Доведената ми дъщеря, Лилия, която току-що бе навършила шестнадесет, поиска да организира парти край басейна. Живеехме в голяма, модерна къща с панорамни прозорци, които гледаха към безупречно поддържана градина и тюркоазената вода на басейна – сцената на безброй летни следобеди, но никога досега на шумно тийнейджърско събиране. Първоначалната ми реакция беше колебание. Представих си лепкави петна от напитки по скъпите шезлонги, оглушителна музика, която нарушава спокойствието на квартала, и отговорността за десетки развълнувани младежи.
Аз, Радина, винаги съм била по-предпазливата в нашето семейство. Може би защото всичко, което имахме, не ми беше даденост, а резултат от брака ми със Стефан. Той беше преуспяващ бизнесмен, човек, свикнал да взима бързи решения и да поема пресметнати рискове. За него разходите по едно парти бяха незначителна подробност.
– Хайде, Радина – каза той онази вечер, докато стояхме на терасата и гледахме как слънцето залязва зад далечните хълмове. – Момичето заслужава да се позабавлява. Ще наемем кетъринг, дори охрана, ако това ще те накара да се чувстваш по-спокойна. Аз ще покрия всички разходи, не се притеснявай за нищо.
Гласът му беше мек и убедителен, както винаги. Стефан умееше да разсейва притесненията ми с лекота, която понякога ме плашеше. Той обгърна раменете ми с ръка и ме притегли към себе си. Ароматът на скъпия му парфюм се смеси с вечерния хлад. Погледнах към Лилия, която стоеше малко по-далеч, преструвайки се, че разглежда телефона си, но цялата й стойка издаваше напрегнато очакване. Тя беше красиво момиче, с дългата кестенява коса на покойната си майка и проницателните очи на баща си. Връзката ни беше… сложна. Опитвах се да бъда приятел, а не заместник на майка й, но винаги усещах една невидима стена между нас, една студенина, която тя умело прикриваше зад маската на учтивост.
– Добре – въздъхнах аз, отстъпвайки. – Щом казваш.
Лицето на Лилия светна в триумфална усмивка, която обаче не достигна до очите й. Тя измърмори едно бързо „Благодаря“ и се прибра в къщата, вероятно за да започне да разпраща покани.
– Виждаш ли? Не беше толкова трудно – усмихна се Стефан и ме целуна по челото. – Всичко ще бъде наред.
През следващите няколко дни къщата гъмжеше от дейност. Кетъринг фирма достави мостри, диджей се обади да обсъди плейлиста, а Лилия прекарваше часове в разговори с приятелките си, обсъждайки украса и дрес код. Аз се опитвах да стоя настрана, да й дам пространство, но в същото време да държа всичко под контрол. Чувствах се като гост в собствения си дом, наблюдател на чужд празник.
В деня преди партито напрежението беше почти осезаемо. Лилия беше изнервена и раздразнителна, отговаряше едносрично на въпросите ми. Следобед тя излезе на двора, за да говори по телефона, оставяйки своя смартфон на стъклената маса в хола. Бях тръгнала да си сипя чаша вода, когато екранът светна. По навик погледнах. Изскочи известие за ново съобщение. Не знам защо го направих. Може би беше интуиция, може би натрупаното усещане, че нещо не е наред. Приближих се и прочетох текста, който се виждаше на заключения екран.
Съобщението беше от баща й. От Стефан.
Но тя не го беше записала като „Татко“. Беше го записала просто „Стефан“. А съобщението гласеше: „Спокойно, всичко върви по план. Онази скоро ще бъде вън от картинката и отново ще бъдем само двамата, както преди.“
Стоях като вкаменена, с чашата вода в ръка. Думите пулсираха пред очите ми, черни букви върху светещ екран, които изгаряха ретината ми. „Онази“. Това бях аз. Аз бях пречката, тази, която трябваше да бъде премахната, за да може тяхното „семейство“ да бъде отново цяло. Кръвта ми кипна, а после сякаш се смрази във вените ми. Сърцето ми започна да бие толкова силно, че го чувах в ушите си – глух, панически тътен. Светът около мен се разпадна. Усмивката на Стефан, прегръдката му, думите му „Всичко ще бъде наред“ – всичко беше лъжа. Гротескна, жестока лъжа. Аз не бях част от семейството. Бях просто временна пречка по пътя им.
Глава 2
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не изпуснах чашата. Ледената вода се плисна върху пръстите ми, но студът не можеше да се сравни с леда, който сковаваше сърцето ми. Върнах се няколко крачки назад, сякаш физическото разстояние можеше да ме отдели от ужасяващата истина, която току-що бях научила.
„Онази скоро ще бъде вън от картинката.“
Думите ехтяха в съзнанието ми, повтаряха се отново и отново, всяко повторение – нов удар с нож. Какво означаваше това? Какъв беше техният „план“? Да ме накарат да си тръгна? Да ме унижат? Да инсценират нещо, което да ме представи в лоша светлина пред Стефан, без да осъзнавам, че той е режисьорът на целия този театър?
Чух стъпки. Лилия се връщаше. С паническо движение оставих чашата на плота и се скрих в килера, точно преди тя да влезе в хола. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Чух я как взима телефона си. Последва тишина. Дали беше видяла, че съобщението е прочетено? Дали щеше да разбере, че съм го видяла?
Минутите се нижеха като часове. Стоях в тъмния килер, заобиколена от миризмата на препарати за почистване, и се опитвах да си поема дъх. Трябваше да се държа нормално. Не можех да им покажа, че знам. Това беше единственото ми предимство – елементът на изненадата. Ако те играеха игра, аз трябваше да се науча на правилата бързо и да играя по-добре.
Когато най-накрая събрах смелост да изляза, Лилия седеше на дивана и скролваше през телефона си с безизразно лице. Тя вдигна поглед към мен.
– Добре ли си? Изглеждаш бледа.
– Да, добре съм – успях да изрека аз, гласът ми беше изненадващо спокоен. – Просто… малко ме боли глава. От цялото това напрежение около партито.
Тя кимна, без да прояви особен интерес, и отново сведе поглед към екрана. Лъжеше толкова добре. На шестнадесет години тя вече беше майстор на манипулацията. Кой я беше научил? Баща й, разбира се. Стефан. Мъжът, когото обичах, или по-скоро мъжът, за когото си мислех, че обичам.
Вечерта Стефан се прибра от работа, както обикновено. Прегърна ме, целуна ме и ме попита как е минал денят ми. Трябваше да вложа цялата си воля, за да не се отдръпна от докосването му, което сега ми се струваше отровно.
– Всичко е наред – отговорих, усмихвайки се. Усмивката ми се усещаше като маска от картон, опъната върху лицето ми. – Просто финални приготовления за утре.
По време на вечерята ги наблюдавах. Всеки поглед, разменен между тях, всяка уж невинна дума, сега придобиваше ново, зловещо значение. Те бяха екип. Съзаклятници. А аз бях тяхната мишена. Говореха за партито, за гостите, за музиката. Стефан се държеше като любящ баща и съпруг, който просто иска да зарадва двете най-важни жени в живота си. Лицемерието му беше потресаващо.
След вечеря се обадих на най-добрата си приятелка, Мария. Тя беше адвокат, интелигентна и проницателна жена, която никога не беше харесвала напълно Стефан. Винаги казваше, че е „твърде гладък, за да е истински“. Колко права е била.
– Здравей, нещо е станало, нали? – попита тя веднага, долавяйки напрежението в гласа ми.
Исках да й изкрещя всичко. Исках да се разплача и да й разкажа за ужасния заговор, в чийто център се намирах. Но не можех. Все още не.
– Не, не, просто съм изтощена от това парти. Исках само да чуя гласа ти – излъгах аз.
– Радина, познавам те. Когато си готова да говориш, аз съм тук. И бъди внимателна.
Думите й прозвучаха пророчески. „Бъди внимателна.“ Да, трябваше да бъда много, много внимателна.
През нощта лежах будна до Стефан. Слушах равномерното му дишане и се борех с желанието да го събудя и да му крещя в лицето. Колко дълго е продължавало това? От самото начало ли бракът ни е бил лъжа? Мислех си за всичко, от което се бях отказала заради него. За малкото ми архитектурно студио, което затворих, защото той каза, R,е нямам нужда да работя. За приятелите, които бях пренебрегнала, защото неговият социален кръг беше по-важен. Бях се превърнала в красив аксесоар към неговия перфектен живот, а сега той и дъщеря му бяха решили, че е време да сменят аксесоара.
Не, нямаше да им позволя. Нямаше да бъда пасивна жертва. Щом искаха война, щяха да я получат. Но моята война щеше да бъде тиха, интелигентна и безпощадна. Трябваше ми план. Трябваше ми информация. Трябваше да разбера какво точно кроят.
И първата стъпка от моя план щеше да бъде утрешното парти. Щях да бъда перфектната домакиня, усмихнатата мащеха, любящата съпруга. Но зад тази фасада щях да наблюдавам. Щях да слушам. Щях да търся пукнатини в тяхната броня. Партито на Лилия щеше да се превърне в мое бойно поле.
Глава 3
Слънцето на следващия ден беше ярко и безмилостно, точно като решението, което бях взела. Облекох ефирна лятна рокля в цвят корал, сложих широка усмивка на лицето си и се превърнах в олицетворение на спокойствието. Никой, който ме гледаше, не би могъл да предположи бурята, която вилнееше в душата ми.
Къщата и дворът постепенно се изпълниха с тийнейджъри. Музиката пулсираше, смехът им се смесваше със звука на плискащата се вода в басейна. Аз се движех сред тях като призрак, предлагах напитки, разменях любезности с приятелките на Лилия, хвалех роклите и прическите им. Всяко мое движение беше пресметнато. Очите ми сканираха тълпата, търсейки знаци, улавяйки фрагменти от разговори.
Лилия беше в стихията си. Царицата на бала. Смееше се, танцуваше, флиртуваше с едно момче на име Иво, което изглеждаше по-възрастно от останалите. Тя ме избягваше, но погледите ни се засичаха от време на време. В нейния имаше триумф, в моя – непроницаемо спокойствие, което знаех, че я обърква.
Стефан се появи по-късно, облечен в скъпа ленена риза, излъчващ чар и увереност. Той поздрави някои от децата, размени няколко думи с Иво и застана до мен, обгръщайки талията ми.
– Виждаш ли? Всичко е прекрасно – прошепна той в ухото ми. – Ти се притесняваше излишно.
– Права си – отвърнах аз, усмихвайки му се сладко. – Както винаги.
По-късно, докато презареждах платата с хапки в кухнята, чух гласове от съседната стая. Бяха Лилия и нейната най-добра приятелка, едно момиче на име Ася.
– …сигурна ли си, че това ще проработи? – питаше Ася.
– Напълно – отвърна Лилия с леден глас, който не подхождаше на възрастта й. – Татко каза, че просто трябва да съм търпелива. Той ще се погрижи за всичко. Важното е тя да не заподозре нищо, докато не стане твърде късно. Трябва да изглежда, че тя сама е виновна за всичко.
Сърцето ми пропусна удар. Значи планът беше да ме злепоставят. Да ме накарат да изглеждам виновна за нещо, което не съм направила. Какво можеше да бъде то? Изневяра? Финансова злоупотреба? Кражба? Възможностите бяха безкрайни и ужасяващи.
Върнах се на партито, като се стараех да не издам с нищо вътрешното си сътресение. Погледът ми се спря на Иво, приятеля на Лилия. Той наблюдаваше Стефан с особено изражение – смесица от страхопочитание и неприязън. Имаше нещо в този младеж, което не се връзваше. Той не беше просто поредното тийн гадже.
Реших да рискувам. Приближих се до него, когато беше сам до бара.
– Забавляваш ли се? – попитах с най-непринудения си тон.
Той се стресна леко. – Да, да, всичко е страхотно. Имате прекрасна къща.
– Благодаря. С Лилия изглеждате много близки. Отдавна ли сте заедно?
Той се поколеба за момент. – Не от много отдавна. Познаваме се покрай бащите ни.
Това беше интересно. „Покрай бащите ни.“ Значи не беше случаен тийнейджър.
– Баща ти също ли е в бизнеса? – продължих да го разпитвам аз, наливайки си сок.
– Да. Той е… партньор на господин Стефан. Казва се Димитър.
Името не ми говореше нищо, но го заключих в паметта си. Димитър. Бизнес партньор на Стефан. Значи Иво не беше просто гадже. Той беше част от техния свят, свят, в който аз очевидно бях аутсайдер.
Партито продължи до късно вечерта. Когато и последният гост си тръгна, останаха само хаосът и тишината. Лилия, изтощена, се прибра в стаята си, без дори да каже лека нощ. Аз и Стефан останахме сами на терасата, сред празните чаши и разхвърляните възглавници.
– Беше успешно парти – каза той, отпивайки от уискито си.
– Да, беше – съгласих се аз, гледайки отражението на луната в басейна. – Лилия изглеждаше щастлива.
Той ме погледна. В очите му имаше нещо, което не можех да разчета. Може би съжаление? Или просто задоволство от добре свършената работа?
– Радина, искам да знаеш, че каквото и да се случва, аз винаги ще се грижа за теб.
Думите му, които преди биха ме стоплили, сега прозвучаха като заплаха. „Ще се грижа за теб.“ Това ли беше неговият начин да каже, че ще ме обезщети, след като ме изхвърли от живота си?
Онази нощ отново не можах да спя. В главата ми се въртеше пъзел, чиито части бавно започваха да се подреждат. Лилия, Стефан, мистериозният план, бизнес партньорът Димитър и неговият син Иво. Всички те бяха свързани. Аз бях тази, която трябваше да разплете нишката. Имах чувството, че вървя по тънък лед, и всяка грешна стъпка можеше да бъде фатална.
Глава 4
На следващата сутрин къщата беше необичайно тиха. Последствията от партито бяха почти заличени от наетата почистваща фирма. Само лекият мирис на хлор от басейна напомняше за снощните събития. Лилия спеше до късно, а Стефан отиде в офиса си още на зазоряване, както правеше често.
Останах сама с мислите си. Думите на Лилия към приятелката й – „Трябва да изглежда, че тя сама е виновна за всичко“ – не ми даваха мира. Това означаваше, че подготвят капан. Трябваше да бъда нащрек за всяка необичайна ситуация, за всеки жест, който излизаше извън рамките на нормалното.
Реших да се обадя на брат си, Виктор. Той беше пълната ми противоположност – идеалист, леко разпилян, студент по право в трети курс, който вечно се бореше с парите. Живееше в малък апартамент, за който беше изтеглил огромен ипотечен кредит, и постоянно се оплакваше от лекции, изпити и липсата на време. Но той беше моята кръв, единственият човек на света, на когото можех да имам абсолютно доверие.
– Како, здравей! Как си? Оцеля ли след тийн инвазията? – посрещна ме веселият му глас.
– Оцелях – усмихнах се аз. Гласът му беше като глътка свеж въздух. – Исках да те чуя. Как си ти? Как върви университетът?
– О, както винаги. Затрупан съм с казуси. Един от професорите ни по семейно право е истински звяр. Кара ни да работим по едни сложни симулации на бракоразводни дела, подялба на имущество, укриване на доходи… Направо ми се завива свят.
Думите му ме удариха като ток. Бракоразводни дела. Укриване на доходи.
– Звучи… интересно – казах бавно, опитвайки се гласът ми да не трепери. – Виктор, бих искала да те видя. Може ли да се отбия по-късно?
– Разбира се! Тъкмо ще ми донесеш нещо за ядене, че хладилникът ми е трагичен.
Срещата с Виктор ми даде цел. Преди да отида при него обаче, реших да направя нещо, което никога досега не си бях позволявала. Влязох в кабинета на Стефан. Беше огромно, минималистично пространство, доминирано от масивно бюро от тъмно дърво и кожа. Всичко беше подредено с плашеща прецизност. Чувствах се като нарушител.
Не знаех какво точно търся. Започнах да преглеждам документите на бюрото му. Фактури, договори, бизнес кореспонденция. Нищо необичайно. Тогава погледът ми се спря на лаптопа му. Беше заключен. Опитах няколко стандартни пароли – името на Лилия, датата на раждането й, годишнината ни. Нищо.
Почти се бях отказала, когато видях малка рамка със снимка на бюрото. На нея беше първата му съпруга, покойната майка на Лилия. Красива, усмихната жена. Името й беше Анелия. С треперещи пръсти написах името й като парола. Лаптопът се отключи.
Побиха ме тръпки. Дори след толangова години, дори след брака си с мен, тя все още беше неговата парола, неговият ключ. Аз бях просто… заместител.
Бързо отворих имейла му. Прегледах последните съобщения. Нищо подозрително. Тогава реших да проверя изпратените. И там, преди няколко седмици, намерих имейл, изпратен до адвокатска кантора. Темата беше „Консултация“. Съдържанието беше кратко и ясно:
„Уважаеми господин Велинов, във връзка с нашия предварителен разговор, бих искал да уточня параметрите по казуса. Необходимо е да се подготви стратегия за разтрогване на брачен договор при доказване на вина от страна на съпругата. Конкретните детайли, свързани с доказването на „неподходящо поведение“ и „финансова недобросъвестност“, ще обсъдим на следващата ни среща.“
Стомахът ми се сви на топка. „Доказване на вина.“ „Неподходящо поведение.“ „Финансова недобросъвестност.“ Това беше техният план. Не просто да се разведат с мен, а да ме унищожат. Да ме изкарат виновна, за да не получа нищо от имуществото, придобито по време на брака. Предбрачният ни договор беше железен, но имаше клауза, която гласеше, че при доказана изневяра или финансова злоупотреба от моя страна, губя всичките си права.
Те не просто искаха да ме изгонят. Те искаха да ме съсипят и да ме оставят без нищо.
Затворих лаптопа, като внимавах да не оставя никакви следи. Ръцете ми бяха ледени. Сега вече знаех. Знаех какво готвят. И знаех, че трябва да действам бързо и много, много умно.
По-късно, в малкия и разхвърлян апартамент на Виктор, му разказах всичко. Той ме слушаше с нарастващо изумление и гняв на лицето си.
– Този човек е чудовище! – възкликна той, когато свърших. – Да планира такова нещо зад гърба ти… И Лилия… как може да участва в това?
– Тя иска да си върне баща си. А той иска да се отърве от мен, без това да му струва нито стотинка – казах аз, гласът ми беше празен и лишен от емоция. Шокът беше отстъпил място на студена, кристална ярост.
– Трябва ти адвокат, како. И то добър. По-добър от неговия.
– Знам. Ще се обадя на Мария. Но преди това… ти каза, че работите по казуси за укриване на доходи.
Виктор ме погледна, разбирайки накъде бия.
– Да. Често се случва при богати бизнесмени. Използват офшорни сметки, фиктивни фирми, прехвърлят активи на трети лица… Има хиляди начини. Защо?
– Защото имам чувството, че Стефан крие нещо. Нещо голямо. Бизнесът му е успешен, но той винаги е бил много потаен относно финансите си. Ако успея да намеря нещо… нещо, което той не иска да излиза наяве… това ще бъде моето оръжие.
Лицето на брат ми стана сериозно. – Това е опасно, Радина. Тези хора не си играят.
– Те започнаха тази война, Виктор – отвърнах аз, гледайй го право в очите. – Аз просто възнамерявам да я спечеля.
Глава 5
Следващите дни преминаха в мъчително преструване. Аз бях перфектната съпруга – усмихната, грижовна, подреждаща дома, в който вече не се чувствах у дома. Всяка вечер, когато Стефан се прибираше, аз го посрещах с целувка, която имаше вкус на пепел. Наблюдавах го, анализирах всяка негова дума, всеки жест. Той беше спокоен, уверен, без да подозира, че маската ми е също толкова плътна, колкото и неговата.
Свързах се с Мария. Срещнахме се в едно закътано кафене, далеч от местата, които обикновено посещавахме. Когато й разказах всичко – съобщението, разговора на Лилия, имейла до адвоката – тя не изглеждаше изненадана, а по-скоро мрачно удовлетворена.
– Знаех си! – каза тя, удряйки леко по масата. – Знаех си, че този човек е твърде фалшив. Радина, ситуацията е много сериозна. Те подготвят съдебен процес, в който ти ще бъдеш представена като злодея. Ще се опитат да те изкарат луда, неморална, крадла… каквото им е нужно.
– Какво да правя, Мария? Чувствам се като в капан.
– Първо, не прави нищо прибързано. Не го конфронтирай. Не издавай, че знаеш. Второ, трябва да започнеш да събираш доказателства. Всякакви. Запиши си името на адвоката му. Ще проверя какъв човек е. Трето, трябва да се опитаме да разберем какъв е техният план за „доказване на вина“. Ще се опитат ли да ти спретнат капан с друг мъж? Или ще се опитат да те натопят за липсващи пари?
– Финансова недобросъвестност – прошепнах аз. – Това пишеше в имейла.
Мария се замисли. – Това е по-сложно, но и по-лесно за оборване, ако си чиста. Имаш ли достъп до банковите му сметки, до фирмени документи?
– Не. Той държи всичко под ключ. Имам кредитна карта, която е вързана към неговата сметка, но това е всичко.
– Добре, започни оттам. Поискай подробни извлечения за последните няколко години. Виж за всякакви странни транзакции, повтарящи се плащания към непознати имена или фирми. Търси скрития му живот. Защото мъж като Стефан винаги има скрит живот.
Думите й ми дадоха насока. Още на следващия ден се обадих в банката и под предлог, че правя годишен отчет на семейните разходи, поисках детайлни извлечения за последните три години. Когато пристигнаха по имейл – огромен файл с хиляди редове – аз се заключих в стаята си и започнах да преглеждам.
Часове наред се взирах в цифри и имена на търговци. Ресторанти, бутици, самолетни билети, хотели. Повечето бяха познати – нашите ваканции, неговите командировки. Но тогава едно име започна да се появява с притеснителна честота. „Елица Консулт“ ЕООД. Всеки месец, на една и съща дата, имаше превод на значителна сума към тази фирма. Сумата беше твърде голяма за обикновена консултантска услуга.
Бързо потърсих името на фирмата в интернет. Оказа се малка консултантска агенция, регистрирана на името на Елица Петрова. Нямаше почти никаква онлайн активност, освен базов уебсайт с общи фрази за „оптимизация на бизнес процеси“. Но когато потърсих името „Елица Петрова“ в социалните мрежи, сърцето ми спря.
Намерих профила й. Беше млада, около тридесетте, с ослепителна усмивка и перфектна фигура. На снимките позираше на екзотични места, носеше дизайнерски дрехи и караше скъпа кола. Кола, която ми се стори позната. Увеличих една от снимките. Да, нямаше грешка. Беше същият модел спортен автомобил, който Стефан твърдеше, че е купил за „фирмени нужди“ преди година.
Но това не беше всичко. В една от снимките, направена в луксозен ресторант, на заден план се виждаше мъж. Лицето му беше леко размазано, но аз го познах веднага. Беше Стефан.
Значи това беше. „Финансовата недобросъвестност“, която той ми приписваше, всъщност беше неговата собствена. Той е източвал пари от фирмата си, за да финансира луксозния живот на любовницата си. Елица не беше просто консултант, тя беше неговата скрита половинка, неговият втори живот.
Почувствах прилив на нова сила. Това не беше просто доказателство за изневяра. Това беше доказателство за финансова измама, която можеше да има сериозни последствия за него, не само в съда по време на развода ни, но и пред данъчните власти.
Знаех, че трябва да бъда много внимателна с тази информация. Не можех просто да го залея с нея. Трябваше да я използвам в правилния момент.
Междувременно продължавах да играя ролята си. Една вечер, докато вечеряхме, подхвърлих невинно:
– Скъпи, разглеждах извлеченията от кредитната карта, за да планирам бюджета. Забелязах едни редовни плащания към фирма „Елица Консулт“. Каква е тази фирма? Нещо ново, с което работиш?
За части от секундата видях паника в очите му. Но той я прикри светкавично.
– А, да. Това е една консултантска фирма. Помагат ни с един нов проект. Нищо съществено.
– Разбирам – казах аз, усмихвайки се. – Просто ми стана любопитно.
Той не знаеше, че аз знам. Не знаеше, че съм видяла снимките, че съм свързала точките. Той все още ме смяташе за наивна и невежа. И това беше най-голямото ми предимство.
Сега имах оръжие. Но имах нужда от още. Трябваше да разбера каква е връзката на Димитър, бащата на Иво, с всичко това. Защо синът му беше на партито? Защо гледаше Стефан с такава неприязън? Интуицията ми подсказваше, че историята е много по-дълбока и по-мрачна, отколкото си представях. И бях решена да стигна до дъното й.
Глава 6
След откритието за Елица и финансовите машинации на Стефан, започнах да гледам на всичко през различна призма. Всяка негова командировка, всяко закъснение вечер, всяко телефонно обаждане, което провеждаше в другата стая, вече не бяха просто част от натоварения му график, а потенциални парченца от пъзела на двойствения му живот.
Мария беше възхитена от находката ми.
– Това е злато, Радина! Не просто го хващаш в изневяра, а в потенциално данъчно престъпление. Това променя изцяло динамиката. Сега ти си в позиция на силата. Но трябва да действаме много внимателно. Един грешен ход и той може да скрие всичко.
Тя ме посъветва да се свържа с частен детектив, който да събере неопровержими доказателства за връзката на Стефан и Елица – снимки, видео, документи. Струваше скъпо, но аз имах малко спестявания от времето преди брака си, които пазех в тайна от Стефан. Беше време да ги използвам.
Докато детективът започваше своята работа, аз насочих вниманието си към другата мистерия – Димитър, бизнес партньорът на Стефан. Реших да използвам единствената си връзка с него – сина му Иво.
Един следобед, под претекст, че пазарувам в мола, се отбих до кафенето, където знаех, че Иво и приятелите му често се събират след училище. Намерих го сам на една маса, вглъбен в телефона си. Приближих се с възможно най-небрежния си вид.
– Иво, здравей! Каква изненада!
Той вдигна поглед, леко стреснат. – А, госпожо… Здравейте.
– Моля те, наричай ме Радина. Може ли да седна за минута? Чакам една приятелка.
Той кимна неохотно. Седнах срещу него и поръчах кафе.
– Как е Лилия? Не сме се виждали много след партито.
– Добре е, предполагам. Учи много.
– Да, тя е много амбициозна – казах аз. – Като баща си. Вие с баща ти сигурно прекарвате много време със Стефан, щом са партньори.
При споменаването на баща му, Иво се напрегна.
– Не точно. Те… имат сложни отношения.
– О, така ли? Винаги съм си мислила, че бизнес партньорите са като семейство – продължих да настоявам аз, играейки ролята на наивна съпруга.
Иво се поколеба, после въздъхна. Може би младежката му прямота надделя над предпазливостта.
– Не и когато единият се опитва да прецака другия. Баща ми вложи всичко в тази фирма. Идеите, контактите… А сега Стефан се опитва да го избута, да поеме пълен контрол. Иска да го остави без нищо.
Думите му потвърдиха подозренията ми. Стефан не беше просто неверен съпруг. Той беше безскрупулен бизнесмен, готов да предаде и най-близките си партньори.
– Това е ужасно! – възкликнах аз, влагайки искрено възмущение в гласа си. – Баща ти сигурно е съсипан.
– Той е боец. Няма да се предаде лесно. Подготвя съдебно дело срещу него. Събира доказателства от месеци. Казва, че Стефан е правил много мръсни сделки зад гърба му.
Съдебно дело. Ето я връзката. Стефан се опитваше да се отърве от мен и от партньора си едновременно. Вероятно, за да консолидира финансите си преди предстоящата буря. Разводът с мен трябваше да е бърз и евтин, за да може да насочи всичките си ресурси към битката с Димитър.
– Иво, това, което ми казваш, е много сериозно – казах аз, снишавайки глас. – Истината е, че аз също имам своите притеснения относно Стефан. Мисля, че той не е човекът, за когото се представя.
Младежът ме погледна с ново разбиране в очите.
– Вие… също ли?
– Да. И мисля, че ако баща ти и аз обединим усилия, може би ще имаме по-голям шанс. Стефан е много силен и влиятелен. Сам човек трудно може да се изправи срещу него.
Иво се замисли. – Трябва да говоря с баща ми. Не мога да взимам решения вместо него. Но… ще му предам. Мога ли да му дам номера ви?
– Разбира се – казах аз и му написах номера си на една салфетка. – Кажи му, че Радина иска да говори с него. Спешно е.
Когато си тръгнах от кафенето, се чувствах едновременно уплашена и въодушевена. Бях направила много рискован ход. Бях се доверила на почти непознат тийнейджър и бях разкрила част от картите си. Но интуицията ми подсказваше, че съм на прав път. Димитър беше моят потенциален съюзник в тази война. Имахме общ враг.
Обаждането дойде два дни по-късно. Беше късно вечерта, Стефан беше в кабинета си. Аз се заключих в банята, пускайки водата, за да заглуши гласа ми.
– Ало, Радина ли е? Обажда се Димитър. Синът ми ми предаде, че искате да говорим.
Гласът му беше дълбок и леко дрезгав. Звучеше уморен, но и решен.
– Да, господин Димитър. Благодаря, че се обадихте. Мисля, че имаме общи интереси.
– Така ми каза и Иво. Слушам ви.
– Мисля, че и двамата сме напът да бъдем… премахнати от живота на Стефан. И мисля, че той е готов на всичко, за да го постигне. Аз имам информация, която може да ви бъде полезна във вашето дело. А вие вероятно имате информация, която може да ми помогне в моя развод.
Последва дълга пауза. Чувах само собственото си дишане и шума на водата.
– Добре – каза най-накрая Димитър. – Да се срещнем. Утре по обяд. Ще ви изпратя адрес. Елате сама.
Затворих телефона. Ръцете ми трепереха, но този път не от страх, а от адреналин. Играта ставаше все по-опасна, но и все по-интересна. Бях на път да се срещна с врага на съпруга си, за да сключа съюз. Бях се превърнала в стратег, в играч, в жена, която Стефан никога не беше подозирал, че съществува.
Глава 7
Адресът, който Димитър ми изпрати, беше на малък, невзрачен офис в стара бизнес сграда в центъра. Всичко в обстановката крещеше „дискретност“. Качих се с бавен, скърцащ асансьор до третия етаж и намерих вратата с малка табелка „Д. Консултинг“.
Димитър ме посрещна лично. Беше мъж на около петдесет, с прошарена коса, уморени, но интелигентни очи и здраво ръкостискане. Не приличаше на Стефан. В него нямаше онази излъскана самоувереност, а по-скоро суровата решителност на човек, който е видял много битки.
– Благодаря, че дойдохте, Радина.
– Наричайте ме по име. Мисля, че формалностите са излишни.
Той кимна и ми посочи стол срещу голямо, отрупано с папки бюро.
– Иво ми каза, че имате подозрения към Стефан. Какви по-точно?
Реших да бъда директна. Нямаше смисъл от игри.
– Знам, че подготвя развод. Знам, че се опитва да ме натопи, за да избегне финансовите си задължения по предбрачния ни договор. Знам, че от години поддържа връзка с жена на име Елица, на която превежда фирмени пари под формата на фалшиви консултантски услуги.
Докато говорех, лицето на Димитър остана безизразно, но в очите му проблесна интерес.
– Знаете доста – отбеляза той. – А аз знам, че Стефан от месеци прехвърля активи към новосъздадени офшорни фирми. Знам, че е сключил няколко неизгодни за нашата обща фирма сделки, от които обаче лично той е спечелил чрез комисионни, преведени по тайни сметки. Знам, че подготвя обявяване на фалит на съвместното ни дружество, за да ме остави с дълговете, докато той ще е измъкнал всичко ценно.
Сега беше мой ред да бъда впечатлена. Картината, която той нарисува, беше много по-мащабна и грозна, отколкото си представях.
– Значи… той унищожава собствената си фирма, само и само за да се отърве от вас?
– Стефан е такъв. За него лоялността не означава нищо. Важни са само парите и властта. Той ще стъпче всеки, който му се изпречи на пътя. Съпруга, партньор… няма значение.
– Той има адвокат – казах аз. – Казва се Велинов.
Димитър се изсмя сухо. – Велинов. Разбира се. Най-безскрупулният корпоративен адвокат. Специалист по „враждебни поглъщания“ и „оптимизация на разводи“.
Разговорът ни продължи повече от два часа. Разменихме информация, сравнихме дати, имена, суми. Оказа се, че много от командировките на Стефан, за които е трябвало да се среща с „клиенти“, са съвпадали с датите на преводи към офшорните му сметки. Елица не беше просто негова любовница; тя беше и негов съучастник, вероятно управител на някои от фиктивните фирми.
– Имате ли нужда от свидетел? – попитах аз. – Мога да потвърдя в съда за връзката му с Елица и за начина, по който се финансира тя.
– Това би било полезно – съгласи се Димитър. – Но е рисковано за вас. Щом той разбере, че работите с мен, ще стане безмилостен.
– Той вече е безмилостен. Просто все още не го показва. Какво получавам аз в замяна?
– Достъп до моя адвокатски екип. Те са най-добрите в областта на търговското и семейното право. Ще ви помогнат да изградите стратегия. И ще ви предоставя всички документи, които имам, доказващи финансовите му измами. С тях пред съда той няма да може да ви обвини във „финансова недобросъвестност“. Напротив, вие ще сте тази, която ще го разкрие като измамник.
Това беше предложение, на което не можех да откажа. Сключихме сделка. Стиснахме си ръцете – двама души, предадени от един и същи човек, обединени от обща цел: справедливост. Или може би отмъщение. В този момент границата беше твърде тънка.
Когато се прибрах вкъщи, се чувствах променена. Вече не бях само жертва, която се опитва да се защити. Бях част от атака. Имах съюзници, имах план.
Същата вечер, докато седяхме на терасата, Стефан беше необичайно замислен.
– Радина – каза той, гледайки ме в очите. – Напоследък си различна. По-тиха, по-отдалечена. Има ли нещо, което те притеснява?
Въпросът му ме свари неподготвена. За миг се изкуших да му кажа всичко. Да му крещя в лицето, че знам за лъжите му, за любовницата му, за предателството му. Но се сдържах. Играта не беше свършила.
– Просто съм уморена, Стефан – отвърнах меко. – Може би имам нужда от малко почивка. Мислех си да отида за няколко дни при брат ми. Да се откъсна от всичко.
Идеята се роди спонтанно, но ми се стори брилянтна. Трябваше ми време и пространство, за да работя с адвокатите на Димитър, без Стефан да е около мен.
Той се намръщи леко. – При брат ти? Защо?
– Имам нужда да видя семейството си. Да поговорим. Напоследък се чувствам… самотна.
Думата „самотна“ го ужили. Това беше част от играта – да го накарам да се чувства виновен, да го накарам да отслаби защитата си.
– Разбира се – каза той малко по-бързо от обикновено. – Разбира се, иди. Колкото имаш нужда.
Той си мислеше, че ме изпраща на почивка. Не знаеше, че ме изпраща в моя боен щаб. Не знаеше, че докато аз отсъствам, армия от адвокати и счетоводители ще започне да разнищва мръсната му империя парче по парче.
Глава 8
Пътуването до малкия апартамент на Виктор беше като бягство в друг свят. Шумът на града, хаосът от вещи и книги, миризмата на кафе и младия му ентусиазъм бяха лечебен балсам за наранената ми душа. За първи път от седмици можех да дишам свободно, без да се налага да нося маска.
– Е, генерале, какъв е бойният план? – попита ме той, докато ми подаваше чаша горещо кафе.
Разказах му за срещата с Димитър, за съюза, който бяхме сключили, и за информацията, която бяхме обменили. Виктор слушаше с широко отворени очи.
– Како, това е като в шпионски филм! Офшорни сметки, корпоративен шпионаж, предателства… Не мога да повярвам, че си в центъра на всичко това.
– Нито пък аз – въздъхнах. – Но нямам избор. Трябва да се боря.
Следващите няколко дни бяха изключително натоварени. Прекарах часове на телефонни разговори и видео срещи с адвокатския екип на Димитър. Бяха двама – възрастен, опитен адвокат на име Симеонов, който беше специалист по търговско право, и млада, енергична жена, Катерина, чиято специалност беше семейното право. Те бяха впечатлени от информацията, която им предоставих.
– Госпожо, с тези доказателства за финансови злоупотреби, предбрачният ви договор става почти невалиден – обясни ми Катерина. – Можем да докажем, че съпругът ви е укривал активи и е действал недобросъвестно още преди да започне процедура по развод. Това ви дава огромно предимство.
Докато аз работех с адвокатите, Виктор също не стоеше със скръстени ръце. Като студент по право, той имаше достъп до правни бази данни и библиотеки. С младежкия си ентусиазъм той започна да рови в миналото на Стефан, на фирмата му, дори на адвоката му Велинов.
Една вечер той нахлу в стаята, размахвайки няколко разпечатани листа.
– Намерих нещо! Намерих нещо!
– Какво има, Виктор?
– Спомняш ли си, че ти казах за онзи професор по семейно право, звярът?
– Да.
– Е, той е публикувал няколко научни статии за бракоразводни дела с висок обществен интерес. В една от тях анализира казус отпреди десетина години. Става дума за много богат бизнесмен, който се развежда с жена си. Обвинява я в изневяра и успява да я остави без стотинка. И познай кой е бил адвокатът на бизнесмена?
– Велинов – прошепнах аз.
– Точно така! Но това не е всичко. В статията професорът намеква, че доказателствата за изневяра са били… фабрикувани. Свидетелите са били платени, снимките – манипулирани. Но жената не е имала ресурсите да се бори и се е отказала.
– Искаш да кажеш, че те може да се опитат да направят същото и с мен?
– Точно! Това е техният почерк. Това е схемата, по която работят. Първо те изолират, после те дискредитират с фалшиви обвинения и накрая те унищожават финансово.
Информацията беше плашеща, но и полезна. Сега знаех какво да очаквам. Трябваше да бъда изключително внимателна. Никакви срещи насаме с непознати мъже, никакви компрометиращи ситуации.
Междувременно частният детектив, когото бях наела, ми изпрати първия си доклад. Беше пълен със снимки. Стефан и Елица, хванати за ръце, влизащи в луксозен апартамент в затворен комплекс. Стефан и Елица на вечеря в усамотен ресторант, целуващи се. Стефан и Елица, излизащи от бижутерски магазин. Детективът беше успял да разбере, че апартаментът е закупен на името на една от фиктивните фирми на Стефан. Това беше тяхното любовно гнездо, платено с откраднати пари.
При вида на снимките почувствах остра, пронизваща болка. Едно беше да знаеш, съвсем друго – да видиш. Но бързо потиснах емоциите. Това не бяха снимки на моя съпруг с друга жена. Това бяха доказателства. Боеприпаси във войната, която водех.
В един от дните, докато бях при Виктор, получих обаждане от Лилия. Беше неочаквано.
– Къде си? – попита тя, гласът й звучеше остро.
– При Виктор. Нали ти казах, че ще идвам.
– Кога ще се прибираш? Баща ми е притеснен.
– Скоро. Имам нужда от още малко време. Добре ли си?
Последва кратка пауза.
– Да. Просто… къщата е празна без теб – измърмори тя и затвори.
Останах озадачена. Дали това беше част от тяхната игра? Опит да ме накарат да се почувствам виновна и да се върна, преди да съм подготвила защитата си? Или в думите й имаше искрица истина? Може би, въпреки всичко, тя беше просто едно объркано момиче, което не осъзнаваше напълно последствията от действията си.
Тази мисъл не ми даваше мира. Дали Лилия беше толкова голямо чудовище, колкото баща си, или беше просто пионка в неговата жестока игра? Отговорът на този въпрос можеше да промени всичко.
Глава 9
Престоят ми при Виктор наближаваше края си. Бях събрала солиден арсенал от доказателства, имах ясна стратегия и силен юридически екип зад гърба си. Чувствах се готова да се върна в „къщата на лъжите“ и да се изправя срещу Стефан. Но преди това трябваше да направя още един ход.
Обадих се отново на Димитър.
– Имам нужда от услуга – казах му аз. – Искам да организирате среща. Аз, вие и Стефан.
На другия край на линията настъпи мълчание.
– Това е лудост, Радина. Защо искате да го правите? Ще разкриете всичките си карти.
– Не всички. Само една. Искам да го видя. Искам да видя как ще реагира, когато види, че ние двамата сме в една стая. Искам да разбия фасадата му на спокойствие. Понякога най-добрата защита е изненадващата атака.
Димитър се колеба дълго, но накрая се съгласи. Той се обади на Стефан под претекст, че иска да обсъдят „последна възможност за извънсъдебно споразумение“ по техния бизнес спор. Срещата беше насрочена за следващия ден в неутрална територия – конферентна зала в луксозен хотел.
Когато пристигнах, Димитър вече беше там. Изглеждаше напрегнат, но решителен.
– Сигурна ли сте в това? – попита ме той за последен път.
– Абсолютно.
Няколко минути по-късно вратата се отвори и влезе Стефан, последван от адвоката си Велинов. Когато ме видя да седя до Димитър, той замръзна на място. За части от секундата маската му на перфектния бизнесмен се пропука и видях истинското му лице – изненада, объркване и проблясък на чист гняв. Но той беше професионалист. Бързо се съвзе.
– Радина? Какво правиш тук? Мислех, че си при брат си.
– Реших да се върна по-рано – отвърнах аз със спокоен глас, гледайки го право в очите. – Изглежда, че и двамата с господин Димитър сме имали нужда от разговор със теб. Решихме да обединим усилия.
Велинов, адвокатът, веднага се намеси.
– Какво означава това? Това е бизнес среща. Присъствието на съпругата ви е неуместно.
– Напротив – намеси се моят нов адвокат, Симеонов, който влезе в стаята точно в този момент. – Като се има предвид, че голяма част от активите, които господин Стефан се опитва да укрие от моя клиент, господин Димитър, са придобити по време на брака му, то съпругата му има пълното право да присъства. Нейните интереси са пряко засегнати.
Настъпи ледено мълчание. Стефан гледаше от мен към Димитър, после към адвокатите. Колелцата в мозъка му се въртяха с бясна скорост, опитвайки се да проумеят новата ситуация. Той беше дошъл за засада, а се оказа, че сам е попаднал в капан.
– Не разбирам какви ги говорите – каза той с леден глас. – Няма никакви укрити активи. А ти, Радина, ще говорим за това вкъщи.
– Не, Стефан – отвърнах аз, все така спокойна. – Няма да говорим за това вкъщи. Ще говорим за това тук. Или в съда. Ти избираш. Знам за Елица. Знам за апартамента. Знам за преводите към „Елица Консулт“.
При споменаването на името на любовницата му, той пребледня. Погледна към адвоката си, който леко поклати глава, съветвайки го да мълчи.
– Това са абсурдни обвинения. Инсинуации, породени от ревност – изсъска Велинов.
– Дали? – попита риторично Симеонов и постави на масата папка. – Тук имаме банкови извлечения, документи за собственост на имоти на името на фиктивни фирми и няколко доста… красноречиви снимки. Сигурен ли сте, че искате да продължим този разговор тук, или предпочитате да го направим пред съдия?
Стефан гледаше папката, сякаш е змия, готова да го ухапе. Той беше победен. За момента. Знаеше, че сме го хванали.
– Какво искате? – попита той с дрезгав глас, обръщайки се към Димитър и мен.
– Аз искам справедливост – каза Димитър. – Искам дела си от фирмата, който ти се опита да откраднеш.
– А аз искам почтен развод – добавих аз. – Развод, в който няма да бъда унижавана и лъгана. Искам това, което ми се полага по закон, без да се налага да водя мръсни битки. И искам да оставиш мен и семейството ми намира.
Стефан мълчеше. Виждах как егото му се бори с реалността. Той, великият манипулатор, беше надхитрен.
– Ще си помисля – каза той накрая, стана рязко и излезе от стаята, последван от адвоката си.
Когато вратата се затвори, аз изпуснах въздуха, който бях задържала. Краката ми трепереха.
– Това беше… невероятно – каза Димитър, гледайки ме с уважение. – Вие сте много смела жена, Радина.
– Не знам дали съм смела – отвърнах аз. – Просто нямах друг избор.
Знаех, че това не е краят. Това беше само началото на финалната битка. Бях го предизвикала открито. Сега трябваше да съм готова за ответния му удар. А човек като Стефан, притиснат в ъгъла, беше способен на всичко.
Глава 10
Връщането в къщата след срещата в хотела беше едно от най-трудните неща, които някога ми се бяха налагали. Тишината беше оглушителна, наситена с неизказани обвинения и сдържана ярост. Стефан се прибра късно вечерта. Не размени-хме нито дума. Той отиде директно в кабинета си и се заключи. Аз останах в хола, взирайки се в тъмните прозорци, очаквайки следващия му ход.
Изненадващо, първият ход не дойде от него, а от Лилия. На следващата сутрин тя почука на вратата на спалнята ми. Изглеждаше бледа и притеснена.
– Може ли да поговорим? – попита тя тихо.
Кимнах и тя влезе, сядайки на ръба на леглото.
– Татко ми разказа. За срещата вчера. Че работиш с онзи… Димитър. Вярно ли е?
– Вярно е, Лилия.
Тя ме погледна, а в очите й имаше смесица от гняв и объркване.
– Защо? Защо го правиш? Опитваш се да го съсипеш! Той е мой баща!
– Аз не се опитвам да го съсипя. Опитвам се да се защитя – отвърнах аз, като се стараех гласът ми да бъде спокоен, но твърд. – Твоят баща, Лилия, планираше да ме унищожи. Да ме остави без нищо и да ме изкара виновна за неща, които не съм направила. И ти знаеше за това. Ти беше част от плана.
При тези думи тя сведе поглед.
– Аз просто… не исках той да страда. След като мама почина, той беше толкова нещастен. Мислех, че ти го правиш щастлив, но после… той ми каза, че бракът ви е грешка. Каза, че ти го използваш за парите му и че искаш да го отдалечиш от мен. Каза, че трябва да се отървем от теб, за да бъдем отново семейство.
Думите й ме пронизаха. Стефан не само ме беше лъгал мен, той беше манипулирал и собствената си дъщеря. Беше я настроил срещу мен, използвайки скръбта й и любовта й към него.
– Лилия, нищо от това не е вярно – казах аз меко. – Никога не съм искала да ви разделям. И никога не съм го обичала заради парите му. Но той има тайни. Тайни, които нараняват и двама ни. Той има друга жена. От години.
Тя вдигна рязко глава. – Лъжеш!
– Не лъжа. Името й е Елица. Той й е купил апартамент, кола, води я на почивки… Всичко това с парите, които твърди, че аз искам да му открадна.
Видях как в очите й се борят съмнението и сляпата вяра в баща й.
– Не ти вярвам. Той не би го направил.
– Знам, че е трудно да го приемеш. Но е истина. Ако искаш, мога да ти покажа доказателствата.
Тя поклати глава и скочи на крака.
– Не! Ти си лъжкиня! Мразя те! Искам да се махаш от къщата ни! – изкрещя тя и избяга от стаята, тръшвайки вратата.
Разговорът ме остави изтощена. Разбрах, че Лилия е също толкова жертва, колкото и аз. Жертва на манипулациите на баща си. Но тя все още не беше готова да го види.
Ответният удар на Стефан не закъсня. Два дни по-късно получих призовка. Той беше завел дело за развод. В исковата молба, подготвена от Велинов, бяха изложени чудовищни лъжи. Бях обвинена в „разточителен начин на живот“, „емоционална нестабилност“ и най-вече – в изневяра. Като доказателство беше приложен доклад от частен детектив, пълен със снимки. На тях се виждах аз… с брат ми Виктор.
Снимките бяха направени коварно. Бяха ни снимали, докато се прегръщахме за довиждане пред блока му, докато се разхождахме в парка, докато вечеряхме в малък ресторант. От кадрите бяха изрязани всички други хора, а ъглите бяха подбрани така, че да създават впечатление за интимност. Текстът към доклада описваше Виктор като „млад, неизвестен мъж“, с когото съм поддържала „тайна връзка“ по време на престоя си извън семейния дом.
Това беше толкова низко, толкова мръсно, че за момент дъхът ми спря. Да използва собствения ми брат, за да ме обвини в изневяра… Стефан беше преминал всякаква граница на човешката подлост.
Обадих се веднага на Катерина, моята адвокатка.
– Това е отвратително, но очаквано – каза тя, след като й изпратих документите. – Това е класически ход на Велинов. Не се притеснявай, ще го оборим лесно. Ще представим кръщелното свидетелство на брат ти и ще ги обвиним в клевета и набедяване. Всъдесъщност, те ни правят услуга. Показват на съда колко мръсно са готови да играят. Това ще се обърне срещу тях.
Думите й ме успокоиха донякъде, но горчивината остана. Войната беше станала лична и грозна. Стефан не се спираше пред нищо.
Трябваше да се махна от тази къща. Вече не можех да дишам въздуха в нея. Събрах си най-необходимото в един куфар. Когато слизах по стълбите, Стефан излезе от кабинета си.
– Отиваш си? – попита той с леден глас.
– Да. Не мога да остана и минута повече под един покрив с теб.
– Добре. Така е по-добре. Но да знаеш, Радина, няма да получиш нищо. Ще се погрижа да излезеш от живота ми така, както влезе в него – без пукната пара.
– Ще видим, Стефан – отвърнах аз, поглеждайки го за последен път. – Ще видим кой ще остане без нищо накрая.
Отворих входната врата и излязох под сивото небе, без да се обръщам. Не знаех какво ме чака, но знаех едно – бях свободна. Битката тепърва предстоеше, но най-важната стъпка беше направена. Бях напуснала затвора си.
Глава 11
Преместих се временно при Виктор, чийто малък апартамент се превърна в мой щаб и убежище. Първите дни бяха трудни. Чувствах се изгубена, сякаш земята под краката ми беше изчезнала. Целият ми живот, такъв, какъвто го познавах, се беше сринал. Но гневът и решимостта ми бързо надделяха над отчаянието.
Заедно с Катерина и Симеонов подготвихме нашия контра-иск. Оборихме абсурдното обвинение за изневяра с брат ми, като приложихме не само документи, но и клетвени декларации от наши роднини. И след това преминахме в настъпление. Внесохме доказателствата, събрани от мен, Димитър и частния детектив – снимките на Стефан и Елица, документите за апартамента, банковите извлечения, показващи редовните преводи към фиктивната й фирма. Обвинихме Стефан в системна изневяра, укриване на доходи и имущество, придобито по време на брака, и опит за съдебна измама чрез фабрикуване на фалшиви доказателства.
Войната се пренесе в съдебната зала. Първото заседание беше грозен цирк. Адвокатът на Стефан, Велинов, се опита да ме представи като истерична, отмъстителна жена, която не може да приеме края на брака си. Катерина, от своя страна, методично и хладнокръвно представи фактите, които рисуваха съвсем различна картина – тази на хладнокръвен манипулатор, който се опитва да се отърве от съпругата си по възможно най-евтиния и мръсен начин.
Стефан седеше на ответната скамейка, каменното му лице не издаваше никаква емоция. Но аз виждах напрежението в стиснатите му юмруци, в начина, по който челюстта му беше стегната. Той не беше свикнал да губи контрол. А сега животът му се разпадаше публично.
Най-големият удар за него дойде, когато Димитър заведе своето собствено дело срещу него, използвайки събраните доказателства за финансови злоупотреби. Стефан изведнъж се оказа атакуван на два фронта – личен и професионален. Бизнесът му започна да страда. Новината за съдебните дела се разпространи в неговите среди, партньори започнаха да се отдръпват, банките станаха по-предпазливи. Империята, която беше градил с години, започна да се пропуква.
Един ден, докато се прибирах към апартамента на Виктор, видях позната фигура да ме чака пред входа. Беше Лилия. Изглеждаше различно – по-слаба, с тъмни кръгове под очите.
– Може ли да поговорим? – попита тя отново, но този път в гласа й нямаше агресия, а само умора.
Качихме се в апартамента. Виктор беше в университета, така че бяхме сами.
– Аз… видях снимките – каза тя тихо, избягвайки погледа ми. – Тези с онази жена… Елица. Бяха в документите на адвоката на татко, които той беше оставил на бюрото си.
Тя вдигна очи към мен, пълни със сълзи. – Вярно е, нали? Всичко, което ми каза, е вярно. Той ни е лъгал. И теб, и мен.
Кимнах мълчаливо.
– Аз се чувствам толкова… глупаво – прошепна тя, а сълзите започнаха да се стичат по бузите й. – Аз му помогнах. Бях толкова зла с теб. Казах ти ужасни неща. Съжалявам, Радина. Толкова много съжалявам.
Приближих се и я прегърнах. Тя се разрида в ръцете ми – едно шестнадесетгодишно момиче, чийто свят се беше сринал, точно като моя. В този момент тя не беше моя заговорничка, не беше доведената ми дъщеря, която ме мразеше. Беше просто дете, предадено от човека, на когото е вярвало най-много.
– Не е твоя вината, Лилия. Той те манипулира.
– Какво ще стане сега? – попита тя през сълзи. – Всички говорят за делата. В училище ме гледат странно. Татко е постоянно ядосан, крещи по телефона… Всичко се разпада.
– Не знам какво ще стане – признах аз. – Но знам, че ние двете ще се справим.
От този ден нататък нещо между нас се промени. Стената се срути. Лилия започна да ми се обажда, да ми разказва какво се случва вкъщи, как Стефан става все по-параноичен и отчаян. Тя се беше превърнала в моя неочакван съюзник, в мой „шпионин“ в лагера на врага.
Информацията, която тя ми даваше, беше безценна. Разбрах, че Стефан е започнал да разпродава активи на занижени цени, опитвайки се да събере пари в брой. Разбрах,®е Елица го е напуснала, усещайки, че корабът потъва. Той беше сам, притиснат от всички страни, и правеше грешка след грешка.
Моралната дилема ме гризеше. Използвах собствената му дъщеря срещу него. Но после си спомних как той я беше използвал срещу мен. Това не беше отмъщение. Това беше просто пренареждане на баланса на силите.
Битката беше далеч от своя край, но за първи път от много време насам аз видях светлина в тунела. И тя не беше от приближаващ влак, а от изгряващото слънце на един нов живот.
Глава 12
Съдебните битки се проточиха с месеци. Превърнаха се в изтощителна война на нерви, документи и процедурни хватки. Стефан и неговият адвокат опитаха всичко – отлагания, обжалвания, опити да оспорят всяко наше доказателство. Но фактите бяха неоспорими и с всяко следващо заседание тяхната позиция ставаше все по-слаба.
Междувременно аз започнах да градя живота си наново. С помощта на Виктор намерих малък апартамент под наем. Беше несравнимо по-скромен от къщата, в която живеех със Стефан, но беше мой. Всяка вещ в него беше избрана от мен, всяко кътче носеше моя отпечатък. За първи път от години се почувствах господар на собственото си пространство.
Възобнових и професионалната си кариера. Свързах се със стари колеги, поех няколко малки проекта като архитект на свободна практика. Работата ми помогна да се фокусирам, да си върна увереността. Оказа се, че не съм загубила таланта си, а просто бях забравила, че го имам.
Връзката ми с Лилия ставаше все по-силна. Тя често идваше в новия ми апартамент след училище. Говорехме си за всичко – за нейните приятели, за бъдещите й планове да учи в университет, за хаоса вкъщи. Тя ми разказа как баща й се е променил, как е станал мнителен и затворен, как къщата, която някога е била символ на успех, сега се усещала като мавзолей.
Един ден тя дойде с необичайна молба.
– Радина, искам да свидетелствам. В съда.
Погледнах я изненадано. – Сигурна ли си, Лилия? Това е много сериозно. Ще трябва да се изправиш срещу баща си.
– Знам. Но искам истината да излезе наяве. Искам всички да знаят как той ме манипулира, как ме накара да те мразя. Може би… може би ако чуе думите от мен, ще осъзнае какво е направил.
Разговарях с Катерина. Тя беше предпазлива, но се съгласи, че показанията на Лилия могат да бъдат решаващи. Те щяха да срутят напълно защитната теза на Стефан, че аз съм причината за разпада на семейството.
Денят, в който Лилия трябваше да свидетелства, беше най-напрегнатият от целия процес. Когато тя застана на свидетелската скамейка, в залата настъпи пълна тишина. Стефан я гледаше с невярващ поглед. Той не можеше да повярва, че собствената му дъщеря ще застане срещу него.
С ясен и твърд глас Лилия разказа всичко. За разговорите с баща си, за плана да ме злепоставят, за начина, по който той е говорил за мен, наричайки ме „онази“. Тя разказа как той я е убеждавал, че аз съм злото, което трябва да бъде премахнато.
– Аз го обичам, той е мой баща – каза тя накрая, гледайки право към него. – Но това, което направи, не е правилно. Той излъга и мен, и Радина. Той разруши нашето семейство, не тя.
В този момент видях нещо да се пречупва в Стефан. За първи път от началото на тази сага видях в очите му не гняв, а болка. Истинска, неподправена болка. Той беше загубил. Не просто делото. Беше загубил дъщеря си.
След показанията на Лилия изходът от делото беше предрешен. Съдът прекрати брака ни по вина на Стефан. Присъди ми значителна част от семейното имущество, като взе предвид укритите от него активи. Делото на Димитър срещу него също вървеше към предизвестен край. Империята на Стефан се сриваше.
Няколко седмици след края на процеса получих неочаквано обаждане. Беше той.
– Може ли да се видим? – попита, гласът му беше неузнаваем, лишен от всякаква арогантност.
Срещнахме се в същото кафене, където се бях видяла за първи път с Мария, за да й разкажа за кошмара си. Изглеждаше състарен с десет години.
– Искам да се извиня – каза той, без да ме гледа в очите. – За всичко. Бях се превърнал в чудовище. Бях толкова обсебен от парите, от контрола, че забравих какво е да си човек. Аз… съжалявам, Радина. И съжалявам за Лилия.
Не знаех какво да отговоря. Извинението му не можеше да изтрие болката, лъжите, предателството. Но в гласа му имаше искреност, която не бях чувала досега.
– Надявам се някой ден да можеш да ми простиш – добави той и стана, оставяйки на масата няколко банкноти.
Гледах го как си тръгва – пречупен, самотен мъж, който беше имал всичко и го беше загубил, заради собствената си алчност и его. Не изпитвах удовлетворение. Не изпитвах омраза. Изпитвах само празнота. И едно огромно облекчение, че всичко е свършило.
Месеци по-късно седях в новото си архитектурно студио. Беше малко, но светло и пълно с живот. Работех по голям проект – дизайн на център за семейно консултиране. На вратата се почука. Бяха Виктор и Лилия, носеха торта и бутилка шампанско.
– За откриването! – извика Виктор.
– И за новия живот! – добави Лилия, прегръщайки ме.
Наляхме шампанско в пластмасови чаши и вдигнахме тост. Огледах се – брат ми, който беше моята скала, доведената ми дъщеря, която беше станала моя истинска дъщеря, и моята нова, спечелена с битка свобода. Бях загубила един живот, но бях намерила себе си. И това беше най-голямата победа. Бях готова за следващата глава.