Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Един богаташ реши да обиди учителя пред всички! Отговорът ѝ беше невероятен!
  • Новини

Един богаташ реши да обиди учителя пред всички! Отговорът ѝ беше невероятен!

Иван Димитров Пешев април 15, 2024
vsdfbfgbdfngngfmhj.png

Група стари приятели се събраха на вечеря. И един от тях, който е станал главен изпълнителен директор реши да обсъди проблема с образованието. Той започна така „Какво може да научи едно дете от някой, който е решил, че най-добрият вариант за него в този живот е да стане учител“.

И за да подчертае своята гледна точка, директно се обърна към една жена и продължи:
– Бони, ти си учител, нали? Кажи ми честно с какво се занимаваш на работа в своята професия?

Бони, която беше позната на всички като много честен и отговорен човек, отговори:
– Искате ли да знаете наистина какво правя?

(Тя направи кратка пауза и след това започна).

– Карам децата да работят по-усилено, отколкото някога са предполагали, че могат.

Дори поставям плюсове до лоши оценки, за да им дам кураж. Принуждавам децата да седят тихо в продължение на 40 минути, докато родителите им не могат да ги накарат дори 5 минути без помощта на думи или по-сурови действия. Наистина ли искате да знаете какво правя?

(Тя отново направи пауза и погледна в очите всички на масата.)– Уча децата да бъдат любопитни, да се изненадват. Уча децата да задават въпроси. Уча децата да се извиняват. Уча децата да уважават себе си и другите и винаги да носят отговорност за своите действия.

Научавам ги да пишат, след това ги карам да го правят. Набирането на текст на клавиатура не е всичко. Карам ги да четат, да препрочитат и отново да четат. Карам ги да броят наум, да използват ума си, а не калкулатор. Превръщам класната стая в едно място, където учениците ми да се чувстват в безопасност. Накрая им давам да разберат, че ако успеят да развият своите таланти, ако работят усърдно и слушат сърцето си, определено ще успеят в живота.

(Бони направи пауза за последен път и продължи.)– Искате ли да знаете какво правя? Обучавам децата Ви и ги подготвям да станат изпълнителни директори, лекари, инженери, добри специалисти в професията, която си изберат. А вие господин изпълнителен директор, с какво се занимавате?

Човекът не знаеше какво да отговори.
Извод: Не учете децата си да бъдат богати. Научете ги да бъдат щастливи и да правят разлика между стойностите и стойността на нещата.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: До дни времето се разваля: Метео Балканс предупредиха за суперклетки
Next: Трагедията е огромна! Ето я красавицата Юлия, убита пред очите на майка си

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.