Димът от кухнята се смесваше с тихия шепот на клиентите, създавайки онази специфична атмосфера на уют и очакване, която караше хората да се връщат в нашия малък, но скъп ресторант. Работех тук от почти година – достатъчно дълго, за да разпознавам редовните клиенти и да предвиждам капризите на новите. Но тези двамата бяха различни. Влязоха с онази тиха самоувереност, която не крещи за пари, а просто ги излъчва. Единият, по-високият, с остро скроено лице и очи, които те пронизваха, без да се усмихва, другият – малко по-нисък, с по-меки черти, но с постоянен лек трепет в ръцете, сякаш очакваше нещо лошо да се случи.
Настаниха се на най-добрата маса, до прозореца с изглед към притихналата вечерна улица. Колежката ми, Лилия, ги пое. Тя беше самотна майка, бореше се със зъби и нокти за всяка стотинка, а усмивката ѝ, макар и уморена, винаги беше искрена. Гледах я как снове около тях, как изпълнява всяка тяхна поръчка с онзи професионализъм, роден от отчаяние. А те поръчваха. Поръчваха от най-скъпото – бутилка отлежало вино, предястия с екзотични имена, два основни специалитета, които нашият главен готвач приготвяше с дни, и накрая – селекция от френски сирена и скъп коняк.
Сметката набъбваше, а с нея и притеснението в погледа на Лилия. Всеки път, когато минаваше покрай бара, където подреждах чаши, тя хвърляше по един поглед към касовия апарат. Виждах как пресмята наум, как устните ѝ мърдат беззвучно. Няколкостотин лева. Сума, която за нея означаваше наемът за следващия месец или може би нови обувки за дъщеря ѝ. Сума, която тя трябваше да отчете до стотинка. Нашият управител, Петър, беше безкомпромисен. Всяка липса се удържаше от заплатата на сервитьора, който е обслужил масата.
Часовете минаваха. Ресторантът бавно се опразваше. Останалите клиенти плащаха сметките си, оставяха бакшиши и си тръгваха, погълнати от нощта. Само двамата мъже останаха. Те говореха тихо, почти не помръдваха, а празните бутилки и чинии около тях бяха като ням свидетел на един пир, който сякаш никога нямаше да свърши. Лилия стоеше настрана, търпеливо, с изпънат гръб, но аз виждах как раменете ѝ леко потреперват. Умората и напрежението я съсипваха.
Най-накрая по-високият мъж даде знак. Лилия пристъпи към масата с бележника в ръка, готова да предложи десерт или кафе. Той просто поклати глава. „Сметката.“
Гласът му беше плътен и спокоен. Лилия кимна и се обърна към касата. Докато принтерът бръмчеше и изплюваше дългата хартиена лента, двамата мъже се изправиха. Оправяха саката си, без да бързат. По-ниският огледа рефлекса си в тъмния прозорец, сякаш проверяваше нещо. Всичко изглеждаше нормално. До момента, в който Лилия се обърна с кожената папка в ръка.
Масата беше празна. Вратата на ресторанта се затваряше с тихо свистене.
За миг и двете останахме като вкаменени. Лилия гледаше папката в ръцете си, после празната маса, после вратата. Очите ѝ се разшириха от ужас и неверие. „Не… не може да бъде“, прошепна тя. Гласът ѝ беше толкова слаб, че едва го чух. Тя пусна папката на пода и хартиената лента се разпиля като бяла змия. Колената ѝ омекнаха и тя се свлече на най-близкия стол, закрила лице с ръце. Раменете ѝ се разтресоха в беззвучен плач.
Нещо в мен прещрака. Гневът беше като гореща вълна, която заля цялото ми тяло. Не беше само заради парите. Беше заради унижението. Заради сълзите на Лилия. Заради арогантността на онези двамата, които се хранеха и пиеха като царе, а после просто си тръгнаха, сякаш това им се полага.
Без да мисля, без дори да грабна якето си от закачалката, аз се хвърлих към вратата. Студеният нощен въздух ме удари като камшик, но аз не го усетих. Видях ги. Вървяха бавно по тротоара, на около петдесет метра от ресторанта, силуетите им се очертаваха под уличните лампи. Не бързаха. Не бягаха. Те просто се разхождаха.
Събрах целия въздух в дробовете си и извиках с всичка сила, гласът ми проряза нощната тишина, остър и гневен:
„Не сте платили!“
Те спряха. Обърнаха се бавно, сякаш имаха цялото време на света. Нямаше паника в движенията им, нямаше изненада. Сякаш бяха очаквали това. Сякаш това беше част от играта.
И тогава единият от тях… по-високият, Мартин, както по-късно щях да науча, се усмихна. Беше бавна, хищна усмивка, която не стигаше до очите му. Той направи крачка към мен, оставяйки спътника си малко по-назад, в сянката. Студът най-после ме прониза, карайки ме да потреперя, но аз не отстъпих. Стоях на мястото си, впила поглед в него.
Глава 2
„Наистина ли?“ – попита той, а гласът му беше пропит с лека, подигравателна насмешка. Приближаваше се бавно, с ръце в джобовете на скъпото си палто. Всяка негова крачка беше премерена, сякаш вървеше по сцена, а не по студен градски тротоар. „Сигурна ли си, че не сме платили? Може би твоята колежка просто е забравила.“
„Тя плаче в момента, защото трябва да покрие вашата сметка от заплатата си. Сигурна съм.“ – отвърнах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. Бях бясна, но и уплашена. Имаше нещо в него, нещо опасно и непредсказуемо, което ме караше да стоя нащрек.
Той спря на няколко крачки от мен. Огледа ме от главата до петите – тънката сервитьорска униформа, треперещите ми от студа ръце, предизвикателния ми поглед. Усмивката му стана още по-широка.
„Смело момиче,“ – каза той, почти прошепна. После бръкна във вътрешния джоб на сакото си. За миг сърцето ми спря. Очаквах да извади пари, може би дори оръжие. Но той извади малък, елегантен визитник. С плавно движение измъкна една картичка и ми я подаде.
„Ето,“ – каза той. „Казвам се Мартин. Обади ми се утре. Ще уредим въпроса със сметката.“
Погледнах картичката, после отново него. Бях объркана. Това не беше реакцията, която очаквах.
„Защо просто не се върнете и не платите сега?“ – настоях аз.
„Защото сега не ми се плаща. А и така е по-интересно, не мислиш ли?“ Той се наведе леко напред и заговори още по-тихо, така че само аз да го чуя. „Имаш характер. Харесва ми. Повечето хора просто биха се примирили. Но ти излезе в студа, без яке, готова да се караш за няколкостотин лева, които дори не са твои. Това е или много глупаво, или много смело.“
Той се изправи. „Обади ми се.“ – повтори, този път гласът му звучеше повече като заповед, отколкото като предложение. След това се обърна и заедно с мълчаливия си спътник, Симеон, продължи надолу по улицата, сякаш нищо не се беше случило. Изчезнаха зад ъгъла, оставяйки ме сама в студената нощ, стиснала малкото парче картон в ръката си.
Върнах се в ресторанта като в транс. Лилия все още беше на стола, а управителят, Петър, стоеше над нея с намръщено лице.
„Какво стана? Хвана ли ги?“ – попита той рязко.
„Тръгнаха си,“ – казах аз, без да мога да обясня странната среща. „Но…“
„Но какво? Парите тук ли са?“ – той посочи към касата.
Мълчанието ми беше достатъчен отговор. Той въздъхна тежко и прокара ръка през оредяващата си коса. „Знаете правилата. Сметката ще бъде разделена между двете ви. А ти, Ани, следващия път не прави сцени на улицата. Това вреди на имиджа на ресторанта.“
Не можех да повярвам. Бях направила единственото правилно нещо, а сега ме наказваха за това. Гледах Лилия, която плачеше тихо, и усещах как гневът в мен се надига отново, този път насочен не само към Мартин, а и към несправедливия свят, в който живеехме.
По-късно същата вечер, в малката ми квартира, която делях с брат ми Павел, седях на ръба на леглото и гледах картичката. Беше от дебел, релефен картон. „Мартин,“ гласеше името, изписано с изчистен, елегантен шрифт. Под него – името на компанията му, „Инвест Груп“, и телефонен номер. Никаква длъжност. Нямаше нужда. Беше ясно кой е той.
Павел влезе в стаята. Той беше няколко години по-голям от мен, с вечно притеснен поглед и мечти, които винаги изглеждаха твърде големи за реалността. Наскоро беше започнал малък собствен бизнес – работилница за мебели по поръчка, но нещата не вървяха. Беше затънал в заеми и работеше денонощно, без това да дава особен резултат.
„Какво е това?“ – попита той, кимайки към картичката в ръката ми.
Разказах му всичко. За мъжете, за сметката, за Лилия, за студа и за странния разговор. Очаквах да се ядоса, да ме подкрепи. Вместо това, той взе картичката и я огледа внимателно.
„Инвест Груп,“ – промърмори той. „Чувал съм за тях. Огромна компания. Занимават се с всичко – строителство, инвестиции… Казват, че собственикът е безскрупулен, но и гениален.“ Той ме погледна, а в очите му имаше странен блясък. „И той ти е дал това?“
„Да. Каза да му се обадя, за да ‘уредим’ сметката.“
„Трябва да му се обадиш,“ – каза Павел твърдо.
„Какво? Не! Този човек е престъпник. Исках просто да си платят, не да се забърквам с него.“
„Ани, не бъди наивна!“ – повиши тон той. „Това не е просто някой, който е забравил да плати. Този човек е тествал нещо. И ти си му направила впечатление. Това е шанс!“
„Шанс за какво? Да ме унижи отново ли?“
„Шанс да се измъкнем от тази дупка!“ – Павел размаха ръце из стаята, обхващайки с жест олющените стени, старите мебели. „Аз съм затънал до гуша в дългове, ти работиш като сервитьорка, за да плащаш университета си по право, който ирония, нали, никога няма да ти донесе достатъчно, за да живееш нормално. Хора като този Мартин… те държат ключовете към всичко. Едно негово обаждане може да промени живота ни.“
Гледах го и не можех да го позная. Отчаянието го беше променило. „Павел, той ни унижи. Той накара Лилия да плаче.“
„Светът е такъв, Ани! Силните мачкат слабите. Може би е време да спрем да бъдем слаби. Обади му се. Виж какво иска. Какво толкова може да стане?“
Спорът ни продължи до късно през нощта. Той говореше за възможности, за пари, за бъдещето. Аз говорех за принципи, за достойнство, за справедливост. Бяха два различни езика.
На следващия ден, след безсънна нощ, взех решението. Не беше заради думите на Павел. Беше заради нещо друго. Беше заради спомена за онази студена, подигравателна усмивка. Исках да разбера. Исках да го погледна в очите отново, но този път при мои условия. Или поне така си мислех.
С треперещи пръсти набрах номера от картичката.
Глава 3
„Мартин слуша.“ – Гласът от другата страна на линията беше същият – плътен, спокоен, без следа от изненада. Сякаш е знаел, че ще се обадя. Сякаш е чакал.
„Аз съм… момичето от ресторанта снощи.“ – казах, опитвайки се гласът ми да звучи по-уверено, отколкото се чувствах.
„Знам коя си,“ – отвърна той. В гласа му се долавяше лека усмивка. „Радвам се, че се обади. Очаквах те.“
„Обаждам се за сметката. Кога и къде мога да получа парите?“ – опитах се да бъда директна, да сведа разговора до чиста формалност.
Той се засмя тихо. „Парите са най-малкият проблем. Ела в офиса ми днес, в три часа. Ще поговорим.“
„Няма за какво да говорим. Искам само парите, които дължите.“
„Ще ги получиш. Но преди това искам да говоря с теб. Адресът е на гърба на картичката. Не закъснявай.“ – И затвори.
Останах със слушалката в ръка, сърцето ми биеше лудо. Той отново беше поел контрола. Беше ми дал заповед и аз нямах друг избор, освен да се подчиня, ако исках да видя тези пари. Павел беше доволен. „Видя ли? Това е началото на нещо,“ каза той с ентусиазъм, който ме накара да се почувствам още по-зле.
Адресът беше в най-престижната част на града, в лъскава стъклена сграда, която се извисяваше над останалите като монумент на богатството и властта. На входа имаше охрана, която ме огледа подозрително, докато не казах името на Мартин. Тогава вратите се отвориха като по команда. Асансьорът ме изстреля до последния етаж за секунди.
Офисът му заемаше целия етаж. През огромните панорамни прозорци се виждаше целият град, смален и незначителен. Всичко беше в минималистичен стил – черно, бяло и хром. Скъпи картини висяха по стените, а въздухът беше пропит с аромата на кожа и скъп парфюм. Беше свят, напълно различен от моя.
Мартин седеше зад огромно бюро от черно стъкло. Беше облечен в безупречен костюм, а пред него имаше само лаптоп и чаша кафе. Когато влязох, той вдигна поглед и отново се усмихна с онази хищна усмивка.
„Точна си. Харесва ми.“ – каза той и ми посочи стола срещу него. Седнах на ръба, чувствайки се напълно не на място.
Той ме наблюдаваше в мълчание няколко секунди, които ми се сториха като вечност. Очите му бяха проницателни, сякаш можеха да видят всичките ми страхове и несигурности.
„И така,“ – започна той. „Ти искаш парите си.“ Той отвори едно чекмедже и извади пачка банкноти. Преброи нужната сума и я плъзна по стъклената повърхност към мен. „Ето. Дори съм добавил малко отгоре, за причиненото неудобство и за сълзите на твоята колежка.“
Гледах парите. Това беше. Можех да ги взема и да си тръгна. Можех да сложа край на всичко това. Но знаех, че не е толкова просто. Той не ме беше извикал тук само за това.
„Какво искате от мен?“ – попитах директно.
Усмивката му се разшири. „Знаех си, че не си глупава. Снощи не беше просто вечеря, Ани. Беше тест. Исках да видя какво ще се случи. В деветдесет и девет процента от случаите, сервитьорката просто щеше да се разплаче и да си плати от джоба. Но ти не. Ти излезе. Ти предизвика. Ти пое риск.“
Той се облегна назад в стола си. „Аз ценя хората, които поемат рискове. Ценя хората с характер. В моя бизнес такива хора са рядкост. Повечето са страхливци или лакеи.“
„Не разбирам накъде биете.“
„Предлагам ти работа,“ – каза той направо.
Бях смаяна. „Работа? Каква работа? Аз съм сервитьорка. И студентка.“
„Знам. Проверих те. Ани. Студентка по право, трети курс. Отлични оценки. Брат ти, Павел, има малка фирма за мебели, която е на ръба на фалита. Взел е заеми от грешните хора. Родителите ви са разведени, майка ти работи на две места, за да свързва двата края. Ти си взела ипотечен кредит за малък апартамент, който едва изплащаш. Имаш нужда от пари, Ани. Имаш нужда от нещо повече от бакшишите в ресторанта.“
Светът ми се завъртя. Той знаеше всичко. За няколко часа беше разбрал целия ми живот. Чувствах се гола, изложена на показ.
„Как…?“
„Аз винаги си правя проучванията,“ – прекъсна ме той. „Предлагам ти позицията на мой личен асистент. Заплатата ще е десет пъти по-висока от това, което изкарваш сега. Ще покрие ипотеката ти, ще помогне на брат ти, ще осигури спокойствие на майка ти. Ще платя остатъка от таксите ти за университета. В замяна искам пълна лоялност и дискретност.“
Звучеше твърде хубаво, за да е истина. „Какви ще са задълженията ми? Какво означава ‘личен асистент’?“
„Ще организираш графика ми. Ще присъстваш на срещи. Ще водиш кореспонденция. Понякога ще се налага да вършиш и по-… специфични задачи. Да решаваш проблеми по креативен начин.“
„Специфични задачи?“ – повторих аз, а по гърба ми полазиха тръпки.
„Нека го кажем така,“ – каза той, навеждайки се напред. „Светът на големия бизнес не е за хора със слаби сърца. Понякога се налага да прекрачваш граници, за да постигнеш целите си. Трябват ми хора, които не задават излишни въпроси. Хора, които изпълняват. Снощи ти ми показа, че имаш смелостта да го направиш. Сега искам да видя дали имаш и разума да работиш за мен.“
Това беше сделка с дявола. Знаех го. Всяка фибра в тялото ми крещеше да стана, да взема парите от сметката и да избягам от този офис, от този човек. Но тогава пред очите ми изникнаха образите – умореното лице на майка ми, отчаяният поглед на Павел, известията за закъснели плащания, които се трупаха на масата у дома.
Мартин видя колебанието ми.
„Помисли си, Ани. Това е шанс, който се дава веднъж в живота. Шанс да промениш всичко. Или можеш да се върнеш в ресторанта и да продължиш да чистиш масите на хора като мен до края на живота си.“
Той стана и отиде до прозореца, заставайки с гръб към мен. Гледаше града под себе си като владетел, който оглежда царството си.
„Имаш време до утре сутринта да решиш. Ако приемеш, бъди тук в девет. Ако не… приятно сервиране.“
Взех парите от бюрото. Ръцете ми трепереха. Излязох от кабинета му, без да кажа и дума повече. Когато вратата се затвори зад гърба ми, имах чувството, че съм излязла от клетка. Но знаех, че истинската клетка тепърва се изграждаше около мен.
Глава 4
Когато се прибрах, Павел ме чакаше в кухнята. Видя парите в ръката ми и лицето му светна.
„Взе ги! Как мина? Какво каза той?“
Разказах му за предложението за работа. Докато говорех, ентусиазмът му растеше. Той не чуваше предупредителните нотки в гласа ми, не виждаше моралните капани, които се криеха зад думите „специфични задачи“ и „прекрачване на граници“. Той виждаше само спасение.
„Трябва да приемеш, Ани! Веднага! Това е невероятен шанс! Представяш ли си? Ще работиш за Мартин! Ще се движиш в други среди, ще се запознаеш с важни хора. Аз мога да се срещна с него, да му разкажа за работилницата, може би ще поиска да инвестира…“
„Павел, не разбираш,“ – прекъснах го аз. „Този човек е опасен. Иска от мен да върша мръсната му работа.“
„Всички в големия бизнес вършат мръсна работа! Така се правят пари! Стига си живяла в измислен свят от учебниците ти по право. Това е реалността! Имаш шанс да стъпиш от правилната страна на барикадата. Ще го изпуснеш ли заради някакви си ‘принципи’?“
Скарахме се жестоко. Той ме обвини в наивност, в страх, в това, че не ми пука за него и за семейството. Аз го обвиних в безскрупулност, в това, че е готов да продаде душата ми за пари. В края на спора, той излезе и тръшна вратата. Останах сама с решението, което трябваше да взема.
На следващата сутрин, в девет без пет, аз стоях пред лъскавата стъклена сграда. Бях облякла най-хубавите си дрехи, които изглеждаха жалки на фона на заобикалящия ме лукс. Чувствах се като предател. Предавах себе си, принципите си. Но го правех. Заради Павел. Заради майка ми. Заради проклетия ипотечен кредит.
Мартин ме посрещна с одобрителна усмивка. „Знаех, че ще вземеш правилното решение.“
Първите няколко седмици бяха сравнително нормални. Запознах се с основните си задължения – организиране на срещи, водене на кореспонденция, подготовка на документи. Офисът беше тих и стерилен. Виждах Симеон, мълчаливият спътник на Мартин от ресторанта. Той беше нещо като негова дясна ръка, но винаги стоеше в сянка. Поздравяваше ме с леко кимване, но никога не говореше. В очите му виждах смесица от съжаление и предпазливост, сякаш искаше да ме предупреди за нещо, но не смееше.
Постепенно започнах да навлизам в света на Мартин. Свят на безкрайни срещи, напрегнати телефонни разговори и сделки за милиони. Той беше брилянтен. Умът му беше остър като бръснач, предвиждаше ходовете на конкурентите си с плашеща точност. Но беше и безмилостен. Видях го как унищожава по-малки фирми, как притиска партньори в ъгъла, как използва всяка тяхна слабост.
Един ден в офиса влезе жена, която сякаш беше излязла от корица на списание. Висока, елегантна, с леденостуден поглед. „Това е съпругата ми, Ивайла,“ представи я Мартин с усмивка, в която нямаше и капка топлина.
Ивайла ме изгледа с пренебрежение. „Значи това е новото момиче. Дано се справиш по-добре от предишната.“ – каза тя, след което се обърна към Мартин и започна да говори с него за някакво благотворително събитие. Напрежението между тях беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Беше ясно, че бракът им е просто поредната бизнес сделка.
Скоро след това се появи и Ралица. Тя беше адвокат – красива, амбициозна и хитра. Идваше често в офиса под предлог, че обсъждат някакво маловажно дело. Но начинът, по който гледаше Мартин, начинът, по който той се усмихваше в нейно присъствие, говореше за нещо съвсем различно. Те имаха връзка и дори не се опитваха да я крият особено. Ивайла знаеше, бях сигурна. Но тя играеше своята игра, изчаквайки подходящия момент.
Започнах да виждам скрития живот на Мартин. Тайните, лъжите, предателствата, които бяха в основата на неговата империя. Всичко това ме отвращаваше, но заплатата, която получавах, беше повече от добра. Успях да изпратя пари на майка си, дадох на Павел сума, с която да покрие най-належащите си дългове. Той беше във възторг. Започна да говори за разширяване на бизнеса, за нови машини. И постоянно ме питаше кога ще го запозная с Мартин.
Опитвах се да се самозалъгвам. Казвах си, че аз просто си върша работата, че не съм отговорна за неговите действия. Аз бях просто един малък винт в огромната му машина. Но дълбоко в себе си знаех, че се превръщам в съучастник.
И тогава дойде първото истинско изпитание. Първата „специфична задача“.
Глава 5
Една вечер, точно преди края на работния ден, Мартин ме извика в кабинета си. Беше застанал до прозореца и гледаше светлините на града. На бюрото му имаше малка, запечатана папка.
„Трябва да направиш нещо за мен, Ани,“ – каза той, без да се обръща. „Нещо, което изисква пълна дискретност.“
Сърцето ми започна да бие по-бързо. Знаех, че този момент ще дойде.
„Какво е то?“ – попитах, опитвайки се да звуча спокойно.
Той се обърна и ме погледна право в очите. „В тази папка има документи. Трябва да ги доставиш на един човек. Казва се Георги. Той е собственик на малка строителна фирма. В момента водим съдебно дело с него за един имот. Тези документи ще му помогнат да вземе ‘правилното’ решение и да се откаже от делото.“
„Какви документи?“
„Това не е нужно да знаеш. Просто трябва да му ги предадеш лично. Без свидетели. Той ще бъде в едно кафене извън центъра в девет часа тази вечер. Ще бъде сам. Отиваш, даваш му папката и си тръгваш. Това е всичко.“
„Защо не я изпратите по куриер? Или защо Симеон не го направи?“ – попитах аз, макар да знаех отговора.
„Защото куриерите оставят следи. А Симеон привлича твърде много внимание. Ти си просто едно младо момиче. Никой няма да те заподозре в нищо. Това е част от работата ти, Ани. Докажи ми, че мога да ти вярвам.“
Той ми подаде папката. Усещах тежестта ѝ в ръцете си, сякаш в нея бяха събрани всичките ми морални компромиси. Знаех, че вътре има нещо мръсно. Шантаж. Компромат. Нещо, което щеше да съсипе този човек, Георги.
Цялото ми същество крещеше „Не!“. Трябваше да откажа. Трябваше да хвърля папката на бюрото му и да си тръгна. Но тогава в съзнанието ми изплува лицето на Павел, ентусиазмът му за новата инвестиция, която Мартин му беше обещал да обмисли. Изплува споменът за финансовите трудности, за постоянното броене на стотинки.
„Добре,“ – казах с пресъхнало гърло. „Ще го направя.“
Той кимна бавно. „Знаех, че мога да разчитам на теб.“
Пътят до кафенето беше като пътуване към ада. Стисках папката в ръце, потта избиваше по дланите ми. Чувствах се мръсна, опетнена. Аз, студентката по право, която мечтаеше да защитава справедливостта, сега бях куриер на беззаконието.
Кафенето беше малко и почти празно. На една маса в ъгъла седеше мъж на около шейсет години, с уморено, но добро лице. Косата му беше прошарена, а около очите му имаше мрежа от бръчки. Пиеше чай и гледаше през прозореца. Това трябваше да е Георги. Изглеждаше като баща. Като нечий дядо.
Приближих масата му. Когато ме видя, той се намръщи леко, объркан.
„Вие ли сте господин Георги?“ – попитах тихо.
Той кимна. „Да. Познаваме ли се?“
„Не. Изпращат ме,“ – казах аз и поставих папката на масата пред него.
Той я погледна, после мен. В очите му се четеше смесица от страх и разбиране. Сякаш знаеше какво е това. Сякаш го е очаквал.
„От него, нали?“ – попита той, а гласът му беше дрезгав.
Не отговорих. Просто кимнах. Обърнах се и тръгнах към вратата, без да поглеждам назад. Усещах погледа му в гърба си, тежък и обвиняващ.
Когато излязох навън, вдишах дълбоко студения въздух, но той не можа да прочисти мръсотията, която чувствах в душата си. Бях прекрачила границата. Бях направила първия си морален компромис. И знаех, че няма да е последният.
На следващия ден Мартин ме посрещна с широка усмивка. „Свършила си добра работа, Ани. Георги току-що се обади на адвокатите си. Оттегля иска.“
След това отвори чекмеджето си и ми подаде дебел плик. „Това е бонус. Заслужи си го.“
Вътре имаше сума, която надхвърляше тримесечната ми заплата. Гледах парите и ми се повдигаше. Това беше цената на съвестта ми.
Вечерта дадох част от парите на Павел. Той беше на седмото небе. „Видя ли! Казах ти, че това е правилният ход! Мартин е човек, който оценява лоялността. Сега, когато си се доказала, трябва да му намекнеш за мен, за работилницата…“
„Павел, спри!“ – изкрещях аз. „Не разбираш ли какво се случва? Тези пари… те не са чисти!“
„Няма чисти пари, Ани! Има само пари! И ние имаме нужда от тях!“ – изкрещя и той. „Благодарение на тази работа, аз мога да дишам! Мога да спася бизнеса си! А ти се държиш сякаш си извършила престъпление!“
„Може би съм,“ – прошепнах аз, но той вече не ме слушаше.
В този момент осъзнах, че Мартин не беше просто мой работодател. Той беше вирус, който заразяваше всичко, до което се докоснех. Заразяваше мен, заразяваше и брат ми. Разделяше ни. И аз бях тази, която го беше пуснала в живота ни.
Глава 6
След случая с Георги, задачите ставаха все по-мрачни и изискваха все по-големи компромиси. Вече не бях просто асистентка. Бях инструмент. Мартин ме използваше, за да предавам съобщения, които не можеха да бъдат проследени, да събирам информация от служители в конкурентни фирми, флиртувайки и преструвайки се на наивна, да „губя“ документи, които бяха неудобни за него в съдебни спорове.
Всеки път се чувствах все по-мръсна, но с всеки следващ път ставаше и по-лесно. Ужасяващата истина беше, че свиквах. Свиквах с лъжата, с манипулацията, с постоянното чувство за вина. Заплатата ми се увеличаваше, а с нея и финансовата ми зависимост. Бях в капан – златна клетка, от която не виждах изход.
Съдебната битка с фирмата на Георги беше само началото. Мартин водеше война на няколко фронта. Основната му цел сега беше голям общински търг за строеж на бизнес комплекс. Конкурент му беше стара, уважавана компания, ръководена от възрастен архитект, на име Димитър. Човек с репутация, принципи и безупречна биография. Точно типът хора, които Мартин презираше и обичаше да унищожава.
Мартин беше обсебен от този търг. Прекарваше дни и нощи в офиса, разработвайки стратегии. Аз бях неотлъчно до него, подреждах документи, водех протоколи от срещите му с адвокати и лобисти. Постепенно започнах да разбирам мащаба на неговите операции. Той имаше свои хора навсякъде – в общината, в данъчните служби, дори в полицията. Беше изплел мрежа от зависимости и услуги, която го правеше почти недосегаем.
Един ден той ми възложи да проуча всичко за Димитър. „Искам да знам всичко,“ – каза той с леден глас. „Къде живее, с кого се среща, има ли слаби места, любовници, дългове, незаконни деца… Всичко. Всеки има тайни, Ани. Просто трябва да знаеш къде да търсиш.“
Това беше ново дъно за мен. Трябваше да ровя в личния живот на непознат човек, да търся кал, с която да го омаскам. Отказах. За първи път му казах „Не“.
Той ме погледна спокойно, без гняв. „Добре,“ – каза той. „Щом не искаш, няма проблем. Ще натоваря някой друг.“ Той взе телефона. „Само да се обадя на брат ти. Мисля, че е време да му кажа, че онази инвестиция, която обсъждахме, няма да се случи. Всъщност, като се замисля, може би трябва да си поговоря и с онези момчета, на които той дължи пари. Чувам, че са станали доста нетърпеливи напоследък.“
Кръвта замръзна в жилите ми. Това беше чист шантаж. Той използваше Павел, за да ме контролира.
„Недей,“ – прошепнах аз. „Ще го направя.“
Усмивката му беше победоносна. „Знаех си, че ще проявиш разум.“
Следващите дни бяха кошмар. Наех частен детектив, както Мартин ме посъветва. Дадох му парите, които бях спечелила от предателството си към Георги. Чувствах се като най-долното същество на света. Детективът започна да ми праща доклади. Снимки на Димитър как разхожда кучето си, как вечеря с жена си, как играе с внуците си в парка. Беше примерен гражданин, любящ съпруг и дядо. Нямаше нищо.
Съобщих това на Мартин. Той се намръщи. „Невъзможно. Продължавай да търсиш. Рови по-надълбоко. В миналото му. Всички имат скелети в гардероба.“
Междувременно, връзката му с адвокатката Ралица ставаше все по-явна. Тя вече дори не се преструваше, че идва по работа. Оставаше в кабинета му с часове, а смехът им се чуваше по целия коридор. Веднъж ги заварих да се целуват, когато влязох без да почукам. Те просто ме погледнаха студено, без грам смущение. Аз бях просто прислугата.
Съпругата му, Ивайла, също усещаше какво става. Посещенията ѝ в офиса зачестиха. Тя никога не вдигаше скандали. Просто минаваше, оглеждаше всичко с ледените си очи, разменяше няколко язвителни реплики с Мартин и си тръгваше. Но аз виждах как събира информация. Как запомня всеки детайл. Тя не беше жертва. Тя беше хищник, който изчакваше своя момент за атака.
Един ден, докато ровех из стари общински архиви, търсейки нещо за Димитър, попаднах на нещо друго. Документ за собственост на имот, който беше част от парцела, за който се бореха Мартин и Димитър. Имотът се водеше на името на офшорна фирма. Но подписът под един от протоколите ми се стори познат. Сравних го с други документи в офиса. Беше подписът на Симеон. Мълчаливият, вечно уплашен Симеон.
Не знаех какво означава това. Дали Мартин го използваше като бушон? Дали Симеон играеше своя собствена игра? Въпросите се трупаха в главата ми, а отговори нямаше.
Започнах да наблюдавам Симеон по-внимателно. Той винаги беше там, винаги в сянка. Изпълняваше безпрекословно заповедите на Мартин, но в очите му имаше една дълбока, неизказана тъга. Веднъж го видях да гледа снимка в портфейла си – млада жена и малко момиченце. Когато усети погледа ми, той бързо затвори портфейла и се отдалечи.
Светът около мен се разпадаше на тайни и лъжи. Бях попаднала в паяжина и с всяко мое движение се оплитах все повече. Исках да се измъкна, но не знаех как. Бях твърде навътре.
Глава 7
Пробивът по случая „Димитър“ дойде от най-неочакваното място. Детективът не откри нищо. Миналото на архитекта беше чисто като сълза. Мартин беше бесен. Напрежението в офиса се покачваше с всеки изминал ден, търгът наближаваше.
Един следобед, докато се ровех в стари вестници в градската библиотека, търсейки някаква забравена история, която да използвам, Симеон седна на масата срещу мен. Това беше толкова необичайно, че почти подскочих. Той никога не говореше с мен, освен ако не беше крайно наложително.
„Не търси там,“ – каза той тихо, без да ме гледа. „Няма да намериш нищо.“
„Какво искаш да кажеш?“ – попитах аз, оглеждайки се притеснено.
„Той знае, че ровиш. Има свои хора. Всичко е изчистено. Но има едно нещо, което никой не знае.“ – Той плъзна по масата малко сгънато листче. „Отиди на този адрес. Това е старчески дом в покрайнините. Попитай за жена на име Вяра. Кажи, че си от социалните служби.“
Преди да успея да задам въпрос, той стана и си тръгна също толкова безшумно, колкото се беше появил.
Ръцете ми трепереха, докато разгъвах листчето. Какво правеше Симеон? Помагаше ми? Залагаше ми капан? Рискът беше огромен. Ако Мартин разбереше, че Симеон ми е дал тази информация, щеше да го унищожи. А мен заедно с него.
Но любопитството и отчаянието надделяха. На следващия ден, под предлог, че отивам на зъболекар, взех такси и отидох на адреса. Старческият дом беше потискаща сграда, с миризма на дезинфектант и самота. Намерих управителката и казах легендата си. Тя ме заведе в малка, слънчева стая. На легло до прозореца седеше възрастна жена с празен поглед.
„Това е Вяра,“ – каза управителката. „Тя не говори много. Има Алцхаймер в напреднал стадий. Понякога има светли моменти, но са рядкост.“
Представих се и седнах до нея. Започнах да ѝ говоря за общи неща, за времето, за цветята в градината. Тя просто ме гледаше, без да реагира. Почти се бях отказала, когато извадих от чантата си снимка на Димитър, която детективът беше направил.
Когато видя снимката, очите на жената се промениха. Празнотата изчезна и беше заменена от проблясък на спомен, на болка. Тя посочи снимката с треперещ пръст.
„Момчето ми,“ – прошепна тя с дрезгав, неизползван глас. „Моето момче… Той никога не идва да ме види.“
Кръвта ми се смрази. „Димитър… той ваш син ли е?“
Тя кимна бавно. „Остави ме тук. Преди много години. Каза, че съм болна. Каза, че ще е по-добре за всички. За неговата репутация… новото му семейство…“ – Сълзи се затъркаляха по сбръчканите ѝ бузи. „Аз бях просто срам… една грешка от младостта му…“
Всичко се нареди. Димитър, човекът с безупречна репутация, беше изоставил собствената си майка в старчески дом преди десетилетия, за да скрие произхода си и да се издигне в обществото. Това беше калта, която Мартин търсеше. Това беше оръжието, с което щеше да го унищожи.
Излязох от старческия дом с чувство на триумф и погнуса. Имах това, което Мартин искаше. Но цената беше ужасна. Трябваше да използвам болката на една болна, самотна жена, за да срина живота на сина ѝ.
Когато се върнах в офиса, Симеон ме чакаше в коридора. Той не каза нищо, просто ме погледна въпросително. Аз кимнах едва забележимо. В очите му не видях задоволство, а само дълбока, безкрайна тъга.
„Защо ми помогна?“ – прошепнах аз.
Той се огледа и ме дръпна в един празен кабинет. „Защото виждам себе си в теб,“ – каза той с горчивина в гласа. „Аз също започнах така. Бях млад, амбициозен, имах малък бизнес. Мартин беше мой клиент. После стана мой партньор. И накрая ми отне всичко. Съсипа ме, накара ме да затъна в дългове към него и после ми предложи ‘работа’. Да бъда негова сянка, негово момче за всичко. Постоянен пример за това какво се случва с тези, които му се противопоставят.“
Той въздъхна тежко. „Имам жена и дете. Те зависят от мен. Не мога да си тръгна. Той ще ме намери, ще ме унищожи. Но ти… ти все още имаш шанс. Измъкни се, преди да е станало твърде късно. Преди да се превърнеш в мен.“
Думите му ме пронизаха. Той не ми беше помогнал, за да помогне на Мартин. Той ми беше показал дъното. Беше ми показал в какво мога да се превърна, ако остана.
Същата вечер отидох при Мартин и му разказах всичко. Той слушаше с нарастващ интерес, а накрая на лицето му се изписа хищническа усмивка.
„Браво, Ани. Знаех, че ще се справиш.“ – Той вече кроеше планове. „Ще пуснем историята анонимно до няколко жълти вестника ден преди търга. Ще го сринем. Ще го унищожим публично. Няма да може да си покаже лицето навън.“
Слушах го и усещах как ми се повдига. Той се наслаждаваше на чуждото нещастие. Хранеше се с него.
И тогава взех решение. Не можех повече. Трябваше да се измъкна. Но не можех просто да си тръгна. Мартин нямаше да ме остави. Той знаеше твърде много за мен, за семейството ми. Трябваше да намеря начин да се защитя. Трябваше да намеря неговото слабо място.
Глава 8
Решението да се изправя срещу Мартин беше колкото плашещо, толкова и освобождаващо. За първи път от месеци почувствах, че си връщам контрола, макар и да знаех, че влизам в игра, която може да ме унищожи. Думите на Симеон отекваха в ума ми: „Измъкни се, преди да е станало твърде късно.“
Планът ми беше рискован и изискваше да играя двойна игра. Трябваше да продължа да бъда лоялната асистентка на Мартин, докато тайно събирах информация срещу него. Информация, която да използвам като лост, като застраховка.
Започнах да обръщам внимание на всеки детайл. Копирах документи, когато той не беше в кабинета си, записвах регистрационни номера на офшорни фирми, запомнях имена от телефонните му разговори. Беше бавно и мъчително. Всеки ден живеех в страх да не бъда разкрита.
Най-големият ми проблем беше Павел. Откакто му дадох поредната сума пари, той беше станал още по-настоятелен за среща с Мартин. „Инвестицията“ беше станала негова фикс идея. Той не виждаше, или не искаше да види, тъмната страна на парите, които го спасяваха.
Една вечер той дойде в апартамента, видимо разстроен. „Кредиторите пак ме търсят,“ – каза той. „Искат си парите. Веднага. Заплашват, че ще ми вземат машините. Ани, трябва да говоря с Мартин. Той е единственият ми шанс.“
„Павел, не можеш,“ – казах аз твърдо. „Стой далеч от него. Той не е спасител, той е хищник.“
„Ти не разбираш! Това е единственият ни шанс!“ – извика той, а в очите му имаше отчаяние. „Ти си добре, ти си уредена! Имаш огромна заплата, работиш в луксозен офис. А аз? Аз се боря всеки ден, за да не потъна. И когато спасението е на една ръка разстояние, ти ми казваш да стоя настрана! Защо? Защото не искаш да делиш благодетеля си ли?“
Думите му ме заболяха. Той наистина вярваше, че Мартин е благодетел. Не можех да му кажа истината – че съм в капан, че се опитвам да се измъкна, че всеки лев, който му давам, е изцапан с мръсотия. Това щеше да го съсипе. И щеше да го направи уязвим. Ако Мартин разбереше, че Павел знае, щеше да го използва срещу мен без капка колебание.
„Моля те, имай ми доверие,“ – казах аз, опитвайки се да го успокоя. „Ще намерим друг начин. Ще ти дам още пари, ще изтегля заем, ако трябва…“
„Не искам твоите подаяния! Искам възможност! А ти ми я отнемаш!“ – изкрещя той и излезе, тръшвайки вратата.
Чувствах се напълно сама. Бях в капан между чука и наковалнята. От едната страна беше Мартин с неговите заплахи и манипулации, а от другата – брат ми, който несъзнателно ме тласкаше все по-дълбоко в пропастта. Напрежението ставаше непоносимо.
Междувременно, планът за унищожаването на Димитър беше задействан. Мартин беше уредил анонимната информация за майка му да изтече в точно определен ден, два дни преди търга. Той се наслаждаваше на всеки момент, предвкусвайки публичния линч на своя конкурент.
Аз трябваше да действам бързо. Знаех, че не мога да се справя сама. Имаше само един човек, на когото можех да се доверя, макар и с огромен риск.
Една вечер, когато всички си бяха тръгнали, се приближих до Ивайла, която чакаше Мартин в колата пред офиса. Тя ме погледна с обичайното си ледено презрение.
Почуках на стъклото. Тя го свали с неохота. „Какво искаш?“
„Трябва да говоря с вас,“ – казах тихо. „За Мартин. И за Ралица.“
За първи път видях емоция в очите ѝ. Беше искра на интерес. „Качвай се,“ – каза тя.
В колата ѝ, която беше като луксозна крепост, ѝ разказах всичко, което знаех. За аферата, за това как Мартин използва фирмени пари, за да ѝ плаща скъпи подаръци и почивки, как прехвърля активи на нейни сметки, за да ги скрие от евентуални бъдещи делби. Дадох ѝ конкретни имена на фирми и номера на сметки, които бях успяла да запомня.
Тя ме слушаше в пълно мълчание, с каменно лице. Когато свърших, тя не каза нищо в продължение на минута. Гледаше напред в тъмнината.
„Защо ми казваш всичко това?“ – попита тя накрая, без да ме поглежда. „Какво искаш в замяна?“
„Искам да се измъкна,“ – казах аз. „Искам защита. За мен и за семейството ми. Когато решите да го ударите, той ще тръгне след всеки, когото подозира. Аз ще съм първата в списъка. Искам да ми обещаете, че ще бъда в безопасност.“
Тя се обърна и ме погледна. В очите ѝ вече нямаше презрение. Имаше студена, пресметлива решителност. „Ти ми даваш амуниции, за да го унищожа финансово. В замяна искаш защита. Добре. Сделка.“
Тя извади малък диктофон от чантата си. „Разкажи ми всичко отново. С всеки детайл, който знаеш.“
Докато говорех, знаех, че пресичам Рубикон. Вече нямаше връщане назад. Бях предала Мартин. Сега оставаше да се надявам, че съм заложила на правилния хищник.
Глава 9
Съюзът ми с Ивайла беше таен и опасен. Всяка наша среща беше внимателно планирана, всяка разменена информация – кодирана. Тя беше методична и безмилостна. Използваше данните, които ѝ давах, за да изгради перфектното дело срещу Мартин, подпомогната от екип от най-добрите бракоразводни адвокати в страната. Аз бях нейният къртица, нейният източник отвътре.
В същото време трябваше да играя ролята на лоялна асистентка. Мартин беше в стихията си. Скандалът с Димитър избухна с пълна сила точно както беше планирал. Вестниците бяха пълни с историята за изоставената майка. Архитектът беше публично унизен. Репутацията му беше срината. Той се оттегли от търга, съсипан. Мартин спечели без борба.
Празненството в офиса беше грандиозно. Шампанското се лееше, а Мартин приемаше поздравления като римски император след победа. Той ме дръпна настрана. „Това е и твоя победа, Ани,“ – каза той, а в очите му имаше онзи познат хищнически блясък. „Ти ми донесе главата му на тепсия. Никога няма да го забравя.“
Подаде ми плик, още по-дебел от предишните. Погледнах го и ми се прииска да повърна.
Планът ми обаче не беше просто да помогна на Ивайла да си отмъсти. Това беше само част от играта, моята застраховка. Истинската ми цел беше друга. През цялото време, докато копирах финансови документи за Ивайла, аз търсех нещо друго. Нещо, което да оневини Георги – първата ми жертва, човекът, когото бях принудена да шантажирам. И накрая го намерих.
Беше скрит в поредица от транзакции, свързани с имота, за който спореха. Мартин беше използвал сложна схема с фалшиви експертизи и подкупени длъжностни лица, за да докаже, че имотът на Георги всъщност попада в границите на неговия парцел. Намерих оригиналните документи. Намерих и платежните нареждания към „експертите“. Имах доказателство за измама.
Сега трябваше да направя най-рискования ход. Трябваше да предам тази информация на адвоката на Георги. Но как? Всеки мой ход се следеше. Мартин имаше очи и уши навсякъде.
Тук отново се намеси Симеон. Той усещаше, че нещо се е променило в мен. Вече не бях уплашеното момиче, а човек с мисия. Една вечер той просто ми остави бележка на бюрото: „Утре, 13:00, Градската градина, до фонтана. Ела сама.“
Отидох. Сърцето ми биеше до пръсване. Той седеше на една пейка и хранеше гълъбите. Изглеждаше по-спокоен, отколкото някога съм го виждала.
„Той ще падне,“ – казах аз вместо поздрав. „Съпругата му готви удар.“
Той кимна. „Знам. Усещам го. Но това няма да е достатъчно. Тя ще вземе парите му, но той ще намери начин да се измъкне. Той винаги се измъква. Трябва да има нещо повече. Нещо, което да го вкара зад решетките.“
Тогава му показах копията от документите за случая на Георги. Той ги разгледа внимателно.
„Това е,“ – каза той. „Това е измама в особено големи размери. Това е присъда.“
„Трябва да стигнат до адвоката на Георги. Но не знам как.“
„Аз ще го направя,“ – каза Симеон. „Аз ще ги предам. Това ще бъде моето изкупление. За всички години, в които мълчах и бях съучастник.“
„Ще те убие, ако разбере.“
„Той ще се опита да ни убие и двамата, когато всичко се срути. Няма значение кой ще предаде документите. Но така поне ще знам, че съм направил едно правилно нещо.“
Дадох му флашката с копираните файлове. В този момент ние бяхме съзаклятници. Двама души, оплетени в мрежата на един и същи паяк, които се опитват да я разкъсат, преди да ги е погълнала напълно.
Бях заложила всичко на карта. Бях се доверила на отмъстителна съпруга и на сломен мъж. Дните до удара минаваха в мъчително очакване. Всеки звън на телефона, всяка неочаквана среща с Мартин в коридора ме караше да изтръпвам. Той не подозираше нищо. Беше на върха на света, опиянен от победата си, и това го правеше сляп. А аз чаках. Чаках бурята да се разрази.
Глава 10
Денят на страшния съд дойде неочаквано, в един наглед обикновен вторник. Мартин имаше важна среща с инвеститори, на която трябваше да представи проекта за бизнес комплекса, спечелен след унижението на Димитър. Офисът гъмжеше от напрежение и очакване.
Точно в десет часа, докато Мартин излагаше визията си пред борда на директорите и гостите в голямата конферентна зала, вратата се отвори. Влязоха двама мъже в цивилни дрехи, последвани от адвоката на Георги.
„Мартин,“ – каза адвокатът с леден, официален тон. „Имаме съдебна заповед за претърсване и изземване. Води се разследване срещу вас и вашата фирма за измама, фалшифициране на документи и корупция.“
В залата настана гробна тишина. Всички погледи бяха вперени в Мартин. Лицето му пребледня. За първи път го видях да губи контрол. Очите му трескаво шареха из стаята, сякаш търсеха изход.
„Това е нелепо! Някаква грешка!“ – извика той.
„Няма грешка,“ – каза единият от следователите, докато подаваше заповедта. „Имаме нови доказателства по делото, заведено от господин Георги.“
Хаосът избухна. Инвеститорите започнаха да се изнизват, усещайки потъващия кораб. Служителите се щураха панически. Следователите започнаха да изземват компютри и папки.
Докато всичко това се случваше, в офиса влезе Ивайла, придружена от своя адвокат. Тя отиде право при Мартин, който стоеше като вцепенен в центъра на бурята. Без да каже дума, тя му връчи плик.
„Какво е това?“ – изръмжа той.
„Молбата ми за развод,“ – отвърна тя със спокойна, ледена усмивка. „И съдебна заповед за запор на всички твои лични и фирмени сметки до приключване на делото. Оказа се, че си прехвърлял доста фирмени активи в лични сметки, без мое знание. Това се нарича укриване на семейно имущество.“
Ударът беше двоен. Съкрушителен. Мартин се олюля, сякаш го бяха ударили физически. Погледна Ивайла, после следователите, после мен. В този момент погледите ни се срещнаха. И той разбра. В очите му видях как неверието се превръща в осъзнаване, а после в чиста, концентрирана ярост. Той разбра, че аз съм предателят.
Преди да успее да каже или направи нещо, следователите го отведоха за разпит.
В настъпилия хаос аз се измъкнах от офиса. На улицата ме чакаше Симеон.
„Свърши се,“ – казах аз, все още треперейки.
„Не,“ – поклати глава той. „Сега започва. Той ще излезе. Ще намери начин. И тогава ще тръгне след нас.“
Прав беше. Това не беше краят. Беше само началото на една нова, още по-опасна война.
Глава 11
Последствията бяха бързи и брутални. Империята на Мартин започна да се разпада като пясъчна кула. Новините за разследването и запорираните сметки прогониха и последните му партньори. Медиите го разкъсваха. Историята за измамата срещу възрастния собственик на малка фирма беше много по-скандална от тази за изоставената майка. Общественото мнение се обърна срещу него.
Както Симеон предсказа, Мартин беше освободен под гаранция след няколко дни. Беше бледен, отслабнал, но в очите му гореше огънят на отмъщението. Знаех, че съм първа в списъка му. Напуснах квартирата и отидох да живея при една приятелка, Десислава, като постоянно се оглеждах през рамо.
Най-тежкият удар обаче дойде от Павел. Когато новините гръмнаха, той не можеше да повярва. „Инвестицията“ му се беше изпарила. Работилницата му, която крепеше с парите от мен, сега беше обречена. Кредиторите, усетили кръв, станаха още по-агресивни.
Една вечер той ме намери. Беше пиян и отчаян.
„Ти си го направила!“ – изкрещя той, блъскайки по вратата. „Ти си го съсипала! И мен заедно с него! Защо, Ани? Защо го направи?“
„Той е престъпник, Павел! Трябваше да бъде спрян!“
„Той беше моят единствен шанс! А ти ми го отне! Заради твоите глупави принципи сега ще изгубя всичко! Всичко, за което съм работил! Мразя те!“
Думите му бяха като ножове. Той не виждаше, че съм се опитала да го предпазя. Виждаше само провалените си мечти и ме обвиняваше за тях. Връзката ни беше разрушена, може би завинаги.
Заплахите от Мартин не закъсняха. Започнаха с анонимни обаждания посред нощ. После някой сряза гумите на колата на Десислава. Един ден намерих на вратата си снимка на майка ми, направена от разстояние. Той ми показваше, че знае къде са близките ми, че може да ги достигне.
Живеех в постоянен страх. Ивайла ми беше осигурила адвокат, но той можеше да ме защити само в съда, не и на улицата.
Симеон също беше изчезнал. След като предаде документите, той си събра багажа и напусна града със семейството си. Преди да тръгне, ми се обади от скрит номер.
„Имах план за действие,“ – каза той. „Още преди месеци, когато реших, че един ден ще намеря сили да се изправя срещу него. Копирал съм най- incriminating evidence and gave it to a journalist. A well-respected investigative reporter. I told him to publish it only if something happens to me or if I give him the signal. The signal is given. The story will break tomorrow on a national level. It will be too big for him to control. The authorities will have no choice but to act decisively.“
Това беше нашият последен коз. Медийният скандал.
На следващия ден разследването на журналиста беше на първа страница на най-големия вестник и водеща новина по всички телевизии. Бяха извадени наяве не само измамата с Георги, но и десетки други мръсни сделки, подкупи, схеми за пране на пари. Общественият натиск стана огромен.
Прокуратурата, притисната до стената, действа светкавично. Мартин беше арестуван отново, този път с постоянна мярка за неотклонение. Войната беше спечелена. Но на каква цена?
Глава 12
Минаха няколко месеца. Животът бавно започна да се връща към някакво подобие на нормалност. Делото срещу Мартин беше в ход. Беше сложно и заплетено, но доказателствата бяха неоспорими. Ивайла беше финализирала развода си, получавайки голяма част от легалните му активи. Ралица, неговата любовница-адвокат, беше лишена от права заради съучастието си в някои от схемите му.
Аз се върнах в университета. Бях изгубила цял семестър, но бях решена да завърша. Бях се превърнала в нещо като знаменитост в юридическия факултет – момичето, което свали корпоративния титан. Адвокатът на Георги, впечатлен от смелостта и познанията ми по случая, ми предложи стаж в кантората си. Приех без колебание. Вече не сервирах в ресторанти. Работех това, за което учех, в среда, където етиката и справедливостта имаха значение.
Един ден срещнах Лилия на улицата. Тя изглеждаше различно – по-спокойна, по-щастлива. Разказа ми, че след като историята ми станала известна, управителят Петър се почувствал гузен и ѝ върнал парите, които бяхме удържани за неплатената сметка. Дори ѝ дал малко увеличение. Малка победа, но значима.
Единствената незараснала рана беше връзката ми с Павел. Не се бяхме виждали от онази нощ, в която ме обвини за провала си. Знаех, че е изгубил работилницата. Знаех, че му е тежко. Но не знаех как да протегна ръка към него.
Една късна есенна вечер се прибирах от библиотеката. Въздухът беше студен и влажен, точно като в онази нощ, когато всичко започна. Пред входа на блока стоеше позната фигура. Беше Павел. Изглеждаше отслабнал и уморен.
Той ме видя и тръгна към мен. За миг се напрегнах, очаквайки поредната порция обвинения. Но в погледа му нямаше гняв. Имаше само тъга и съжаление.
„Съжалявам, Ани,“ – каза той тихо. „Съжалявам за всичко, което ти казах. Бях сляп. Бях отчаян и позволих на алчността да ме заслепи. Ти се опита да ме предпазиш, а аз те нараних.“
Сълзи напираха в очите ми. „Всичко е наред, Павел.“
„Не е наред,“ – поклати глава той. „Изгубих всичко. Но може би трябваше да се случи. За да видя истинските неща. Намерих си работа. Като обикновен работник в една голяма мебелна фабрика. Не е моят бизнес, не е моята мечта. Но е честна работа. И спя спокойно вечер.“
Той ме прегърна. Беше първата ни истинска прегръдка от месеци. Студът на нощта сякаш изчезна.
Стояхме така дълго време, мълчаливи, под слабата светлина на уличната лампа. Бях изгубила много – спокойствието си, наивността си, почти бях изгубила брат си. Но бях спечелила нещо много по-важно. Бях спечелила обратно себе си.
Историята ми не завърши с приказен край. Завърши с трудно извоюван мир. С осъзнаването, че да постъпиш правилно понякога струва скъпо, но цената на мълчанието и компромиса е много по-висока. Бях се изправила срещу мрака и бях оцеляла. И сега, най-накрая, бях свободна.