Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Думи на Нешка Робева за това кой е виновен за войната в Украйна смълчаха България
  • Новини

Думи на Нешка Робева за това кой е виновен за войната в Украйна смълчаха България

Иван Димитров Пешев март 4, 2022
neisihkakkaa.jpg

Едни от най-важните ценности за българина са семейството, мирът и сигурността. Но в последните години населението ни е тежко разделено.

„Времената са такива – първо, две години нагнетяване на страх и ужас от тази пандемия. Хората не са в нормалното си състояние, толкова депресия, напрежение. И веднага идва тази война. Всяка война разделя, защото има една страна и друга страна.

Освен че ние сме нация, която не може да се обедини, вече и това натрупване доведе до едно разделение, което не мога да разбера, особено на 3 март.

Кое може да ни раздели на 3 март?“, каза легендата в художествената ни гимнастика Нешка Робева в студиото на „България сутрин“ по Bulgaria ON AIR.

Тя подчерта, че на Балканите сме последните, които сме се освободили.

„Ние сме тези, които предадохме Левски. И тези, които сега наричаме Ботев терорист. Ние сме тези, които се самоотричаме. Днес празнуват свободните хора, но всички останали трябва да честваме тази дата и да склоним глава, и да замълчим, защото това са жертви.

Една голяма част от загиналите и от руска, и от турска, и от българска, и румънска страна са хора, които са били мобилизирани. И са отишли там да се бият, те изгубват живота си, семействата им остават сами, децата им остават сираци. Поне пред тези хора трябва да склоним глава“, допълни Робева.

По думите ѝ ценностите на българина през всичките тези години се възпитават.

„Държавата е тази, която възпитава народа си. Когато ние говорим за фашизъм, малка част от младите знаят какво е. Ние нямаме памет.

Попитах едно дете какво знае за Втората световна война. За разлика от един кандидат за НАТФИЗ, който каза, че е чувал за нея, то ми отговори, че е към 19 век. Моят баща беше много тежко болен дълги години, но когато вече можеше да ходи, макар и трудно, взе брат ми и мен и каза: „Сега ще ви заведа в моя роден край – там, където са се били българи за свободата“, разказа Робева.

Тя ясно заяви, че не подкрепя войната в Украйна, особено избиването на два братски народа.

„Имаме една ужасна пропаганда, но ние не знаем това, което се е вършило там, какво е предизвикало тези действия. Трябваше по дипломатически път да се решат нещата. През 15-а година френски кинорежисьор прави филм „Неонацизъм“, той показва всички събития и изгарянето на живи хора, убийствата.

Искам този филм да бъде пуснат, за да се види, че всичко това има някакви корени. Никога няма да подкрепя войната, но аз искам истината. И едните лъжат, и другите лъжат, но аз съм човек с набито око и много ясно мога да отдиференцирам, когато ясно ми показват някой разплакан дали е истина, или е поставка“, каза още Нешка Робева.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Илиана Раева изригна бясна навръх 3 март
Next: Путин е хвърлил на 90% от бойните способности на Русия в Украйна

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.