Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: ‘Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!’
Тишината, която последва, беше по-тежка от кристалния полилей над масата. Десислава замръзна, ръката ѝ увисна във въздуха, само на сантиметри от ябълковия сладкиш, който аз лично бях наредила на икономката да купи. Не че щях да го ям. Аз поддържах фигура.
Тя почервеня. Не беше онзи деликатен, момичешки руж. Беше тъмночервена, унизителна вълна, която плъзна от врата ѝ и заля бузите ѝ, чак до корените на изрусената ѝ коса. Очите ѝ, винаги твърде големи и влажни, се напълниха със сълзи. Тя дръпна рязко ръката си, сякаш се беше опарила.
Без да каже и дума, тя бутна тежкия дъбов стол назад. Звукът изстърга по мраморния под. Десислава се изправи, притискайки длани към роклята си – рокля, която очевидно беше твърде тясна в талията – и избяга от трапезарията. Чухме бързите ѝ стъпки по стълбището и затръшването на вратата на спалнята.
Синът ми, Огнян, остави вилицата си. Тя изтрака оглушително върху скъпия порцелан.
„Това беше жестоко, мамо!“ Гласът му беше нисък, вибриращ от гняв. Той дори не ме поглеждаше. Гледаше празния стол на жена си.
Аз го подминах. Вдигнах чашата си с вода и отпих грациозно. „Просто шега, Огнян. Ако е толкова чувствителна, може би трябва да се замисли. Освен това, забелязала съм, че напоследък…“
„Спри!“ Той удари с длан по масата. Чиниите подскочиха. „Не казвай нищо повече. Просто спри. Тя се опитва. Знаеш, че се опитва.“
„Опитва се за какво, скъпи? Да изяде цялото ни наследство?“ Свих рамене. „Трябва да ѝ се извиниш.“
Това беше моята къща. Моето наследство. Моят син. И тази… тази пришълка, която беше влязла в живота ни само преди две години, нямаше да ми казва как да се държа. Нито пък синът ми, който очевидно беше омагьосан.
„Няма да се извиня за истината.“
Огнян ме изгледа. Беше поглед, който не бях виждала досега – смесица от ярост и дълбоко, костно разочарование. Той също стана, но по-бавно, по-контролирано. „Понякога се чудя дали изобщо имаш сърце, мамо. Или е просто още един от студените ти банкови сметки.“
Той тръгна след жена си.
Останах сама в огромната трапезария, заобиколена от портретите на предците ни. Мъртвият ми съпруг, Пламен, ме гледаше строго от стената. Той беше изградил тази империя от нищото. Аз я бях запазила. И нямаше да позволя на една сантиментална глупачка с добър апетит да я съсипе.
Но гневът на Огнян беше… необичаен. Той беше моето момче, моята опора, откакто Пламен си отиде. Сега беше бесен.
Изчаках около половин час. Тишината от горния етаж беше обезпокоителна. Може би бях прекалила. Не че щях да го призная.
Въздъхнах, по-скоро от досада, отколкото от разкаяние, и се изправих. Трябваше да овладея ситуацията. Както винаги. Аз бях Лиляна. Аз държах контрола.
Качих се бавно по витото стълбище, ръката ми галеше полирания махагон. Коридорът на втория етаж беше тих. Вратата на спалнята им беше леко открехната. Не се чуваше нито плач, нито гневни гласове.
Това беше странно.
По-късно отидох да я проверя – и замръзнах, когато видях…
През процепа на вратата не видях Огнян да я утешава. Не я видях и да плаче в възглавницата.
Десислава стоеше до прозореца, с гръб към мен. Държеше телефона си плътно до ухото. Говореше шепнешком, но думите ѝ отекваха в тишината с яснотата на изстрел.
„…Не, той не знае! Мислиш ли, че мога да му кажа? След всичко, което направи? Лиляна ще ме унищожи…“
Тя направи пауза, слушайки. Цялата ѝ стойка беше напрегната, не като на жертва, а като на войник в окоп.
„…Не ме интересува! Парите трябва да се намерят до утре. До утре, чуваш ли ме? Не, не мога да взема повече от него… Трябва да намерим друг начин… Да, ще се видим на обичайното място. Внимавай да не те проследят.“
Тя затвори и се облегна на стъклото, а раменете ѝ се разтърсиха от беззвучен спазъм.
Аз замръзнах. Ръката ми беше още на дръжката на вратата.
Пари? Друг начин? Да не я проследят?
Шегата ми за пая беше забравена. Това не беше жена, която плачеше заради накърнено самочувствие. Това беше нещо съвсем, съвсем различно. И аз щях да разбера какво е то.
Глава 2
Следващите няколко дни къщата беше минно поле от неизказани думи. Огнян беше леденостуден с мен. Разговаряше с мен само по необходимост, с отсечени, делови фрази. Той беше поел управлението на строителната компания на баща си и въпреки че аз все още държах контролния пакет акции, той беше изпълнителният директор. Работата беше единственото, което ни свързваше в момента.
Десислава изобщо не излизаше от стаята си, когато аз бях наоколо. Хранеше се по различно време. Когато се засичахме в коридора, тя свеждаше поглед и промърморваше извинение, преди да изчезне.
Само че аз вече не виждах уплашено момиче. Виждах лъжкиня. Думите ѝ се въртяха в главата ми: „Парите трябва да се намерят до утре.“
Кой беше „той“? Любовник? Изнудвач?
Започнах да наблюдавам.
Една сутрин, докато закусвах сама, в трапезарията влезе дъщеря ми Анелия. Тя беше моята пълна противоположност – вечно разрошена, облечена в дънки и тениски с лозунги, и с нос, вечно забит в някой дебел учебник. Учеше право в университета и беше твърдо решена да „промени системата“. Наивно дете.
„Добро утро“, промърмори тя, сипвайки си огромна купа мюсли. „Какво си направила пак?“
Вдигнах вежда. „Какво те кара да мислиш, че съм направила нещо?“
„Мамо, Огнян прилича на буреносен облак, а Деси се крие сякаш си чудовището от Лох Нес. Познавам почерка ти. Кого захапа този път?“
Анелия беше единственият човек, който се осмеляваше да ми говори така. Може би защото не се интересуваше от парите ми. Поне така твърдеше.
„Снаха ти е прекалено чувствителна. Това е всичко.“
„Тя е мила, мамо. И е под огромен стрес.“ Анелия ме погледна изпитателно над ръба на купата си. „Знаеш ли, че миналата седмица са им отказали ипотечния кредит?“
Ето това беше новина. „Какъв ипотечен кредит? Те живеят тук! Безплатно!“
„Точно затова. Искат собствено място. Искат да се изнесат.“ Анелия добави мляко. „Очевидно банката е сметнала, че приходите на Деси от онази нейна… галерия… са твърде несигурни. А заплатата на Огнян от фирмата… е, ти я контролираш, нали?“
Значи е вярно. Искали са да ме напуснат. И са се провалили. Това обясняваше много.
Но не обясняваше тайния телефонен разговор.
През следващата седмица Огнян беше погълнат от работа. Имаше голям търг за нов правителствен комплекс. Конкуренцията беше жестока. Един по-млад, по-агресивен предприемач на име Стефан дишаше във врата на Огнян от месеци, опитвайки се да открадне договори и служители. Огнян беше на ръба.
„Трябва да спечелим това, мамо“, каза ми той една вечер в кабинета си у дома. Документи бяха разпръснати по цялото бюро от абанос. „Ако Стефан вземе този проект, ще има лостовете да ни изтласка от пазара до две години.“
„Тогава го спечели“, отговорих аз, разглеждайки финансовите отчети. „Баща ти не би се поколебал.“
„Баща ми не трябваше да се бори с теб за всеки лев за оперативни разходи!“ избухна той. „Нуждая се от по-голяма ликвидност, за да покрия гаранциите за участие. Стефан предлага дъмпингови цени, защото е подкрепен от онези офшорни фондове.“
„Искаш да кажеш, че искаш да ти отпусна повече пари от личните си фондове?“
„Искам да ми позволиш да управлявам компанията, която уж аз ръководя!“
В този момент Десислава почука и влезе. Беше облечена за излизане – тъмно палто, шал, прикриващ лицето ѝ. Изглеждаше слаба и бледа. Шегата ми за стола сега изглеждаше нелепа.
„Огнян, излизам. Ще се забавя. Не ме чакай за вечеря.“ Гласът ѝ беше тих, почти шепот.
Огнян вдигна поглед, гневът му моментално се стопи в загриженост. „Деси, добре ли си? Къде отиваш толang? Късно е.“
„Просто… трябва да се видя с един художник. За галерията.“ Тя избегна погледа му. Избегна и моя.
„Ще те закарам“, предложи той, вече ставайки.
„Не!“ Отговорът ѝ беше твърде рязък. „Не, моля те. Искам да се разходя. Трябва да си проясня главата. Ще взема такси.“
И преди той да успее да възрази, тя излезе.
Огнян седна обратно, победен. „Виждаш ли какво направи? Тя се страхува от теб.“
Аз не казах нищо. Защото в главата ми иззвъняха думите ѝ: „Ще се видим на обичайното място.“
Това не беше среща с художник.
Когато Огнян се върна към документите си, аз се измъкнах от кабинета. Грабнах палтото си и ключовете за моята кола. Икономката ме погледна въпросително, но аз просто ѝ махнах с ръка.
Излязох в студената нощ. Таксито тъкмо потегляше от алеята. Запалих двигателя и го последвах на прилична дистанция.
Глава 3
Да следиш някого в собствения си град е по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Улиците бяха задръстени от трафик в края на деня. Няколко пъти почти изгубих жълтата кола, но успявах да я настигна на следващия светофар.
Очаквах да отиде в някой луксозен хотел или скъп ресторант в центъра. Мястото, където би се срещнала с елегантен, богат любовник.
Вместо това таксито се отправи към покрайнините. Минахме през индустриалната зона и навлязохме в един от онези стари квартали, които се опитваха да бъдат модерни, но все още носеха белезите на миналото. Сиви блокове, разбити тротоари и малки, съмнителни заведения.
Таксито спря пред едно кафене, което изглеждаше затворено от години. „При Кирил“, гласеше избледнялата табела. Десислава плати бързо и се шмугна вътре през врата, която изглеждаше по-скоро като заден вход.
Паркирах от другата страна на улицата, зад един камион за боклук, и угасих фаровете. Какво, по дяволите, правеше тя тук?
Няколко минути по-късно мъжка фигура излезе от кафенето. Той се огледа нервно, вдигна яката на якето си и запали цигара. Беше млад, слаб, с хлътнали очи и вид на човек, който не е спал от дни. Не беше елегантният любовник, който си представях. Приличаше повече на…
Тогава той се обърна към светлината на уличната лампа.
Замръзнах. Това беше Кирил. Нейният брат.
Не го бях виждала от сватбата. Десислава не говореше много за семейството си. Знаех, че са бедни, че родителите им са починали, и че тя на практика е отгледала по-малкия си брат. Той изглеждаше изгубен и уплашен дори на сватбените снимки.
Сега изглеждаше отчаян.
Десислава излезе след него. Тя му подаде нещо – плик. Дебел хартиен плик.
Той го сграбчи. „Това ли е всичко?“ Гласът му беше дрезгав и се чуваше дори през улицата.
„Това е всичко, което можах да събера, Кирил! Продадох часовника, който Огнян ми подари!“ Гласът на Десислава трепереше, но от гняв, не от страх.
„Те искат двойно до утре, Деси! Двойно! Ще ми счупят краката!“
„Какво си направил? Мислех, че е само онзи заем…“
„Загубих го. Опитах се да го удвоя. На масата… Аз… извинявай…“ Той започна да хленчи.
Десислава го удари. Не силно, но шамарът прозвуча рязко в тихата улица. „Стегни се! Колко?“
„Още петдесет хиляди. До утре на обяд. Иначе казаха, че ще дойдат… ще дойдат при теб. Казаха, че знаят къде живееш. Знаят за Огнян. За Лиляна…“
Стомахът ми се сви. Това вече засягаше и мен.
„Влизай вътре“, изсъска Десислава. „Ще измислим нещо.“
Те изчезнаха обратно в мрачното кафене.
Седях в колата си, студът проникваше през стъклото, но аз не го усещах. Петдесет хиляди. Комарджия. Дългове. Заплахи срещу семейството ми.
Значи това беше тайната. Не изневяра, а нещо много по-мръсно и по-опасно. Това беше скритият живот на Десислава. Тя не беше просто чувствителна; тя беше отчаяна.
Измамата беше по-дълбока. Ипотечният кредит, който са искали – сега разбирах. Не е било, за да се изнесат. Било е, за да вземат пари. Да платят дълговете на този нещастник. И са им отказали.
Тя е откраднала от Огнян. Продала е подаръците му. Лъгала го е.
Почувствах прилив на студен, чист гняв. Това момиче беше допуснало зараза в дома ми.
Върнах се вкъщи с план.
Глава 4
На следващата сутрин извиках Марин.
Марин беше адвокатът на семейството от десетилетия. Той беше човекът, който уреди завещанието на Пламен, който структурира компанията и който знаеше къде са заровени всички тела. Буквално и метафорично. Беше възрастен, с очила с дебели рамки и вид на вечно изморен бухал, но умът му беше остър като бръснач.
Той пристигна точно в десет, както винаги. Сервирах му кафе в кабинета си.
„Лиляна“, каза той с дълбокия си, спокоен глас. „Винаги е лош знак, когато ме викаш толкова рано сутринта. Чия глава искаш този път?“
„Искам да проверя нещо. Искам дискретност. Искам пълна проверка на миналото на Десислава и брат ѝ, Кирил.“
Марин отпи от кафето си. „Снаха ти? Мислех, че сме правили това преди сватбата.“
„Правихме. Но явно не сме били достатъчно задълбочени.“ Разказах му всичко. За разговора, който чух. За следенето. За кафенето. За дълговете от хазарт. За заплахите.
Докато говорех, лицето на Марин ставаше все по-сериозно. Той не ме прекъсна. Когато приключих, той остави чашата си.
„Това е много сериозно, Лиляна. Ако тези хора са готови да заплашват семейството ти, това не са обикновени лихвари. Това е организирана престъпност.“
„Не ме интересува какво е. Интересува ме как да се отърва от нея.“
Марин ме погледна строго. „От нея? Или от проблема?“
„В момента двете са едно и също. Тя доведе това в дома ни. Тя лъже Огнян. Тя го краде. Тя е заплаха за сигурността ни.“
„Тя е и съпруга на сина ти. И ако се съди по това, което ми казваш, тя отчаяно се опитва да защити и двама ви, като държи брат си на повърхността.“
„Наивност ли е това, Марин, или просто се опитваш да ме ядосаш? Тя е измамница.“
„Тя е уплашено дете, което се опитва да спаси единствения член на семейството, който ѝ е останал. Но това няма значение.“ Той се изправи. „Ще проверя. Ще използвам моите контакти. Ще разбера кои са тези хора и колко точно дължи Кирил. Но ти ми обещай нещо.“
„Какво?“
„Не прави нищо. Не я предизвиквай. Не казвай на Огнян. Все още не. Ако тези хора са толкова опасни, колкото си мисля, всяко прибързано движение може да взриви ситуацията.“
Кимнах неохотно. Да чакам не беше в природата ми.
През това време напрежението в къщата беше достигнало точка на кипене. Огнян беше в офиса денонощно, борейки се за търга със Стефан. Анелия беше потънала в изпитите си по наказателно право в университета, мърморейки под нос за съдебна практика и прецеденти.
Десислава беше призрак. Тя отслабваше пред очите ми. Тъмните кръгове под очите ѝ бяха почти черни. Видях я веднъж в кухнята да говори по телефона, да шепне трескаво и да плаче, докато си мислеше, че никой не я гледа.
Срокът „утре на обяд“ беше минал. Чудех се какво е направила. Какво е обещала?
Два дни по-късно Марин дойде отново. Този път не поиска кафе.
„По-лошо е, отколкото си мислехме“, каза той, сядайки тежко в креслото. „Братът не дължи пари на лихвари. Дължи пари на Стефан.“
Светът ми се наклони. „Стефан? Нашият Стефан? Конкурентът на Огнян?“
„Точно така. Оказва се, че Стефан държи няколко незаконни хазартни салона като страничен бизнес. Кирил е затънал в един от тях. Дългът не е петдесет хиляди. Сто и петдесет хиляди е.“
Поех си дъх.
„Стефан знае точно кой е Кирил. Знае, че е брат на съпругата на Огнян. Той го държи в ръцете си, Лиляна. Той използва брат ѝ като лост.“
„Лост за какво?“
„За търга, разбира се. Днес е последният ден за подаване на офертите. Стефан е изпратил съобщение на Десислава. Или тя убеждава Огнян да се оттегли от търга… или Кирил ще бъде предаден на полицията за нещо много по-лошо от дългове. Изглежда има и някаква кражба, в която са го забъркали.“
Предателство. Изнудване. Всичко се свързваше.
„Тя… тя би ли го направила? Би ли саботирала Огнян?“
„На какво е способна една сестра, за да спаси брат си? Особено когато мисли, че съпругът ѝ е в безопасност, а брат ѝ е на ръба на смъртта?“ Марин ме погледна. „Тя е в капан. А Стефан е на път да спечели всичко.“
„Не, ако аз мога да го предотвратя.“ Станах.
„Лиляна, какво ще правиш? Казах ти да не се намесваш!“
„Ти си ми адвокат, Марин, не мой пазител. Казах ти да събереш информация и ти го направи. Сега ще използвам тази информация.“
Точно в този момент Огнян се прибра. Изглеждаше изтощен, но в очите му имаше огън.
„Свършихме!“, извика той, влизайки в кабинета. „Офертата е подадена. Беше на косъм. Финансовият ни директор почти се отказа, но аз го убедих. Вложихме всичко. Това е най-добрата оферта, която някога сме правили. Стефан няма шанс срещу това.“
Той погледна мен, после Марин. „Какво става? Защо изглеждате така, сякаш някой е умрял?“
Преди да успея да отговоря, Десислава се появи на вратата. Беше облечена, с малка чанта в ръка. Беше бледа като платно.
„Огнян“, каза тя, гласът ѝ беше едва чуваем. „Трябва да говоря с теб. Веднага.“
Глава 5
Четиримата стояхме в кабинета. Огнян, все още зачервен от триумфа си. Десислава, трепереща като лист. Марин, стоически и непроницаем. И аз, с лед в сърцето.
„Какво има, Деси? Подадохме офертата. Свърши. Можем да…“
„Трябва да я оттеглиш.“
Думите ѝ увиснаха във въздуха. Огнян примигна. „Какво?“
„Трябва да се обадиш и да оттеглиш офертата. Веднага. Преди да са отворили пликовете.“
„Ти… ти шегуваш ли се?“ Еуфорията на Огнян се изпари, заменена от пълно объркване. „Деси, това е бъдещето на компанията. Това е всичко, за което работихме.“
„Моля те, Огнян! Не питай защо. Просто го направи. За мен. Ако ме обичаш, просто го направи.“ Тя започна да плаче, тихи, отчаяни сълзи.
Видях как синът ми се разкъсва. Видях как любовта му към нея воюва със здравия му разум. Той пристъпи към нея, хвана я за раменете. „Какво става? Някой заплашва ли те? Кажи ми!“
И тогава не издържах.
„Тя лъже“, казах аз. Гласът ми беше спокоен и режещ.
Всички погледи се обърнаха към мен.
„Мамо, не сега…“ започна Огнян.
„Точно сега.“ Пристъпих напред. „Питаш се защо иска да саботираш компанията на баща си? Защото е била изнудвана. Защото брат ѝ, комарджията Кирил, дължи стотици хиляди на твоя конкурент, Стефан. И той ѝ е казал да те накара да се откажеш от търга, иначе брат ѝ отива в затвора. Или по-лошо.“
Мълчание. Оглушително мълчание.
Десислава ме погледна с ужас. Тялото ѝ се разтресе. Тя не отрече.
Огнян пусна раменете ѝ, сякаш го бяха опарили. Той се обърна към мен. „Как… как знаеш това?“
„Аз знам всичко, което се случва в този дом, Огнян. Докато ти си играеш на директор, аз защитавам това семейство.“ Разказах му. За подслушания разговор, за следенето, за кафенето, за разследването на Марин.
С всяка дума лицето на Огнян се променяше. От объркване към гняв. Но гневът не беше насочен към мен. Беше насочен към Десислава.
„Вярно ли е?“ попита той, гласът му беше мъртвешки. „Лъга ме. През цялото това време… ипотечният кредит, парите… всичко е било заради него?“
„Аз… Огнян, аз трябваше… той ми е брат…“ заекна тя.
„А аз съм ти съпруг!“ изрева той. „Аз съм ти съпруг! А ти беше готова да ме съсипеш! Да съсипеш наследството на баща ми! Заради него!“
„Той каза, че ще те наранят! Каза, че знае за нас, за Анелия, за майка ти! Мислех, че те защитавам!“
„Като ме предаваш? Като се съюзяваш със Стефан?“
„Това е капан, Огнян“, намеси се Марин. „Стефан е използвал и двама ви. Той е знаел, че тя ще се опита да те спре. Вероятно се е надявал, че ще го направи по-рано. Но дори и сега, този скандал…“
„Тя не е част от това семейство повече“, каза Огнян. Думите му бяха отсечени. Той посочи вратата. „Махай се.“
Десислава го погледна невярващо. „Огнян, не… моля те…“
„Махай се от къщата ми, Десислава. Вземи си нещата и се махай. Ще изпратя адвокат да се свърже с теб за развода.“
„Огнян!“ извиках аз. Това беше повече, отколкото исках. Или пък не?
„Не, мамо! Ти беше права. През цялото време. Тя е измамница и лъжкиня. Не я искам близо до мен. Не я искам в този дом.“
Десислава се срина. Тя падна на колене, ридаейки. Беше жалка гледка.
Но Огнян беше твърд. Студен като баща си. Той я заобиколи, отиде до телефона на бюрото си и набра номер.
„Охрана? Искам да изпратите двама души на втория етаж. Да ескортират госпожа Десислава извън имота. Тя има десет минути да събере личните си вещи. Да, веднага.“
Той затвори. Десислава вдигна поглед, лицето ѝ беше мокро от сълзи и съсипано от предателство.
„Ти…“ прошепна тя към мен. „Ти направи това. Ти ни унищожи.“
„Ти сама се унищожи, скъпа“, отговорих аз. „С лъжите си.“
Двама униформени мъже влязоха в стаята. Те вдигнаха Десислава внимателно, но твърдо. Тя не се съпротивляваше. Беше празна. Докато я извеждаха, тя спря на вратата и погледна Огнян.
„Има… има още нещо, което трябва да знаеш…“ прошепна тя.
„Не ме интересува“, отвърна той, без да я погледне.
Тя затвори уста. Охраната я поведе навън.
Вратата се затвори.
Огнян седна на бюрото си и зарови лице в ръцете си. Марин въздъхна дълбоко.
Аз стоях и гледах затворената врата. Бях спечелила. Бях спасила компанията. Бях отстранила заплахата.
Тогава защо се чувствах толкова празна?
„Е“, каза Огнян след минута, вдигайки глава. Очите му бяха червени, но сухи. „Сега какво, Марин? Какво ще прави Стефан, когато разбере, че номерът му не е минал?“
„Ще побеснее“, каза Марин. „И ще отвърне на удара. А сега той няма какво да губи. Пригответе се за война, Огнян. Истинската битка едва сега започва.“
Глава 6
Войната дойде по-бързо, отколкото очаквахме.
Два дни по-късно, на официалното отваряне на офертите, нашата беше обявена за победител. Но триумфът беше кратък. Още на следващия ден Стефан започна своята офанзива.
Не беше явна атака. Беше по-коварно.
Първо, анонимен сигнал до данъчните служби доведе до пълна ревизия на компанията. Всички сметки бяха замразени, докато те преглеждаха всяка фактура от последните пет години.
После дойде ударът от Комисията за защита на конкуренцията. Стефан беше подал жалба за дъмпинг и нелоялни практики, твърдейки, че нашата оферта е била нереалистично ниска и че сме използвали вътрешна информация.
Работата по всичките ни обекти спря. Огнян беше в денонощни срещи с адвокати, счетоводители и Марин. Аз трябваше да инжектирам огромна сума от личните си резерви, само за да платим заплатите и да задържим кредиторите на разстояние.
„Той ни изцежда, мамо!“, крещеше Огнян една нощ в кабинета. „Той знае, че сме спечелили търга на косъм. Знае, че нямаме резерви. А сега, с тази ревизия, банките ни затварят вратите. Ако не намерим пари до края на месеца, ще обявим фалит.“
„Няма да позволим това да се случи“, казах аз, въпреки че ръцете ми трепереха. „Баща ти изгради това от кал и камъни. Няма да го загубим заради…“
Заради Десислава. Всичко се връщаше към нея.
Не бяхме я чували, откакто Огнян я изгони. Знаех, че е отишла при Анелия. Дъщеря ми, с нейното наивно чувство за справедливост, я беше приютила в малката си квартира близо до университета.
„Тя е съсипана, мамо“, каза ми Анелия по телефона. „И е болна. Не се храни, само плаче. А брат ѝ… Кирил е изчезнал. Откакто Стефан загуби търга, никой не го е виждал. Деси се страхува, че е мъртъв.“
„Това не е наш проблем“, отсякох аз.
„Как можеш да си толкова безсърдечна? Тя е бременна!“
Телефонът почти се изплъзна от ръката ми. „Какво?“
„Бременна е. В третия месец. Това е било ‘другото нещо’, което се опитваше да каже на Огнян, когато я изгонихте. Това е причината да наддава на тегло, мамо. Причината, заради която се подигра.“
Замръзнах. Като онзи път пред вратата. Но този път беше различно. Това не беше тайна. Това беше… внук.
„Огнян знае ли?“
„Не! И аз няма да му кажа! Не и след като той я изхвърли като боклук, под твое давление. Тя ще го загуби. От стреса… лекарят каза, че е рисковано.“
Затворих.
Седнах в студения си, подреден кабинет. Едно дете. Внук. Наследник.
Това променяше всичко.
В същото време съдебните дела се трупаха. Стефан не беше глупав. Той не се опитваше да спечели в съда. Той се опитваше да ни разори, преди изобщо да стигнем до съд.
Марин беше мрачен. „Той има вътрешен човек, Лиляна. Някой му дава информация. За ревизията… те знаеха точно къде да търсят. Някой им е дал достъп до сървърите ни.“
Предателство. Отново.
„Намери го, Марин. Който и да е. Искам го смачкан.“
Огнян не знаеше за детето. И аз нямаше да му кажа. Не още. Той беше развалина. Спеше в офиса. Не се хранеше. Беше обсебен само от едно – да победи Стефан. Аферата с Десислава го беше пречупила, а сега войната с бизнеса го довършваше.
И тогава дойде вторият удар.
Една сутрин на входа на имението се появи призовкар. Не беше за мен. Беше за Огнян.
Десислава беше подала молба за развод.
Но не беше обикновена молба. Тя искаше половината от компанията.
„Тя… тя не може да го направи!“, извика Огнян, когато прочете документите. „Това е семейна собственост! Беше моя преди брака!“
„Не съвсем“, каза Марин тихо, който беше дошъл веднага щом го извикахме. Той прелистваше документите. „Тя не съди теб, Огнян. Тя съди теб и майка ти съвместно.“
„Какво?“ Погледнах го.
„Нейният адвокат твърди, че по време на брака ви ти си прехвърлил значителни активи на майка си, за да ги скриеш от потенциално семейно разделяне. Твърди, че си източвал компанията в личните сметки на Лиляна.“
„Това е абсурд!“
„Вярно е“, каза Огнян тихо.
И двамата с Марин го погледнахме.
„Какво?“
„Беше… беше преди година. Трябваше да осигурим заем. Банката искаше допълнителни гаранции. Прехвърлихме част от акциите на фирмата на името на мама временно. За да изглеждат финансите ми по-чисти. Беше просто… счетоводство. Никога не сме обърнали сделката.“ Огнян изглеждаше болен. „Това беше по съвет на Марин.“
Погледнах Марин. Адвокатът ни изглеждаше блед. „Това беше стандартна процедура за минимизиране на риска…“
„А нейният адвокат откъде знае за това?“ попитах аз.
„Това е въпросът за милион долара“, отвърна Марин. „Тя твърди, че това прехвърляне е било измама, целяща да я лиши от нейния дял. И твърди, че има доказателства.“
„Какъв дял? Те бяха женени две години!“
„Дял от всичко, придобито по време на брака. Включително ръста в стойността на компанията. А през последните две години, преди Стефан да се появи, компанията процъфтяваше.“
Това беше кошмар. Десислава, тихата, миша Десислава, ни беше хванала в капан.
„Но… защо?“, прошепна Огнян. „Мислех, че ме обича…“
„Тя не прави това“, казах аз, осъзнавайки нещо. „Тя няма капацитета. Тя не разбира от тези неща. Някой я съветва. Някой, който познава нашите финанси.“
„Нейният адвокат“, предположи Марин.
„Не.“ Поклатих глава. „По-лошо. Мисля, че знам кой е вътрешният човек, който помага на Стефан. И мисля, че същият човек сега помага на Десислава.“
Погледнах към Анелия.
Глава 7
Грешах.
Не беше Анелия.
Анелия беше в кабинета, когато се разигра тази сцена. Тя беше дошла да вземе някакви книги и беше чула всичко.
„Ти си луда, мамо!“, изкрещя тя. „Да съдиш Деси? Аз ѝ помагам! Аз съм единственият човек, който ѝ остана! Аз ѝ намерих адвокат – мой преподавател от университета, който се занимава с бракоразводни дела про боно. Но тя никога не би направила това! Тя дори не иска пари! Тя просто иска да се махне!“
„Тогава обясни това!“, Огнян хвърли документите на масата. „Това не прилича на ‘просто искам да се махна’!“
Анелия прегледа документите. Лицето ѝ пребледня. „Аз… аз не знам. Това не е… това не е моят професор. Това е голяма, корпоративна кантора. Те… те искат запор на активите ви. О, Боже…“
„Тя те е излъгала, Ани“, казах аз, по-меко. „Точно както излъга и брат ти.“
„Не…“, Анелия поклати глава. „Нещо не е наред. Тя не би… Трябва да отида при нея.“
Тя избяга от стаята, оставяйки ни тримата в още по-дълбока бъркотия.
„Добре“, каза Марин, поемайки контрол. „Първо. Огнян, трябва незабавно да отговорим на тази призовка. Ще оспорим всяка точка. Второ, Лиляна, трябва да намерим пари. Трябва да отблокираме ревизията. Дори ако трябва да платим предполагаемите глоби предварително. Трябва да накараме компанията да работи отново.“
„И как предлагаш да стане това?“, попитах аз. „Стефан е отровил всеки кладенец.“
„Остава само един човек, с когото не си говорила от години“, каза Марин тихо. „Брат ти. Чичо ти Ивайло.“
Сърцето ми спря. Ивайло. Моят по-малък брат. Бяхме се скарали жестоко след смъртта на Пламен за наследството. Той твърдеше, че Пламен му е обещал дял от фирмата, а аз… аз се погрижих той да не получи нищо. Той беше взел малката си част от наследството на родителите ни и беше започнал собствена, по-малка фирма в същия бранш. Бяхме смъртни врагове от петнадесет години.
„Никога“, казах аз.
„Той е единственият, Лиляна. Той не е свързан със Стефан. Той не е свързан с банките. И той те мрази достатъчно, за да се наслади на това да те види да пълзиш… но може би и достатъчно, за да се наслади на това да види Стефан да губи. Изборът е твой.“
Междувременно, в малката си квартира, Анелия намери Десислава.
Тя не плачеше. Седеше на дивана, взирайки се в стената. Документите от голямата адвокатска кантора бяха на масата пред нея.
„Какво си направила, Деси?“, извика Анелия. „Мислех, че ти помагам!“
„Аз не съм… аз не знам…“ Десислава проговори, гласът ѝ беше кух. „Те дойдоха при мен. Казаха, че са тук да ми помогнат. Казаха, че знаят какво са ми направили Огнян и майка му. Казаха, че заслужавам справедливост. За мен… и за детето.“
„Кои са ‘те’?“
„Адвокати. От кантората на господин Стефан.“
Анелия седна. „Стефан? Конкурентът на Огнян?“
„Той дойде при мен. Преди два дни. Каза, че съжалява за брат ми. Каза, че Кирил е бил просто пионка. Че истинският виновник е майка ти. Че тя е съсипала всички ни. И че той ще ми помогне да си върна. Той плаща за адвокатите. Той им е дал… информацията.“
Анелия разбра. Това не беше съдебен иск. Това беше вторият фронт на войната на Стефан. Той не можеше да унищожи компанията отвън, затова я атакуваше отвътре, използвайки единствения човек с легитимен иск – бременната, изоставена съпруга.
„Деси, той те използва!“, извика Анелия. „Не го ли виждаш? На него не му пука за теб или за детето! Той иска компанията! Той иска да съсипе Огнян! И ти му помагаш!“
„А какво направи Огнян за мен?“, изкрещя Десислава, изведнъж жива. „Той ме изхвърли! Бременна! В нощта, в която му казах, че брат ми е изчезнал! Той избра майка си пред мен! Пред детето си! Нека горят! Всичките!“
„Ами Кирил?“, попита Анелия тихо.
„Стефан каза… че ако му съдействам, той ще се погрижи Кирил да е в безопасност. Че го е скрил някъде, далеч от кредиторите, докато всичко утихне.“
Беше перфектен капан. Стефан държеше и двамата – Десислава чрез детето ѝ и брат ѝ; Кирил чрез дълговете му и страха.
Анелия осъзна, че е далеч извън своите води. Това не беше университетски казус. Това беше реално. Тя извади телефона си.
„Трябва да се обадя на Марин“, каза тя. „Само той може да ни оправи.“
Глава 8
Сцената в офиса на Марин беше като от сюрреалистичен филм. Аз. Анелия. И Десислава, която Анелия беше довлякла почти насила.
Огнян не беше там. Никой от нас не беше готов той да научи за детето по този начин.
„Добре“, каза Марин, след като Анелия обясни ситуацията. „Значи Стефан държи всички карти. Той ви изнудва, Десислава, използвайки брат ви. И използва вас, за да унищожи Огнян чрез съдебната система. А вие сте се съгласили.“
„Нямах избор!“, прошепна Десислава, притискайки корема си.
„Винаги има избор“, казах аз студено.
„Млъкни, мамо!“, сряза ме Анелия. „Ти си причината да сме тук!“
„Тя е права, Лиляна“, каза Марин уморено. „Твоята… намеса… взриви това, което беше просто лош дълг, в пълномащабна корпоративна война.“
Той се обърна към Десислава. „Добре. Искате да спасите брат си. Искате да защитите детето си. Разбирам. Но пътят, по който сте тръгнали, ще унищожи бащата на детето ви и ще остави всички ви без нищо, освен сметки за адвокати. Стефан ще вземе компанията, ще ви изрита на бордюра и ще остави брат ви да гние.“
„Какво предлагате?“, попита Десислава. В очите ѝ нямаше сълзи, само изтощение.
„Контраатака. Но трябва да ни се доверите. Трябва да се доверите на мен.“ Марин погледна към мен. „И ти, Лиляна, трябва да направиш най-трудното нещо в живота си. Трябва да се извиниш. И трябва да платиш.“
Погледнах го. Той имаше предвид Ивайло.
Срещата с Ивайло беше унизителна. Той ме накара да чакам четиридесет и пет минути в приемната на малкия му, но процъфтяващ офис. Когато най-накрая ме прие, той се беше облегнал на стола си, с крака на бюрото, и пушеше пура.
„Лельо Лиляна. Каква… неприятна изненада.“ (Той ме наричаше „лельо“, въпреки че беше мой брат, като подигравка с възрастовата ми разлика).
„Ивайло. Изглеждаш добре.“
„Богат съм, Лили. Това помага. За разлика от някои хора, аз не крия парите си в сметките на майка си.“
Той знаеше. Разбира се, че знаеше. В този бранш всичко се знаеше.
Преглътнах гордостта си. Отне ми един час. Разказах му всичко. За Стефан. За търга. За данъчните. За замразените сметки. За Десислава. За изнудването.
Той слушаше, без да каже дума, само изпускаше кръгчета дим.
Когато приключих, той се засмя. Дълъг, гърлен смях. „Значи голямата Лиляна, ледената кралица, е дошла да моли за пари. След като ме окраде преди петнадесет години? След като каза на баща ми на смъртния му одър, че съм безполезен? О, това е безценно.“
„Не искам пари, Ивайло. Искам партньорство.“
Той свали краката си от масата. „Слушам.“
„Стефан е заплаха и за теб. Ако той погълне моята компания, той става твърде голям. Ще бъде монополист. Ще те смачка следващия. Той играе мръсно. Аз… аз не мога да се боря с него сама в момента. Огнян е съсипан.“
„Какво искаш?“
„Временен заем. Ликвидност. За да платя данъчните и да отблокирам сметките. И твоите адвокати. Моите са затънали в защитата срещу Десислава. Искам ти да атакуваш Стефан. За нелоялна конкуренция. За индустриален шпионаж. За каквото се сетиш.“
„А ти какво ми даваш в замяна?“
„Десет процента от компанията. Тази, която Пламен ти обеща.“
Той ме гледа дълго. „Двайсет. И пълен одит на всичко, което си правила от смъртта на Пламен. Искам да знам всяка мръсна тайна, която си скрила.“
„Петнадесет. И без одит“, отвърнах аз.
„Двайсет. И одитът. Или си тръгвай.“
„Добре“, казах аз, стискайки зъби. „Двайсет процента. И одит.“
Той се усмихна. „Добре, партньорке. Да видим дали можем да научим това куче Стефан на нови трикове.“
Глава 9
Планът на Марин беше сложен. И рискован.
Първа стъпка: Десислава трябваше да продължи да играе играта на Стефан. Трябваше да се преструва, че все още е на негова страна, да присъства на срещите с неговите адвокати, да им дава безполезна информация, която ние ѝ подавахме. Трябваше да е нашият троянски кон.
Втора стъпка: Аз и Ивайло обединихме ресурси. Парите му отблокираха ревизията. Платихме глобите под протест и обектите отново тръгнаха. В същото време неговите адвокати, по-гладни и по-агресивни от моите, започнаха да ровят в бизнеса на Стефан.
Трета стъпка: Анелия, използвайки своите университетски контакти и правни бази данни, започна да търси Кирил. Не чрез полицията, а чрез мрежа от доброволци и социални служби.
Четвърта стъпка: Огнян. Той беше най-голямата неизвестна.
„Трябва да му кажем, Лиляна“, каза Марин. „За детето. Той не може да се бори, ако не знае за какво се бори.“
Намерих го в кабинета, където спеше от седмици. Беше отслабнал. Брадясал. Приличаше на призрака на сина ми.
„Огнян.“
Той вдигна поглед. „Какво има? Още един иск ли?“
„Десислава е бременна. В четвъртия месец. Ще имаш дете.“
Той не каза нищо. Просто ме гледаше. После бавно се изправи. Мина покрай мен, сякаш не съществувах, взе си якето и излезе от къщата.
Не знаех къде отива.
Огнян шофира безцелно с часове. Дете. Щеше да става баща.
Спря пред малката квартира на Анелия. Качи се. Десислава отвори вратата.
Те се гледаха дълго време. Той видя корема ѝ, леко изпъкнал под жилетката. Тя видя болката в очите му.
„Вярно ли е?“, попита той.
Тя кимна, твърде уплашена, за да говори.
Той влезе и затвори вратата. „Защо не ми каза?“
„Кога? Когато се подигра с теглото ми? Когато ме нарече лъжкиня? Когато ме изхвърли на улицата?“ Гласът ѝ придоби сила.
„Ти ме излъга! Ти се опита да ме съсипеш!“
„Аз се опитвах да спася брат си! Единственото семейство, което имах! А ти… ти избра нея!“, тя посочи с пръст посоката, от която той идваше.
„Тя ми е майка!“
„А аз съм майка на детето ти!“
Крясъците им се чуваха в целия коридор. Те изсипаха всичко – месеци на болка, ревност, лъжи, тайни и страх. Те се обвиняваха, плачеха, удряха стените.
И накрая, изтощени, седнаха на пода, на двата края на стаята.
„Аз…“, започна Огнян, гласът му беше дрезгав. „Аз не знаех какво да правя. Тя… тя винаги е контролирала всичко. Когато се появи Стефан, когато ти започна да се държиш странно… аз просто се счупих.“
„Аз се страхувах“, прошепна Десислава. „Страхувах се да ти кажа за Кирил, защото щеше да видиш от какво кално семейство идвам. Страхувах се да ти кажа за детето, защото майка ти ме мразеше и щеше да намери начин да ми го отнеме.“
„Аз те обичах“, каза той.
„Аз все още те обичам“, отвърна тя. „Но не знам дали това е достатъчно.“
В този момент Огнян разбра. Войната не беше срещу Стефан. Беше за това. За тази малка, порутена стая. За жената на пода и за детето в нея.
Той стана и отиде при нея. Помогна ѝ да се изправи. И за първи път от месеци я прегърна.
„Ще те измъкна оттук“, каза той. „Ще ни измъкна. Всички ни.“
Глава 10
Когато Огнян се върна в къщата, той беше различен човек. Огънят в очите му се беше върнал. Но не беше гневът на бизнесмен. Беше яростта на баща.
„Добре“, каза той, влизайки в кабинета, където бяхме аз, Ивайло и Марин. „Планът. Какъв е планът?“
Марин му обясни. За Ивайло. За Десислава като двоен агент.
„А Кирил?“, попита Огнян.
„Анелия работи по въпроса“, казах аз.
„Не е достатъчно бързо.“ Огнян взе телефона. „Стефан държи Кирил. Искам да знам къде.“
Той не се обади на полицията. Той се обади на бившия началник на охраната на баща си. Човек, който се беше пенсионирал, но все още „познаваше хора“.
Междувременно Десислава изигра ролята си перфектно. Тя отиде на среща с адвокатите на Стефан и се разплака. Каза им, че Огнян е научил за детето и я е заплашил, че ще ѝ го отнеме, ако не се откаже от делото.
„Той е чудовище!“, ридаеше тя. „Точно като майка си! Искам да го съсипете! Искам всичко!“
Адвокатите на Стефан надушиха кръв. Те ѝ повярваха. И тя ги накара да повярват, че Огнян е отчаян.
„Той ще се опита да прехвърли активи в чужбина“, каза тя, повтаряйки думите на Марин. „Чух го да говори с Марин за някаква банка в Швейцария.“
Това беше стръвта.
Адвокатите на Стефан веднага поискаха извънредно съдебно заседание и пълен запор върху всички активи на Огнян, включително личните му сметки, базирайки се на „непосредствен риск от укриване на имущество“.
Точно това чакахме.
В деня на делото съдебната зала беше пълна. Стефан беше там, в дъното, ухилен. Десислава беше до адвокатите си, изглеждайки бледа и уплашена. Аз, Огнян и Марин бяхме от другата страна.
Адвокатът на Стефан представи искането си. Говореше за измама, за скрити активи, за безотговорен съпруг, който изоставя бременната си жена.
Когато приключи, съдията погледна към Марин. „Имате ли какво да кажете?“
„Да, Ваша чест.“ Марин се изправи. „Това не е просто бракоразводно дело. Това е акт на корпоративно изнудване.“
В залата настана смут.
„Господин Стефан“, извика Марин, сочейки към дъното на залата, „използва моята клиентка, госпожа Десислава, и нейния уязвим брат, за да придобие контрол над компанията на съпруга ѝ.“
„Протестирам!“, извика адвокатът на Стефан. „Това е…“
„Ще ви покажа доказателство.“ Марин постави малък диктофон на масата. Беше от последната среща на Десислава с адвокатите ѝ.
Чухме гласа на адвоката на Стефан: „Не се притеснявайте за компанията, скъпа. След като я придобием, ще се погрижим да получите щедър бонус за съдействието. Просто се уверете, че съдията вярва, че сте уплашена.“
И тогава, гласът на Стефан: „И ѝ кажете, че ако не го направи, брат ѝ ще има много лош инцидент в склада, където го ‘пазим’.“
Стефан скочи на крака. Усмивката му беше изчезнала.
В този момент вратите на залата се отвориха. Влязоха Анелия и двама полицаи. А с тях… беше Кирил. Слаб, треперещ, но жив.
„Той е!“, извика Кирил, сочейкойки Стефан. „Той ме държеше заключен! Той ме накара да подпиша фалшиви документи за кражба, за да изнудва сестра ми!“
Настана хаос. Стефан се опита да избяга, но полицаите го сграбчиха. Адвокатите му започнаха да крещят за процедурни нарушения.
Десислава се разплака, но този път от облекчение, и се хвърли в ръцете на Огнян.
Аз седях и гледах. Бяхме спечелили.
Епилог
Отне почти година, за да се изчисти бъркотията.
Стефан беше изправен пред съда за отвличане, изнудване и куп финансови престъпления. Адвокатите на Ивайло се погрижиха той да получи максималното.
Кирил влезе в клиника за лечение на хазартна зависимост. Десислава и Огнян го посещаваха всяка седмица.
Делото за развод беше прекратено. Десислава и Огнян се изнесоха от моята къща. Купиха си малък апартамент в другата част на града с ипотечен кредит, който едвам им одобриха. Огнян напусна компанията.
Той и Ивайло поеха по-малката фирма на чичо си и започнаха да я градят заедно. Оказа се, че Огнян има талант, когато не е под моя контрол.
Анелия завърши право и отказа офертата ми да се присъедини към Марин. Вместо това започна работа в прокуратурата. Каза, че иска да вкарва хора като Стефан (и, подозирах, като мен) в затвора.
Компанията „Пламен Груп“ остана моя. Но беше празна. Ивайло, като част от одита си, разкри няколко… „творчески“ счетоводни практики от миналото ми, които ме направиха уязвима. Сега той държеше 20% от фирмата ми, а Марин държеше документите, които можеха да ме съсипят. Бях в капан, който сама си бях създала.
Днес беше кръщенето на внука ми. Пламен. Младши.
Стоях в задната част на църквата. Не бях поканена на тържеството след това. Огнян и Десислава бяха учтиви, но студени.
Видях ги как излизат – Огнян държеше детето, а Десислава се смееше на нещо, което Ивайло ѝ казваше. Приличаха на семейство. Истинско, разбъркано, но щастливо семейство.
Аз се прибрах сама в голямата, празна къща. Икономката беше купила ябълков пай.
Седнах начело на дългата маса в трапезарията. Отрязах си парче. Беше твърде сладко.