на всичко. Ще ги прегледам за слаби места. Смени всичките си пароли – на компютъра, на имейла, на банковите сметки. И най-важното – не я конфронтирай. Все още не. Докато не знаем кой е този Пламен и колко дълбоко е замесена тя, трябва да се преструваш, че не знаеш нищо. Трябва ни време, за да съберем информация.
Прибрах се у дома с тежко сърце, но и с ясен план за действие. Докато Лилия беше навън с Даниел, аз и Михаела действахме като добре смазан екип. Събрахме всички папки с документи от кабинета ми. Сканирахме най-важните и ги качихме в защитен облак, до който само аз имах достъп. Оригиналите прибрах в кутия, която по-късно щях да занеса в сейф в банката.
Докато ровех из документите, Михаела направи нещо гениално.
— Помниш ли стария бебефон? — попита тя, изваждайки от един шкаф малко, прашно устройство. — Камерата отдавна не работи, но микрофонът е изключително чувствителен.
Погледнах я. В очите ѝ гореше пламък на решителност.
— Това не е ли незаконно?
— По-незаконно ли е от това да се опитат да съсипят живота ти? — отвърна тя. — Ще го сложим в стаята ѝ. Не за да я шпионираме постоянно, а за да имаме доказателство, ако отново говори с този Пламен.
Колебаех се. Това прекрачваше граница, която никога не бях мислил, че ще премина. Но после си спомних думите на Лилия – „глупак“, „всичко ще е наше“. Колебанието ми се изпари. Скрихме малкия предавател зад една bookshelf в стаята за гости, където беше почти невъзможно да бъде забелязан.
По-късно същия ден получих неочаквано обаждане. Беше от Яна, по-малката сестра на Лилия. Яна беше пълната противоположност на сестра си – скромно, умно и отговорно момиче. Учеше право в университета и винаги съм я харесвал.
— Здравей, Александър. Извинявай, че те притеснявам — гласът ѝ звучеше притеснено. — Чух, че кака е при вас.
— Да, тук е. За рождения ден на Даниел.
— Нещо не е наред, нали? От седмици е много странна. Не си вдига телефона, а когато го направи, говори несвързано. Спомена, че има някакви финансови проблеми. Много се притеснявам за нея.
Това беше моят шанс. Яна можеше да бъде съюзник.
— Яна, честно казано, и аз съм притеснен. Забъркала се е в нещо голямо. Чух я да споменава името Пламен. Говори ли ти нещо?
От другата страна на линията настъпи дълга, тежка тишина.
— О, не… — прошепна накрая Яна. — Не и той.
— Кой е той, Яна? Кажи ми.
— Казва се Пламен. Той е… бизнесмен. От типа, с които не искаш да имаш нищо общо. Дава пари назаем с огромни лихви. После, когато не можеш да ги върнеш, ти отнема всичко. Преди няколко месеца кака ми се похвали, че е намерила „инвеститор“ за поредния си „гениален“ проект – някаква онлайн платформа за луксозни стоки. Сигурно е взела пари от него.
Парчетата от пъзела започнаха да се наместват. Лилия беше затънала до уши. Дължеше пари на опасен човек и сега той я използваше, за да се добере до мен. Тя не беше просто съучастник, тя беше пионка. Отчаяна пионка.
— Той заплашвал ли я е?
— Не знам подробности. Тя спря да говори с мен, когато се опитах да я предупредя. Каза, че му завиждам на успеха. Но чух слухове… за хора, които са загубили домовете си, бизнеса си. Пламен не си играе, Александър. Той е безмилостен.
След като затворих, вече знаех с какво си имам работа. Това не беше дребна измама. Това беше организирана атака от професионален хищник, който използваше бившата ми съпруга като свое оръжие.
Вечерта, докато вечеряхме, Лилия беше необичайно тиха. Гледаше в чинията си, а ръцете ѝ леко трепереха. Видях в нея не само измамница, но и уплашена жена, хваната в капан. Това не я оневиняваше, но правеше ситуацията още по-сложна.
Късно през нощта бебефонът се активира. Чух гласа на Лилия, този път разбит от ридания.
— Не мога да го направя, Пламене! Не мога! Той е баща на детето ми… Не, не намерих нищо. Преместил е всичко… Моля те, не… Не наранявай Яна! Ще направя каквото кажеш! Ще намеря начин! Просто ми дай още време…
Михаела стисна ръката ми. Заплахата към Яна промени всичко. Пламен беше преминал всякаква граница. Това вече не беше само за пари или бизнес. Беше станало лично.
Мрежата се разплиташе, разкривайки грозната си същност. И в центъра ѝ стоеше Лилия – едновременно паяк и муха, жертва и хищник. А ние бяхме въвлечени в смъртоносната ѝ игра.
Глава 5: Сблъсъкът
Не можех да чакам повече. Заплахата към Яна беше последната капка. На следващата сутрин, след като Даниел отиде на училище, а Михаела излезе, за да не става свидетел на грозната сцена, която предстоеше, аз реших да действам.
Намерих Лилия в кухнята. Тя пиеше кафе и гледаше през прозореца с празен поглед. Изглеждаше изтощена. Тъмните кръгове под очите ѝ не можеха да бъдат скрити дори от перфектния грим.
Поставих малкия приемник от бебефона на масата пред нея.
Тя го погледна, после мен. В първия момент не разбра. След това лицето ѝ се промени. Цялата кръв се отдръпна от него. Очите ѝ се разшириха от ужас.
— Чух всичко, Лилия — казах тихо, но гласът ми беше твърд като стомана. — Чух разговорите ти с Пламен. Чух за дълга, за плана ви. Чух как ме нарече „глупак“. И чух как заплашва Яна.
Тя отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе никакъв звук. Цялата ѝ фасада се срина. Пред мен вече не стоеше уверената, бляскава жена, а едно уплашено, съсипано същество.
— Кой е той? Какво иска от мен? И как, за бога, можа да замесиш собствената си сестра?
Лилия се разтрепери и се свлече на стола. Сълзи потекоха по бузите ѝ, размазвайки скъпата спирала.
— Ти не разбираш… — прошепна тя задавено. — Аз нямах избор.
— Винаги има избор! — извиках, като вече не можех да сдържам гнева си. — Ти избра да вземеш пари от такъв човек! Ти избра да дойдеш тук и да ме лъжеш! Ти избра да рискуваш бъдещето на собствения си син!
Тя закри лицето си с ръце и се разрида неудържимо. През хлиповете ѝ, историята започна да се излива. Беше грозна, жалка история за провалени амбиции и отчаяние.
След като ме напусна, тя наистина се опита да успее. Премести се в големия град, движеше се в лъскави среди, създаваше контакти. Започна поредния си „бизнес“ – онлайн платформа за препродажба на луксозни стоки. В началото нещата потръгнали. Но тя, както винаги, харчеше повече, отколкото изкарваше. Живееше живот, който не можеше да си позволи, за да поддържа имиджа си. Скоро затънала в дългове. Банките отказали да ѝ дадат кредит. И тогава се появил Пламен.
Представил се за бизнес ангел. Дал ѝ огромна сума пари, без много въпроси. Договорът, който подписала, бил сложен и объркан, но тя не му обърнала внимание, заслепена от лесните пари. Лихвите били астрономически. Когато не успяла да направи първата вноска, той ѝ показал истинското си лице. Платформата ѝ се провалила, както всичко останало, и дългът нараснал до чудовищни размери.
— Той ми отне всичко, Александър — ридаеше тя. — Апартамента под наем, колата… Взе ми всичко. Каза, че има само един начин да му се изплатя. Каза, че знае кой си ти. Знаеше за проекта ти. Каза, че ако му помогна да се добере до него, ще ми опрости дълга.
— И ти се съгласи? — попитах невярващо. — Съгласи се да съсипеш бащата на детето си?
— Той ме заплаши! — изкрещя тя истерично. — Каза, че ако не го направя, ще пострадам. Каза, че знае къде учи Яна. Каза, че ще я намери и… Аз се уплаших! Не знаех какво да правя!
— Трябваше да отидеш в полицията! Трябваше да ми се обадиш! Трябваше да направиш всичко друго, но не и това!
— Срам ме беше! — гласът ѝ беше пропит от самосъжаление. — Срам ме беше да ти призная, че отново съм се провалила. Мислех, че мога да се справя. Мислех, че мога да дойда тук, да намеря някакъв документ, нещо, което да му дам, за да ме остави на мира. Не исках да стигам толкова далеч…
Тя вдигна поглед към мен, очите ѝ бяха подпухнали и червени.
— Вярвай ми, Александър. Когато видях теб, Даниел, дома ви… Когато видях какво си изградил… разбрах каква ужасна грешка съм допуснала. Всяка нощ се молех да намеря изход. Но той не ме оставя. Звъни постоянно. Иска резултати.
Сблъсъкът не беше такъв, какъвто си го представях. Очаквах лъжи, отричане, манипулации. Не очаквах този пълен, абсолютен разпад. Гневът ми започна да се смесва с нещо друго. Жал. Тя беше съсипана. Напълно съсипана от собствените си лоши решения.
Но съжалението не променяше фактите. Заплахата все още беше реална.
— Какво точно иска той? Какви документи?
— Той смята, че имаш скрити инвеститори. Или някаква слабост в договорите с основния ти партньор. Иска нещо, с което да те изнудва. Нещо, което да те принуди да го направиш съдружник. Или да му прехвърлиш проекта.
Седнах тежко на стола срещу нея. Ситуацията беше още по-лоша. Пламен не искаше просто да ме ограби. Той искаше да ме превземе отвътре.
— Трябва да знам всичко, Лилия — казах с леден глас. — Всеки детайл. Всяка заплаха. Всяко име, което е споменал. Сега вече не става въпрос само за теб или за мен. Става въпрос за сина ни. За Яна. За Михаела. За дома ни. Вкарахме те в тази каша заедно. И заедно ще трябва да намерим изход.
Тя кимна бавно, все още треперейки. Маските бяха паднали. Играта на преструвки беше свършила. Предстоеше истинската битка.
Глава 6: Морален кръстопът
След признанието на Лилия, къщата потъна в тежко, напрегнато мълчание. Тя остана в стаята си, а аз обикалях из хола като звяр в клетка. Чувствах се раздвоен. От една страна, бях бесен на нея за лъжата и предателството. От друга, тя беше майка на сина ми, уплашена и манипулирана от опасен човек. Да я изгоня сега означаваше да я хвърля на вълците. Да я оставя да остане означаваше да държа заплахата под собствения си покрив.
Обадих се на Симеон и му разказах всичко.
— Това е добре — каза той, колкото и странно да звучеше. — Сега знаем с какво си имаме работа. Нейното признание е първата стъпка. Но тя трябва да е готова да сътрудничи напълно.
— Какво имаш предвид?
— Трябва да отиде в полицията. Трябва да подаде жалба за изнудване и заплахи. Нейните показания са ключови, за да изградим случай срещу този Пламен.
Предложих това на Лилия. Тя изпадна в паника.
— Не мога! Той ще ме убие! Ще нарани Яна! Той има хора навсякъде!
— Полицията ще ти осигури защита! — настоявах аз.
— Ти не го познаваш! — крещеше тя. — Неговата мрежа е огромна. Докато полицията се задейства, ще е твърде късно.
Осъзнах, че страхът ѝ е парализиращ. Тя беше толкова дълбоко в капана, че не виждаше изход. Да я притискам повече нямаше смисъл.
Михаела се прибра и аз ѝ разказах за случилото се. Тя изслуша мълчаливо, с каменно лице.
— И какво ще правиш? — попита тя.
— Не знам. Симеон иска тя да отиде в полицията, но тя се страхува.
— Разбира се, че се страхува. Тя сама се е забъркала в това. Но проблемът, Александър, е че тя забърка и нас. Този човек заплашва Яна. Той заплашва нашия дом. Нашия живот.
— Знам.
Тя се приближи до мен и ме погледна право в очите.
— Има и още нещо. Ти мислиш ли за твоите задължения? За кредита, който взе за този проект? За ипотеката на тази къща? Ако този Пламен успее, ние губим всичко. Абсолютно всичко. Ще се озовем на улицата. Ти, аз и Даниел. Струва ли си да рискуваш всичко това заради нея?
Думите ѝ бяха жестоки, но верни. Стабилността, която бях изградил с толкова труд, висеше на косъм. Кредитът за жилището, който изплащахме всеки месец, беше котвата на нашия живот. Ако проектът се провалеше, банката щеше да ни вземе къщата. Бях на морален кръстопът. Дългът ми като баща и човек ме караше да защитя Лилия, колкото и да беше виновна. Но дългът ми към Михаела и Даниел, към семейството, което имах сега, изискваше да бъда безкомпромисен.
— Какво предлагаш да направя? — попитах, чувствайки се напълно изтощен.
— Мисля, че трябва да се опитаме да решим проблема сами, преди да включваме полицията. Ако тя не иска да говори, може би ние можем да я накараме да проговори. Но не по нейния начин.
Планът на Михаела беше дързък. Тя предложи да се свържем с Яна и да я доведем тук. Без знанието на Лилия.
— Когато Лилия види сестра си, когато осъзнае, че заплахата е реална и е дошла на прага ни, може би тогава ще намери смелост да направи правилното нещо. Трябва да я накараме да разбере, че нейното мълчание излага на риск единствения човек от семейството ѝ, който все още я е грижа за нея.
Беше рисковано. Можеше да предизвика още по-голяма паника у Лилия. Но беше и единственият ни ход.
Обадих се на Яна. Обясних ѝ ситуацията в общи линии, без да навлизам в най-грозните детайли. Казах ѝ, че сестра ѝ е в беда и имаме нужда от помощта ѝ. Казах ѝ да дойде веднага, но да не казва на никого, особено на Лилия. Яна, притеснена и уплашена, се съгласи веднага.
Докато чакахме пристигането ѝ, напрежението в къщата можеше да се реже с нож. Лилия не излизаше от стаята си. Даниел, който се върна от училище, усещаше, че нещо не е наред.
— Мама болна ли е? — попита ме той с големите си, невинни очи.
— Малко е уморена, миличък. Всичко е наред — излъгах, а лъжата имаше горчив вкус.
Чувствах се като предател от всички страни. Предавах доверието на сина си, криейки истината. Предавах принципите си, като прибягвах до манипулация. Предавах спокойствието на семейството си, като водех тази тиха война под покрива ни.
Вечерта Яна пристигна. Когато Лилия я видя да влиза през вратата, лицето ѝ се превърна в маска на ужас.
— Яна! Какво правиш тук? Кой ти каза?
— Аз ѝ казах — намесих се аз, заставайки до Яна. — Време е да спрем да се крием, Лилия. Заплахата е срещу всички ни. И ако ти нямаш смелостта да се бориш, ние ще го направим. Но трябва да избереш на чия страна си.
Лилия гледаше от мен към сестра си. В очите ѝ се бореха страх, срам и отчаяние. Това беше нейният момент на истината. Нейният морален кръстопът. И от нейния избор зависеше съдбата на всички ни.
Глава 7: Ходът на противника
Присъствието на Яна промени динамиката в къщата. Първоначалният шок на Лилия прерасна в истерия, после в примирение. Двете сестри проведоха дълъг, мъчителен разговор в стаята за гости, изпълнен с плач и обвинения. Яна, въпреки че беше по-малката, показа изненадваща твърдост. Тя не спести на сестра си истината за егоизма и безразсъдството ѝ.
— Ти не разбираш ли, како? — чух я да казва през тънката стена. — Тук не става въпрос само за твоите дългове! Този човек е заплашил мен! Мен! Заради теб аз съм в опасност! Александър и Михаела са в опасност! Даниел е в опасност! Кога ще спреш да мислиш само за себе си?
Това сякаш най-накрая проби защитната стена на Лилия. Когато излязоха от стаята, тя беше различна. Плаха, сломена, но с искрица решителност в очите.
— Ще направя каквото трябва — каза тя тихо, избягвайки погледа ми. — Ще говоря със Симеон. Ще отида в полицията.
Беше малка победа, но нямахме време да ѝ се радваме. Противникът направи своя ход по-рано, отколкото очаквахме.
На следващия ден, докато работех в кабинета си, опитвайки се да наваксам с проекта, на вратата се позвъни. Михаела отвори. Чух учтив, но настоятелен мъжки глас.
— Добър ден. Търся господин Александър. Имам бизнес предложение за него. Казвам се Пламен.
Сърцето ми спря. Той беше тук. На прага ми. Хищникът беше дошъл пред леговището на плячката си.
Излязох в коридора. Пред мен стоеше висок, безупречно облечен мъж на около четирийсет години. Имаше скъп костюм, лъснати обувки и часовник, който струваше колкото колата ми. Косата му беше сресана назад, а на лицето му играеше любезна, почти приятелска усмивка. Но очите му бяха студени. Праисторически студени. Като на влечуго.
— Господин Александър. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Пламен — каза той, протягайки ръка.
Стиснах я. Ръката му беше суха и силна.
— С какво мога да ви помогна?
— Чух много за новия ви проект. Впечатляващо начинание. В нашите среди се говори само за това — каза той, а гласът му беше мек и убедителен. — Аз също съм в строителния бизнес. Помислих си, че може би ще имате нужда от партньор. Някой със сериозни финансови възможности, който да ускори нещата.
Беше нагъл. Невероятно нагъл. Дойде в дома ми, за да ми предложи „партньорство“, докато в същото време изнудваше бившата ми съпруга, за да ме съсипе.
— Мисля, че се справям добре и сам — отвърнах студено.
— О, не се съмнявам — усмивката му стана по-широка. — Но бизнесът е като войната. Винаги е по-добре да имаш силни съюзници. Човек никога не знае кога може да се появи неочакван проблем. Забавяне на разрешителни, проблеми с доставчици, трудови злополуки… Неприятни неща се случват.
Това беше завоалирана заплаха. Ясна и недвусмислена. Той не просто предлагаше, той предупреждаваше.
В този момент Лилия излезе от кухнята. Когато видя Пламен, тя замръзна на място, а лицето ѝ стана бяло като платно.
— А, ето я и нашата обща позната — каза Пламен, без да сваля очи от мен. — Лилия ми разказа толкова много за вас. За прекрасния ви дом, за талантливия ви син. Тя е… много убедителна.
Той умишлено я унижаваше пред мен. Показваше ми, че я държи в ръцете си. Показваше ми своята власт.
— Мисля, че разговорът ни приключи — казах, отваряйки вратата. — Нямам нужда от партньори.
Пламен не помръдна.
— Помислете добре, Александър. Моето предложение е валидно само за кратко. Понякога правилният избор е този, който осигурява спокойствие. Особено когато имаш семейство, за което да се грижиш. Жалко би било нещо да наруши тази идилия.
Той хвърли един последен, леден поглед към Лилия, после към Михаела, която стоеше до мен, и накрая към детската рисунка на Даниел, закачена на стената. След това се обърна и си тръгна бавно, без да бърза.
Когато вратата се затвори, Лилия се свлече на пода, треперейки.
— Сега разбираш ли? — прошепна тя. — Сега разбираш ли с кого си имаме работа?
Да. Сега разбирах. Заплахата вече не беше абстрактна. Тя имаше лице, име и скъп костюм. Беше дошла в дома ми и беше заплашила семейството ми.
Гневът, който изпитах, беше чист и изпепеляващ. Той изгори всяко съмнение, всяко колебание. Този човек беше прекрачил границата. Беше превърнал това в лична война.
Обадих се на Симеон.
— Той беше тук. В къщата ми.
— Какво?
Разказах му набързо разговора.
— Добре — каза Симеон след кратка пауза. — Той допусна грешка. Стана прекалено самоуверен. Сега имаме свидетели на завоалираните му заплахи. Ти, Михаела и Лилия. Време е да нанесем ответен удар. Утре сутрин, в девет часа, тримата да сте в моята кантора. И оттам отиваме директно в полицията. Времето за изчакване свърши.
Ходът на противника беше направен. Сега беше наш ред. И щяхме да ударим със сила, която той не очакваше.
Глава 8: Семейни разломи
Посещението на Пламен остави отровна следа в дома ни. Атмосферата, която и без това беше напрегната, сега стана непоносима. Всеки скърцащ звук през нощта караше сърцето ми да прескача. Всеки път, когато Даниел излизаше да играе на двора, аз го наблюдавах през прозореца, обзет от параноя. Заплахата беше станала реална, осезаема.
Това напрежение започна да разяжда връзката ми с Михаела. Тя беше силна, но дори и нейната сила имаше граници.
— Не мога повече така, Александър — каза ми тя една вечер. Спалнята ни, някога нашето убежище, се беше превърнала в бойно поле на неизказани страхове. — Чувствам се като затворник в собствения си дом. Страхувам се за теб, страхувам се за Даниел. Тази жена… тя донесе проклятие със себе си.
— Не е нейна вината, не изцяло — опитах се да я защитя, макар и вяло.
— Наистина ли? Чия е тогава? Наша? Защото ти реши да бъдеш благороден и да я приютиш? Погледни ни! Не говорим, не се смеем. Ходим на пръсти един около друг. А тя стои в стаята си, докато ние се разпадаме.
Имаше право. Цялата ситуация беше поставила огромна тежест върху нас. Опитвах се да бъда опора за всички – за Михаела, за Лилия, за Яна, за Даниел – но усещах как аз самият се пропуквам. Работата по проекта изоставаше. Не можех да се концентрирам. Мислите ми бяха постоянно заети с Пламен, със заплахите, с предстоящата битка.
Най-тежко беше с Даниел. Децата имат радар за нещастие. Той усещаше напрежението. Беше станал по-тих, по-затворен.
— Татко, ти и леля Михаела сърдити ли сте ми се? — попита ме той веднъж, докато го слагах да спи.
— Не, слънце мое. Разбира се, че не. Защо мислиш така?
— Защото вече не се прегръщате. И мама плаче през цялото време. Рожденият ми ден нали ще бъде хубав?
Въпросът му ме прониза. В центъра на цялата тази мръсна, възрастна драма стоеше едно осемгодишно момче, което просто искаше хубав рожден ден. И ние му отнемахме това.
Семейният разлом се задълбочи и между Лилия и Яна. Яна, изпълнена с праведен гняв и страх, не можеше да прости на сестра си.
— Ти съсипа всичко! — чух я да ѝ крещи един следобед. — Винаги е било така! Ти летиш твърде близо до слънцето, а после всички останали трябва да събираме опърлените ти пера! Заради теб сега трябва да се оглеждам през рамо в университета! Заради теб се страхувам да се прибера в квартирата си!
Лилия приемаше обвиненията мълчаливо, със сведена глава. Вината я беше смазала. Тя беше като призрак в къщата – бледа, тиха, почти невидима. Опитваше се да помага, да чисти, да готви, но всяко нейно действие беше посрещано с ледено мълчание от Михаела и Яна.
Аз бях разкъсан между тях. Чувствах отговорност към Лилия, защото аз я бях допуснал обратно в живота ни. Изпитвах безкрайна любов и вина към Михаела, задето я подлагах на това изпитание. Исках да защитя Яна. И над всичко, исках да върна усмивката на лицето на Даниел.
Една вечер конфликтът ескалира. Седяхме на вечеря в пълно мълчание. Лилия беше сготвила. Михаела не докосна храната.
— Не съм гладна — каза тя, бутайки чинията си.
— Не е достатъчно добро, така ли? — попита Лилия с треперещ глас.
— Не става въпрос за храната, Лилия. Става въпрос за това, че не мога да преглътна, докато ти седиш на масата ми, след като докара онзи монстър на вратата ми.
— Михаела! — намесих се аз.
— Не, Александър! Стига! — тя се изправи. — Омръзна ми да се преструвам. Искам я вън от къщата ми! Веднага!
— Нямаш право! Това е и мой дом! — извиках аз, а гневът и безсилието ме надвиха.
— Да, твой дом е! И ти избра да го напълниш с призраците от миналото си! Аз дотук бях!
Тя излезе от стаята, тръшвайки вратата. Даниел, който беше станал свидетел на всичко, се разплака. Лилия също ридаеше. Яна стоеше като вкаменена.
Къщата се тресеше по шевовете. Семейните разломи бяха станали пропасти. В този момент осъзнах, че Пламен вече печелеше. Дори без да прави нищо повече, той беше успял да посее хаос и разруха в дома ми. Беше ни настроил един срещу друг.
Отидох при Михаела. Тя стоеше на терасата и гледаше в тъмнината.
— Съжалявам — казах тихо. — Ти си права. За всичко.
Тя не се обърна.
— Не искам извинения, Александър. Искам решение. Искам си живота обратно.
— Ще го получиш. Обещавам. Утре отиваме в полицията. Ще сложим край на това. Всички заедно. Но имам нужда от теб. Не мога да се справя сам.
Тя се обърна и ме погледна. В очите ѝ имаше умора, но и онази любов, която ме беше спасила веднъж.
— Винаги съм била до теб — каза тя. — Просто се увери, че този път ще се бориш за правилното семейство.
Прегърнах я. Знаех, че ни предстои най-тежката битка. Но също така знаех, че ако не успеем да излекуваме раните помежду си, щяхме да сме загубили войната, още преди да е започнала.
Глава 9: План за действие
На следващата сутрин въздухът в кантората на Симеон беше зареден с електричество. Бяхме се събрали всички – аз, Михаела, треперещата Лилия и мрачната Яна. Симеон стоеше пред нас, излъчвайки спокойно самочувствие, което действаше успокояващо.
— Добре — започна той. — Преди да отидем в полицията, трябва да имаме кристално ясен план. Пламен е хитър и има добри адвокати. Не можем да отидем там само с една история за изнудване. Трябва да му нанесем удар от няколко страни едновременно.
Той разстла няколко листа на голямата маса.
— Първо, показанията на Лилия. Това е нашият основен коз. Лилия, трябва да разкажеш всичко. От самото начало. Договора, който си подписала, заплахите, задачите, които ти е поставял. Всичко. Не спестявай нищо, колкото и да е срамно. Твоята откровеност е най-силното ни оръжие.
Лилия преглътна тежко и кимна.
— Второ, заплахите към Яна и към вас — продължи Симеон, поглеждайки към мен и Михаела. — Ще подадем отделна жалба за това. Имаме трима свидетели на посещението му. Това му придава тежест.
— Но това ще е дума срещу дума — обадих се аз. — Той ще отрече всичко.
— Точно така. Затова ни трябва третият елемент. И тук идва твоята роля, Александър. Докато полицията започне своето разследване, което може да отнеме време, ние ще започнем наше собствено. Ще ударим Пламен там, където най-много боли – в бизнеса му.
Симеон се наведе напред. Очите му блестяха.
— Прегледах документите, които ми донесе. Твоят проект е безупречен от юридическа гледна точка. Но този човек, Пламен, който се занимава с лихварство и съмнителни инвестиции, със сигурност има слаби места. Трябва да ги намерим. Трябва да намерим други негови жертви. Хора, които са твърде уплашени да говорят. Ако успеем да убедим дори само един от тях да даде показания, случаят срещу Пламен ще стане железен.
— Но как ще ги намерим? — попита Яна.
— Интернет е мощно оръжие — отвърна Симеон с лека усмивка. — Ще потърсим в бизнес регистри, в съдебни архиви. Ще търсим фирми, които са били свързани с него и внезапно са фалирали. Ще търсим имоти, които са сменили собствеността си при съмнителни обстоятелства. Ще търсим онлайн форуми, където хората анонимно споделят проблемите си. Ще търсим всяка една нишка, която води към него.
Планът беше амбициозен. Беше битка на няколко фронта.
— Аз мога да помогна — каза неочаквано Яна. Гласът ѝ беше твърд. — Уча право. Разбирам от регистри. Знам къде да търся.
Симеон я погледна с одобрение.
— Отлично. Ти и аз ще се заемем с разследването. Александър и Михаела, вашата задача е да подкрепяте Лилия. Тя е най-уязвимото звено в момента. Трябва да остане силна.
Разпределихме задачите. Чувствах се, сякаш за първи път от седмици имахме контрол над ситуацията. Вече не бяхме пасивни жертви, които чакат следващия удар. Бяхме се превърнали в бойци.
Първата спирка беше полицейското управление. Процедурата беше дълга и изтощителна. Лилия, с подкрепата на Симеон, разказа своята история. Гледах я как говори пред отегчения на вид следовател и видях проблясък от онази стара сила, която някога бях обичал у нея. Страхът все още беше там, но сега беше примесен с гняв.
След това аз и Михаела дадохме нашите показания за посещението на Пламен. Когато излязохме от управлението часове по-късно, всички бяхме изцедени, но и малко по-леки. Бяхме направили първата крачка. Бяхме официално обявили война.
През следващите дни къщата ми се превърна в щабквартира. Докато аз се опитвах да поддържам някакво подобие на нормалност заради Даниел и да работя по проекта, Симеон и Яна се заравяха все по-дълбоко в мръсния свят на Пламен.
Резултатите не закъсняха. Яна, с нейните свежи познания и упоритост, се оказа истинско откритие. Тя намери няколко съдебни дела срещу фирми-фантоми, които водеха към Пламен. Дела за неизплатени задължения, за незаконно отнемане на имущество. Всички те обаче бяха прекратени или загубени поради „липса на доказателства“.
— Той е много добър в прикриването на следите си — каза Симеон по телефона. — Използва сложна мрежа от компании, за да пере пари и да прикрива дейността си. Но намерихме нещо. Една фирма за строителни материали, която е фалирала преди година. Собственикът е загубил всичко. Името му е Красимир. Според документите, малко преди фалита, фирмата на Пламен е влязла като „стратегически партньор“.
— Мислиш ли, че ще говори?
— Съмнявам се. Вероятно е подписал споразумение за конфиденциалност. И със сигурност е уплашен. Но трябва да опитаме. Това може да е пробивът, който ни трябва.
Планът за действие беше в ход. Колелата на правосъдието се завъртаха бавно, но нашето собствено разследване набираше скорост. Оставаше съвсем малко време до рождения ден на Даниел. Имахме само няколко дни да намерим доказателството, което щеше да срине империята на Пламен, преди той да е сринал нашата. Напрежението растеше с всеки изминал час.
Глава 10: Затишие пред буря
Дните преди рождения ден на Даниел бяха най-странните, които някога бяхме преживявали. От една страна, над нас беше надвиснала постоянна заплаха. Всяко позвъняване на телефона, всяка непозната кола на улицата ни караше да настръхваме. От друга страна, бяхме принудени да създадем илюзия за нормалност заради детето.
Подготовката за партито се превърна в нашия спасителен остров. Надувахме балони, поръчвахме торта, опаковахме подаръци. В тези моменти на споделена цел, напрежението между нас сякаш се стопяваше. Дори Михаела и Лилия намериха начин да работят заедно. Михаела, с нейния организационен талант, беше поела логистиката. Лилия, която винаги е била по-артистична, се зае с украсата. Гледах ги как режат цветни гирлянди на кухненската маса и за момент къщата изглеждаше такава, каквато трябваше да бъде – дом, изпълнен с очакване и радост.
Лилия се променяше пред очите ми. След като подаде показания, сякаш огромен товар падна от плещите ѝ. Тя все още беше уплашена, но вече не беше парализирана от страх. Започна да се храни нормално. Дори видях как няколко пъти се усмихва искрено, докато играеше с Даниел. В нея се събуди нещо, което мислех, че е отдавна изгубено – майчинският инстинкт в най-чистата му форма. Тя искаше да защити сина си. И разбираше, че единственият начин да го направи е да се изправи срещу демоните си.
Една вечер тя дойде при мен в кабинета.
— Искам да ти се извиня, Александър — каза тя тихо. — Не за това, че ме е страх, или за глупостта, която направих. А за всичко. За начина, по който те нараних преди години. За това, че не бях до Даниел. Ти изгради този прекрасен живот, а аз дойдох и се опитах да го разруша. Никога няма да мога да си го простя.
— Важното е какво ще правиш оттук нататък, Лилия.
— Знам. Искам само да знаеш… че съм готова да направя всичко, за да поправя нещата. Дори и да вляза в затвора.
Това беше момент на истинско покаяние. За първи път от много години видях в нея не манипулаторката, не мечтателката, а просто една жена, която е осъзнала грешките си.
Междувременно, Симеон и Яна работеха неуморно. Успяха да се свържат с Красимир, бившия собственик на фалиралата фирма. Първоначално той отказал да говори. Бил уплашен до смърт. Но Яна проявила неочакван подход. Тя не го притискала. Просто му разказала нашата история. Разказала му за Лилия, за заплахите, за Даниел.
— Трябва да се борим заедно — му казала тя. — Докато сме сами, той ще ни мачка един по един. Но ако сме заедно, имаме шанс.
Нещо в думите ѝ го беше докоснало. Той се съгласил да се срещне със Симеон. Тайно.
Срещата се състоя в едно забутано кафене в покрайнините на града. Симеон се върна от нея късно вечерта, с мрачно, но доволно изражение.
— Историята е по-грозна, отколкото си мислехме — каза ни той. — Пламен е използвал същата схема. Първо „приятелски“ заем, после непосилни условия, и накрая пълно превземане на бизнеса. Но има и нещо друго. Красимир е пазил копия на всички документи. Включително и на един анекс към договора, който Пламен го е принудил да подпише под натиск. В този анекс има няколко клаузи, които са абсолютно незаконни. Това е нашият пробив. Това е пряко доказателство за измама.
Имахме го. Най-накрая имахме реално, неоспоримо доказателство. Симеон веднага го предаде на следователя, който работеше по нашия случай.
— Сега трябва да чакаме — каза Симеон. — Полицията има нужда от време, за да получи прокурорска заповед за претърсване и изземване в офисите на Пламен. Това може да отнеме ден, два, може би повече.
И така, ние чакахме. В това странно затишие пред буря. Напрежението беше огромно, но сега беше смесено с надежда. Бяхме направили всичко, което зависеше от нас.
В деня преди рождения ден на Даниел, къщата беше напълно украсена. Балони висяха от тавана, гирлянди се виеха по стените. Миришеше на току-що изпечени сладкиши. Даниел беше в екстаз. Той тичаше из къщата, сочеше украсата и се смееше.
Вечерта, когато всички се бяхме събрали в хола, уморени, но доволни от свършената работа, телефонът на Симеон иззвъня. Той изслуша, каза едно кратко „Разбрано“ и затвори.
— Утре сутрин в осем часа ще има акция в офиса на Пламен — каза той.
Всички замълчахме. Денят на рождения ден на сина ми щеше да бъде денят на разплатата. Съдбата имаше странно чувство за ирония.
Бурята наближаваше. И ние бяхме готови да я посрещнем.
Глава 11: Денят на рождения ден
Утрото на осмия рожден ден на Даниел беше слънчево и студено. Събудихме го с песен и куп подаръци. Лицето му грееше. За момент, само за един кратък, прекрасен момент, забравих за всичко останало. Бях просто баща, който се радва на щастието на сина си.
Но реалността бързо ни напомни за себе си. В осем часа телефонът ми иззвъня. Беше Симеон.
— Влязоха — каза той. — Акцията е в ход. Сега чакаме.
Чакането беше агония. Опитвахме се да се държим нормално. Закусвахме, смеехме се на шегите на Даниел, но всеки от нас хвърляше погледи към телефона. Лилия гризеше ноктите си, Михаела въртеше нервно чашата си с кафе, а Яна крачеше напред-назад из кухнята.
Партито трябваше да започне в дванайсет часа. Поканили бяхме няколко от най-близките приятели на Даниел с родителите им. Къщата започна да се пълни с детски смях и глъчка. Това разсея малко напрежението. Гледах как синът ми тича с приятелите си в градината, щастлив и безгрижен, и си обещах, че ще направя всичко възможно, за да запазя света му такъв.
Към един часа, точно когато щяхме да разрежем тортата, на вратата се позвъни. Не беше някой от гостите.
Отворих. На прага стоеше Пламен.
Той изглеждаше различно. Скъпият костюм беше леко измачкан. Перфектната прическа беше разрошена. Но най-голямата промяна беше в очите му. Любезната маска я нямаше. На нейно място имаше чиста, ледена ярост.
— Трябва да поговорим — изсъска той.
— Нямаме какво да си кажем. Върви си, преди да съм извикал полиция.
— О, полицията вече беше при мен тази сутрин — усмихна се той злобно. — Благодарение на теб и на твоята малка кучка. Разровиха всичко. Но те са аматьори. Нищо няма да намерят. Аз съм чист.
Той се опита да влезе, но аз му препречих пътя.
— Не си разбрал. Имам парти. Върви си.
— Ще си тръгна, когато реша — каза той, като гласът му се повиши. — Ти направи огромна грешка, Александър. Можеше да се разберем като мъже. Можеше да имаш всичко. Но ти избра трудния начин. Сега ще видиш какво се случва с хората, които ми се пречкат. Ще те унищожа. Ще взема проекта ти, ще взема къщата ти. Ще се погрижа да не можеш да си намериш работа дори като чистач.
В този момент Лилия се появи зад мен.
— Махай се оттук, Пламене! — извика тя, а в гласа ѝ нямаше и следа от страх. Само презрение. — Всичко свърши.
Пламен я погледна, сякаш е насекомо.
— Ти! Ти си най-голямата глупачка от всички. Мислеше, че ще се измъкнеш ли? Ще те смачкам. Ще те накарам да съжаляваш за деня, в който си се родила.
Той пристъпи напред, но аз го блъснах силно в гърдите.
— Махай се!
Няколко от бащите, които бяха на партито, чуха шума и излязоха на верандата.
— Има ли проблем? — попита един от тях.
Пламен се огледа. Видя, че е в неизгодна позиция. Лицето му се изкриви в грозна гримаса.
— Това не е краят — изсъска той към мен. — Това е само началото.
Той се обърна и си тръгна с бърза крачка.
Всички стояхме замръзнали за момент. Идилията на рождения ден беше разбита.
— Всичко наред ли е? Кой беше този? — попипаха гостите.
— Просто един… недоволен бизнес партньор — излъгах аз, опитвайки се да омаловажа ситуацията.
Опитахме се да продължим партито, но настроението вече беше помрачено. Когато гостите си тръгнаха, къщата отново утихна. Точно тогава телефонът иззвъня. Отново беше Симеон.
— Имаме го — каза той, а в гласа му се долавяше триумф. — Намерили са скрит сървър в офиса му. С двойно счетоводство. Всичките му мръсни сделки са там. Включително и кореспонденция, в която обсъжда как да те „неутрализира“. Прокурорът вече е издал заповед за арест. Търсят го. Появявал ли се е при теб?
— Беше тук преди час — отвърнах, все още в шок.
— По дяволите. Значи се укрива. Но няма къде да отиде. Мрежата около него се затваря. Свършено е с него, Александър. Спечелихме.
Затворих телефона. Погледнах към останалите. Михаела, Лилия, Яна. Всички ме гледаха в очакване.
— Свърши — казах. — Арестуват го. Спечелихме.
Никой не извика от радост. Никой не се зарадва. Имаше само огромно, всепоглъщащо облекчение. Сякаш товар, тежък хиляди тонове, беше вдигнат от раменете ни.
Лилия се разплака. Но този път сълзите ѝ не бяха от страх или срам. Бяха сълзи на облекчение. Михаела отиде при нея и, за моя огромна изненада, я прегърна. В този момент те не бяха съпернички. Бяха две жени, които бяха преминали през ада заедно.
Погледнах през прозореца. Даниел беше в градината и си играеше с новия си робот. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в розово и оранжево.
Кризата беше приключила. Бурята беше отминала. Но знаех, че след нея нищо вече нямаше да бъде същото.
Глава 12: Развръзката
Последвалите седмици бяха водовъртеж от събития. Пламен беше обявен за общонационално издирване. Няколко дни по-късно беше заловен на границата, докато се опитваше да напусне страната с фалшив паспорт. Медиите гръмнаха. Оказа се, че неговата престъпна дейност е много по-мащабна, отколкото предполагахме. Десетки хора, окуражени от неговия арест, започнаха да подават жалби. Империята му се срина като къща от карти.
Делото срещу него беше сложно и дълго, но ние бяхме само свидетели. Основната тежест беше поета от държавното обвинение. Лилия и Красимир бяха ключови свидетели. Лилия получи статут на защитен свидетел и условна присъда за съучастието си, предвид пълното ѝ съдействие на разследването.
Когато всичко приключи, в къщата настъпи странна тишина. Вече нямаше заплахи, нямаше среднощни телефонни разговори, нямаше страх. Но останаха белезите.
Лилия реши да си тръгне.
— Не мога да остана тук — каза ми тя един ден. — Трябва да започна отначало. Някъде, където никой не ме познава. Трябва да си стъпя на краката. Сама.
Този път в думите ѝ нямаше драма. Имаше тихо достойнство.
— Къде ще отидеш?
— Още не знам. Яна ми помогна да си намеря малка квартира в друг град. Ще си намеря някаква работа. Каквато и да е. Трябва да се науча да живея скромно. Трябва да се науча да бъда отговорна.
— А Даниел?
— Ще му се обаждам всяка седмица. И ще идвам да го виждам, когато мога. Но само ако ти и Михаела сте съгласни. Вече няма да се натрапвам. Ще доказвам любовта си с дела, не с подаръци и празни обещания.
В деня, в който си тръгваше, сцената беше коренно различна от тази при пристигането ѝ. Тя носеше един малък куфар със скромни дрехи. Скъпите палта и марковите чанти бяха продадени, за да плати първите няколко наема.
Тя се сбогува с Даниел дълго и тихо. После се обърна към Михаела.
— Благодаря ти — каза Лилия. — Ти ми показа какво означава да бъдеш силна жена и добра майка. Съжалявам за всичко.
Михаела кимна.
— Грижи се за себе си, Лилия.
Когато я откарах до автогарата, тя ми подаде плик.
— Какво е това?
— Това е всичко, което ми остана. Не е много. Но искам да е за Даниел. Започни да му спестяваш за университет. Аз ще добавям по малко всеки месец, когато мога.
Това беше най-големият подарък, който някога беше правила. Не заради парите. А заради жеста.
След като тя си тръгна, животът ни бавно започна да се връща към нормалното. Но беше едно ново нормално. Кризата ни беше променила.
Връзката ми с Михаела стана по-силна от всякога. Бяхме преминали през огън заедно и бяхме излезли от другата страна по-сплотени, с доверие, което беше закалено в битка.
Яна завърши семестъра с отличие. Преживяното я беше направило по-зряла, по-уверена. Тя често ни идваше на гости и вече беше като част от семейството.
Проектът ми, който беше в центъра на цялата буря, потръгна с пълна сила. Липсата на стрес ми позволи да се концентрирам и да работя с нова енергия.
Една вечер, месеци по-късно, седяхме с Михаела на верандата и гледахме звездите.
— Спомняш ли си онази вечер, когато ми каза за обаждането на Лилия? — попита тя. — Казах ти, че е лоша идея.
— И беше права.
— Не — поклати глава тя. — Не бях. Беше ужасно. Беше най-лошият период в живота ни. Но виж ни сега. Ти и аз сме по-силни. Яна намери своето призвание. А Лилия… може би за първи път в живота си има шанс да намери себе си. Дори и Даниел. Той видя майка си, прекара време с нея, и сега тя е реална част от живота му, макар и от разстояние.
Тя ме погледна.
— Ти каза „да“ заради детето. Мислеше, че е правилното решение. И в крайна сметка, по един много, много сложен начин, наистина се оказа такова.
Развръзката не донесе фойерверки и щастлив край като в приказките. Тя донесе нещо по-ценно. Донесе мир. Донесе прошка. И ни научи, че понякога най-тежките изпитания са тези, които ни помагат да намерим пътя към себе си и към хората, които обичаме. Бурята беше отминала, оставяйки след себе си по-чист въздух и по-ясен хоризонт.
Глава 13: Нови хоризонти
Година по-късно. Есента обагряше листата в градината в златисто и червено. Даниел, вече деветгодишен, риташе топка с двама свои приятели. Смехът им беше най-хубавата музика, която можех да си представя.
Седях на верандата с чаша топъл чай в ръка. Михаела беше до мен, облегнала глава на рамото ми. Държеше книга, но не четеше. Просто се наслаждаваше на момента, точно като мен. Спокойствието беше осезаемо. Вече не беше крехко, не беше затишие пред буря. Беше дълбоко и улегнало. Беше наше.
Проектът, който Пламен се опита да открадне, беше почти завършен. Беше по-успешен, отколкото смеех да мечтая. Финансовите ни притеснения бяха в миналото. Бяхме изплатили втория кредит към къщата, а спестовната сметка на Даниел за университет, започната с онзи плик от Лилия, растеше стабилно.
Лилия ни се обаждаше редовно. Разказваше на Даниел за работата си в малката библиотека в града, в който живееше. Говореше му за книгите, които е прочела, за цветята, които отглежда на балкона си. Гласът ѝ беше спокоен. Беше намерила своя мир в малките неща. Идваше да го вижда на всеки няколко месеца. Посещенията ѝ бяха тихи и лишени от драма. Тя и Михаела си говореха учтиво, с взаимно уважение. Бяха намерили начин да съществуват в живота на Даниел, без да са във война.
Яна беше в последната си година в университета. Беше стажант в кантората на Симеон и той я хвалеше непрекъснато. Казваше, че има инстинкти на юрист и сърце на боец. Тя беше намерила своето призвание, родено от пепелта на семейната криза.
Понякога, в тихите нощи, си мислех за онези две седмици. За телефонното обаждане, което преобърна света ни. За страха, предателството, моралните дилеми. Всичко изглеждаше толкова далечно, като сцена от филм.
Една такава вечер Михаела ме попита:
— Ако можеше да върнеш времето назад, към онзи ден, в който тя се обади, какво щеше да направиш? Щеше ли да ѝ кажеш „не“?
Замислих се. Образът на уплашената Лилия, на решителната Яна, на стоическата Михаела, на безмилостния Пламен преминаха през ума ми. Спомних си напрежението, сълзите, безсънните нощи.
Но си спомних и прегръдката на Михаела след като всичко свърши. Спомних си гордостта в очите на Яна. Спомних си достойнството в погледа на Лилия, когато си тръгваше. Спомних си сияещото лице на сина ми на рождения му ден, въпреки всичко.
— Не — отвърнах честно. — Не бих променил нищо.
Тя ме погледна изненадано.
— Защо?
— Защото онази буря, колкото и да беше ужасна, отнесе всичко излишно. Отнесе старите рани, неизказаните думи, фалшивите фасади. Принуди ни да бъдем честни. Принуди ни да се борим. Принуди ни да разберем кои сме и какво е наистина важно. Да, цената беше висока. Но това, което получихме в замяна – тази сила, тази близост, това спокойствие… то е безценно.
Тя се усмихна и стисна ръката ми.
— Значи все пак е било правилното решение.
— Да — казах аз, гледайки как Даниел вкарва гол и вдига победоносно ръце. — Беше правилното решение. Просто не по начина, по който очаквах.
Слънцето се скриваше зад хоризонта, оставяйки след себе си обещание за нов ден. Нови хоризонти се разкриваха пред всички нас. И за първи път от много време насам, гледах към тях без страх, а с надежда. Знаех, че каквото и да ни поднесе бъдещето, ние ще го посрещнем. Заедно.