Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Думи на Нешка Робева за това кой е виновен за войната в Украйна смълчаха България
  • Новини

Думи на Нешка Робева за това кой е виновен за войната в Украйна смълчаха България

Иван Димитров Пешев март 4, 2022
neisihkakkaa.jpg

Едни от най-важните ценности за българина са семейството, мирът и сигурността. Но в последните години населението ни е тежко разделено.

„Времената са такива – първо, две години нагнетяване на страх и ужас от тази пандемия. Хората не са в нормалното си състояние, толкова депресия, напрежение. И веднага идва тази война. Всяка война разделя, защото има една страна и друга страна.

Освен че ние сме нация, която не може да се обедини, вече и това натрупване доведе до едно разделение, което не мога да разбера, особено на 3 март.

Кое може да ни раздели на 3 март?“, каза легендата в художествената ни гимнастика Нешка Робева в студиото на „България сутрин“ по Bulgaria ON AIR.

Тя подчерта, че на Балканите сме последните, които сме се освободили.

„Ние сме тези, които предадохме Левски. И тези, които сега наричаме Ботев терорист. Ние сме тези, които се самоотричаме. Днес празнуват свободните хора, но всички останали трябва да честваме тази дата и да склоним глава, и да замълчим, защото това са жертви.

Една голяма част от загиналите и от руска, и от турска, и от българска, и румънска страна са хора, които са били мобилизирани. И са отишли там да се бият, те изгубват живота си, семействата им остават сами, децата им остават сираци. Поне пред тези хора трябва да склоним глава“, допълни Робева.

По думите ѝ ценностите на българина през всичките тези години се възпитават.

„Държавата е тази, която възпитава народа си. Когато ние говорим за фашизъм, малка част от младите знаят какво е. Ние нямаме памет.

Попитах едно дете какво знае за Втората световна война. За разлика от един кандидат за НАТФИЗ, който каза, че е чувал за нея, то ми отговори, че е към 19 век. Моят баща беше много тежко болен дълги години, но когато вече можеше да ходи, макар и трудно, взе брат ми и мен и каза: „Сега ще ви заведа в моя роден край – там, където са се били българи за свободата“, разказа Робева.

Тя ясно заяви, че не подкрепя войната в Украйна, особено избиването на два братски народа.

„Имаме една ужасна пропаганда, но ние не знаем това, което се е вършило там, какво е предизвикало тези действия. Трябваше по дипломатически път да се решат нещата. През 15-а година френски кинорежисьор прави филм „Неонацизъм“, той показва всички събития и изгарянето на живи хора, убийствата.

Искам този филм да бъде пуснат, за да се види, че всичко това има някакви корени. Никога няма да подкрепя войната, но аз искам истината. И едните лъжат, и другите лъжат, но аз съм човек с набито око и много ясно мога да отдиференцирам, когато ясно ми показват някой разплакан дали е истина, или е поставка“, каза още Нешка Робева.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Илиана Раева изригна бясна навръх 3 март
Next: Путин е хвърлил на 90% от бойните способности на Русия в Украйна

Последни публикации

  • Събудих се рязко, сякаш някой беше дръпнал завесата пред очите ми и в стаята внезапно беше влязла светлина, която не исках да виждам. Амелия стоеше над мен, пребледняла, влажна от пот, с треперещи пръсти, които стискаха нещо като папка. Погледът ѝ не беше просто уплашен. Беше обвинителен, а в същото време молещ.
  • След погребението на майка си Анна се върна в болницата, за да прибере личните ѝ вещи. Получи пакет, тежък не от дрехите, а от всичко, което вече никога нямаше да чуе от майка си. Когато се прибра, остави пакета на кухненската маса и дълго го гледа, сякаш вътре можеше да се крие отговор на въпроса защо животът ѝ се разпадна толкова внезапно.
  • Ударът не беше силен, но беше точен. Изненада, която те оставя без въздух не защото те боли, а защото не си я очаквал.
  • Аз съм Елена, майка на Лили. Най-сладкото шестгодишно момиченце, което познавам. От онези деца, които се смеят с цялото си тяло, сякаш светът е създаден само за радост, и ако някой му се сърди, това е грешка на възрастните.
  • Тишината в болницата не беше истинска.
  • Мирисът на кожа и власт сякаш залепна по небцето ми. Вратата се затвори без звук, но в ушите ми прозвуча като удар.
  • В онзи напълно обикновен ден вървях по улицата и мислех за най-обикновени неща. Какво да купя за вечеря. Как да наваксам със сметките. Как да се усмихвам пред хората, когато отвътре не ми е до усмивки.
  • В продължение на три години брат ми и аз живеехме като непознати, които споделят минало, но отказват да го признаят. Скандалът ни не беше драматичен. Нямаше крясъци, които другите да повтарят с години. Имаше по-лошо. Имаше студена точност, едно изречение, което се забива в паметта като пирон, и поглед, който казва, че всичко вече е решено.
  • Живея с майка си и понякога ми се струва, че двамата сме останали последните хора на света, които още вярват, че трудът сам по себе си е достойнство.
  • Седях на леглото в наетата стая и гледах възглавницата така, сякаш беше чуждо тяло, оставено нарочно да ме наблюдава
  • Вечерята беше от онези, които не се забравят. Не заради храната и не заради музиката, която се плъзгаше между масите като кадифе, а заради усещането, че нещо предстои.
  • Никога не съм си представяла, че на седемдесет и две години ще спя в приют, а сутринта ще ме събуди шумът на чужди стъпки и притихналото подсмърчане на жени, които се опитват да не пречат една на друга.
  • Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я бяха наели като камериерка. Тя беше нова. Тиха. Внимателна. С онази естествена красота, която не се натрапва, но кара хората да се обръщат след теб, без да разбират защо.
  • Слънцето се плъзгаше по пода и правеше отломките да изглеждат като живи. Всеки лъч се закачаше в ръбовете им и се разпадаше на искри, сякаш кристалът не искаше да признае поражение.
  • Беше обикновена вечер. Лампите по улиците хвърляха меко сияние, прозорците светеха като малки квадратни слънца, а човешките стъпки отекваха с онова спокойно темпо, което кара всеки да вярва, че нощта ще мине без изненади.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Събудих се рязко, сякаш някой беше дръпнал завесата пред очите ми и в стаята внезапно беше влязла светлина, която не исках да виждам. Амелия стоеше над мен, пребледняла, влажна от пот, с треперещи пръсти, които стискаха нещо като папка. Погледът ѝ не беше просто уплашен. Беше обвинителен, а в същото време молещ.
  • След погребението на майка си Анна се върна в болницата, за да прибере личните ѝ вещи. Получи пакет, тежък не от дрехите, а от всичко, което вече никога нямаше да чуе от майка си. Когато се прибра, остави пакета на кухненската маса и дълго го гледа, сякаш вътре можеше да се крие отговор на въпроса защо животът ѝ се разпадна толкова внезапно.
  • Ударът не беше силен, но беше точен. Изненада, която те оставя без въздух не защото те боли, а защото не си я очаквал.
  • Аз съм Елена, майка на Лили. Най-сладкото шестгодишно момиченце, което познавам. От онези деца, които се смеят с цялото си тяло, сякаш светът е създаден само за радост, и ако някой му се сърди, това е грешка на възрастните.
  • Тишината в болницата не беше истинска.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.