Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Доброто съществува: една година след смъртта на сина си майка чу как тупти отново неговото сърце
  • Новини

Доброто съществува: една година след смъртта на сина си майка чу как тупти отново неговото сърце

Иван Димитров Пешев февруари 23, 2022
sushtestvuvanemaika.jpg

Година след смъртта на сина си една майка чу отново как бие сърцето му. В истанбулска болница тя прегърна мъжа, който беше спасен със сърцето на детето й, чиито органи бяха дарени за трансплантация.
Историята е на варненското семейство Пламена, Боян, Пейо и Илия Жекови. Тя обаче е и историята и на Хакан, и на Мурад от Истанбул и Адапазаръ. Семейство Жекови губи големия си син през 2017. Илия умира в истанбулска болница, а родителите дават съгласието си органите му да бъдат трансплантирани. Година и половина по-късно Пламена, Боян и Пейо се срещат с Хакан – мъжът със сърцето на техния Илия…

25-годишният Илия Жеков е адвокат. Наследил е професията на баща си Боян. Предстоят му професионални предизвикателства и пътешествия, които толкова обича. Разболява се внезапно през май 2017-а и чува диагнозата – тумор в мозъка. Така заминава за лечение в Турция.
Операцията е успешна, според лекарите Илия е излекуван и може да продължи нормалния си живот. 40 дни след изписването, състоянието му рязко се влошава и Илия Жеков получава мозъчен кръвоизлив. Приет е в интензивното отделение на болницата, но въпреки всички усилия на лекарите изпада в мозъчна смърт. Тогава семейството на младия българин взима решение – дарява органите на сина си. С изключение на очите.

И Пламена и Боян са категорични, че въпреки възможността, не са можели… Така Пламена, Боян и Илия спасяват четири живота. Лекарите не успяват да трансплантират единствено панкреаса и белия дроб.
Сърцето на Илия Жеков получава 27-годишният Хакан Ок, който 7 месеца чака подходящ донор за животоспасяващата операция. Година и половина по-късно той научил от лекарите за желанието на Пламена да се запознае с човека, получил сърцето на сина й. „Исках го от първия ден!“, категорична е майката. Така на 5 ноември в специализираната болница Картал Кошуйолу в Истанбул, където е направена трансплантацията, Хакан се среща с майката, бащата и по-малкия брат на Илия.

Пламена Жекова днес признава, че не е могла да сдържи сълзите си, чувайки бързо тупкащото сърце на Хакан и Илия. Вижда уплашеният поглед на младия мъж, усеща притеснението му.

Хакан Ок, който получи сърцето на Илия, е на 27 години. Има съпруга и син. На срещата с Пламена и Боян е и сестра му – с трансплантирано сърце преди 45 дни, тъй като и трите деца в семейството са родени с един и същ фатален порок на сърцето. Всички те живеят в Истанбул. Те са кюрди, родом от град Мардин на турско-сирийската граница.

Преди месец семейство Жекови се е срещнало и с Мурат, който получил нов бъбрек след смъртта на Илия. 37-годишният мъж е бил 17 години на хемодиализа. Родил се е само с един бъбрек, който спира да работи внезапно, когато Мурат е на 20 г. Той е от Адапазаръ. Работи за Министерството на образованието. Споделя, че никога не е обичал патладжан, а сега обожава този зеленчук. Точно както Илия. След трансплантацията изведнъж – пак като Илия – започнал да изпитва и голямо желание да пътува – нещо, което досега също не му било по вкуса, разказаха пред Радио Варна родителите.

След завръщането си във Варна вчера Пламена получила SMS от Хакан. В съобщението той се обръща към нея с „Anne“ – „мама“…

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Започна се! На Путин ще му причернее след тази вест!
Next: Календар на опитния градинар: Кое кога трябва да садим

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.