Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Едва ли ще се роди втори Жеков: Фенове и съотборници плачат с глас за легендата
  • Новини

Едва ли ще се роди втори Жеков: Фенове и съотборници плачат с глас за легендата

Иван Димитров Пешев февруари 21, 2023
fefefasonasonoasn.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

България се прощава с футболната легенда Петър Жеков. Стотици си казаха последно сбогом с големия футболист и го изпратиха в последния му път. Поклонението се проведе в Националния стадион „Васил Левски“.

„Вълшебният стрелец“, „поетът на терена“ – така Петър Жеков ще остане в българската памет и в сърцата на любителите на футбола.

Роден през 1944 година в село Книжовник, той започва професионалния си футболен път едва на 18 години като нападател в димитровградския „Химик“, предава Bulgaria ON AIR.

Година по-късно прави голяма стъпка в кариерата си, подписвайки с „Берое“. Талантът и техниката му го отличават в годините – става голмайстор с „Берое“, както и с ЦСКА. До скоро държи рекорда за най-много попадения – 253.

Петър Жеков става и първият български играч, спечелил „Златна обувка“. Нарежда се до величия като Еузебио и Герд Мюлер, с които по-късно „щракват“ незабравима снимка, показваща първите трима носители на отличието. За футболния свят Жеков винаги ще остане икона.

„88 минути го пазя, една минута, ако не го – веднага гол ми вкара. Ей го, Петьо, изключителен човек“, коментира Кирил Ивков.

По думите на Аспарух Никодимов „едва ли ще се роди втори Жеков“.

Жеков е първият и единствен капитан на български отбор, играл на финал на голям турнир – олимпиадата в Мексико през 1968 г. Той е ключова фигура в едни от най-паметните мигове на „армейците“ на международната футболна сцена – победи над „Барселона“, „Аякс“ и „Атлетико“ (Мадрид).

„Факт е, че той е една от личностите, от които ние сме се вдъхновявали, мечтали сме да се докоснем до него и ще остане като един от най-великите в българския футбол“, категоричен бе бившият футболист на ЦСКА Пламен Марков.

Според Александър Томов днешният печален ден е и повод за спомен за едно велико минало.

Вълшебният стрелец, който със златни букви изписа името си в историята на футбола, ще продължи да живее в сърцата на хиляди българи.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 18-годишна участничка в Hell’s Kitchen грабна сърцето на шеф Ангелов и зрителите
Next: Звездите ще изсипят дъжд от пари върху ПЕТ зодии през март – сбъдват се най-смелите им желания

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.